Прах

14

Наблюдавам Бентън, който излиза от Симънс Хол и тръгва към нас. Той не заговаря Марино и Мачадо. Не казва нищо и на мен, а отново минава през портата и навлиза в калното игрище. Отправя се към мястото, където беше трупът, сякаш е научил или доловил информация, която го кара да се върне там, където някой е оставил трупа на умна млада жена, чиято фатална грешка е била случайно да излезе от бара, за да чува телефона си по-добре. Само дето Бентън не мисли така. Вътрешният му глас му казва нещо различно. Познавам добре поведението му, което в момента напомня за ракета, насочваща се към топлинен източник.

Припомня си ясно какво го ръководи, необходимо, но опасно програмиране, което идва от опитването на забранения плод. Бентън твърди, че е злоупотребата с власт. Всичко се свежда до това. Всички искаме да сме като Господ. Ако не можем да създаваме, ще унищожаваме. А след като сме го направили, веднъж не е достатъчно. Той вярва, че нещата стоят точно по този начин. И трябва да разбира копнежите, без да им се предава. Трябва да направи част от себе си онова, на което никога няма да позволи да го превземе. Знам тези неща за Бентън още откакто се запознахме, но когато се изправям срещу тях, ме обземат противоречиви чувства за онова, което виждам. Тревожа се да не би отровата да разяде съда, в който се намира.

Бентън застава точно където жълтият брезент бе закрепен за земята с колчета. Кляка в червената кал и се оглежда наоколо, облегнал ръце на колената си. После се надига. Премества се встрани, забелязва нещо в края на игрището и се навежда. Кляка и вади чифт гумени ръкавици.

Докосва намереното и вдига пръст към носа си. Изправя се, поглежда към нас и среща погледа ми. Кимва, за да ме повика, а по отказа му да погледне Марино и Мачадо разбирам, че очаква само мен.

Отнасям огромната си кутия обратно на игрището и я оставям на земята, когато стигам до Бентън. Той ми показва нещо, което прилича на вазелин, неправилна прозрачна бучица с размера на стотинка.

Тя блести по стръкчетата груба кафява трева в края на червената кал и той ми показва петно от нея на ръкавицата си. Поднася ръка близо до носа ми, за да усетя силната миризма на мента.

— „Викс“4 — казва.

— Или нещо подобно — отговарям и отварям черната пластмасова кутия.

— Не е разтворимо във вода и затова е оцеляло при тези условия — отсъжда той, като оглежда подгизналото игрище. — А по-проливен дъжд би го натъпкал по-дълбоко в тревата и вероятно нямаше да го намерим.

Вадя фотоапарата и линийка за мащаби.

— Смяташ, че е попаднало тук след спирането на дъжда.

— Или поне когато вече не е валяло проливно. Какво беше времето в два-три сутринта?

— Валеше проливно. Поне около нашата къща.

Нямам представа накъде бие.

— Някои от ченгетата поставиха ли „Викс“ в носа си? — пита Бентън и ме заглежда как правя снимки. — Някои от тях падат ли си още по този тъп номер? — поглежда той към Марино и Мачадо.

— Тялото не е започнало да се разлага и въобще не мирише — напомням му. — А и щях да усетя „Викс“ или друг ментолов мехлем поне от километър разстояние. Марино със сигурност не си сложи „Викс“ в носа. Вече е по-образован.

Поправих лошия му навик още първия път, когато го видях да го прави в моргата. Спомням си как му обясних, че по този начин просто залепя молекулите зловоние в носа си. И оттогава той спря да го прави.

— Бях с Марино от самото начало — обяснявам на Бентън. — През цялото време стоях близо до него, а и не съм го виждала да носи „Викс“ от двайсет години. Мачадо също не би го направил. С редки изключения, това поколение ченгета са по-образовани. Обучени са, че миризмите ни снабдяват с информация и използването на каквото и да е вещество на местопрестъплението, независимо дали е вазелин или дим от цигара, може да навреди на следствието.

— И нямаше нищо подобно по трупа? — иска да се увери Бентън.

— Долових леко ухание на парфюм и нищо повече. А със сигурност щях да усетя миризмата на „Викс“.

— Не го е използвал върху нея — решава Бентън, сякаш е логично да се чудиш дали убиецът е намазал жертвата си с ментолов мехлем.

— Не помирисах мента, а подобна силна миризма е невъзможно да бъде пропусната.

— Как тогава, по дяволите, е попаднало тук? — задава ми той въпрос, който звучи заплашително реторичен.

— Полицаите са на мястото от четири сутринта — напомням му. — Ако подозрителен тип е бил тук, щеше да се намира прекалено близо до трупа и да бъде видян.

— Какви бяха климатичните условия по това време? — пита Бентън, потънал дълбоко в мислите си.

Обаждам се на Марино. Виждам го как вдига телефона и се завърта към мен, когато го питам в колко часа ченгетата са се появили на местопрестъплението. Той говори с Мачадо за миг, после се връща на линията.

— Почти четири — отговаря ми Марино. — Първата патрулка е пристигнала към четири без десет.

— Колко силно е валяло точно тук? Знам, че беше истински порой в другата част на Кеймбридж по времето, когато ти дойде да ме вземеш. Валеше проливно, когато изведох Сок — припомням си.

Марино отново се завърта към Мачадо.

— Дъждът спирал и пак започвал, но в тази част на града не било прекалено лошо — уведомява ме той. — В момента, когато ченгетата пристигнали, валяло най-силно. Ти видя какво количество кал се бе образувало.

Благодаря му, затварям и предавам разговора ни на Бентън.

— Трупът вероятно е бил оставен малко преди пристигането на полицията, може би дори само няколко минути — заключава той. — А по това време дъждът е бил лек.

— Ами двойката студенти, които са открили трупа? — напомням му. — Те нямаше ли да забележат човек, който се мотае наоколо?

— Добър въпрос. Но дори и да са забелязали, не е имало за какво да се тревожат.

Бентън ми внушава, че познава този убиец и той е човек, който може да се слее с околната среда или да изчезне. Според него точно този човек е оставил мехлема в тревата до мястото, където бе открито тялото.

— Мислиш, че мехлемът е бил оставен нарочно? — питам, като прибирам фотоапарата в кутията.

— Не съм сигурен — отговаря той.

— Този човек бърка в бурканче с ментолов мехлем или го изстисква от туба и част от мехлема просто изпада от пръста му? Или пък избърсва излишъка в тревата?

Обземат ме съмнения и страх.

— Не знам. Важното е, че може да е оставен от него, защото използването му е част от метода му на действие.

— Мислиш така заради това, което видя тук, или и заради другите случаи? — питам, защото не е възможно да направиш подобен извод въз основа на толкова малко информация.

— Не съм виждал мехлема в другите случаи, но убиецът може да го е оставил този път, без да знае, че го е направил. Вярвам, че той започва да губи контрол над себе си. — Бентън повтаря мнението, което вече е споделил няколко пъти. — С него става нещо катастрофално — добавя той, сякаш знае кой и какъв е убиецът.

Притесненията ми нарастват. Страхувам се, че Бентън се е приближил прекалено много до убиеца. И преди съм се страхувала от това. Надявам се, че няма основателна причина, поради която колегите му от ФБР не го слушат.

— Може внезапно да му е дошла идеята за ментолов мехлем — казва Бентън.

Прибирам в плик гумената му ръкавица, изцапана с мехлем. После прибирам ментоловия мехлем и стръкчетата трева, по който е залепнал. Бентън споменава, че дресьорите на коне размазват „Викс“ под ноздрите на състезателните си коне, за да ги поддържат съсредоточени.

— Използват го основно при жребците — обяснява ми с кроткия си тон.

Със същия успех би могъл да ми говори за филм, който тъкмо сме изгледали, или какво ще вечеряме. Ненормалното трябва да стане нормално за него, иначе никога няма да разкрие престъплението. Не може да се отвращава и гнуси от демоните, защото няма да му проговорят. Налага му се да ги приеме, за да ги победи. А това ме притеснява повече, отколкото преди.

— Миризмата ги отвлича от разсеяността — продължава да ми обяснява той. — Могат да се съсредоточат само върху тичането, защото не усещат друга миризма освен ментата.

— С други думи, не могат да помиришат кобилите.

— Не могат да помиришат нищо, което би ги изкушило. Но, да, най-вече кобилите. А допълнителното преимущество е, че ментата помага на дишането на коня. Както и да погледнеш на нещата, става дума за едно и също.

— Какво точно?

— Представяне — отговаря Бентън. — Победа. Надхитряването на всички и тръпката, която това представлява за него.

Замислям се по въпроса, припомняйки си внимателно думите на Бентън. Състезателни коне и „Викс“.

Подобна непонятна информация в контекста на убийство би изглеждала откачена, ако идваше от някой друг, но Бентън има причина да знае онова, което сподели с мен. Не беше внезапно хрумване. Дойде от някакво място, което не ми се струва добро.

— Какво откри? — пита ме Мачадо, като забива лопатата в твърдата камениста земя.

— Някой тук използва ли „Викс“? — отговарям на въпроса му с въпрос. — Предполагам, че не, но искам да се уверя.

— Не, мамка му — изсумтява Марино, като разтърква кръста си и се намръщва, сякаш съм го обвинила в грях, който не е извършвал от години.

— Някой го е използвал, при това наскоро — съобщавам. — Някой е използвал „Викс“ или подобен ментолов мехлем.

— Не и доколкото аз знам — казва Мачадо, като се вторачва през игрището в Бентън, който шляпа из калта с огромните си гумени ботуши. — Искаш да кажеш, че той е намерил „Викс“? В тревата ли беше?

— Нещо такова — отговарям.

— Може да е спортен загряващ мехлем. Все пак това е игрище — отбелязва Мачадо, като спира да копае.

Вторачва се в Бентън, сякаш мъжът ми не е съвсем с всичкия си. Двамата са работили заедно и преди, но докато наблюдавам младия детектив, който не сваля поглед от Бентън, по гърба ми пробягва тръпка. Чувствам се неспокойна.

— Имаш ли представа какво си мисли? — скептично ме пита Мачадо, сякаш подозира, че Бентън е извънземен, на когото не можеш да се довериш.

— Преструва се, че той е извършителят — казва Марино, преди да успея да отговоря.

Не споделям какво според мен мисли Бентън. И да знаех, пак нямаше да кажа. Не е моя работа. Често нямам представа и не се изненадвам, че съпругът ми не принадлежи към братство от приятели, нито колеги от ФБР, ченгета, други федерални агенти или адвокати. Не пийва в местните кръчми като „Томи Дойл“, „Графтън“ или любимото място на Марино — „Падис“.

Бентън е загадка. Може да е бил роден такъв, противоречие от нежна вътрешна част и корава външност, идеално опакована във високото стегнато тяло и спретнато подстриганата коса, която сребрее, откакто се познаваме, специално ушитите му костюми, подходящите чорапи и обувки, които винаги изглеждат чисто нови. Хубав е по един мъжествен и чист начин, а привидното му равнодушие е механизъм за контролиране на уязвимостта му към хора, които навлизат в пространството му.

— Знаеш, че той трябва да проникне в мозъците им — казва Марино, като изсипва пълната с кал лопата встрани и едва не уцелва Бентън, който минава през портата, без да каже и дума.

Мълчалив е. В подобни моменти прилича на странен гений, асоциален и несимпатичен. Не е необичайно за него да се мотае на местопрестъпление в продължение на часове и да не говори с никого. И макар винаги да е бил много уважаван, не всички го харесват. Често не го разбират. Повечето хора го възприемат по абсолютно погрешен начин. Наричат го студен и странен. Предполагат, че човек с подобен самоконтрол и сдържаност не реагира емоционално на злото, с което се сблъсква. Приемат, че не ми дава нищо, от което се нуждая.

Наблюдавам го как напуска паркинга и потегля към улица „Васар“ и сребристото общежитие.

— Трябва да погледне с техните очи и да се престори, че той го извършва.

Марино се ухилва презрително и продължава да обяснява неща, за които не знае много.

Бентън не само прониква в мозъка на жестокия престъпник. Много по-лошо е. Влиза във връзка с най-черното в душата му, потъва в зловещата тъмнина, която му позволява да се свърже с плячката си и да я победи в кошмарната й игра. Често, когато се прибира у дома след седмици работа по някой кошмарен случай, той е толкова изтощен, че се разболява физически. Взима по няколко душа на ден. Почти не яде и пие. Не ме докосва.

След няколко неспокойни безсънни нощи се оправя, а аз сготвям нещо съблазнително, обикновено сицилианско, придружено от бутилка бургундско вино, и после си лягаме. Бентън пропъжда чудовищата отчаяно и агресивно със свирепо любене. Не сме такива, за каквито ни мислят повечето хора. Не сме резервирани пуритани и никога не се изморяваме един от друг.

Сега наблюдавам как съпругът ми върви по тротоара пред Симънс Хол. Влиза в паркинга му, където се замотава сред колите на студентите и прави снимки с телефона си. Зад общежитието оглежда железопътните линии, преди да ги пресече и да тръгне в открит район от кал и разбит бетон, претъпкан с ремаркета, багери и временни брезентови заслони.

Отправя се към черен пикап, паркиран близо до контейнер за боклук, пълен със строителни отпадъци. Наднича през прозорците на пикапа и в откритата му каросерия, сякаш е получил някаква специална информация. И това си е така в известна степен. Той е ръководен от мозъка си и от подсъзнателните си мисли, които го движат леко като компютърни програми.

Отива до яркожълт булдозер, кляка до задната му челюст и поглежда към мен в мига, когато телефонът ми звънва.