Прах

1

Кеймбридж, Масачузетс

Сряда, 19 декември

4,02 сутринта

Звънът на телефона заглушава неуморния тропот на дъжда по покрива. Сядам в леглото, а сърцето ми започва да подскача като уплашена катеричка. Поглеждам осветеното екранче, за да видя кой се обажда.

— Какво става? — питам мрачно, когато поздравявам Пийт Марино. — В този час не може да е нещо хубаво.

Кучето ми Сок се притиска до мен, а аз слагам ръка на главата му, за да го успокоя. Запалвам лампата и вадя бележник и химикалка от чекмеджето, докато Марино ми разказва за трупа, намерен на няколко километра оттук в МИТ, Масачузетския институт по технологии.

— В калта на едно от игрищата, наречено „Полето на Бригс“. Открили я преди трийсет минути — съобщава ми той. — Аз съм на път към мястото, откъдето вероятно е изчезнала, после отивам на местопрестъплението. Ще бъде напълно обезопасено, когато стигнеш там.

Мощният глас на Марино звучи, сякаш нищо не е станало между нас.

Направо не мога да повярвам на ушите си.

— Не съм сигурна защо ми се обаждаш.

Не би трябвало да го прави, но знам логиката му.

— На практика още не съм се върнала на работа, а съм и болна.

Звуча достатъчно спокойна и любезна, само дето гласът ми е леко дрезгав.

— По-разумно е да се обадиш на Люк или…

— Ще искаш лично да се погрижиш за този случай, докторе. Ще бъде истински рекламен кошмар, а ти определено не се нуждаеш от още един такъв.

Марино не си губи времето, а бързо намеква за уикенда ми в Кънектикът, който бе разгласен из всички новини. Не възнамерявам да го обсъждам с него. Звъни ми, защото може, сондира където си иска и прави каквото иска, за да се увери, че съм наясно с новото положение. След десет години, през които получаваше заповеди от мен, сега ролите ни са разменени. Марино е шеф. Аз не съм. Това е светът според Пийт Марино.

— Чий рекламен кошмар? А и моята работа не е в рекламата — отговарям.

— Труп в университетското градче на МИТ е кошмар за всички. Имам лошо предчувствие за това. Щях да дойда с теб, ако ме беше помолила. Не трябваше да ходиш сама.

Марино отново говори за Кънектикът, но се преструвам, че не го чувам.

— Наистина, просто трябваше да ме помолиш — добавя той.

— Вече не работиш за мен, затова не те помолих.

— Съжалявам за това, което ти е причинил този случай.

— Аз съжалявам за това, което причини на целия свят.

Изкашлям се няколко пъти и се протягам за водата.

— Трупът идентифициран ли е?

Нагласям възглавниците около себе си, а главата на Сок поляга на крака ми.

— Предполагаме, че е двайсет и две годишна студентка на име Гейл Шиптън.

— Къде е била студентка?

— В инженерния факултет на МИТ. Съобщили за изчезването й около полунощ. За последен път са я видели в бар „Сай“.

Любимото заведение на племенницата ми. Тази мисъл ме обърква. Барът се намира близо до МИТ и обслужва художници, физици и компютърни вълшебници като Луси. От време на време тя и партньорката й Джанет ме водят там в неделя на обед.

— Мястото ми е познато.

Това е единственият ми отговор за човека, който ме изостави. Знам, че съм по-добре без него. Само да можех да повярвам в това.

— Очевидно Гейл Шиптън е била там късно вчера следобед с приятелка, която твърди, че към пет и половина телефонът на Гейл звъннал. Излязла навън, за да чува по-добре, и никога не се върнала. Не трябваше да ходиш сама в Кънектикът. Можех поне да те закарам — казва Марино.

Няма да ме попита как се справям след онова, което ми причини с напускането си, за да започне отначало.

Отново е ченге. Звучи щастлив. Не му пука как се чувствам заради начина, по който го направи. Единственото, за което иска да научи, е Кънектикът. Всички искат да узнаят за това, но аз не дадох нито едно интервю, а и не е нещо, за което да говориш. Ужасно ми се иска Марино да не бе заговорил за него. Струва ми се, че съм скрила нещо ужасно в заключено чекмедже, но сега то е отново пред мен.

— Според приятелката не е ли било необичайно, че момичето е излязло навън да говори по телефона, но не се е върнало?

Действам на автопилот и се опитвам да си върша работата, вече да не се интересувам от Марино.

— Знам само, че когато Гейл престанала да отговаря на съобщенията си и да си вдига телефона, приятелката й се притеснила, че може да се е случило нещо лошо.

Марино вече нарича с малкото й име изчезналата жена, която вероятно е мъртва. Вече има връзка между тях. Той се е захванал със случая и не възнамерява да го остави.

— Около полунощ, когато още не била чула и дума от нея, приятелката й започнала да я издирва — разказва ми той. — Името на приятелката е Хейли Суонсън.

— Какво друго знаем за Хейли Суонсън? И какво имаш предвид, когато казваш „приятелка“?

— В обаждането нямаше много подробности.

Всъщност Марино има предвид, че не знае много, защото обаждането на Хейли Суонсън вероятно не е било взето на сериозно в началото.

— Притеснява ли те това, че и тя не се е разтревожила по-рано? — питам. — Ако Гейл е била видяна за последен път в пет и половина, значи са минали шест или седем часа, преди приятелката й да звънне в полицията.

— Знаеш какви са студентите тук. Пият, изчезват някъде с някого, не забелязват почти нищо наоколо.

— Дали Гейл е била от типа момичета, готови да изчезнат с кого ли не?

Ще ми се наложи да задавам доста въпроси, ако се окаже, че нещата са такива, каквито подозирам.

— Струва ми се, че не разполагаме с много информация.

Още докато изричам думите, осъзнавам, че не трябваше да ги казвам.

— Не говорих дълго с Хейли Суонсън — оправдава се Марино. — Не приемаме доклади за изчезнали лица по телефона.

— Как тогава говори с нея?

— Тя първо звъннала на 911, където я посъветвали да дойде в отдела и да попълни стандартен формуляр. Просто отиваш в участъка и съобщаваш лично.

Гласът на Марино бумти с такава сила, че ми се налага да намаля звука на телефона.

— После звънна малко по-късно и ме потърси по име. Говорих с нея няколко минути, но и аз не я приех особено сериозно. Ако беше толкова разтревожена, трябваше да дойде и да попълни формуляра. Отворени сме двайсет и четири часа в денонощието.

Марино работи в полицията на Кеймбридж едва от няколко седмици и ми се струва почти невероятно, че непознат човек би го потърсил по име. Незабавно се изпълвам с подозрения към Хейли Суонсън, но няма смисъл да ги споделям. Марино няма да ме изслуша, ако реши, че се опитвам да му кажа как да си върши работата.

— Звучеше ли разстроена? — питам.

— Много хора звучат разстроени, когато се обаждат в полицията, но това не означава, че думите им отговарят на истината. В деветдесет и девет процента от случаите студентите не са изчезнали. Подобни обаждания са чести тук.

— Знаем ли адреса на Гейл Шиптън?

— Онези хубави апартаменти близо до хотел „Чарлс“ — отговаря Марино и ми съобщава подробностите, които си записвам.

— Скъпи жилища.

Представям си елегантните тухлени сгради близо до река Чарлс, които всъщност не са далеч и от местоработата ми.

— Вероятно семейството й плаща сметките. Това е обичайно за хлапета от Бръшляновата лига.

Марино е изпълнен с презрение към хората от Кеймбридж и твърди, че полицията там те глобява заради това, че си глупав.

— Някой проверил ли е дали тя не си у дома и просто не вдига телефона?

Водя си подробни бележки. Вече съм по-съсредоточена, погълната от новата трагедия.

Но докато седя в леглото и говоря по телефона, се сещам за предишната трагедия и не мога да прогоня образите, които видях. Труповете и кръвта. Месинговите гилзи, които проблясваха по пода в началното училище. За миг ми се струва, че все още съм там.

Двайсет и седем аутопсии, повечето на деца. Когато си събличах окървавената униформа и влизах под душа, отказвах да мисля за това, което тъкмо бях свършила.

Опитвам се да не мисля за случая. Още преди години се научих да не мисля за унищожената човешка плът, с която работя. Пропъждах образите от главата си и ги принуждавах да си останат на местопрестъплението, в залата за аутопсии и вън от мислите ми. Очевидно обаче се провалих. Миналата събота, когато се прибрах у дома, имах треска и всичко ме болеше, сякаш бях заразена с нещо зловещо. Обичайните ми бариери бяха сринати. Бях предложила помощта си на съдебния лекар в Кънектикът, а никое добро дело не остава ненаказано. Налагат ти наказание, задето си постъпил правилно. Тъмните сили не харесват това, а стресът те поболява.

— Тя твърди, че отишла до дома на Гейл, за да се увери, че приятелката й не е там — продължава Марино. — После помолила охраната да провери и апартамента, но вътре нямало и следа от Гейл. А и по нищо не личало да се е прибирала от бара.

Отбелязвам, че Хейли сигурно е добре позната на хората, които работят в кооперацията на Гейл Шиптън, тъй като охраната не би отворила вратата за всекиго. Докато говоря, вниманието ми се разсейва и се насочва към абсурдната купчина доставени от „Федекс“ колети, които лежат до канапето все още неотворени. Припомням си защо не е хубаво да си изолиран в продължение на дни и прекалено болен, за да готвиш и да излезеш от къщи или да останеш насаме с мислите си.

Кожен рокерски елек на „Харли Дейвидсън“ и тока за колан във формата на череп са подаръците за Марино. За Луси и Джанет има парфюм „Ермес“ и гривни „Джеф Дийгън“. За съпруга ми Бентън — титанов часовник с циферблат от въглеродни влакна. Рожденият му ден е утре, пет дни преди Коледа, а е адски трудно да пазаруваш за човек, който не се нуждае от много, а има почти всичко.

Имам и огромно количество подаръци за майка ми и сестра ми, които трябва да опаковам, за домашната ни помощничка Роза, за членовете на персонала ми и всякакви дреболии и лакомства за хрътката ми Сок, за булдога на Луси и котката на шефа на персонала ми. Не знам какво точно ми стана, когато бях болна и на легло, но започнах да правя поръчки по интернет като луда. Обвинявам за това високата температура. Със сигурност ще чуя как разумната Кей Скарпета е откачила и се е отдала на дивашки празничен пазар. Луси определено ще ми се подиграва.

— Гейл не отговаря на телефона, на съобщенията и имейлите си — продължава Марино, а дъждът трополи по прозорците. — Нищо във Фейсбук или Туитър, а и физическото й описание отговаря на това на мъртвото момиче. Мисля, че може да е била отвлечена, държана някъде, а после трупът й е бил увит в чаршаф и изхвърлен. Не бих те притеснявал при тези обстоятелства, но знам каква си.

Той наистина ме познава добре и е наясно, че няма да подкарам към МИТ или където и да било другаде, не и когато съм била под карантина през последните пет дни. Все пак споменавам му за това. Инатлива съм и се държа делово и хладно с бившия ми главен следовател. Бившият.

— Как се чувстваш? Казах ти да не се ваксинираш срещу грип. Вероятно затова си болна — казва той.

— Не мога да се разболея от мъртъв вирус.

— Е, всеки път, когато са ми правили ваксина срещу грип, се тръшвах болен като куче. Радвам се, че звучиш по-добре.

Марино се преструва на загрижен за мен, защото преследва някаква цел.

— Предполагам, че всичко е относително. Можех да съм и по-добре. Но пък можех да съм и по-зле.

— С други думи, ядосана си ми. Да сложим картите на масата.

— Говорех за здравето си.

Да кажа, че съм ядосана, би омаловажило онова, което изпитвам. Марино май въобще не си помисля какво напускането му говори за мен, главния съдебен лекар на Масачузетс и директор на Криминологичния център в Кеймбридж, КЦК. През последните десет години той беше главният ми следовател и внезапно се разведе с мен професионално. Мога да предположа какво дрънкат ченгетата за мен.

Очаквам да се съмняват в мен на местопрестъплението, в службата, в залата за аутопсии или на свидетелската скамейка. Представям си, че си задават въпроси. Но всъщност не става дума за мен, а за Марино и кризата на средната възраст, която го мъчи, откак го познавам. Ако не бях толкова дискретна, можех да заявя, че Пийт Марино страда от ниско самочувствие и объркана самоличност още от деня, когато се е родил в семейството на груб и жесток баща пияница и слаба послушна майка, живеещо в лоша част на Ню Джърси.

Аз съм недостижима за него жена, която той наказва, вероятно любовта на живота му и със сигурност най-близкият му приятел. Мотивът му да ми звънне в този час, когато знае, че съм болна от грип, толкова болна, че в един момент се чудех дали не умирам, определено не е разумен или справедлив.