Прах

38

Натоварвам оборудването си и червената торба с мръсни защитни дрехи в багажника на мощната спортна кола на Бентън.

Той го затваря и заключва с дистанционното. Минаваме пеша през паркинга и се отбиваме встрани от частния път към дърветата. Следват ливада и декари двор в точната посока, която Бентън определи по-рано. Забелязвам го да поглежда високите лампи, които светят в приглушено жълто. Охранителните камери на тях стърчат като перископи, готови да уловят всяко движение по асфалта, който избягваме, докато си проправяме път предпазливо през мъгливата тъмнина към къщата, където Ломбарди е живял сам.

Теренът е грижливо планиран. Офис сградата е на около километър и половина нагоре по извития павиран път. После остъклен коридор свързва тази сграда с по-голяма. Бентън ми каза, че там се помещават спа център, фитнес и басейн. На свой ред тази постройка е свързана чрез друг остъклен коридор с просторна вила за гости. Оттам нов коридор води към къщата, боядисана в тъмнозелено, с кафяви капаци на прозорците и тъмнозелен метален покрив, сгушена сред боровете и почти незабележима от въздуха. Бентън описа леговището на убития милиардер като „архитектурен камуфлаж“.

Вратите, водещи към личните покои на Ломбарди, са обезопасени с резета и ключалки, от чиито ключове не могат да се извадят копия. Всяка постройка в имението, с изключение на хамбарите, бараките и остъклената веранда, е свързана чрез остъклените коридори, които ми напомнят за покрити мостове, необичайно дълги мостове. Докато обикаляме влажния терен в тъмнината и Бентън ме запознава с разположението и охраната, не мога да не си помисля за октопод, протегнал пипалата си из целия имот под мрачното небе и към други градове, щати, страни и континенти.

— Сама ще прецениш — казва Бентън. — Никога не би си представила, че това се случва тук, но това не ни е приоритет. Може да почака, по дяволите. Той ще убие някого другиго. И никой не го търси.

— Ние го търсим. Но той никога няма да бъде заловен, ако първо не пипнем Гранби. Вярвам, че той знае адски добре кой е този тип.

— Да, човек би се чудил защо ще го пази и защитава, ако няма представа — отвръща Бентън. — Не става дума само за разчистване на случаи във Вашингтон, които са лоши за политиката и туризма. Гранби иска да накисне друг човек по определена причина. Вероятно защото Ломбарди е пожелал това. Окачи три убийства на врата на изчезнал, който сигурно е мъртъв, и нямаше да има никакви проблеми, освен ако Столичния убиец не нападне отново някъде другаде, където ДНК-то не може да бъде фалшифицирано. Убиецът обаче нападна отново и ето ни сега тук. Гранби трябва да е сериозно паникьосан.

Бентън не изрича това със задоволство. Не е отмъстителен и злобен, а аз май мога да съм и двете. Той ме дръпва встрани от ниско висящите клони, които едва виждам, а когато рамото ми се удря в тях, ме облива студена вода. Обличам си палтото и го закопчавам.

— Ако вървяхме по пътя, кой можеше да ни види и какво щеше да стане? — питам, като прокарвам пръсти през мократа си коса.

— Камерите щяха да ни уловят и покажат на мониторите. Те щяха да се появят след две секунди, а Гранби щеше да нареди да ни изритат от имението незабавно.

— Наистина ли мислиш така?

— Нямаше да е хубаво — отвръща Бентън.

— Да, но само ако предположим, че не са прекалено заети, за да забележат.

— В момента може и да са. Но когато пристигнат подкрепленията им, ще се озовем в неприятно положение, а и времето няма да ни стигне. Изненадан съм, че все още не са тук.

— Какво ще стане, когато стигнем до къщата? — питам.

— Вратата близо до гаража има аларма, която в момента е изключена. Готвачът я изключи по-рано и забрави. На входа няма камера, вероятно защото Ломбарди е искал да влиза и излиза с различни познати, колеги, мафиоти и жени, но никой да не го вижда и записва.

— Колеги и приятели на високи постове — отбелязвам.

— Мисля, че е точно така.

— И жени като Гейл Шиптън.

— Искал е да я контролира. Да я победи. Да я подчини на волята си.

— Не е ставало дума само за секс.

— Власт — обяснява Бентън. — Накарал я е да го направи, защото тя не е искала. И за да я сложи на мястото й. Карин Хегъл отначало си е помислила, че е достоен съперник на тези типове, защото е нямала представа. Мислела е, че си има работа с обикновено дело. Ломбарди е поставял и нея на мястото й.

— Тя не мисли, че е обикновено дело, щом се крие в дома на Луси. Чудя се с колко ли други бивши клиенти Ломбарди е постъпил по същия начин. Взел им е абсолютно всичко, но по начин, който не може да се докаже. После е уреждал споровете с парите от застраховките, в които е имал най-големия дял. Или пък просто ги е подчинявал на волята си, защото те са се страхували, че ще бъдат убити, ако се възпротивят.

— Историята с Гейл е била дребна работа за него — казва Бентън.

— Сто милиона са дребна работа?

— Каквато и да е била уговорката, сумите от застраховката са били джобни пари за него. Но се е забавлявал, защото прочута адвокатка като Хегъл е посмяла да го съди. Гейл е била слаба и отчаяна. Той я е притежавал. И нея, и всяка технология, с която е можела да му помогне.

Всяка минута Бентън поглежда телефона си и получава информация от Луси.

— Ако не беше умряла, щяха да я обвинят в измама. Щяха да я изритат от МИТ и животът й щеше да приключи.

— Гранби наясно ли е с тази част?

— Не знам с какво точно е наясно, но ме чу какво му казах — отговаря Бентън с леден глас. — Изложих му важните факти и няма да му кажа нищичко повече. Прибрал съм се у дома за празниците, помниш ли? И сега не сме тук, освен ако не забележат колата ми.

— Страхотни следователи са, ако не са забелязали колата.

— Не забелязват нищо освен онова, което е в документацията — отвръща Бентън. — Вероятно вече са отворили сейфа, а вътре може да има бог знае какво — милиони в брой, злато, чужда валута и номера на сметки в офшорни банки. Гранби сигурно през минута говори по телефона с шефовете. Планира, интригантства и разрешава поредния тежък случай. Той е предвидим и не особено умен. Човекът, за когото трябва да се тревожим, въобще не е на радара им. Никой не го търси по определена причина. Гранби ги е отклонил.

— Фалшифицирал е ДНК. Уж е разкрил случай, който всъщност не е решен, и какво ще прави сега? Ще разчисти убийствата във Вашингтон, стоварвайки вината върху Мартин Лагос, а ще представи станалото тук като съвсем отделен случай, свързан с организирана престъпност и наемни убийци — предполагам.

— А това е съвсем нелогично и евентуално някой ще посочи грешката. Не всички във ФБР са корумпирани и некомпетентни — казва Бентън.

Истината е, че му се иска да вярва, че никой не е корумпиран.

— Не можем да разчитаме на онова, което евентуално ще стане.

— Наемен убиец носи собственото си оръжие, когато отива на работа — напомня ми Бентън. — Не оставя дрехи на местопрестъплението. Не взима омазан с кръв анцуг от една от жертвите си, за да се маскира, докато бяга като луд през тълпа хлапета на път към мястото, където е оставил колата си. Не грабва плик с пари и не го изпуска случайно в парка. Плик с кръв по него и адрес на изпращача.

Бентън внимава къде стъпва. Маратонките, които зае от Брайс, са подгизнали. Вятърът е по-студен, отколкото мислех, и всичко е мокро от дъжда.

— Това е човек вън от контрол, който не е убил хората в „Дабъл Ес“ за пари — продължава Бентън. — Може да е искал награда или благодарност, задето е очистил Гейл Шиптън, но останалите убийства са лични. Може би само Суонсън е убит случайно. Просто му е препречил пътя и толкова.

— Убиецът е човек, когото са познавали и подценявали или пренебрегвали. Хора като тези тук не отключват вратата и не обръщат гръб на човек, към когото изпитват съмнения.

— Ярост — казва Бентън. — Ломбарди е ударил този човек, за да му причини болка. Обидил го е, унижил го е и имам чувството, че е правил това и преди. Ще открием, че има история. Познавал го е. Поддържам идеята си, че никой от „Дабъл Ес“ не го е карал да убива Гейл Шиптън заради измамата, в която е била замесена. Но той бездруго не я е убил заради това.

— Обаче може да вярва, че я е убил заради това. Може да вярва, че е убил всички тях по тази причина.

— Той вярва, че мотивите му са рационални, но важното е онова, което го възбужда — отбелязва Бентън. — И може да е полудял, защото онова, което направи тук, е опасно глупаво. Изненадан съм, че безмилостен тип като Ломбарди е пропуснал всички знаци и е свършил в разлятата си по бюрото кръв.

— Арогантност. Нагъл престъпник, който се смята за недосегаем. Или пък има друга причина, поради която е приемал този тип за даденост.

— Гранби търси руски гангстер, когото да арестува, и съм сигурен, че все някъде ще намери такъв — казва Бентън мрачно.

Представям си елегантния и стегнат Ед Гранби с бляскави малки очички и дълъг нос, заострен като молив, със сресана назад коса, едва посивяла по слепоочията. Косата му е толкова съвършена, че говори за грижливо боядисване. Чувствам как негодуванието и възмущението ми се надигат. Приближавам се до Бентън и се поуспокоявам, когато се докосвам до него. Все още ни остават около петстотин метра до къщата, където свети само на първия етаж.

Проверявам съобщенията си. Екранът на телефона ми блести ярко на фона на тъмната нощ. Лампите в далечината осветяват съвсем слабо. Прочитам съобщението от Ърни Копел, който ми казва, че си е у дома и да му звънна, ако искам. Набирам номера му, докато вървим.

— Навън съм и е ветровито — извинявам се, когато той вдига телефона.

— Предполагам, че си още в Конкорд. Ние вечеряме залепени за телевизора. Всички новинарски канали се занимават със случая.

— Какво имаш за мен?

— Подранил коледен подарък. Много неща.

— Радвам се.

— Съвпадение при инструментите. Знам, че не си изненадана, защото го подозираше. И си права за мерилендския случай. Същият минерален отпечатък като този в МИТ и по утайката, от която тъкмо си взела проба в Конкорд.

— Говориш за пробите, които Луси ти донесе, нали?

— Да — потвърждава той. — Същият минерален отпечатък по якето на убития. Халитът е каменна сол и под електронния микроскоп бе очевидно, че е бил изкуствено получен чрез изпаряване на солена вода. А това ме кара да подозирам, че утайката, която намираш, е от нещо, произведено за определена търговска употреба.

— Имаш ли представа каква?

— Калцитьт и арагонитът са често срещани при строителни работи. Намират се в цимента и пясъка например. Знам, че халитът се използва при производството на стъкло и керамика, а също и за да стопява леда по пътищата. Но три от тези минерали заедно със същия отпечатък като в случая в Мериленд, а сега и в този и във всяка проба, която изследвах? Може да е нещо, което се използва в грънчарството или скулптурата, минерални пигменти в темперна боя или предназначено за специални ефекти. Под черната светлина определено ще е с цветовете на дъгата.

— Нещо за влакната?

— От Гейл Шиптън — ликра от сините влакна. Белият плат също е ликра. И това съвпада с влакната, намерени при случаите във Вашингтон. Може би при всичките случаи е използван един и същи плат. Това, което ме изненада, бе ментоловият мехлем. Не мога да определя марката, но спектралната фрагментация го идентифицира и ми взе акъла. Очевидно някой е искал нещо повече от това да прочисти синусите си. МДПВ — казва Ърни.

— Шегуваш се.

— Определено не се шегувам. Проверих пробата внимателно, но все пак не съм токсиколог. Ако не възразяваш срещу използването на още малко от пробата, предлагам течна хроматография, за да потвърдим. Между другото, от токсикологичната лаборатория ми казаха, че е същата дрога като при самоубийството миналата седмица. Онази дама, която скочи от покрива на кооперацията. Наистина опасна дизайнерска дрога, която някой продава из улиците ни. И същата, която създаде такъв хаос миналата година.

— Благодаря ти, Ърни.

— Знам, че не аз съм човекът, който да предлага идеи, но мисля, че е същият човек. Прави им нещо странно, може би ги увива в разтегателен плат и после използва нещо артистично, например рисува портретите им, след като са умрели. Кой знае, по дяволите? Пази се, Кей.

— Състезателни коне и соли за баня — казвам на Бентън, когато затварям телефона. — Предполагам, че ако искаш да се съсредоточиш силно и да изпиташ свръхчовешка енергия и еуфория, както и да съсипеш невротрансмитерите си, смесваш малко маймунски прашец с ментоловия си мехлем и често го мажеш на носа си.

— Това обяснява току-що извършеното от него. Може да обясни още много други неща. Нарастваща параноя, раздразнение, агресия и жестокост.

— Организмът му сигурно се чуди какво става. Нервен е, поти се и му е горещо, а кръвното му е скочило до небето.

Сещам се за гологлавия младеж без палто в проливния дъжд.

— Може да полудява — добавям.

Представям си как той ме наблюдава в тъмнината зад къщата и се чудя коя и каква е смятал, че съм, както и какъв е Бентън. Какви сме ние, а и жертвите му за него?

— Кошмарът на този наркотик е, че не можеш да избягаш от него, а и никога не знаеш каква доза получаваш в пакетчето — обяснявам. — Така че реакцията може да премине от кротко неспокойствие в пълна лудост и да причини мозъчни вреди. И евентуално ще го убие.

— Но не достатъчно скоро — отговаря Бентън.

Под ароматните вечнозелени кедри наближаваме осветените прозорци на първия етаж. Внимаваме за камери, както и да се уверим, че наоколо няма никого. Продължавам да поглеждам през рамо като беглец от закона.

Не виждам фарове и фенери, само тъмнината на влажната мъглива нощ и парата от дъха ни. Чувам звуците от мокрите обувки на Бентън. Преценявам, че от входа на имението до завоя покрай бараките, офиса и около къщата на Ломбарди разстоянието е почти три километра. Минаваме през зеленчукова градина, която изглежда напълно умряла. После пред нас се простират тенис корт без мрежа, барбекю и покрит за зимата басейн.

Стъпваме по нова настилка от павета, които ми се струват отопляеми. Отвъд нея има четири огромни врати от тежък метал. Бентън ми обяснява, че вътре има коли. Редки ферарита, мазерати, ламборгини, макларън и бугати, всичките с регистрационни номера от Маями. Играчки за супербогати и суперкрадци като яхти, частни самолети и луксозни апартаменти на последния етаж, те също така са начин да изпереш незаконни пари. Колите вероятно са били предназначени за пристанище Бостън и дестинации като Югоизточна Азия и Близкия изток. Поне Бентън смята така.

Солидна дървена врата води към дълъг остъклен коридор, натъпкан с нацепени дърва, до които стои количка за голф. Коридорът води към спа помещенията на къщата, в която има кухня и всекидневна, господарска спалня на втория етаж и гараж на първия. Бентън отваря друга врата, която е оставил неотключена, когато е бил тук по-рано с Марино, и влизаме в личната кухня на Ломбарди, открито пространство с дълбока камина близо до масата за хранене, поцинковани плотове и огромни прозорци с панорамна гледка.

Под плексигласа, вграден в дюшемето на пода, се вижда изба с вина. За миг ми се завива свят и се уплашвам да не падна, когато минавам отгоре. Стъпвам встрани от плексигласа и не поглеждам надолу към стотиците бутилки в кръгли дървени шкафове, декоративните бурета и масата за дегустация.

Медни готварски съдове, блестящи като розово злато, висят от етажерка от ковано желязо над мраморния плот, където са разпилени найлонови торбички с пазарски покупки, очевидно оставени набързо от готвача, когато се е върнал от магазина късно днес. Мляко, деликатесни сирена и филета са оставени вън от хладилника, доказателство за паниката му, след като е открил полицейските коли навън.

Вероятно е минал покрай служебния ми бял ван със син надпис „Офис на главния съдебен лекар“, а надали има по-неприятна гледка от появата на персонала и оборудването ми. Видът им може да ти спре сърцето. Вдъхва див ужас, а аз съм склонна да забравям кошмарния ефект, който имам върху хората, особено когато не ме очакват, както е почти винаги. Устоявам на импулса да прибера храните в хладилника и вместо това ги снимам.

Спирам до плота, за да разгледам луксозните ножове — за обезкостяване, белене, за домати и хляб, широки, тесни и дълги до трийсет сантиметра. Правя още снимки, документирайки всяко място и всичко, което докосна. Бентън продължава да проверява съобщенията от Луси, които пристигат със светкавична скорост.