Последната миля

28

Фитнес салонът бе съвсем малък, имаше само пътека за бягане, стелаж с прашасали дъмбели, стар велоергометър и една-единствена медицинска топка.

Декър започна от пътеката, като ускоряваше темпото на всеки няколко минути. Движеше крака, без да откъсва поглед от телевизора, монтиран на стената.

В момента даваха новини. Сред водещите събития бе и екзекуцията на Чарлс Монтгомъри, последвана от смъртта на жена му в резултат на газова експлозия в дома й.

— Какво невероятно съвпадение — каза репортерът. — И двамата да загубят живота си в един и същ ден!

Не в един и същ ден, поправи го мислено Декър. Реджина загина след полунощ. Въпреки това не можеше да оспори логиката на репортера — съвпадението изглеждаше почти невъзможно.

Но не и ако експлозията е умишлено предизвикана, след като Чарлс Монтгомъри вече не може да се отметне от признанията си, каза си Декър.

Вратата на фитнеса се отвори и на прага се появи Мелвин Марс в спортен екип. Кимна на Декър и взе да се разтяга.

Малко по-късно започна упражненията и Декър забрави за какво е дошъл, просто стоеше и го наблюдаваше. Не можеше да повярва, че Марс тренира с такава настървеност, с такава бясна упоритост. Декър едва не се подхлъзна и не падна от пътеката за бягане, смаян от уменията на четирийсет и две годишния мъж. Накрая просто изключи пътеката, за да не пропусне нищо от тренировката му.

Когато Марс приключи, взе чиста кърпа и попи потта си.

— Колко често тренираш така? — попита Декър.

— Всеки ден през последните двайсет години.

— Впечатляващо. Имах чувството, че ще получа инфаркт само като те гледам.

Марс сви рамене.

— Това ме държи във форма. И ме крепи да не полудея. Разбираш ме, нали?

Декър кимна.

— Много добре те разбирам.

Марс седна на един стол и погледна Декър с тревожно изражение.

— Какво става според теб?

— Първо някой ти е имал зъб. А после някой те е съжалил и е решил да ти помогне.

Марс изглеждаше изненадан.

— Какво?

— Изфабрикували са уликите срещу теб и са те пратили в затвора, където едва не беше екзекутиран. В последния момент са платили на Монтгомъри и фалшивото му признание те изкара на свобода.

— Смяташ ли, че става въпрос за едни и същи хора?

— Минали са двайсет години, но е напълно възможно.

— Но защо са променили отношението си изведнъж? Убили са родителите ми, пратили са ме в затвора, а после решават да ме измъкнат. Няма логика.

— Съгласен съм. Лепнали са ти престъплението, защото е било най-лесно теб да натопят.

— Но защо са убили родителите ми?

— Заради нещо, което те са знаели, видели, чули, направили…

— Декър, те бяха най-обикновени хора, които живееха в затънтено градче в Западен Тексас!

— Били са такива по времето, когато си ги познавал. Но преди да се появиш ти, Мелвин, са могли да бъдат съвсем други хора, които са дошли в Западен Тексас, за да избягат от нещо.

Марс кимна.

— Предполагам, че това е най-логичното предположение. Смяташ, че са се забъркали в нещо лошо?

— Възможно е. Рядко някой убива хора, които са се забъркали в нещо добро.

— Трудно ми е да си ги представя в такава светлина.

— А белегът зад ухото на баща ти?

— Да, знам. Често се сещам как направо побесня! Никога не го бях виждал толкова ядосан.

— Нищо чудно като млад да е бил много избухлив.

— Смяташ, че са го е ранили с нож? А по-късно са решили да го довършат?

— Не е задължително.

— Какво остава тогава?

— Възможно е белегът да е бил от пластична операция.

Марс едва не падна от стола.

— Какво?

— Ако баща ти е бил принуден да се крие от някакви хора, като нищо би могъл да промени външния си вид. Един от начините да го направи е именно пластичната хирургия. Възможно е да не е разполагал с толкова пари, че да се обърне към редовно практикуващ хирург, и затова да е отишъл при такъв, който работи по-евтино на черно. Така се е сдобил с белега.

— Ами майка ми? Тя нямаше никакви белези.

— Може да я е срещнал по-късно и тя да не е била замесена в нищо.

— Добре, защото не мога да си представя майка ми като престъпник. Тя беше толкова мила жена. Никога не ми повишаваше тон. Винаги запазваше спокойствие.

— Въпросът е как да проследим миналото им.

Марс отново попи потта по лицето си.

— А налага ли се да го правим?

Декър го изгледа учудено.

— Кое?

— Да продължаваме да се ровим. В крайна сметка родителите ми са мъртви, а аз съм на свобода.

— Не искаш да узнаеш истината, така ли?

— Не искам да я узная, ако…

— Ако баща ти е бил престъпник?

— А ти би ли искал да научиш нещо подобно за твоя баща? — оправда се Марс.

— Пратиха те за двайсет години зад решетките, Мелвин. Убиха родителите ти. Не искаш ли извършителите да си платят за това? Не искаш ли палачите на майка ти и баща ти да си получат заслуженото?

— Знам, знам — изрече унило Марс. — Не искам никой да се измъкне, но…

— Какво? — настоя Декър. — Имаш ли по-важна работа?

— А защо това е толкова важно за теб? — попита рязко Марс. — Нали не са убили твоето семейство?

— Напротив — отвърна Декър, — някой го уби. Можех да загърбя миналото и да продължа напред. Трябва да те уверя, Мелвин, че направиш ли опит да се примириш с миналото и да продължиш живота си… този живот не си заслужава.

Декър взе кърпата, слезе от пътеката за бягане и тръгна към изхода. На вратата спря и се обърна към Марс.

— Между другото, ти трябваше да спечелиш трофея „Хайсман“ онази година. Футболистът, който го получи вместо теб, издържа само няколко години при професионалистите и не се представи добре. Ти можеше да спечелиш и приза за най-добър млад нападател на годината. Вярно, не получи шанса, но това не означава, че не беше суперзвезда. Защото беше.

После Декър затвори вратата след себе си.

А Марс не помръдна от стола си, забил поглед в земята.