Последната миля

64

— Заминал?

Джеймисън се взираше в Декър от другата страна на масата в ресторанта на мотела.

Декър кимна. Марс седеше до него.

— Това е работа на Хюи — каза Декър и погледна Марс. — Разкажи й за снощи.

Марс й преразказа случилото се за няколко минути.

Когато приключи, Джеймисън отбеляза:

— Добре, значи Рой няма да ни помогне. Федералните се оттеглят от случая. Ние не разполагаме с никакви доказателства. Това означава, че влизаме напълно беззащитни в бърлогата на лъва.

— Възнамеряваш да си заминеш ли? — попита Декър.

— Не знам. Ти какво смяташ да правиш? Не ми казвай, че искаш да откриеш истината, защото това го знам. Имам предвид какво ще правим днес, в тази минута дори? Аз искам да остана жива и това ми се струва добра цел.

— В думите й има логика — отбеляза Марс.

— Да можехме само да открием онова, което Рой притежава! — каза Декър. Изведнъж лицето му светна. — Мелвин, къде е погребана майка ти?

— Не е погребана. Кремирана е, а прахът й е разпръснат.

— Сигурен ли си?

— Бях там, Декър. Разпръснах го със собствените си ръце. Това беше, преди да ме арестуват. Направих същото и с ба… добре де, с човека, когото смятах, че е баща ми. Сега обаче знаем, че не е бил той. Бил е прахът на мъжа, когото Рой е убил.

Марс замълча за миг и сведе поглед към чинията си. Изобщо не бе докоснал храната си. Декър потри замислено брадичка, а Джеймисън го наблюдаваше.

— Изглеждате ми много весели!

Към тях се приближаваше Мери Оливър, която теглеше куфар на колелца. Седна на четвъртия стол и разтри уморено лице.

— Тръгнах още по тъмно. Смених три самолета, преди да се добера до това място… Дори не съм се настанила още. — Тя се огледа и попита: — Къде е агент Богарт?

— Изтеглиха Богарт и екипа му във Вашингтон — отвърна Джеймисън.

— Пак ли? Шегувате ли се?

Джеймисън поклати глава.

— Не, за съжаление.

— Някакви новини за Девънпорт? — попита Оливър.

— Нито искане на откуп, нито нищо — отвърна Декър.

Оливър взе препечена филийка от панерчето и започна да я маже с масло.

— Съжалявам, по време на полетите не ни предложиха никаква закуска. Да не говорим, че самолетите бяха с размерите на колата ми.

Тя отхапа от филийката и въздъхна.

Марс я погледна притеснено и попита:

— Как вървят юридическите процедури?

Погледът, който му отправи тя, бе изпълнен със съчувствие.

— Не мисля, че трябва да се притесняваш за това, Мелвин. Доколкото мога да преценя, тексаските прокурори подхождат към случая като към змийско гнездо — никой не иска да го доближи. Поне за момента. Каквото и решение да вземат, ще трябва да ме уведомят официално.

Той въздъхна с облекчение.

— Най-сетне една добра новина.

Оливър го изгледа изпитателно.

— Мелвин, какво не е наред?

— Какво имаш предвид? — вдигна глава той.

— Познавам те достатъчно отдавна и съм наясно с настроенията ти. Нещо те притеснява.

— Баща му го посети снощи — отвърна Джеймисън.

— Само дето не ми е баща.

Оливър едва не се задави, както дъвчеше.

— Какво?

Марс й разказа всичко накратко.

Тя остана изумена.

— Мили боже! Никога не бих предположила… Имам предвид… — Докосна ръката на Марс и каза: — Това е ужасно!

— И означава също така, че Рой няма никакъв интерес да ни помага — обади се Декър.

— Чакайте малко! Трябва да ми разкажете какво сте открили до момента!

Марс и Джеймисън погледнаха Декър. Той се покашля и каза:

— Подозираме определени хора, но нямаме доказателства срещу тях.

— Кои са те?

— Началникът на полицията на този град като за начало — отвърна Джеймисън. — Роджър Маклелън.

— Началникът на полицията! Чакайте малко! За какви престъпления става въпрос?

— Бомбени експлозии през шейсетте — обясни Джеймисън.

Оливър изглеждаше объркана.

— Нищо не разбирам! Бомбени експлозии?

— Попаднахме на следа — каза Декър. — Проучваме я. Научаваме разни неща. Но не разполагаме с доказателства.

Появи се сервитьорката и попита Оливър дали желае кафе.

— Да, благодаря, направете го по-силно, ако може — отвърна адвокатката.

Сервитьорката се усмихна и взе чашата пред Оливър.

— Само да я сменя, скъпа, че тази е мръсна.

— Благодаря.

Декър трепна, сякаш някой току-що му бе зашлевил шамар. После произнесе наум думата сменя.

Оливър се обърна към Декър, който изведнъж стана много делови.

— Смяташ ли, че можем да се сдобием с нужните доказателства?

— Имаме възможност да го направим, но няма да е лесно.

Сервитьорката се върна и наля кафе на Оливър и останалите. Когато тя си тръгна, адвокатката попита:

— С какво да ви помогна? Ако се нуждаете от правни консултации, мога да ви бъда много полезна.

Декър кимна.

— Благодаря. Може да се стигне и до това.

— Ключът към случая е съдържанието на банковия сейф на Рой Марс — каза Джеймисън. — Смятаме, че там ще открием достатъчно доказателства.

— След като се е срещал с Мелвин, знаем, че е някъде наблизо — рече Оливър.

— Беше наблизо — поправи я Декър. — А сега може да е много, много далече. Особено ако се е качил на самолет.

Марс изгледа останалите.

— Не съм сигурен, че трябва да продължаваме — каза той.

Всички се вторачиха в него.

— Мелвин, трябва да го направим — каза Оливър.

— Защо? За да поправим злините, извършени в миналото? Заради нашето разследване вече загина една жена, а синът й остана кръгъл сирак. Човекът, когото смятах за мой баща, се оказа хладнокръвен убиец. Майка ми е умирала от рак, преди той да й пръсне мозъка. С Декър и Милиган едва не загинахме в пожар, предизвикан от тези мръсници. Ами престъпленията от шейсетте? Не казвам, че не искам да разоблича виновните, но на каква цена? Ако следваща им жертва се окажеш ти, Мери? Или Алекс? Или Декър?

— Всички заедно решихме да проведем това разследване — отвърна Декър.

— Не и аз. Мисля, че трябва да продължа да живея живота си… или това, което е останало от него.

Марс стана и си тръгна, преди някой от останалите да успее да каже каквото и да било.

— Много е разстроен — отбеляза Декър. — Понася удар след удар. Напрежението се трупа. Цяло чудо е, че още се държи.

— Доста е корав — изтъкна Оливър.

— Налага му се да бъде такъв — отвърна Декър. — А също и на нас.