Прах

9

Подвижната осветителна кула, която видях по новините, озарява червено кално поле, където жълт брезент е закрепен с яркооранжеви знаменца за местопрестъпления, които се полюляват от вятъра. Трупът е предпазен от лошото време и любопитните погледи на зяпачите. Местопрестъплението е обезопасено от Сил Мачадо и двама униформени полицаи. Те се разхождат нервно и ме очакват с нетърпение.

— Имаш ли представа защо тя иска да говори с теб? — пита ме Марино за казаното от Карин Хегъл.

— Вероятно по същата причина, по която го правят и другите хора — отговарям. — Но освен очевидните въпроси, които винаги ми задават? Не. Срещнах я случайно в съда миналия месец и тя ми спомена за дело, в което били намесени много лоши хора. Нарече ги бандити и останах с впечатлението, че се тревожи за собствената си безопасност. Предполагам, че точно това е имала предвид. Възможно е да се е поровила сериозно и да е открила, че „Дабъл Ес“ е замесена в много незаконни дейности.

— И какво очаква ти да направиш по въпроса?

— Хората си изливат чувствата. Знаят, че могат да ми кажат всичко.

— Мошеници. Вече не мога да търпя богатите хора.

— Луси е готина. Също и Бентън. Не всеки богаташ е лош човек.

— Луси поне си изработи парите — казва Марино, който се чувства едва ли не задължен да намекне за семейните пари на Бентън.

— Нямам идея как Карин може да е научила, че вече не работиш за мен.

— Очевидно някой й е казал.

— Не разбирам защо това би било тема за разговор.

— Някой от кеймбриджката полиция може да й е споменал — предполага Марино. — Или някой от КЦК.

— Не мога да си представя защо — повтарям.

От другата страна на игрищата, на улица „Васар“, общежитието на име „Симънс Хол“, обрамчена с алуминий масивна конструкция от кубове, блести като сребърна космическа станция. Забелязвам още двама униформени на тротоара пред него и бегач, който не забавя темпото си, докато колоездач в светлоотражателни дрехи изчезва към футболния стадион.

— Тя май има основателна причина да се тревожи, че Гейл е била убита — отбелязва Марино.

— Вярвам, че се тревожи точно за това. И напълно основателно, като се имат предвид подробностите, които знае за „Дабъл Ес“.

— С други думи, Карин Хегъл се тревожи най-вече за себе си и делото си. Дело, от което ще спечели цяло състояние — цинично казва Марино. — Споменавал ли съм ти колко мразя адвокатите?

— След около час ще стане светло.

Нямам желание да чуя поредната тирада на Марино относно адвокатите, които той нарича „червеи“.

— Трябва да разкараме трупа оттук колкото се може по-скоро.

Наблюдавам бегача, далечна фигура в черно, едва видима. По някаква причина той привлече погледа ми, елегантен и стегнат в спортния си клин, дребен човек, вероятно млад, студент. МИТ ги прибира още преди да пораснат достатъчно, за да напуснат дома си, на четиринайсет-петнайсет години и зашеметяващо талантливи. Той профучава през паркинга и е погълнат от тъмнината към улица „Олбъни“.

— Да изхвърлиш труп на открито, така че при нормални обстоятелства да го види целият свят. Но пък това не е град Нормалност — казва Марино, като се оглежда наоколо, докато шофира бавно. — Вероятно е дошъл по тази уличка, освен ако не се е приближил от другата страна, откъм улица „Васар“, което би го отвело точно пред полицейския участък. Това са единствените два пътя, ако шофираш. А трябва да е имал кола, за да я докара дотук, освен ако не я е изнесъл от едно от общежитията. Както и да е постъпил, зарязал я е в средата на градчето. Откачена работа.

— Не е откачено, направено е нарочно — възразявам. — Бил е заобиколен от хора, които не поглеждат настрани.

— Тук си съвсем права. А МИТ е по-лош и от Харвард. Сто пъти по-лош — казва Марино, сякаш е експерт в академично отношение. — Налага се да раздават дезодорант и паста за зъби в библиотеката, защото хлапетата тук живеят като в приют за бездомни, особено по това време на годината. Седмицата на последните изпити. Получаваш петица и се самоубиваш.

— Другарчетата ти се справят чудесно със задачата да бъдат незабележими — отбелязвам, макар да знам, че Марино ще си присвои заслугите и за това. — Не се разбира какво става, освен ако не си видял новините в интернет.

— За айнщайновците тук нищо не е очевидно. Казвам ти, те не живеят в същия свят като мен и теб.

— Не съм сигурна, че ги искам в същия свят като теб и мен.

Достигаме просторен жилищен комплекс от червени тухли, наречен „Съседната къща“, където градините са мъртви и голи клони висят над тесния тротоар и се люлеят от вятъра. После уличката завива остро надясно покрай червена скулптура и потегляме към паркинга. Бариерата е вдигната.

Единствените коли вътре са полицейските и един от моите служебни ванове без прозорци, бял, с жезъла на Хермес и везните на правосъдието в синьо. Транспортният ми екип е пристигнал. Ръсти и Харълд ни виждат и се смъкват от предната седалка на вана.

— Ако аз бях убиецът, щях да мина оттук — обобщава Марино.

— Ако приемем, че си имал начин да получиш достъп до паркинга. Не е отворен за всички.

— Отворен е, ако минеш оттук.

Той ми сочи далечната страна на паркинга до улица „Васар“, където портичка за пешеходци от телена мрежа се люлее от вятъра. Кола би могла да се провре оттам с лекота, но това означава първо да мине по тротоара пред полицейския участък на МИТ.

— Ако е постъпил по този начин, значи е адски дързък.

Навсякъде, където погледна, виждам огради, порти и паркинг, недостъпни за хора, които не притежават магнитни карти и ключове. Нищо не те подканва да се приближиш, ако мястото ти не е тук. Също като Харвард, МИТ е частен клуб с ограничен достъп.

— Може и да не е толкова дръзко в два-три сутринта, когато вали проливен дъжд — възразява Марино. — Няма друг начин да стигнеш дотук, освен ако не притежаваш карта, с която да вдигнеш бариерата.

— Бариерата беше ли вдигната, когато полицията пристигна тук?

— Не. Паркингът беше обезопасен и празен. Само портичката за пешеходци беше отворена като сега.

— Възможно ли е двойката младежи, които са намерили трупа, да са оставили портата отворена?

— Попитах Мачадо за това. Той казва, че портата вече била отворена. Очевидно никога не я заключват. Не ме питай защо. Със сигурност не би попречила на някой, който няма право, да паркира тук.

— Може и да не попречи — съгласявам се. — Но повечето хора няма да шофират по тротоара пред полицейския участък. Също така предполагам, че колите, които имат право да паркират тук, си имат стикери. Така че може и да успееш да паркираш без карта, но рискуваш паякът да ти вдигне колата.

Марино изключва двигателя и пуска дългите си светлини, за да дразни Ръсти и Харълд, които отварят задната врата на вана. Те театрално закриват очи с ръцете си и започват да крещят.

— Господи!

— Да не се опитваш да ни ослепиш?

— Изключи шибаните фарове!

— Полицейско насилие!

— Под едно от тези дървета в дъжда и тъмнината никой няма да види нищо, дори и да се оглежда. — Марино продължава да ми обяснява как би разсъждавал, ако той е откаченият убиец.

Очевидно е решил, че си имаме работа с луд, а аз си имам моите собствени причини да се тревожа, че е прав. Мисля за случаите на Бентън и се чудя къде ли е и какво прави.

Марино спуска леко прозорците на джипа.

— Той добре ли ще е тук? — питам за кучето му.

Куинси е буден, седи в клетката си и издава обичайните си хленчещи звуци както винаги, когато Марино го оставя.

— Не схващам какъв е смисълът да го влачиш навсякъде, ако вечно ще стои затворен в колата — добавям.

— Той е в период на обучение — отвръща Марино. — Трябва да свикне с неща като местопрестъпления и возене в полицейска кола.

— Мисля, че е свикнал само с това — возенето в полицейска кола.

Слизам от автомобила, а Ръсти и Харълд отварят сгъваемите алуминиеви крака на носилка. Отново се сещам, че съм изгубила главния си следовател.

Носилката няма да свърши работа при тези условия. Но не Марино ще вземе това решение. Дъждът спира и пак започва, но мрачните облаци се поразсейват. Не си правя труда да си вдигам качулката или да си закопчавам якето, докато оглеждам оградата, която разделя паркинга от бейзболното игрище. Отворената портичка е покрита с жълти ленти за местопрестъпления.

Представям си как някой паркира тук и отваря портичката, вероятно чрез прерязване на катинара. После човекът завлича трупа вътре на около петдесет метра през тревата и калта и го оставя в средата на червеното игрище. Докато проучвам мястото, мисля за казаното от Марино: „Някакъв откачен шибаняк тъкмо започва“. Не съм съгласна само с „тъкмо започва“.

Интуицията ми подсказва за интелигентна пресметливост, за лице с определена цел. Не е новак. Извършеното от него не е реакция на неочакваното. Не е предизвикано от паника действие. Има си метод, който му върши работа. Докарването на мъртвата жена и оставянето й тук има смисъл. Вярвам в това. Може и да греша и се надявам да е така. Продължавам да мисля за случаите във Вашингтон. Сигурна съм, че не греша в следното: който и да е отговорен за случилото се, е оставил улики тук. Всички го правят. Принципът за размяна на Локард. Носиш нещо на мястото и отнасяш нещо със себе си.

— Тревата е подгизнала, а жената лежи в дебела кал. Можете да забравите за носилката — казвам на Ръсти и Харълд, или Чийч и Чонг3, както ги нарича Марино зад гърба им. — Използвайте дъска. Ще ви се наложи да я носите. Донесете и допълнителни чаршафи и лепенка.

— Ами чувал за трупове? — пита ме Ръсти.

— Ще запазим внимателно положението на тялото и ще го транспортираме така, както е. Не искам да я прибирам в чувал. Ще трябва да действаме творчески.

— Разбрано, шефе.

Ръсти прилича на битник от шейсетте с дългата си посивяваща коса и предпочитанието си към торбести панталони и плетени пуловери, дрехи, които Марино нарича „сърфистки тоалети“. В тази ранна утрин той е облечен подходящо за времето с дъждобран с нарисувана отпред светкавица, избелели джинси, високи гумени ботуши и пъстра кърпа около главата.

— Предполагам, че от сега нататък не сме задължени да правим онова, което ни наредиш — подхвърля той на Марино, бившия си началник.

— А пък аз не трябва да си правя труда да ви казвам каквото и да било и да се преструвам, че ви харесвам — отвръща Марино бързо.

— Имаш ли пищов под якето, или просто се радваш да ни видиш? — включва се и Харълд, който изглежда точно като собственик на погребално бюро, какъвто беше преди, издокаран в костюм с двуредно сако, но навил крачолите на панталона си над ботушите. — Виждам, че си довел и кучето си, в случай че не можем да намерим трупа, който се вижда ясно.

— Единственото нещо, което Куинси може да намери, е паничката си с ядене.

— Внимавайте. Не дразнете детектив Марино. Може да ви глоби за неправилно паркиране.

Ръсти и Харълд продължават да се закачат с Марино. Връщат носилката във вана и взимат чаршафите, дъската и другото оборудване, а аз грабвам кутията си с инструменти от задната седалка на джипа и Куинси изплаква.

— Няма да сме далеч. Бъди добро момче и си дремни малко. Ще бъдем ей там, на един хвърлей разстояние.

Вдигам очи към осветените прозорци на апартаментите около нас и преброявам поне двайсет човека, които наблюдават какво става. Повечето изглеждат млади и облечени за лягане, но може да са решили да учат цяла нощ. Не забелязвам никакви пешеходци, само полицаите от другата страна на игрището, които патрулират на тротоара близо до оградата.

Представям си как поглеждам през прозореца на общежитието си в момента, когато някой влачи труп в дъжда и калта, буквално под носа на всички. Било е прекалено тъмно, за да се различи какво точно става, но се разбира, че е нещо необикновено. Но студентите наоколо не обръщат внимание. Марино е прав за това. Дори не се оглеждат, когато пресичат оживена улица. Абсолютно не са наясно къде се намират, особено по това време на годината.

След няколко дни те ще бъдат изтръпнали от умора и ще потеглят към домовете си за ваканцията. Градчето ще се обезлюди. Не мога да спра да мисля за избора на момента, по време на последните изпити, по-малко от седмица преди Коледа. Близостта също ме притеснява. Точно срещу полицейския участък на МИТ и на пешеходно разстояние от КЦК, който се намира на около километър оттук.