Последната миля

23

— Това бяха най-дългите няколко минути в живота ми — призна пребледнялата и все още замаяна Девънпорт.

Бяха се събрали около една от масичките във фоайето на хотела, в който бяха отседнали.

Декър я погледна.

— Представи си какво е изпитвал Монтгомъри.

Тя го погледна. Лицето й започна да възвръща цвета си.

— Знам. Нямах това предвид. Просто беше… ужасно.

Макар Джеймисън да не бе присъствала на екзекуцията, тя също изглеждаше разстроена в унисон с настроението на останалите.

— Потвърдиха ли, че наистина е мъртъв?

Богарт кимна уморено.

— Длъжни са да го направят по закон. Дойде лекар и извърши необходимите проверки. Пет минути след екзекуцията Монтгомъри бе обявен за мъртъв. Реджина се съвзе и лекарят прегледа и нея. После един полицай я откара до дома й.

Декър се обърна към Марс, който не бе казал нито дума, откакто напуснаха затвора. Изглеждаше зашеметен, сякаш нямаше и най-малка представа къде се намира.

— Добре ли си? — попита го Декър.

Марс поклати глава.

— Онзи тип едва не пламна — отвърна мрачно той.

— Затова вече не използват електрически стол — каза Декър. — Прекалено много неща могат да се объркат. Мисля, че властите в Алабама трябва да отменят правото на избор, което предоставят на осъдените на смърт.

Девънпорт допълни разпалено:

— А най-добре ще направят, ако отменят смъртното наказание. — Погледна Марс и продължи: — Едва не екзекутираха невинен. Дори само тази причина е достатъчна. Тук няма втори шанс.

Марс кимна отсечено и извърна поглед.

— Това е извън моите правомощия — каза Богарт, — а и не е въпрос, който можем да решим днес. Предлагам да се наспим и да се срещнем утре. — Погледна Декър и попита: — Какво друго искаш да свършим, докато сме тук?

— Да говорим отново с Реджина Монтгомъри. Трябва да разберем откъде са дошли парите.

— Тя няма да ни каже нищо — изтъкна Джеймисън. — Миналия път едва не ни изгони.

— Сега обаче може да се изтърве или пък отказът й да отговори на някой въпрос да ни подскаже нещо.

Богарт се надигна.

— Добре, през нощта няма да се случи нищо. Затова предлагам първо да си починем. Аз лично не съм в състояние да работя повече. Присъствието на екзекуция изтощава психически.

Богарт си тръгна, последван от разстроената Девънпорт.

Джеймисън също се канеше да се прибере в стаята си, но Декър я хвана за ръката.

— Почакай малко, Алекс.

— Какво има?

Декър погледна първо нея, после Марс.

— Бързате ли за някъде? Защото мисля, че не бива да отлагаме.

Чукаха дълго време. Реджина им отвори едва когато стана ясно, че няма да си тръгнат. Застана предизвикателно на прага, облечена в дрехите, с които бе дошла на екзекуцията.

— Какво искате? — сопна се тя.

— Да ви зададем няколко въпроса — каза Декър.

— Съпругът ми беше екзекутиран тази вечер. Не можете ли да ме оставите на мира? — едва не им изкрещя Реджина.

— Разбирам как се чувствате, госпожо Монтгомъри, но не бих ви обезпокоил, ако не беше важно. Можем ли да влезем? Ще ви отнемем само няколко минути.

Тя погледна първо Джеймисън, после Марс и лицето й се изкриви от отвращение.

— Какво? И той ли ще влезе?

— Това е… — започна Декър.

— Знам кой е! Просто… не съм длъжна…

— Само няколко минути — настоя Декър. — И тъй като това засяга господин Марс, той също трябва да присъства. Моля ви, госпожо Монтгомъри.

Джеймисън пристъпи напред и я хвана за ръката.

— Да влезем и да седнем. Вечеряхте ли вече? Може би чаша чай ще успокои нервите ви. Представям си какво сте преживели днес. Толкова съжалявам.

— Аз… не мога да сложа и залък в устата си, но чай… Да.

— Покажете ми къде са нещата и аз ще се погрижа за всичко.

Джеймисън и Реджина влязоха първи, а Декър и Марс ги последваха. Когато Джеймисън се обърна, Декър я погледна с благодарност.

След като Реджина й показа кое къде се намира в кухнята, двамата с Марс седнаха край масичката за кафе в тясната, задръстена от мебели дневна. В кухнята Джеймисън сложи чайник на печката, след което извади чаша и кутия чай на пакетчета. Върна се при останалите и седна срещу Реджина. Погледът й пробяга по нея и се спря за миг на китката й. Изглеждаше изненадана.

Реджина впери очи в Декър.

— Е? — попита навъсено тя.

— Синът ви тук ли е? — отвърна той с въпрос.

— Не — каза рязко тя. — Ще остане при приятели. Реших, че така е най-добре. Няма причина да преживява… това.

— Добре сте постъпили.

Реджина погледна Марс, който седеше до Декър, и устните й се разкривиха в гримаса.

Марс издържа погледа й. Канеше се да каже нещо, когато Декър заяви:

— Томи спомена за парите от застраховката.

Реджина се сепна.

— Какво? Кога сте… Как изобщо го открихте?

— „Кугуарите“ — каза Декър и посочи снимката на масата.

— Е, и? Чък имаше застраховка „Живот“. Аз съм бенефициентът. В това няма нищо нередно.

— За трийсет хиляди долара?

Тя подскочи.

— Кой ви го каза? — попита Реджина Монтгомъри.

— Ние сме от ФБР, госпожо Монтгомъри. Можем да открием много неща.

Чайникът изсвири. Джеймисън стана от мястото си и отиде в кухнята да приготви чая. Наля го в една чаша и реши да потърси бисквити или нещо подобно. Дръпна една завеса, която закриваше малка ниша в кухнята. Остана изумена от онова, което видя вътре. Взе кутия бисквити и фъстъчено масло от лавицата и се върна при мивката.

— Ей, Декър — извика тя. — Можеш ли да ми помогнеш? Знам, че госпожа Монтгомъри не иска да се бавим повече от необходимото.

Декър се надигна, озадачен от молбата й, и отиде в кухнята. Джеймисън посочи с глава завесата, докато мажеше бисквитите с фъстъчено масло.

— Виж там — прошепна тя.

Декър се обърна, надзърна в нишата и погледна отново към Джеймисън, която повдигна вежди.

— Видях и още нещо — каза тя.

Минута по-късно се върнаха в дневната, Джеймисън с чая, а Декър с поднос бисквити с фъстъчено масло. Поставиха ги пред госпожа Монтгомъри, която продължаваше да се взира втренчено в Марс.

— Благодаря — каза тя.

Отпи глътка чай и отхапа парче бисквита със сведен поглед.

През това време Джеймисън огледа стаята и погледът й се спря на палтото, което висеше на закачалката до вратата. Този път не изглеждаше изненадана.

Реджина остави чашата си и попита:

— Защо се интересувате от парите от застраховката?

— Томи каза, че възнамерявате да се преместите в друг град… близо до колежа, който ще избере. Там ще си купите къща и няма да работите.

Реджина помълча, после махна пренебрежително с ръка.

— Той е просто дете, не знае какво говори. Наистина смятам да се преместим, когато постъпи в колеж. Но ще трябва да работя. И определено няма да си купя къща. Трийсет хиляди долара не са достатъчни, за да мързелувам у дома.

— Това означава ли, че ще трябва да работите?

— Не ме ли чухте? Разбира се, че ще трябва. На милионерка ли ви приличам? Цял живот се скъсвам от работа. Работя от сутрин до вечер и ще продължа да го правя, освен ако Томи не влезе в НФЛ и не се погрижи за мен.

— Не бих разчитал на това — каза Марс. — Шансът е едно на милион.

Тя го изгледа и каза:

— Чух, че си бил футболист.

— Много тежък спорт. Кажете на Томи, че е по-добре да стане адвокат или лекар. Ще посрещне старините си в далеч по-добро здраве.

— Сигурна съм, че си бесен на съпруга ми, но той си призна. Това е единствената причина да отървеш затвора.

— Той беше единствената причина да вляза в затвора — възрази Марс. — Той уби родителите ми. Затова ми простете, че не изпитвам благодарност.

Тя поклати глава и измърмори нещо от рода на: „Гледай го ти!“. Декър постави ръка на рамото на Марс, за да го успокои, тъй като имаше чувството, че той ще скочи на крака.

— Кога ще получите парите от застраховката? — попита Декър.

— Какво ви интересува?

— Предупредих ви, че ще ви зададем няколко въпроса, госпожо. Колкото по-бързо ни отговорите, толкова по-скоро ще си тръгнем. И обратното.

Тя отпи от чая си, изяде една бисквита и каза:

— Трябва да попълня формуляр, с който да поискам да ми се изплати сумата. Може да отнеме няколко дни, дори седмица. Нали ще трябва да се уверят, че е мъртъв.

— Така е — съгласи се Декър, погледна Джеймисън и й кимна.

Тя посочи китката на Реджина.

— Много хубав часовник. „Картие“, нали?

Госпожа Монтгомъри побърза да го покрие с длан.

— Не, не е.

— На циферблата пише „Картие“ — настоя Джеймисън.

Реджина сведе поглед и отвърна:

— Купих го за десет долара.

— Откъде?

— Забравих.

— Трафикът на фалшиви стоки се преследва от закона — отбеляза Декър.

— В такъв случай намерете онзи, който ми го продаде, и го арестувайте!

Декър стана, отиде в кухнята, дръпна завесата, взе кутиите, струпани зад нея, донесе ги в хола и ги остави на пода.

Реджина скочи на крака.

— Какво правите, по дяволите? Нямате право! Това е мое!

— „Шанел“, „Нийман Маркъс“, „Сакс“, „Бергдорф Гудман“, „Джими Чу“… Все хубави марки. И много скъпи.

Джеймисън посочи чантата на закачалката до входната врата.

— А това там е „Ермес“. И аз бих искала такава, но не мога да си я позволя.

Реджина пребледня.

— Това са ментета. И аз не мога да си позволя оригинални.

— Нямах представа, че фалшификаторите на луксозни стоки изпращат поръчките в кутии с имената на съответните марки. Обикновено ги продават направо на улицата.

Монтгомъри не каза нито дума. Отпи от чая си и взе още една бисквита.

— Мога ли да погледна в кутиите? — попита Декър.

— Не!

— Защо?

— Имате ли заповед за обиск?

— В интерес на истината, нямам нужда от нея.

— Защо? — попита тя с облещени от изненада очи.

— Бях полицай, но върнах значката…

— Но нали сте от ФБР?

— Аз съм цивилен, а не агент. Не съм полагал клетва, не съм получавал значка.

Въпреки възраженията на Реджина Монтгомъри Декър отвори кутиите и засне съдържанието им с мобилния си телефон.

После седна и се приведе напред така, че лицето му се озова съвсем близо до нейното.

— Лесно можем да проследим тези покупки. И тъй като сама ни казахте, че не сте получили парите от застраховката, можем да заключим, че средствата са дошли от друго място. Защо не ни кажете истината, госпожо Монтгомъри? Как се сдобихте с тези пари?

— Нямам представа за какво, по дяволите, говорите!

— Наистина ли искате да разговаряме по този начин?

— Напуснете дома ми!

— Някой ви е платил, за да накарате съпруга си да излъже, че е убил родителите ми. Кой? — попита Марс.

Тя го изгледа и отвърна жлъчно:

— Кой си ти, по дяволите, че да ми говориш по този начин? Ти си просто един…

— Един какво? — прекъсна я Марс. — Един чернокож, който трябва да си държи устата затворена, когато се намира в компания на бели дами като вас?

— Напуснете дома ми! — изкрещя Реджина Монтгомъри.

— Изгубих двайсет години от живота си! — отвърна й той.

Тя погледна Декър и го заплаши:

— Изчезвайте, преди да съм повикала ченгетата!

— Нямам нищо против да повикате полиция — каза Декър. — Ще дадем показания, ще разкажем всичко, което знаем. Ще разберем откъде са дошли парите и как. А после ще загазите. Всъщност ще влезете в затвора.

Тя го изгледа смаяна.

— Не съм направила нищо лошо.

— Как ви звучи възпрепятстване на правосъдието? Или престъпен заговор? А може би съучастие в убийство?

— Не съм направила нищо подобно!

— Напротив, направили сте го, като сте помогнали на тези, които наистина са убили семейство Марс. Наказанието за всички тези престъпления ще ви освободи от грижите по изпращането на сина ви в колеж. Новото ви жилище ще ви бъде предоставено от държавата. — Декър се замисли за миг и допълни: — До края на живота ви.

Реджина Монтгомъри щеше да припадне всеки момент. Пое си дълбоко дъх и кресна:

— Напуснете дома ми!

— Както кажете — съгласи се Декър. — Утре ще се върнем. С полицията. — Извади телефона си и каза: — Може ли една усмивка? — После засне часовника „Картие“.

— Изчезвайте!

Понечи да лисне чая си върху Декър, но Джеймисън я хвана за ръката, чашата падна на пода и се пръсна на парчета. Преди да излязат, Декър направи снимка и на чантата „Ермес“.

Когато се озоваха навън, Джеймисън погледна Декър.

— Затънала е до гушата.

— Аха. Между другото, Алекс, свърши чудесна работа — похвали я той.

Тя се усмихна.

— Много ме бива в някои неща, особено когато става въпрос за висша мода.

— Беше прав, Декър — добави Марс. — Някой наистина й е платил.

— Сега трябва да открием кой.