Последната миля

29

— Агент Богарт? — каза Декър по телефона.

— Декър? Как сте там? Предполагам, че ви заварвам в Алабама?

— Да. Напредваме бавно. Май попаднахме на следа, свързана с убиеца на Реджина. Имаме свидетелка, която го е видяла. Местната полиция го издирва.

— Радвам се за вас.

— Благодаря ти, че ни плати още няколко вечери в хотела. А също и за колата.

— Няма защо. Не исках да ви оставям с напълно вързани ръце.

— В „Куонтико“ ли се прибра?

— Да.

— С какво ти наредиха да се заемеш?

— Почти с нищо.

— Защо?

— Не мога да го обсъждам.

— Свързано ли е с решението на по-голямата част от екипа да продължи разследването?

— И така да е, какво значение има?

— Не искам кариерата ти да пострада заради нас.

— Мисля, че с нея вече е свършено.

— Съжалявам да го чуя.

— Случват се такива неща. Може би идеята да събера специалисти от различни области не беше толкова добра.

— Не мисля, че е била глупава — възрази Декър.

— Погледни истината в очите, Декър, не ти се налага да работиш с други хора. Сам можеш да се справиш с почти всяко разследване.

— Имах нужда от помощ в Бърлингтън, за да открия убийците на моето семейство.

— Щеше да се справиш и без нас.

— Може би да, а може би не. Нещо друго случва ли се около теб?

— Какво, брака ми ли имаш предвид? В интерес на истината, тази сутрин получих документите за развода. Странно, защото тъкмо си бях въобразил, че можем да оправим нещата.

— Значи документите бяха изненада?

— О, да, голяма изненада. Оказва се, че бъдещата ми бивша съпруга се е влюбила в начинаещ художник. Затова се нуждае от солидна издръжка.

— Трябва ти добър адвокат.

— Вече си наех добър адвокат. Проблемът е, че и тя е направила същото. С какво друго мога да ви помогна? Познавам те достатъчно добре, за да знам, че не се обаждаш, за да си побъбрим.

— Може да прозвучи странно, но искам да те помоля да провериш нещо.

Декър чу Богарт да въздъхва, но чу и още нещо — изщракването на химикалката му.

— Какво?

— Възможно ли е Рой и Лусинда Марс да са били част от Програмата за защита на свидетели?

— Моля? — възкликна Богарт.

— И двамата нямат минало. Или поне такова, което да открием. Подозирам, че са се криели от някого.

— Но защо именно Програмата за защита на свидетели?

— Това би означавало, че някой е имал отличен мотив да ги убие. И този някой не е синът им.

— А Чарлс Монтгомъри?

— Жена му го е убедила да направи самопризнания. Покупките, които видях в къщата й, струват над петдесет бона. И това е бил само авансът. Но са я убили, за да си спестят останалата част от сумата. Освен това ние упражнихме известен натиск. Възможно е този, който стои зад това, да се е уплашил, че Реджина ще се огъне и ще го издаде. Затова тя е трябвало да умре.

Богарт помълча за секунда-две.

— Знаеш, че федералните шерифи и Програмата за защита на свидетели никога не са губили човек.

— А може да не са искали никой да разбере, че са изгубили семейство Марс?

— Това е сериозно обвинение.

— Случаят също е сериозен, така че мълчанието им е напълно обяснимо.

— Ако Рой и Лусинда Марс са били част от Програмата, защото никой не е призовал федералните шерифи да свидетелстват по време на процеса?

— Защото, след като никой не е знаел, че са включени в Програмата, не би се сетил да попита шерифите. Съмнявам се, че те сами биха проявили инициативата и биха дали показания, освен ако не са принудени от съдебна заповед — каза Декър.

— Но те би трябвало да са разбрали за процеса. Би трябвало да знаят, че мълчанието им изпраща невинен човек зад решетките.

— Уликите срещу Марс са били доста сериозни. Нищо чудно самите федерални шерифи да са били убедени, че именно той е убил родителите си и случаят няма нищо общо с Програмата.

— Добре, ще се опитам да направя такава проверка. Но не обещавам нищо. Може да се окаже, че сме разровили същинско гнездо на оси.

— Разбирам.

— Но дори предположението ти да е вярно и двамата Марс да са били убити от някой от тяхното минало, как ще обясниш обстоятелството, че Монтгомъри е получил пари да излъже и да измъкне Мелвин от затвора?

— Не мога да го обясня. Поне за момента.

— Марс ли предложи това?

— Не, идеята беше моя. Той не знае нищо за миналото на родителите си.

— Не можеш да бъдеш сигурен. Родителите му може да са му казали нещо.

— Възможно е — призна Декър. — Но ако наистина са били включени в Програмата, това ще ни подскаже кой би могъл да иска смъртта им.

— Така е — каза Богарт. — Ще те уведомя какво съм открил.

— Съжалявам за станалото. Нямах намерение да ти създавам главоболия.

Агентът въздъхна.

— Знам. Просто поставяш разследването на първо място.

— Не точно разследването, а разкриването на истината.

— Е, желая ти успех.

Богарт затвори и Декър остави телефона.

Идеята за възможна връзка с Програмата за защита на свидетели му хрумна преди няколко дни, но едва сега, като я обмисли под душа след фитнеса, реши да помоли Богарт да отправи официално запитване към федералните шерифи.

Ако Рой и Лусинда Марс наистина бяха включени в Програмата, това би обяснило много неща: липсата на информация за тяхното минало, появата им в затънтено градче в Западен Тексас, белега на Рой и накрая — смъртта им.

И все пак доста неща оставаха загадка, особено случилите се неотдавна. И най-вече защо някой бе платил на Монтгомъри, за да измъкне Мелвин Марс от затвора.

Кой би могъл да го направи? Същите хора, които бяха убили родителите му и бяха манипулирали уликите, за да го натопят? Същите хора, които го бяха пратили в затвора за двайсет години, а после и в стаята за екзекуции, откъдето се бе отървал на косъм?

Не, едва ли бяха те.

Кой тогава?

Декър се страхуваше, че не открие ли отговора на този въпрос, никога няма да разреши случая.

Слезе във фоайето, където завари Джеймисън да го чака.

— Закуси ли вече? — попита го тя.

Той поклати глава. Влязоха в ресторанта, който се намираше в съседство с фоайето.

Декър започна да си поръчва американска закуска с пържени яйца, палачинки, наденички, бекон, овесена каша и пържени филийки. Джеймисън го изгледа възмутено и той промени поръчката си на портокалов сок, филийка хляб и омлет от белтъци.

Когато седнаха да закусват, Декър сподели идеята си с нея.

— Програмата за защита на свидетели? — възкликна тя. — Интересно. Предполагам, че това обяснява някои неща.

— Но не и най-важното. Защо Мелвин се озова на свобода?

— Да, прав си.

Декър не спомена за срещата си с Марс във фитнеса, нито за внезапното му нежелание да разплетат случая докрай. За него нямаше значение какво иска Марс и какво не. И нямаше нищо против, ако той пожелаеше да се откаже. Декър щеше да продължи сам, ако се наложеше.

Сподели с Джеймисън разговора си с Девънпорт.

— Е, поне ти е донесла нискокалорична бира — пошегува се тя. — Иска да напише книга, така ли? Не се учудвам.

Декър я погледна леко изненадан.

— Защо?

Тя се почувства неловко.

— Защо? — повтори той.

— Защото същата идея ми хрумна и на мен, докато разследвахме убийството на твоето семейство в Бърлингтън.

— Да напишеш книга за случая?

— За теб. Ти си удивителен човек, Еймъс, не можеш да го отречеш.

— Ако съм удивителен, то е само защото претърпях мозъчна травма на футболното игрище. Никой не трябва да бъде насърчаван да повтори случилото се с мен.

— Но твоята памет… твоите умствени способности?

Декър остави вилицата.

— Значи все още искаш да напишеш книга за мен?

Тя го погледна гузно.

— Не, вече не.

— Радвам се, защото, ако беше решила да я напишеш, нямаше да получиш подкрепа от мен.

— Това ми е ясно. Вече те познавам достатъчно добре. — Джеймисън огледа ресторанта. — Какво ще правим? Ще останем в Алабама и ще чакаме полицията да открие нещо?

Декър поклати глава.

— Случилото се в Алабама е само част от цялостната картина. Чарлс Монтгомъри беше екзекутиран. Реджина Монтгомъри беше убита. Причината се крие в Тексас. Там трябва да отидем.

— Не смяташ ли, че всичко това е започнало преди Тексас? Имам предвид, че ако Рой и Лусинда са били включени в Програмата за защита на свидетели…

— Абсолютно, Джеймисън. Но за да стигнем дотам, трябва да минем първо през Тексас. Защото там се крие ключът на всичко онова, което се е случило с Мелвин.

— И какво е то, Еймъс?

— „Хайсман“ — измърмори той.

— „Хайсман“? Футболната награда?

— Не самата тя, но цялата суета, свързана с нея — отвърна Декър и се надигна от стола си.

— Каква е връзката? — попита Джеймисън.

— Подозирам, че тя е катализаторът на всичко останало.