Последната миля

20

— Днес Чарлс Монтгомъри се е явил пред съда в Алабама и е потвърдил под клетва, че е убил родителите ти.

Декър потупваше с длан по страничната облегалка на стола, без да откъсва поглед от Мелвин Марс, който вече цяла седмица лежеше в отделението по физиотерапия и рехабилитация в болницата.

Марс изглеждаше добре. Отоците бяха спаднали, синините също. Лекарите гарантираха пълното му възстановяване. Канеха се да го изпишат на следващия ден.

Марс остави гирите, които бе вдигал допреди миг, и попи потта от лицето си.

— Какво всъщност означава това?

— Направил е официално изявление под клетва, което потвърждава предишните му показания. То съдържа конкретни подробности около убийството на твоите родители.

— И съдът го е приел?

Декър кимна. Бе дошъл сам в болницата. Искаше да остане на четири очи с Марс поне за известно време.

— И какво следва сега?

— Изявлението ще бъде препратено на съда в Тексас, под чиято юрисдикция е твоят случай. Съдът ще го проучи и ще вземе решение.

— Какво ще стане с хората, които ме осъдиха?

— Те отдавна са се пенсионирали. Случаят обаче засяга щатската прокуратура, която следи внимателно развоя на събитията. Ако обвинението приеме показанията на Монтгомъри и подкрепи обжалването ти, не мисля, че съдът ще има избор. Ще трябва да те освободи, и то незабавно.

Марс обви кърпата около врата си, при което мускулите му се очертаха под тясната тениска. После седна срещу Декър и попита:

— Колко време ще отнеме това според теб?

— Ще приключи доста бързо.

— Как изглеждаше? — продължи Мелвин.

— Кой? Монтгомъри ли?

Марс кимна, забил поглед в пода.

— Вероятно като повечето хора, които си срещнал в затвора — каза Декър.

— Скапан задник, който обича да причинява болка на другите?

— Служил е във Виетнам. Бил е ранен, в резултат на което е получил адско главоболие. Станал престъпник, за да си плаща наркотиците, защото от Министерството по въпросите на ветераните отказали да му помогнат.

— Но защо е убил родителите ми?

— Сигурен ли си, че искаш да го чуеш? Това няма да промени нищо.

Марс го погледна.

— Разкажи ми.

— Баща ти се е озовал на неподходящото място в неподходящото време. Монтгомъри се опитал да заложи свои вещи при него. Заяви, че баща ти е отказал да ги вземе и го е обидил. Монтгомъри се ядосал, проследил го, тъй като искал да го обере, но когато влязъл у вас, разбрал, че баща ти е само служител, а собственикът вече е внесъл оборота в банката. Затова направил… Знаеш какво, като взел пушката, която намерил в стаята ти. А после слязъл в гаража и взел туба с бензин.

Марс продължаваше да се взира в пода.

— Вярваш ли му?

— Съобщи подробности, които само истинският убиец би могъл да знае.

Марс вдигна глава.

— Вярваш ли, че той го е направил?

Декър не отговори.

— Това означава ли, че не му вярваш?

— Няма значение дали аз му вярвам или не. Само истината има значение.

— Това не отговаря на въпроса ми — възрази подравнен Марс. — Защо правиш нещата толкова трудни, Декър?

— Задачата ми е да открия истината, Мелвин. Казах ти го още при първата ни среща. Освен това в момента не вярвам на никого.

— Включително на мен?

— Ти ми помагаш да се добера до истината. И то по-бързо от обичайното. — После добави: — Вероятно защото си такъв симпатяга…

— Не мислех, че имаш чувство за хумор — засмя се Марс.

— Нямам. Явно съм го прихванал отнякъде.

— Къде ще чакам, докато текат всичките тези процедури?

— На сигурно място, под опеката на ФБР. В квартира в Остин.

— Не съм бил в Остин, откакто играх за Тексаския университет.

— Предполагам — каза Декър. — Искам да те питам нещо.

— Давай.

— Прочетох доклада от аутопсията на майка ти.

Марс се напрегна и погледна към Декър.

— И какво? Откри ли нещо необичайно?

— Видях, че според съдебния лекар майка ти е имала рак на мозъка в последен стадий.

Марс едва не падна от стола. Успя да запази равновесие, като се подпря с една ръка на пода, след което се изправи.

— По реакцията ти съдя, че не си знаел.

— Това са глупости! — възкликна Мелвин.

— Не и според доклада. Приложени са снимки на тумора. Няма да ти ги покажа, защото изстрелът е обезобразил лицето й. Туморът е злокачествен, в терминален стадий. Същото заболяване, което уби и Тед Кенеди.

Марс бе вперил облещени очи в пода.

— Никога не ми е казвала нищо. Никога!

— Забелязал ли си някакви признаци, че е болна? Марс зари лице в кърпата и захлипа.

Декър, който не очакваше подобна реакция, зачака, без да помръдне от стола си.

Когато хлипанията утихнаха, Марс избърза сълзите си и се изправи бавно. Гърдите му се повдигаха тежко.

— Помня, че отслабна. Загуби апетит. Често я болеше глава. Твърдеше, че има мигрена.

— Постъпи ли в болница? Подложи ли се на лечение?

— Не мога да повярвам. Имала е рак, но не ми е казала! Умирала е, но двамата с баща ми са решили да скрият това от единственото си дете!

— Знам, че ти идва като гръм от ясно небе, Мелвин. Защото, ако се бе подложила на лечение, щеше да разбереш, нали?

— Не съм сигурен. Доста отсъствах. Но нито косата й опада, нито се виждаха някакви други признаци… Щях да ги забележа.

— Продължаваше ли да работи до края?

Марс вдигна поглед.

— Не. Татко каза, че е настоял тя да си почине. Реших, че е заради парите, които щях да получа. Но аз никога…

Гласът му заглъхна.

— Дали са ходили на лекар в града?

— Сигурно. Имаха зъболекар, а понякога мама ползваше хиропрактор. Работеше много и гърбът й се схващаше.

— Знаеш ли при кой лекар са ходили?

— Не. — Мелвин се замисли, после каза: — Предполагам, че всичко е било заради мен, Декър. Честно казано, нямах много време за родителите си. Футболът ме беше погълнал изцяло. Но… но въпреки това ги обичах. И щях да се погрижа за тях. По дяволите!

Лицето му беше изкривено от болка.

— Вършил си доста неща за толкова млад човек, Мелвин. Не би трябвало да се укоряваш.

— Този мозъчен тумор… смяташ ли, че има нещо общо със смъртта й?

— Не виждам връзка. Но, от друга страна, не знам толкова много неща.

Марс се изправи и отново избърса лицето си.

— Какво ще правя, ако ме пуснат, Декър? — попита той с нещастен глас. Гледаше го като изгубено момченце.

Декър се почувства неловко и не отговори на въпроса му. Марс продължи:

— Бях на двайсет и две, когато напуснах външния свят. Сега съм почти на четирийсет и две. Тогава бях хлапе, сега съм мъж. Но тогава имах планове. Купища планове. А сега нямам… по дяволите, нямам представа какво да правя.

Вдигна поглед към Декър, видя безизразното му лице и извърна глава.

— Остави. Ще измисля нещо. Винаги съм успявал да се справя.

— Да, така е — отвърна разсеяно Декър и се приведе напред. Настъпи моментът да зададе въпроса, заради който бе дошъл тук. — Възможно ли е ти да не си го направил, но и Чарлс Монтгомъри да не го е направил?

Марс се изправи и го погледна объркан.

— Какво?

— Какъв е третият вариант, Мелвин? Това искам да разбера.

— Трети вариант?

— Миналото на родителите ти е прекалено неясно. Никой не се е разровил в него, защото бързо са обвинили теб за смъртта им. В живота им обаче има твърде много бели петна. Възможно е някое от тях да обясни смъртта им.

— Например?

— Нямам представа.

— Защо не вярваш на Монтгомъри? Нали е съобщил подробности за дома ни и прочие?

— Възможно е да ги е научил от истинския убиец.

— Но защо ще го прави? Защо ще си признава престъпление, което не е извършил?

— Защото и бездруго вече е мъртъв. Какво значение имат още две убийства? Не могат да го екзекутират два пъти. Ами ако някой го е помолил да поеме вината върху себе си, в замяна на което е обещал да осигури жена му и детето му за цял живот?

Марс се отпусна на стола си.

— Да ги осигури за цял живот? Това са много пари. Родителите ми… Защо някой, който има толкова пари, ще се интересува от тях? Или от мен? И ще се опитва да ме измъкне от затвора след толкова време?

— Не разполагам с тези отговори. Само с въпросите.

Марс потри лицето си с потна длан.

— Направо ме побъркваш с тези приказки, човече. Първо ми казваш, че майка ми е била болна от рак, а сега и това — добави гневно той.

— Предположих, че ще искаш да научиш истината. Неподправената истина. Ако аз бях прекарал двайсет години от живота си в затвора за нещо, което не съм извършил, щях да искам да разбера кой ме е пратил там. И защо.

Марс впери поглед в него в продължение на няколко секунди, след което закима.

— Да, и аз бих искал същото. Как мога да помогна?

— Като си спомниш каквото можеш за родителите си. Техни думи, които са ти се сторили странни. Писма, телефонни обаждания, посетители… Всичко, което може да ни подскаже откъде са.

— Ще трябва да помисля.

— Е, аз не бързам за никъде. Ти също.