Последната миля

21

Милиган остави чашата с кафе и впери поглед в Декър, който седеше от другата страна на масата.

Екипът вечеряше в ресторант „Апълби“ в Остин, където бяха преместили Марс след изписването му от болницата.

Навън валеше силен дъжд и те бяха прекарали деня в опити да научат колкото се може повече за Чарлс Монтгомъри.

— Наистина си е направил застраховка „Живот“, която ще бъде изплатена на наследниците му, в случай че умре — каза Милиган.

— Но застрахователната сума е само трийсет хиляди долара — възрази Джеймисън, която седеше до Декър.

— Обзалагам се, че за нея това са много пари — отвърна Милиган.

— Но не са достатъчни, за да си купи къща и да спре да работи — изтъкна Девънпорт.

— Възможно е Томи Монтгомъри да преувеличава — каза Милиган.

— Не мисля.

Милиган се обърна към Декър и попита:

— Защо не ни кажеш какво те кара да мислиш, че Монтгомъри лъже? Хайде, Декър, нали сме екип? Трябва да си споделяме информация.

Декър остави вилицата си и изтри устни със салфетката.

— Въпрос на парични потоци.

— Моля? — възкликна ядосан Милиган. — За жената ли става въпрос?

— Не, за мъжа.

Декър хрупаше салата, макар всъщност да му се ядяха ребърца. Когато си поръча ребърца, Джеймисън го погледна с такъв укор, че той се почувства достатъчно виновен, за да ги замени със салата. Бе отслабнал още седем-осем килограма и коленете му бяха престанали да го болят. В знак на непокорство обаче си бе поръчал една бутилка „Амстел лайт“.

Допи бирата си и погледна Милиган с изражението на човек, който върши нещо с безкрайно неудоволствие.

— Монтгомъри ни каза, че не е имал никакви пари, когато е пристигнал в града. Затова отишъл в заложната къща. Влязъл в града с празен резервоар и празен стомах. Заяви, че е офейкал веднага след като убил Рой и Лусинда Марс. Не е откраднал нищо нито от тях, нито от когото и да било. Не се е хванал на работа, преди да замине. В същото време е шофирал в продължение на три часа до Абълийн, без да спре никъде.

— Е, и?

— Карал е „Шевролет Импала“, модел седемдесет и седма, с осемцилиндров двигател. Проверих техническите й характеристики. Като чисто нова тя гори двайсет и пет литра на сто мили извънградско. Предполагам, че разходът на двайсетгодишна кола като неговата е бил с трийсет процента по-висок. Това означава, че са му трябвали поне петдесет литра, за да стигне до Абълийн. При тогавашните цени на бензина това прави около трийсет долара. Следователно, ако е пристигнал в града с празен резервоар и празен портфейл и го е напуснал пак с празен резервоар и празен портфейл, как е стигнал до Абълийн? На всичкото отгоре е отишъл и до дома на семейство Марс, за да убие Рой и Лусинда. Това са още седем-осем литра бензин. Обяснете ми как е възможно.

Девънпорт и Джеймисън се спогледаха.

Богарт се покашля и каза:

— Не е възможно. Което означава, че или е излъгал, или се е объркал.

— Не ми се вярва да се е объркал — отвърна Декър. — Беше изключително конкретен, отнасяше се педантично към всяка подробност. Това е единственият пропуск, който са направили, когато са скалъпвали тази история.

— Брей! — възкликна Милиган. — Защо реши, че историята е скалъпена?

— Все някой трябваше да го направи.

— Според мен заключението ти е прибързано и не се основава на никакви факти.

— Предполагам, че в това се крие разликата между моя начин на мислене и твоя.

Милиган направи кисела гримаса, отпи от кафето си и каза:

— Може би трябва да вземем предвид кръвта на Лусинда в колата на Марс. Колата, която тя никога не е използвала. Как кръвта й се е озовала в нея? Монтгомъри не би могъл да я пренесе там.

Телефонът на Богарт иззвъня. Той отговори на обаждането, изслуша някаква информация и затвори. Огледа останалите и заяви:

— Съдът в Тексас е отменил присъдата на Марс и той незабавно трябва да бъде освободен от затвора.

— Чудесна новина! — възкликна Джеймисън.

— Но само ако е невинен — възрази навъсен Милиган. — И не толкова чудесна, ако е виновен.

— Питам се дали ще иска да отиде до Алабама — каза Богарт.

— До Алабама ли? — учуди се Девънпорт. — Защо?

— Членовете на семействата на жертвите имат право да присъстват на екзекуцията. И макар, формално погледнато, Монтгомъри да не е осъден за убийствата на Рой и Лусинда Марс, Мелвин няма да има втора възможност да наблюдава екзекуцията на убиеца на родителите си.

— Добре, ще го попитам — отвърна Декър.

Марс ги очакваше в една от стаите на взетата под наем къща, охранявана от трима федерални агенти от Остин. Адвокатката му Мери Оливър очевидно бе пристигнала току-що, защото Декър, Богарт и останалите я завариха да прегръща клиента си.

— Знаех си, че може да се случи — каза Марс, — но ми беше толкова трудно да го повярвам.

— Очакват ни официални съдебни процедури за изчистване на досието ти — каза Оливър, — освен това подадох иск за обезщетение. Мисля, че ще получиш максималния размер без особени усилия.

След като приключиха с поздравленията, Богарт уведоми Марс за възможността да присъства на екзекуцията на Монтгомъри.

— Всичко е уредено. Ще ти позволят да присъстваш, ако желаеш.

Марс погледна Декър и попита:

— Какво мислиш? Трябва ли да отида?

Декър се замисли.

— Да, ако смяташ, че с това случаят приключва.

— Но ти не смяташ така.

— Възможно е да греша — отвърна Декър. — Освен това има още една причина да отида в Алабама.

— Каква е тя?

— Госпожа Монтгомъри.

Изслушването в съда бе насрочено за следващия ден. Марс седеше до Мери Оливър, облечен в евтин костюм, докато съдията се извиняваше за случилото се и снемаше всички обвинения от него.

— Мога само да се надявам, господин Марс, че останалата част от живота ви ще бъде изпълнена само с положителни емоции — каза съдията, удари с чукчето и закри заседанието.

Пред съдебната зала ги очакваше тълпа от репортери, които искаха да отразят историята на Мелвин Марс. Тук на помощ се притекоха Богарт, Милиган и особено Декър, който използва едрото си тяло като топка за боулинг сред кегли, за да пробие път на Марс през гората от насочени към него микрофони и да го съпроводи до джипа, който ги очакваше.

Когато потеглиха, Декър каза:

— Това ще се превърне в национална новина.

— Изненадан съм, че някой изобщо проявява интерес към случая — отвърна Марс.

— Интересът им няма да продължи повече от двайсет и четири часа, колкото е продължителността на един новинарски цикъл.

Богарт му подаде нещо. Марс го погледна.

— Мобилен телефон?

— Всъщност смартфон — поясни Джеймисън. — С него можеш да сърфираш в интернет. Да изпращаш и получаваш имейли, да ползваш социалните мрежи, да правиш снимки, да гледаш телевизия и филми… А, да, можеш да го ползваш и като телефон.

Марс прокара пръсти по дисплея.

— Явно имам много да наваксвам.

— Това е за предпочитане пред алтернативата — отбеляза Декър.

Тъй като Марс вече не беше затворник, можеше да пътува без охрана и белезници. В самолета на „Юнайтед“ той седна до Декър. Богарт седна от другата страна на пътеката, а Джеймисън и Девънпорт — зад него. Милиган предпочете да остане в Тексас и да работи по случая на място.

Марс погледна през прозорчето.

— Отдавна не съм летял, но като че ли самолетите не са се променили много.

Декър нагласи седалката си, като наклони облегалката назад максимално.

— Има една разлика. Седалките са станали по-тесни. А може би аз съм понаедрял.

Марс не откъсваше поглед от прозорчето.

— Никога не съм мислил, че ще напусна Тексас.

— Сигурен съм, че не си очаквал да направиш още много неща.

— Никога не съм присъствал на екзекуция.

— Искам да знаеш, че Монтгомъри е предпочел електрическия стол пред смъртоносната инжекция.

Марс се извърна рязко.

— Защо, по дяволите?

— Нямам представа. Властите в Алабама предоставят подобна възможност за избор и той е направил своя.

— Съпругата му ще присъства ли?

— Има право, но не знам дали ще дойде. А дори да се появи, съмнявам се, че ще доведе и сина им.

— Ами ако той не е убил родителите ми?

— Убил е няколко души и това не подлежи на съмнение. Законът предвижда смъртно наказание за подобни престъпления.

Марс кимна.

— Колко невинни хора смяташ, че са били екзекутирани?

— И един е много, макар да съм сигурен, че са повече.

— Трябваха ми само няколко минути, за да се присъединя към тях.

— Както ти казах, когато се запознахме, ти си късметлия. Извади голям късмет, макар преди това той да ти беше обърнал гръб.

— Е, надявам се сега вече да не ме изостави.

Марс погледна към предната част на салона и забеляза, че когато единият пилот влезе в тоалетната, стюардесата блокира пътеката към пилотската кабина с количката за напитки.

— Откога започнаха да го правят? — попита той.

— След Единайсети септември.

— Ясно.

Марс откъсна поглед от предната част на самолета и се обърна към Декър.

— Каза, че отиваме в Алабама и заради госпожа Монтгомъри.

— Точно така.

— Защо?

— Тя е единственият човек, който е посещавал Чарлс Монтгомъри в затвора през последните няколко години.

— Добре, но какво значение има това? — попита Марс.

— Ако всичко е част от някакъв заговор, то не може да бъде уредено по телефона. Нужни са лични срещи. А тя е единствената, която се е срещала с Монтгомъри. Ходила е в затвора и му е казвала какво да прави. Тя му е предала всички онези подробности, благодарение на които признанията му звучат толкова достоверно. Посещавала го е много пъти, за да е сигурна, че е запомнил всичко.

— В такъв случай тя трябва да поддържа контакт с истинския убиец на родителите ми. Защото инициативата е дошла от нея, не от съпруга й.

— И аз смятам същото.

— Но няма да ни каже кой се е свързал с нея.

— Не, не мисля, че ще ни каже — съгласи се Декър.

— Какво ще правим тогава?

— Сами ще открием колкото се може повече, след което ще се срещнем с нея.

— С надеждата да я притиснем в ъгъла?

— Да. Спомни ли си нещо от онова, за което те помолих?

Марс погледна през прозорчето, когато самолетът започна да се снижава над Алабама.

— Много мислих за това, но, честно казано, си спомних само едно…

— И то е?

Марс посочи зад дясното си ухо.

— Баща ми имаше белег на това място. Видях го, когато бях малък и го яздех на конче, нали се сещаш… Докоснах го и го попитах откъде го има. Той побесня. Уплаших се, че ще ме пребие. Майка ми влетя в стаята, видя какво се случва и го успокои. Оттогава започва да се държи различно в мое присъствие. И пусна косата си по-дълга.

— За да скрие белега?

— Да. Така поне мисля.

— Питал ли си някога майка ти за него?

— Не, бях прекалено уплашен. Никога не бях виждал баща ми толкова ядосан. Адски ме уплаши.

Декър впери поглед в седалката пред себе си.

— На зараснала рана ли приличаше? От нож или куршум?

— Не беше от куршум. Приличаше по-скоро на порязване.

— В такъв случай от нож.

— Да, струва ми се. Виж, знам, че не е много…

— Но е повече, отколкото имахме досега, Мелвин. Ще трябва само да разберем какво означава.