Последната миля

26

Силният дъжд, излял се през последните няколко часа, бе превърнал мястото на експлозията в тресавище.

Облекли дъждобрани и обули ботуши, Декър, Джеймисън и Девънпорт вървяха из руините, търсеха улики и разговаряха с местните ченгета, докато Марс само ги наблюдаваше от взетия под наем автомобил, с който бяха дошли.

— Не открихме следи от взривно вещество, таймер или каквито и да било материали за бомба, агент Декър — каза полицаят, който ги съпровождаше при огледа.

Декър не го поправи, когато го нарече агент. Нещо повече, бе закачил служебната си карта от ФБР на видно място отпред на дъждобрана, за да могат всички да я виждат. Същото бяха направили Джеймисън и Девънпорт.

Декър огледа руините.

— Смятате ли, че можете да намерите нещо? — попита той.

— Обикновено по това време вече сме открили каквото можем. Имаме богат опит в работата с експлозии, знаем какво да търсим. А и знаем какво представляват най-често срещаните самоделни взривни устройства. За момента смятаме, че е било нещастен случай. Къщата беше много стара и неподдържана. Предполагам, че тръбите и клапаните на подземния резервоар за газ не са били в добро състояние. И преди сме имали подобни експлозии. Случват се такива неща.

Декър кимна.

— Разбирам. Просто щях да се чувствам по-спокоен, ако взривът беше избухнал по друго време.

Полицаят кимна.

— Имате предвид екзекуцията на мъжа й?

— Да.

— Не смятате, че се е самоубила, нали?

— Като е вдигнала къщата във въздуха? — попита скептично Декър.

— Не, но би могла да сложи главата си във фурната на газовата печка или нещо подобно и тогава да е гръмнало всичко. Освен това казахте, че е пушила. Нищо чудно да е запалила клечка кибрит и…

— Възможно е, но не мисля, че това е най-достоверната версия.

Декър остави полицая и се присъедини към двете жени.

— Какво ще правим сега? — попита подгизналата до кости и очевидно изнервена Девънпорт.

— След като полицията не успява да открие причината за експлозията, ще поговорим със съседите.

— Не можем ли да се върнем тук, когато спре да вали? — попита Девънпорт.

— Ти можеш — отвърна Декър, след което й обърна гръб и се отправи към най-близката къща.

Джеймисън погледна Девънпорт и попита:

— Идваш ли?

Девънпорт проследи Декър с поглед, без да крие раздразнението си.

— Всъщност мисля да изчакам с Мелвин. Така може да съм по-полезна.

Тя се запъти към колата, а Джеймисън забърза след Декър.

Обитателите на шест от съседните къщи не бяха забелязали тойотата. На прага на седмата ги посрещна дребничка прегърбена старица с побелели коси, която сякаш бе прехвърлила стоте. Бе облечена в захабен бял халат за баня, подпираше се на бастун и трябваше да отметне глава назад, за да види Декър в целия му ръст. Стъклата на очилата й бяха дебели колкото дъно на бутилка от кока-кола. Декър не се надяваше, че старицата ще им каже нещо полезно.

Тя обаче ги покани в дома си, развълнувана, че с нея иска да говори „агент“.

— Аз също бях агент, но във военното разузнаване — каза възрастната жена и се усмихна на Джеймисън, докато с Декър се настаняваха край очуканата ниска масичка. — Предполагам, че дори във ФБР са разбрали, че жените се справят с тази работа по-добре от мъжете.

— Надявам се — отвърна Джеймисън и погледна дяволито към Декър.

— Казвам се Патриша Брей, но можете да ме наричате Пати. Всичките ми роднини и приятели ме наричат така… всъщност наричаха ме така, докато бяха живи. Само аз останах. Последното от девет деца.

— Съжалявам да го чуя, Пати — каза Джеймисън.

В скута на старицата скочи едър котарак и тя го погали.

— Но не съм сама. Това е Теди. Той е на шестнайсет и не се знае кой от двама ни ще надживее другия.

— Чухте ли какво се случи с вашата съседка? — попита Декър.

Пати кимна и изкриви устни в тъжна гримаса.

— Познавах Реджина. Имаше тежък живот. Но разбрах, че Томи е добре, слава богу. Толкова свестен младеж е. Много пъти ми е помагал. Дойдоха в квартала, когато мъжът й беше преместен в близкия затвор.

— Знаем.

— Първо изпържиха него на електрическия стол — добави тя. — А сега и тази трагедия с нея. Мили боже, това означава, че Томи е кръгъл сирак! Кой ще се грижи за него? Та той е още ученик!

— Полицията работи по въпроса — отвърна Декър. — За момента ще остане при треньора си по футбол.

— Това е добре. Томи е отличен футболист. Реджина не спираше да го хвали. Много се гордееше с него.

— Да разбирам ли, че двете сте си говорили често? — попита Декър.

— О, да. Обичах да пека сладкиши и да черпя съседките. Вече съм твърде стара за това и се налагаше Реджина да ми помага с пазаруването и някои домакински работи. Понякога изпращаше и Томи да свърши едно-друго. Беше най-милата и любезна жена на света.

Декър погледна виновно Джеймисън.

— Не знаех.

— О, да. Както вече ви казах, животът й не е бил никак лек. Напоследък ми се струваше по-щастлива. Нищо чудно да е видяла светлина в края на тунела. Имам предвид съпруга й и всичко останало… А и нали имаше Томи. Мисля, че това я крепеше. Мисълта да му осигури добър колеж, да бъде до него…

— Споделяла ли е с вас плановете си за бъдещето? — попита Джеймисън.

— О, разбира се. Възнамеряваше да замине, което малко ме натъжаваше, но тя трябваше да живее живота си, докато на мен не ми остава много. Щеше да последва Томи в колежа. Нямам предвид, че щеше да постъпи в колеж, но щеше да живее близо до него. Томи беше смисълът на живота й.

— Споменавала ли е как възнамерява да се справи финансово? — попита Декър.

— Сподели, че очаква пари от застраховка. Най-сетне щеше да има някаква полза от онзи негодник, мъжа й.

— Забелязахте ли снощи нещо подозрително? — продължи с въпросите Декър.

— Подозрително? Мислех, че става въпрос за експлозия на газ.

— Полицията все още разследва инцидента. На този етап не изключват нито една възможност.

— О, да, разбира се. Ами… легнах си рано. На вечеря хапнах нещо, което не ми понесе. Събуди ме взрив. Реших, че е избухнала бомба. Облякох си пеньоара, излязох навън и… — Гласът й заглъхна, а ръката, която галеше котарака, затрепери.

Джеймисън постави длан върху ръката й.

— Спокойно, не е необходимо да навлизате в подробности. Всички знаем какво се е случило.

— Забелязахте ли нещо необичайно? — попита Декър.

— Не, не си спомням нищо. — Старицата се озърна и каза: — Къде ми отиде възпитанието? Искате ли нещо за пиене? Кафе? Навън е студено и влажно…

— Не, благодаря — отвърна Декър. — Няма нужда. — Замисли се, докато формулира следващия въпрос. — Добре, сега…

— Искате ли аз да направя кафе? — намеси се Джеймисън.

Декър изглеждаше смутен от прекъсването, но Пати се усмихна сърдечно.

— Защо не, миличка, би било много мило от твоя страна. Тъкмо щях да пусна кафеварката, когато почукахте на вратата.

— С какво го пиете?

— Пия го черно — каза Пати и Джеймисън кимна.

Декър започваше да губи търпение.

Джеймисън приготви кафе и го поднесе на старицата, която отпи глътка и постави чашката на помощната масичка до себе си. Насочи вниманието си към Декър и каза:

— Канехте се да ме попитате нещо, млади човече.

— Виждали ли сте „Тойота Авалон“ да спира пред къщата два номера по-надолу?

— „Авалон“?

— Да.

— Онзи луксозен модел с четири врати?

Декър се изправи на стола си.

— Да.

— Не знаех, че се казва „Авалон“. Беше тук вчера.

— По кое време?

Пати свали очилата си и изтри стъклата им с ръкава на халата си.

— Ами… бих казала около шест. Там някъде, защото вечерните новини тъкмо започваха. Познавам доста хора, които спряха да гледат телевизия. Използват компютри и какво ли още не, включително телефони. Аз обаче обичах да гледам Уолтър Кронкайт и макар вече да няма водещи като чичо Уолт, не изпускам новините. Да, било е към шест. Тогава отидох да пусна Теди навън, да се поразходи малко… и видях колата. Беше паркирана точно пред къщата.

— Предполагам, че не сте видели регистрационния номер? — попита Декър, вперил поглед в дебелите стъкла на очилата й.

— Имаше „А“ и „Р“, а една от цифрите беше четири. Освен това номерът беше от Джорджия.

— От Джорджия? — изненада се Декър. — Сигурна ли сте?

— Разбира се. Колко пъти съм играла тази игра с децата ми. Нали я знаете? Броят се табелките от различните щати. Играехме я по времето, когато хората изминаваха големи разстояния, без да има къде да спрат, децата спяха на задната седалка, а предпазните колани се използваха, за да придържат покупките. Видяла съм достатъчно регистрационни табели от Джорджия. Имат една праскова точно по средата. На никоя друга табела няма праскова.

— Точно така — отвърна Декър и хвърли бърз поглед към Джеймисън. — Видяхте ли шофьора?

— Онази къща обикновено пустее. Имам предвид, че собственикът й я дава под наем, но тук живеят само хора, които не могат да си позволят нещо по-добро. Като мен. Карам само на социални помощи. Колата ми направи впечатление, защото беше хубава и сравнително нова. Повечето хора в квартала нямат коли. Вървят пеша до шосето, за да хванат някой автобус, или карат колела. Реджина имаше кола, но нейната беше на двайсет и пет години и едвам се движеше. Споменахте, че моделът се нарича „Авалон“? — Декър кимна. — Да, изглеждаше доста нова.

— А шофьорът? — попита той.

— А, да, видях и него.

— Значи е бил мъж?

Възрастната жена го погледна учудено.

— Не споменах ли, че беше мъж?

Джеймисън прикри усмивката си и отвърна:

— А можете ли да ни кажете как изглеждаше?

— Беше едър. Не колкото вас — добави тя, след като огледа Декър от главата до петите. — Но почти. Поне на височина.

— Възраст? — попита Декър.

— Не беше млад като вас, нито възрастен като мен. На седемдесет може би. Беше плешив или почти. Останала му беше съвсем малко бяла коса. Нямаше нито брада, нито мустаци. Сурово лице.

— Слаб или пълен?

— Нито едното, нито другото. Изглеждаше в добра форма, същински здравеняк. Нямаше корем или нещо подобно. — Възрастната жена плесна с длан по коляното си. — Каква е първата ви мисъл, когато видите възрастен човек в тази страна, който да няма наднормено тегло? Казвате си, че сигурно има рак, нали така? А той просто спазва някаква диета. Днес го наричат контролирано хранене. Винаги ми е помагало. Едно време чиниите, в които поднасяха обяда или вечерята, бяха с размерите на чинийките, в които днес ядем десертите. И после хората се чудят защо затлъстяват. Много ясно… — Тя погледна Декър, който, макар да бе изгубил трийсетина килограма, си оставаше възпълен. — О, извинявай, синко. Не исках да те засегна. Не се съмнявам, че си много свестен, но ти препоръчвам да ограничиш въглехидратите.

Декър не обърна внимание на думите й, а продължи:

— Споменахте, че имал сурово лице. От какво разстояние го видяхте? Казахте, че е било към шест вечерта, а тогава вече се мръква.

Вместо отговор Патриша Брей посочи очилата си.

— Виждам отлично с тях и денем, и нощем, ако случайно си мислите, че съм сляпа като прилеп. Никога не съм имала перде или нещо подобно. Освен това стоях на предната веранда и лампата навън светеше, затова го огледах добре. А, да, като вървеше, накуцваше леко. — Тя се замисли за миг и добави: — Имаше някакъв проблем с десния крак.

— Случайно да сте забелязали някой да го е посещавал?

Тя поклати глава.

— Честно казано, реших, че е дошъл да се самонастани в някоя къща. Случвало се е и преди. Някой минава, вижда, че мястото е необитавано, и се нанася. Никакво уважение към правата на собствениците.

— Пати, а той забеляза ли, че го наблюдавате? — попита притеснено Джеймисън. — Защото това може да ви създаде проблеми.

В отговор старицата извади от джоба на халата си компактна деветмилиметрова берета.

— Може да изглеждам сляпа, миличка, но никога не пропускам отблизо с това бебче. Има отлична възпираща мощ. Падат на място, особено ако ги простреляш в топките.

— Не се съмнявам — отвърна Декър.

— Ще обявим колата и този мъж за издирване — заяви полицейският служител, който охраняваше местопрестъплението, след като Декър го информира за разговора с Патриша Брей. — Не знаем достатъчно подробности, но си заслужава да опитаме. И бездруго това е единствената ни улика.

Декър не хранеше особени надежди, тъй като подозираше, че човекът с тойотата отдавна е напуснал Алабама. Дори да бе останал, за да се увери, че къщата на Реджина ще полети във въздуха, пак разполагаше със солидна преднина.

Декър се присъедини към Девънпорт, Марс и Джеймисън в колата, която Богарт бе наел по-рано.

— Нямаме повече работа тук — заяви той. — Да се връщаме в хотела.

Докато пътуваха натам, Марс каза:

— Разкажете ми повече за сина й Томи.

— Учи в местната гимназия. Догодина завършва. Вече е получил няколко предложения от колежи. И е рънинг бек като теб.

— Какво ще стане с него, когато всичко това приключи?

— Ако има роднини — отвърна Декър, — вероятно ще отиде да живее при тях. А може и треньорът му по футбол да го остави при себе си, докато завърши.

Марс кимна и впери поглед през прозореца. Дъждът валеше неуморно, без да дава каквито и да било признаци, че някога ще спре. Температурите спадаха.

— Защо се интересуваш от него? — попита заинтригувано Декър, който се бе извърнал и изпитателно гледаше Марс.

— Просто… стана ми любопитно. Трудна ситуация за едно дете — да изгуби и двамата си родители.

— Трудна ситуация и за възрастен — отвърна Декър.

В хотела откриха, че Богарт е предплатил стаите им за още няколко дни. Същото се отнасяше и за колата под наем.

— Надявам се, че това няма да му излезе през носа — отбеляза Девънпорт. — Поема сериозен риск, особено след като получи заповед да прекрати работа по случая.

- Всички получихме заповед да прекратим работа по случая — напомни й Джеймисън.

— Жалко, че екипът ни се разпадна толкова бързо — продължи Девънпорт. — Можеше да свърши доста работа.

— Ако си тръгнеш още сега — каза Декър, — ще останеш в екипа. Ако, разбира се, не изоставят проекта.

Тя го погледна.

— Искаш ли да си тръгна?

— Искам който остане, да се посвети изцяло на разкриването на случая.

— Имаш предвид, че не желая да работя под проливен дъжд? — попита остро Девънпорт.

— Имах предвид точно това, което казах — отвърна спокойно Декър.

Девънпорт понечи да му отвърне, но после изражението й се промени.

— Прав си. Съжалявам. — Сведе притеснено поглед. — Продължавам да мисля за екзекуцията. Тя… промени много неща. Вече не съм сигурна, че искам да върша това.

Джеймисън постави ръка на рамото й.

— Разбирам те, Лиза. Аз се уплаших и изобщо не отидох.

Девънпорт се засмя и изрече с горчивина в гласа:

— Съжалявам, че не постъпих умно като теб. — Погледна Декър и попита: — Предполагам, че ме смяташ за малодушна…

Декър поклати глава.

— Познавам твърде много мъже, които се смятат за корави смелчаги, но никога не биха събрали куража да присъстват на екзекуция.

— Аз обаче не овладях нервите си.

— Не бих могъл да те упрекна за това. Нуждаем се от твоите познания и умения, за да разрешим този случай.

Девънпорт погледна Джеймисън, която й се усмихна насърчително, после се обърна към Декър и каза:

— Оценявам това. Ще направя всичко по силите си. Каква е следващата ни стъпка?

— Трябва да открием нещо, което да ни отведе по-нататък, независимо по коя следа поемем — тук или в Тексас. Фактът, че Реджина е била убита, показва, че сме на прав път. Някой й е платил, за да накара съпруга си да излъже, като признае, че е убил родителите на Мелвин. Това ни говори, че дори двайсет години по-късно все още има хора, свързани с първоначалното престъпление. Напълно е възможно сред тях да е истинският убиец.

— Не мога да проумея защо някой ще си прави труда да ме спасява след толкова много години — обади се Марс.

— Вероятно е свързано с мотива за убийството — предположи Декър.

Девънпорт кимна в знак на съгласие.

— Това е много важен извод — каза тя, погледна към Марс и добави: — Възможно е да разполагаш със съюзник, за когото не подозираш.

— Но как? — възкликна той. — И защо сега?

— Ще разберем — отвърна Декър.

Вечерта напредваше и четиримата бяха много гладни. Хапнаха набързо в ресторанта, който се намираше на една пряка от хотела. Върнаха се във фоайето и преди да си пожелаят „лека нощ“, Декър ги помоли да помислят върху случая и да предложат нови идеи на сутринта. Той взе асансьора, прибра се в стаята си, изми се и тъкмо се канеше да се съблече и да си легне, когато някой почука на вратата.

Декър се надигна и извика:

— Да?

— Имаш ли две минути, Еймъс? Искам да поговорим.

Беше Девънпорт.

Декър обмисли молбата й в продължение на няколко секунди. Тя явно долови колебанието му, защото добави:

— Няма да ти отнема много време.

Той отвори вратата. Девънпорт стоеше на прага с по една бира във всяка ръка.

Декър погледна първо бутилките, после нея.

— На диета съм.

— Затова бирата е нискокалорична. Съдържа само деветдесет калории. Освен това след днешния ден най-вероятно имаш нужда от малко въглехидрати.

Седнаха и отпиха от бирите.

— Е? — попита Декър.

— Започнахме зле.

— Няма проблем — сви рамене Декър.

— Мисля, че е най-добре да бъде честна и откровена.

— Добре.

— Ето моето честно и откровено признание. Приех да вляза в екипа едва след като Богарт ми разказа за теб.

Декър отпи глътка бира, облегна се на стола си и се заслуша в дъжда отвън.

— И защо това е бил решаващият фактор?

— Не ме разбирай погрешно, предложението на Рос ме заинтригува искрено. Звучеше чудесно, а и бях постигнала всичко в областта, в която работех до този момент. Обичам новите предизвикателства. Аз съм амбициозна професионалистка. Единствено дете на родители с научна кариера. Справях се отлично с каквото и да се захванех. Бях в отбора на Станфорд по бягане на дълги разстояния, преди да се преместя в Колумбийския.

— Впечатляващо. Но не отговаря на въпроса ми.

— Не исках да говоря за себе си. Всъщност възможността да работя с теб ме накара да приема предложението на Рос.

— Спомена нещо подобно при първата ни среща.

— Така е.

— Да не забравяме и сходствата между моя случай и този на Мелвин. Решила си, че това е чудесна възможност за научно изследване.

— Именно.

— А аз ти отвърнах, че това няма нищо общо с моите когнитивни аномалии. Посочих, че фокусът на нашите усилия трябва да бъде насочен към откриването на истината — виновен ли е Мелвин или не.

Девънпорт отпи глътка бира.

— Това според мен означава да пропилеем една отлична възможност.

— Какво по-точно очакваше от мен?

— Исках да те помоля да ми позволиш да те включа в професионално изследване. Обстоятелството, че си решил да насочиш необикновените си умствени способности към борбата с престъпността, само подсилва твоята уникалност. Реших, че от това ще излезе чудесна монография или дори книга, която да се превърне в бестселър — добави тя съблазнително.

Декър допи бирата си.

— Не проявявам интерес към никакви изследвания.

Тя го изгледа с примирение.

— Разбрах го пет минути след като се запознахме.

— И какво означава това за теб?

— Вече ти казах, че ще остана до края на разследването. Ще дам всичко от себе си, за да разрешим случая.

— Защо?

Тя отвори уста, за да каже нещо, но се поколеба и се зае да чопли етикета на бутилката. После призна:

— Мога да ти дам стандартен професионален отговор, който ще съдържа цял куп термини, но няма да казва нищо по същество. Или мога да ти кажа истината.

— Предпочитам нея.

Девънпорт се приведе напред и го погледна в очите за пръв път от началото на разговора.

— Заради екзекуцията. Заради начина, по който умря онзи човек. Може и да го е заслужавал. Не желая да се впускам в дебат „за“ или „против“ смъртното наказания. Но Мелвин Марс е невинен, а едва не се прости с живота си. Колко ли други невинни са били осъдени на смърт и екзекутирани?

— Както вече казах, и един е твърде много — отвърна Декър. — И така, защо дойде при мен тази вечер?

— Споменах, че започнахме зле. Знам, че вината е изцяло моя. Исках да си изясним нещата, преди да продължим да работим заедно, за да разрешим този случай.

— Добре, приеми, че всичко е наред.

— Просто така? — усмихна се вяло Девънпорт.

— Просто така. Очаква ни нов ден.

Девънпорт кимна, осъзнала смисъла, скрит в думите му.

— Предполагам, че всеки от нас трябва да се доказва… и то всеки ден.

— Винаги съм смятал така — отвърна Декър и вдигна бутилката. — Благодаря за бирата.

— Благодаря, че ме изслуша. — Тя стана и тръгна към вратата, но спря. — Рос ми каза за твоето семейство. Много съжалявам, Еймъс. Наистина, много съжалявам.

Той отвърна на погледа й, но не каза нито дума.

— Колко ли е трудно да не можеш да забравиш нищо? — промълви тя, а изражението й бе в унисон с думите й.

— По-трудно, отколкото предполагаш.

Девънпорт си тръгна, а Декър остави бутилката, отиде до прозореца и зарея поглед в дъжда, който се лееше като из ведро.

Върна лентата на абсолютната си памет към срещата им с Реджина Монтгомъри.

Към часовника „Картие“.

Трите кутии от „Нийман Маркъс“.

Двете кутии от „Шанел“.

Другите две от „Сакс“.

Една от „Бергдорф Гудман“.

Още една от „Джими Чу“.

Към дамската чанта „Ермес“.

Извади лаптопа си, свърза се с интернет, влезе в официалните страници на всяка от тези модни къщи и провери цените.

После събра сумите наум.

Петдесет и четири хиляди долара, че и отгоре.

Чантата „Ермес“ струваше над деветнайсет бона. Часовникът — други четиринайсет хиляди. Обувките на „Джими Чу“ — хилядарка.

Декър поклати глава.

Само за да си носиш дреболиите в нещо, да гледаш часа и да се обуеш, трийсет и четири хиляди долара!

Това обаче му подсказваше, че който и да стои зад всичко това, има много дълбоки джобове. Реджина Монтгомъри очевидно бе очаквала да получи още пари.

Да изтегли голямата печалба от трудния си живот с Чарлс Монтгомъри.

Само че така и не бе успяла да й се наслади. Смъртта на Чарлс я бе превърнала в излишен свидетел. Решението за убийството й бе жестоко. Безсърдечно.

Но Декър не очакваше нищо друго от престъпниците, които бяха вкарали невинен човек в затвора и го бяха оставали да гние там цели двайсет години.

Съблече се и си легна.

Работеха по случая от доста време и той се опасяваше, че ще си останат с нищожния напредък, който бяха постигнали до момента.