Прах

16

Инструментът има червена дръжка от фибростъкло и метално острие. Прилича на гаечен ключ и може да реже твърди метали като месинг, мед и стомана.

Марино ни съобщава това още когато го вижда. Снима го с камъка върху него, парче местен камък с размера на бейзболна топка. После премества камъка и взима инструмента.

— Добре, но къде са веригата и катинарът? — пита той.

Резачката изглежда едва ли не малка в огромните облечени в ръкавици ръце на Марино. Той я завърта пред очите си и я изучава задълбочено, като внимава да не унищожи някоя улика като отпечатъци от пръсти, макар да подозирам, че такива не са оставени.

— Ако е искал да намерим проклетия инструмент, човек би помислил, че е трябвало да остави и веригата и катинара, нали? — пита Марино, като прибира резачката в плик за веществени доказателства. — Ако пък ще ни разиграва, колкото повече сме, толкова по-добре.

Настроението на Марино премина от мрачно в кисело и саркастично. Това е първото местопрестъпление, по което работи като ченге от десет години насам, и сега се чувства изгубен и пренебрегнат. Бентън събужда комплекса му за малоценност и Марино копнее да започне схватка.

— Мисълта ми е следната: не трябва да приемаме, че инструментът е бил използван от него — казва той. — Може и да не е било така. Може да си се отклонил от отъпканата пътека и да си намерил нещо, което не е свързано с престъплението.

Думите му са насочени към Бентън. Вторачил се е в него с предизвикателство, примесено с още нещо. Съмнение.

После ме поглежда, сякаш очаква, че ще застана на негова страна. Или пък се опитва да проумее и мен, и Бентън, защото не знае какво да мисли. Тримата стоим близо до булдозер на строителна площадка и се чудя как Бентън ще сподели онова, което Марино трябва да узнае. Съпругът ми не е прям, а Марино няма да го улесни дори ако му повярва. А предполагам, че поне в началото няма да повярва.

— Може би някой е проникнал в чужд пикап, което не е необичайно — продължава Марино със същия презрителен тон. — Хората непрестанно разбиват чужди возила. Може да е просто така.

— Предлагам ти да прибереш и камъка — съветва го Бентън. — Той го е докосвал. Най-вероятно с ръкавици, но може и да не е носил такива. Всичко зависи какво е било настроението му в момента.

— За кого, по дяволите, говориш?

— За човека, когото търсиш. Няма съмнение, че е пипал камъка. Взел го е и го е оставил там, където беше. Би трябвало да проверим за ДНК и за частици, които може да са полепнали по него.

— Мили боже! Сигурно се шегуваш.

— Докарал е трупа дотук — заявява Бентън, сякаш въобще не се съмнява в това. — Първо е паркирал на този паркинг. — Той сочи към паркинга до общежитието. — Скочил е от колата, влязъл е в тази строителна площадка, разбил е кутията на пикапа и е взел инструмента. След това е откарал трупа на онзи паркинг. — Бентън сочи отново, този път към паркинга, където бях говорила по телефона през последния час.

Портата за пешеходци все още е широко отворена, разлюлявана от вятъра. Напомням на Бентън за риска — паркингът се намира точно срещу полицейския участък на МИТ. Убиецът е трябвало да шофира по тротоара.

— Имало е възможност ченгетата да го видят — заключавам.

— Не е имало такава възможност — равнодушно отговаря Бентън. — Този човек е пресметлив и наблюдава внимателно. Шпионира. Процъфтява от риска, от тръпката да рискуваш, и успява да си придаде вид на човек, чието място е навсякъде. Ако въобще го забележиш, разбира се. Паркирал е тук, срязал е веригата и катинара. Поставил е трупа на нещо като шейна, която е смачкала тревата и е изровила чимове от нея, завлякъл го е до игрището и го е нагласил като за снимка.

— Защо? — пита Марино, като се вторачва в него, а после завърта очи към мен.

— Защото това го възбужда и е символично. Не знаем защо точно. Никога не знаем. Но това, което виждаш, са йероглифите на стената на извратената му психика.

— Мисля, че всичко е пълна глупост — изсумтява Марино и слага ръце на кръста си. — Каквото и да се е случило с нея, не е шибаният „Шифърът на Леонардо“. Тя е мъртва като хамбургер, а на мен не ми пука за шибаната му психика.

— Трябва да внимаваш — казва му Бентън. — Той прекарва доста време, за да нагласи трупа. Обикаля около него, оглежда го от различни ъгли. Това го възбужда, игра, която става все по-предизвикателна и излиза извън контрол. Той си има методи и всичко, което върши, е от значение за него, но в момента е като пумпал, подскачащ към ръба на масата. Сривът ще настъпи скоро.

— Откъде, по дяволите, можеш да знаеш всички тези неща въз основа на това, което е тук?

— Познавам типа му и това, което виждам, ми казва, че е убивал и преди и ще го направи отново.

Докато Бентън обяснява всичко това, аз си мисля за ментоловия мехлем, който открихме по стръкчетата трева недалеч от мястото, където бе намерено тялото. Представям си как убиецът оглежда изложения труп от различни ъгли и се възхищава на творбата си. Последното действие, убийствен триумф на подгизналото игрище в тъмнината и той намазва малко мехлем под носа си и вдишва острата му миризма, за да не забрави целта си и да не прави грешки. Или пък вече ги прави. Като състезателен кон, който тича стремглаво, но всеки момент ще се спъне или ще полети в пропастта.

— Когато свършил, се е върнал тук, изчистил е инструмента и го е оставил — казва Бентън. — Оставил го е за нас.

— Можеше да не бъде забелязан там — продължава да спори Марино. — Строителната площадка не е толкова близо до мястото, където е оставен трупът.

— Той е знаел, че ще го намерим евентуално.

— Защо пък му пука за това? — извиква Марино и ядосано смъква ръкавиците си. — И откъде, по дяволите, ще знае какво има в заключената кутия на пикапа? Трябва да повярваме, че резачката е дошла оттам? Каква е логиката тук? Не е разумно. Да започнем с това. Ами ако резачката не е била там? Ами ако е паркирал тук заедно с трупа и се оказва, че не разполага с инструмент, с който да пререже веригата на портата?

— Той събира информация — търпеливо отговаря Бентън. — Това не е импулсивно престъпление, Пийт. Било е обмислено грижливо с мотив, който не е истинската причина за убийството. Извършил го е, защото е искал, защото го подтиква непреодолима сила. Той не вижда нещата по този начин, но ние сме наясно с действителността.

— Говориш, сякаш знаеш кой е.

— Знам типа — лаконично отвръща Бентън.

— Знаеш нещо, което не споделяш — вбесено го обвинява Марино.

— Той е от типа убийци, които събират подробна информация за жертвите си — обяснява Бентън. — Проникват в домовете им, навлизат в личното им пространство. Това е част от възбудата му.

— Проверихме Гейл Шиптън — възразява Марино. — Не е подавала оплаквания в полицията. Никой не е влизал в дома й. Нищо, което да наведе на мисълта за влизане с взлом.

— Би трябвало да говориш с познатите й и да научиш дали напоследък е чувствала, че някой я наблюдава.

— Добре, че ми каза. Никога нямаше да се сетя — заядливо отвръща Марино и вратът му се зачервява. — И нищо не отрича идеята убиецът да е местен психопат, а тази дама да е единствената му жертва. Защо не си направи труда да помислиш и за това? — пита той и се вторачва в Симънс Хол с хилядите му прозорци и сребриста кожа. — Може да знае някои подробности, защото действа в собствения си квартал. Може пък да извадим късмет и това да е неговият шибан пикап. Може да е оставил инструмента случайно. Може да е възнамерявал да го прибере в пикапа си, но да е забравил.

— Той наблюдава — повтаря Бентън, сякаш Марино не бе казал и дума. — Знаел е, че пикапът ще е тук. Вероятно ще разбереш от собственика, че го е оставял тук нощем повече от веднъж. Може би го оставя тук вечер, защото обича да си пийне след работа.

— Това са просто догадки — рязко казва Марино, сякаш е адвокат на обвиняемия, който възразява на прокурора. — Не са основани на нищо.

— Вероятно ще откриеш, че е имал глоби за шофиране в пияно състояние и не иска да рискува да го глобят отново. — Бентън е непреклонен и неуморим. — Ще научиш, че има специален статут в МИТ. Може би работи тук. Има право да оставя пикапа си на паркинга и никой не му създава проблеми. Използва собствените си инструменти в работата и всеки, който се поинтересува, може да узнае, че ги държи заключени в пикапа си.

— Какъв е смисълът? — пита Марино, като не спира да ме поглежда от време на време.

— Мога само да ти кажа, че има смисъл за него. Поведението му е обмислено и започва с това, което вижда и за което си фантазира.

Бентън обяснява и предрича, предлага подробности, които биха звучали абсурдно, ако идваха от някой друг.

Но той е прав през повечето време, независимо колко не ми се иска да е така. Не защото е късметлия. Не защото е ясновидец. Заключенията му са извлечени от бездънната база данни, съставена от всички зверства, които е виждал през годините. Платил е висока цена, за да го бива толкова в работата му.

— Имай предвид това, което ти казах, докато обработваш местопрестъплението и разследваш случая — казва Бентън, като кима към пикапа. — Бих проверил кутията, ако бях на твое място. Има шанс да намериш още нещо освен инструментите.

Марино съобщава на Мачадо по радиото, че трябва да обработят возило на паркинга, в което някой е разбил кутията за инструменти.

— Погледна ли вътре? — избумтява гласът на Мачадо от другия край на игрището.

— Още не.

— Мислиш ли, че има връзка?

— Трябва да действаме, сякаш има — отговаря Марино престорено отегчено, за да дразни Бентън.

Мачадо спира да се труди по стълбчето, което вече е изкопано и покрито частично с кафява хартия. Тръгва към нас тъкмо когато Марино се обажда на диспечера и го моли да провери регистрационните номера на пикапа.

— След като открием собственика, мога да разбера колко време пикапът е бил паркиран тук и да предположим кога е бил разбит — уведомява ни Марино.

— Мисля, че вече имаме идея — отговаря Бентън, приковал очи в железопътните линии между строителната площадка и Симънс Хол. — Трупът е бил открит около три и половина сутринта.

— Обадиха ни се точно в три и трийсет и девет — Марино не може да се сдържи да не го поправи.

Линията „Големият кръстопът“ пресича университетското градче на МИТ и върви направо от източен Кеймбридж, минавайки много близо зад КЦК, преди да прекоси река Мистик и да влезе в Бостън. Сещам се, че винаги когато в някое от съседните градчета пристигне цирк, влакът се установява близо до мястото, където стоим сега.

С изключение на тази забележителна и рекламирана употреба на почти покойната железопътна линия, само товарен влак изтрополява оттук рядко, обикновено през уикенда. Случвало ми се е да вися зад бариерата и да чакам влак, който доставя пресни плодове и зеленчуци на пазара „Челси“. Преди няколко седмици чаках цирков влак, дълъг почти миля, червен, с надпис със златни букви. Цирк „Д’Орлийнс“ от Южна Флорида, откъдето съм.

— Искал е трупът да бъде намерен бързо и вероятно е гледал как това става. Наблюдавал е обработката на местопрестъплението, вероятно тук, от строителната площадка. — Бентън продължава да описва какво според него е направил убиецът. — Но е изчезнал преди разсъмване.

Мачадо се доближава до нас и поглежда любопитно черния пикап, после Бентън.

— Твърдиш, че се е мотал наоколо и ни е зяпал през цялото време? — пита той със съмнение в гласа.

— Не през цялото време, но достатъчно дълго, за да види как Кей обработва местопрестъплението и как Луси приземява хеликоптера.

— И да наблюдава и теб?

— Възможно е. По времето, когато си е тръгнал, все още е било тъмно, а той е вървял пеша. Вероятно е следвал железопътната линия вън от университетското градче, което би му помогнало да избегне движението, университетската охрана и студентите. Никой не е можел да го види тук, където са железопътните линии. Не са осветени и до тях няма пешеходна пътека. И са изключително удобен начин да влезеш и да излезеш. Освен ако не идва влак — добавя Бентън. — Трябвало е да знае за релсите и да се чувства удобно около тях.

— Подозираш, че е студент, който познава района идеално — приема Мачадо.

— Не, не подозирам това.

— Защо тогава снимаше колите на паркинга на общежитието? — обажда се Марино, като нахлузва чифт нови ръкавици.

— Защото са там и някой трябва да го направи. Най-вече за да изключим повечето.

— Ясно. Падаш от небето, за да ни кажеш как да си вършим работата — изсумтява Марино и вади комплект за взимане на отпечатъци.

— Паднах от небето, защото Луси ме докара вкъщи — спокойно отвръща Бентън.

Марино се обляга на черния пикап, който е доста мърляв и очукан, няколкогодишна тойота, невиждала миене и лъскане напоследък.

— Трябва да знаеш — казва той, — че записахме всички номера от всички паркинги тук.

— Чудесно — равнодушно отговаря Бентън.

Марино оглежда повредената част на кутията за инструменти. Металът около ключалката е страхотно изкривен. Той отваря капака и го обляга на задното стъкло на пикапа.

— Мамка му — промърморва той.