Последната миля

70

— Защо, по дяволите, не ми каза по-рано? — изкрещя Маклелън в телефона.

— Току-що научих, Роджър — отвърна Оливър. — И ти звъня веднага.

— Хипнотизирала е Марс? И той й е разказал разни неща?

— Да, така каза Декър преди малко.

— Ти спомена за нещата в онзи банков сейф. Той ли е говорил за тях?

— Очевидно, да. Декър е щял да се срещне с нея, за да получи повече информация, но ние вече я бяхме отвлекли.

— По дяволите! Толкова време я държа в ръцете си! И тя знае? Наистина ли знае?

— Възможно е. Трябва да говориш с нея. — Оливър помълча и добави: — Кажи ми, че още е…

— Аз ще се оправя с това — отвърна рязко Маклелън и затвори телефон. Излезе от полицейското управление и скочи в колата.

Малката къща, която Роджър Маклелън бе наследил от баща си, се намираше в обширна ферма на около час път с автомобил от Кейн. Той спря рязко пред дървената постройка с прогнила веранда. Отпред бе паркиран друг автомобил.

Маклелън се втурна към вратата, където го посрещна друг мъж.

— Получих обаждането ти — каза мъжът, който бе нисък и широкоплещест, с масивни ръце. В колана си бе затъкнал пистолет.

Полицейският шеф го подмина и влезе направо в гостната. Прекоси я с три големи крачки и отвори вратата към малката спалня.

А там на един стол седеше Девънпорт. Беше със завързани ръце, парцал в устата и превръзка на очите.

Маклелън взе друг стол и седна срещу нея.

Тя се напрегна, когато вратата се отвори, и гърбът й опря в облегалката на стола.

Маклелън се пресегна и извади парцала от устата й.

— Трябва да поговорим — каза той.

Девънпорт облиза устни и преглътна няколко пъти.

— Искам вода.

Маклелън грабна шише от масата, разви капачката и го поднесе към устата й. Тя отпи, закашля се, но продължи да пие.

— Хипнотизирала ли си Мелвин Марс? — попита той.

Тя кимна бавно.

— Да.

— Какво ти каза той?

— Почти нищо.

— Искам да ми разкажеш всичко. Най-подробно.

— Трябва да помисля. Много съм уморена.

Маклелън я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Мисли по-бързо.

Прозвучаха стъпки и Маклелън се обърна. На прага бе застанал другият мъж. Той погледна Девънпорт. Дрехите й бяха мръсни, лицето — също. На едната буза имаше синина, а на челото — драскотина. Беше бледа и отслабнала, гласът й бе станал дрезгав от продължителното мълчание.

— Защо го правите? — попита тя. — Моля ви, не знам нищо. Пуснете ме.

Маклелън извади служебния си пистолет и го опря в слепоочието й. Тя замръзна, когато студеният метал докосна кожата й.

— Стегни се и ми предай всяка негова дума — нареди той. — После ще поговорим за твоето бъдеще.

Треперещата Девънпорт му разказа всичко, което бе научила от хипнотизирания Марс.

— Това ли е? — попита Маклелън, когато тя приключи.

— Да.

— И не криеш нищо от мен? — Той притисна оръжието още по-силно в слепоочието й.

— Заклевам се, че не крия нищо!

Маклелън свали пистолета и го прибра в кобура. Огледа изпитателно Девънпорт, сякаш се опитваше да осмисли чутото.

Другият мъж застана зад гърба му.

— Добре, да се погрижим за нея — каза Маклелън. — И то веднага.

— По-добре ние да се погрижим за нея — каза някой.

Маклелън се обърна рязко и видя агент Богарт с насочен към него пистолет.

Милиган слагаше белезници на другия мъж.

В стаята влязоха Декър, Марс и Джеймисън.

Богарт се обърна към Маклелън.

— Изправи се и сложи ръце на главата. Посегнеш ли към пистолета, ще те застрелям на място. И то с най-голямо удоволствие.

Маклелън се надигна бавно и сложи ръце на главата си.

— Агент Богарт? — извика Девънпорт.

Марс и Джеймисън се втурнаха към нея, развързаха ръцете й и свалиха превръзката от очите й. Тя примигна няколко пъти, за да може зрението й да се адаптира към светлината. После се изправи на разтрепераните си крака, подкрепяна от Марс.

Маклелън не откъсваше поглед от Декър. Когато Милиган пристъпи към него, за да му сложи белезници, той изкрещя:

— Дебел кучи син! Използва Оливър, за да ме подмамиш!

— Самата истина — отвърна Декър. — Сега тя ще сключи по-добра сделка с прокуратурата. Ти също можеш да последваш примера й. Ако предадеш останалите двама мускетари…

Маклелън скочи напред в опит да се нахвърли върху Декър, но Милиган вече му бе надянал белезниците и успя да го удържи.

— Подобно поведение не е в твой интерес, Маклелън, затова се успокой — каза Богарт. — Очакваме специален автомобил, който да отведе теб и твоя приятел.

Излязоха навън под ярката слънчева светлина. Докато чакаха автомобилът да пристигне, Декър каза:

— Ако приятелите ти се намираха в твоето положение, щяха да те издадат на мига. Съзнаваш го, нали? Между другото, те уведомени ли са, че отвлече Девънпорт?

Маклелън се обърна и го погледна.

— Какво знаеш ти, по дяволите?

— Знам, че сте заложили бомбите в църквата и в офиса на онази асоциация на цветнокожите.

Маклелън се подсмихна.

— Нищо не знаеш!

После се изплю на земята, до обувките на Декър.

— Издадеш ли ги, това ще намали присъдата ти, може би не с много, но и това е нещо. А и защо да им се размине на Истланд и Хюи?

— Нямам представа за какво говориш. Хората, които спомена, са много свестни мъже, достойни личности.

— Сам ли ще поемеш цялата вина?

— Каква вина? Дойдох тук с приятеля ми, за да огледаме фермата и открихме тази жена вързана — каза Маклелън и кимна към Девънпорт. — Тъкмо щяхме да я освободим, когато се появихте вие.

— Тя ще разкаже съвсем различна история.

— Аз ще кажа едно, тя ще каже друго. Или по-точно, ние ще кажем едно, тя ще каже друго.

— Знаеш, че никой няма да се върже на тези глупости — обади се Богарт.

— Освен това разполагаме с Мери Оливър — добави Милиган. — Тя те издаде.

— Не знам какво ви е казала, но явно ви е наговорила куп лъжи.

— Записахме обаждането й до теб. Така те открихме и дойдохме тук.

— Нали затова има съдебни процеси? За да установят истината. А хората в Кейн ще повярват на мен.

— Съмнявам се, че процесът ще се проведе в Кейн — отбеляза Богарт.

— Това им е работата на адвокатите. Ще ме пуснат под гаранция, но не се притеснявайте, няма да изчезна, ще дойда на процеса. Аз съм дългогодишен полицейски служител, удостоен с куп награди. Поддържам силни връзки с местната общност. Никой в полицията не може да се похвали с моите заслуги. Съдът ще прецени, че няма риск да се укрия — завърши той и на устните му заигра тънка усмивка.

— Трябва да му се признае на този мръсник, че разсъждава логично — каза Милиган.

— Каквото и да си мислиш, Маклелън, трябва да ти е ясно, че здравата си загазил заради това отвличане. Ще отидеш в затвор до края на дните си. Сега имаш възможност да се погрижиш двете ти приятелчета да получат същото. Сигурен съм, че ФБР може да уреди да ви изпратят в един затвор. Тримата мускетари в оранжеви гащеризони! Каква гледка ще бъдете само!

Появи се автомобилът, който очакваха, и спря близо до тях.

— Да вървим! — подкани ги Богарт.

После улови Маклелън за ръката и го поведе към колата.

Куршумът прониза полицейския шеф в средата на челото и му татуира трето око. Той падна върху Богарт и миг по-късно се свлече на земята.

Милиган извади пистолета си. Марс сграбчи Джеймисън и Девънпорт и ги събори на земята.

Декър погледна тялото на Маклелън. От раната течеше кръв и се събираше на локвичка под главата му. После се втурна към другия мъж, който стоеше вцепенен.

Вторият куршум удари непознатия с белезниците право в гърдите, прониза тялото му и излезе между лопатките. Той се строполи върху Декър, който почувства как един куршум профучава покрай него, преди да се забие в земята.

Тялото на Маклелън лежеше напълно безжизнено. Беше мъртъв още преди втори куршум да прониже сърцето му.

На земята лежаха двама мъртви и шестима живи. Засега.

Двамата агенти, които бяха пристигнали току-що, скочиха от седалките и се прикриха зад автомобила.

— Изстрелите дойдоха от там — каза единият и посочи на изток.

— Извикайте подкрепления! — нареди Богарт. — И вдигнете хеликоптер във въздуха. Да се опита да проследи стрелеца.

Но Декър, който лежеше в пръстта, затиснат от тялото на втория мъртвец, знаеше, че е прекалено късно.