Последната миля

36

Декър и Марс стояха пред каменната сграда, а над главите им се събираха буреносни облаци.

Лошото време бе причината да се смрачи толкова рано.

— Тексаска първа национална банка? — каза Декър. — Сигурен ли си, че е това?

— Имах сметка тук, когато учех в гимназията, а после и в колежа. Родителите ми ме доведоха тук. Държаха малкото пари, които имаха, точно в тази банка.

— Възможно е да са разполагали с повече, отколкото смяташ.

— Ако са имали пари, защо не са ги харчили? Или поне част от тях?

— Нямах предвид само пари — отвърна Декър и стъпи на първото от широките каменни стъпала, които водеха към входа на банката.

Вътре размени няколко думи с един от касиерите, който побърза да го прехвърли към помощник-управителя на клона.

Посрещна ги нисичък мъж в началото на четирийсетте, с очила и бирено коремче, което се подаваше изпод полите на сакото му. Протегна ръка, но щом видя Марс, зяпна с отворена уста.

— Мелвин Марс?

Марс кимна.

— Познаваме ли се?

— Аз съм Джери Бивънс. Учихме заедно в гимназията.

Марс се вгледа в него.

Бивънс поясни:

— Не съм играл футбол. Нямах нужната физика.

Декър побутна леко Марс и той се усмихна и се здрависа с бившия си съученик.

— Да, Джери, помня те. Как си?

— Добре. Ожених се, имам четири деца. Напредвам в кариерата. След пет-шест години ще стана управител на клона.

— Браво, приятел.

Двамата мъже се гледаха неловко.

— Чух, че… ъъъ… си излязъл от затвора — продължи притеснено Бивънс.

— Да, друг си призна.

— Каква несправедливост! — възкликна Бивънс. Огледа внушителната физика на Марс и отбеляза: — Изглеждаш в отлична форма.

— Де да бях — отвърна Марс.

Декър се покашля и Бивънс насочи вниманието си към него. Той показа служебната си карта от ФБР и макар тя да не бе придружена от значка, успя да впечатли помощник-управителя на банката, който мигом изпъна гръб и закопча сакото си.

— Да, агент… Декър, какво мога да направя за вас?

— Трябва ни информация.

Бивънс се огледа и видя, че двамата касиери и тримата клиенти са вперили погледи в тях.

— Искате ли да отидем в кабинета ми? — предложи той.

„Кабинетът“ на Бивънс се оказа обикновено работно място в салона, заобиколено от стъклена преграда. Той им посочи столовете за посетители, след което се настани зад бюрото си.

— Каква информация? — попита Бивънс.

— Доколкото знам, Рой и Лусинда Марс са имали сметка тук.

Бивънс не каза нищо, а събра длани, след което ги постави върху бюрото.

— Това „да“ ли е? — попита Декър.

— Ще трябва да проверя.

Декър погледна компютъра на бюрото и отвърна:

— Добре.

— Имам предвид, че ще трябва да проверя, след като получа съответните разпореждания. Ние много държим на банковата тайна.

— Оценявам това, но и Рой, и Лусинда са покойници.

Бивънс се изчерви, хвърли бегъл поглед към Марс, после вдигна ръце от бюрото и ги постави върху страничните облегалки на стола си.

— Ами… да, разбира се… Знам това. Но в такъв случай адвокатът им…

— Те нямат адвокат — прекъсна го Декър.

— Или най-близкият им роднина…

Декър потупа Марс по рамото.

— … седи пред вас.

Бивънс отново впери поглед в Марс.

— А, да.

— Имаш съгласието ми да провериш в архива и да му кажеш какво има там, Джери.

Бивънс затрака по клавиатурата, после се зачете в информацията, появила се на екрана.

— Имали са сметка, но са я закрили преди повече от двайсет години.

— Можете ли да ни кажете точната дата? — попита Декър.

Бивънс му я съобщи.

— Два дни преди да бъдат убити — отбеляза Марс.

Декър кимна.

— А можете ли да ни кажете колко пари е имало в сметката, преди да я закрият?

Бивънс въведе още няколко команди и на екрана се появи архивът на банковите операции.

— Около пет хиляди и петстотин долара.

Декър и Марс останаха разочаровани.

— Съжалявам, ако си очаквал по-сериозна сума, Мелвин — каза Бивънс, помълча и продължи: — Знам, че си прекарал много време в затвора…

— Не са имали други сметки, така ли? — попита Декър.

Помощник-управителят отново погледна екрана.

— Не, само тази разплащателна сметка.

Марс изглеждаше съкрушен, но Декър сякаш едва сега започваше.

— А да са наемали сейф в трезора? — попита той.

Марс се сепна и го погледна изненадано.

Бивънс отново затрака по клавиатурата.

— Да, точно така, имали са сейф. Как разбрахте?

— Да го наречем щастлива догадка — отвърна Декър. — Какво можете да ни кажете за него?

— Прекратили са договора за наем по същото време, когато са закрили и банковата сметка. Целият ни архив вече е качен на компютър. Баща ти е прекратил договора и е подписал всички необходими документи.

— И няма начин да разберем какво е имало в сейфа?

Бивънс поклати глава.

— Не правим инвентарен опис на съдържанието на сейфа, освен ако клиентът изрично не го пожелае. Във всички останали случаи никой освен клиента не знае какво има вътре.

— Но той е прекратил договора и е изпразнил сейфа, така ли? — попита Декър.

— Да.

— Колко голям е бил сейфът?

Бивънс натисна още няколко клавиша.

— От най-големите. Би могъл да побере доста неща.

— Някой от служителите ви работил ли е тук по онова време? Бихме ли могли да поговорим евентуално с него? — попита Декър.

— О, не. Аз съм най-отдавна тук. От четиринайсет години. Управителят на клона беше прехвърлен от Ел Пасо преди три години. Всички останали служители работят тук по-малко от пет години. — Бивънс погледна над рамото на Декър и попита: — Мога ли да ви помогна с нещо друго?

Декър се обърна и видя, че двама души очакват да разговарят с Бивънс.

— Не, благодарим ви за помощта.

Декър и Марс излязоха навън, където ги посрещна мрачно и дъждовно време.

— Не мога да повярвам! — възкликна Марс. — Майка ми е умирала от рак и никой не ми е казал. А сега откривам, че баща ми е държал сейф, в който е имало Бог знае какво! Имам чувството, че живея нечий чужд живот.

— И е изпразнил сейфа два дни преди да бъде убит — отбеляза Декър.

— Смяташ ли, че баща ми е очаквал да се случи нещо?

— Разбира се. Въпросът е какво е направил със съдържанието на сейфа.