Прах

11

Отново се разстройвам, когато виждам трупа. Обзема ме същото чувство както когато разглеждах снимките, които Марино ми изпрати по имейла по-рано. Тялото е положено грациозно, увито в бяло, в морето от червена кал.

Очите на младата жена са притворени, сякаш се готви да заспи. Бледите й устни са разделени и разкриват горните й зъби. Изучавам позата на ръцете й, драматично извитата китка, облегнатата на корема ръка. Сгъвам брезента и го подавам на Харълд с поръката да го опакова като улика. Не искам да изгубя някое микроскопично влакънце, което може да е попаднало върху него.

— Откачена работа — отбелязва Ръсти. — Може би е трябвало да прилича на девственица.

— Ти пък откъде знаеш как изглеждат девствениците — не може да се сдържи Харълд.

— Дайте ми една минута — казвам им, за да ги накарам да замълчат.

Не съм в настроение за пубертетски хумор и не искам да слушам мненията им в момента. Продължавам да изучавам трупа. Отдръпвам се назад, после го заобикалям, за да го огледам по-добре, и лошите ми предчувствия нарастват. Виждам безукорна, прекалено чиста кожа и ненаранени ръце, както и лице, което е спокойно и незасегнато.

В начина, по който е разположена, няма нищо неприлично или сексуално. Краката й са събрани, гърдите и гениталиите й са покрити с плата, увит грижливо около нея от горната част на гърдите до долната част на краката. Гърлото й е гладко, без следи от душене и драскотини. Има само леко зачервяване на тила от утаяването на кръвта след спирането на сърцето й. Не виждам рани по глезените и китките й. На пръв поглед няма следи да се е борила с някого. Нищо не ми казва, че се е съпротивлявала срещу смъртта, и намирам това за ненормално и странно.

Смъквам се надолу, за да погледна отблизо, и усещам миризмата на земя и дъжд. Разлагането още не е започнало, но ще се ускори, когато я откараме в службата, където температурата е значително по-висока. Долавям ухание на парфюм, лек аромат на цветя, ванилия и сандалово дърво, който се усеща по-силно, когато се доближавам до лицето и дългата й кестенява коса. Кремавият плат прилича на трико от изкуствени влакна и е впечатляващо чист. Докосвам подгъва на плата, увит грижливо около трупа като хавлия за баня.

— Не е чаршаф — решавам. — Синтетична материя, разтегателна и сгъната на две.

— Завеса? — объркано пита Мачадо.

— Не мисля така. Няма проход за пръчката и не виждам следи от халки — отговарям и продължавам да оглеждам плата. — Гладък от едната страна и грапав от другата, някакво трико.

— Не знам какво е това — изсумтява Мачадо.

— Трикото се използва за ръкавици, клинове и леки пуловери.

Проучвам разположението на тялото и начина, по който е увит платът, покривайки жената скромно от ключицата до глезените.

— Напомня за Древен Рим, за Йерусалим или спа — отбелязвам, а вашингтонските случаи на Бентън продължават да ме тормозят. — Или поне това ми идва на ум.

— Ами проклетите психопати разполагат жертвите си така по определена причина — казва Мачадо, като кляка наблизо и едва не пада. — Правят го, за да ни накарат да си помислим нещо.

— Моят опит показва, че не го правят заради нас, а заради себе си.

Ужасно ми се иска да му разкажа за случаите във Вашингтон и начина, по който бяха увити онези трупове, но не смея.

— Става дума за техните собствени фантазии и емоции.

— Платът ми напомня за покров — обажда се Харълд, който е наясно с тези неща. — Напоследък стават доста популярни при погребения. Особено ръчно изработените покрови, увити грижливо около тялото. Последните една-две години, докато бях в погребалния бизнес, имахме няколко от така наречените „зелени погребения“. Всички използвани продукти са естествени и биоразградими.

— Този плат не е от естествен материал и не е биоразградим — отбелязвам, като се надигам на крака и оглеждам тялото внимателно, преди да го докосна.

Светли влакна, вероятно от плата, са залепнали по голата мокра кожа. Забелязвам, че късите нелакирани нокти на жената са здрави и под тях има синкави влакна. Чудя се откъде ли са. Решавам, че може да са от нещо, в което е била увита, докато е била още жива. Хората, които вече не се движат, не събират частици и влакна под ноктите си. Вадя лупа и малък ултравиолетов фенер от чантата си.

— Има ли някое погребално бюро наоколо, което да продава платове като този? — пита Мачадо и прави още няколко снимки.

— Биоразградими урни, да — отговаря Харълд, като проточва врат и проверява местонахождението на телевизионния екип, докато двамата с Ръсти държат чаршафа нависоко и блокират гледката. — Но не съм сигурен къде наблизо можеш да намериш ръчно изработени покрови. Няколкото, които аз видях, идваха от запад. Може би от Орегон. Можеш да ги купиш по интернет.

— Синтетичният плат няма да е биоразградим — повтарям. — Не знаем какво е това.

Включвам ултравиолетовата лампа, която излъчва черна невидима светлина. Предварителният оглед на трупа ще ми покаже дали има веществени доказателства, включително биологични течности като сперма. Искам да се уверя, че ще прибера всичко, което може да се изгуби при транспортирането до КЦК. Насочвам лъча към тялото и флуоресцентни ярки цветове примигват към мен. Кървавочервено, изумруденозелено и тъмнолилаво.

— Какво, по дяволите? — възкликва Анди Хънтър и се навежда, за да погледне по-добре. — Някакви бляскави частици. Може би от коледна украса?

— Не, много по-фини са, а и се съмнявам, че лъскавият прах от коледните играчки ще блести така на ултравиолетова светлина.

Размърдвам светлината, но навсякъде, където се спре, виждаме същите ярки цветове.

— Като много фина флуоресцентна пудра, навсякъде по плата и тялото. Най-висока концентрация около устните и носа й, по зъбите и в ноздрите.

— Виждала ли си нещо подобно преди? — пита Мачадо, като се движи успоредно с мен, а ботушите му затъват в червената кал.

— Не, не точно. Но каквото и да е това, е достатъчно упорито, за да оцелее в дъжда. Или пък просто е имало много голямо количество от веществото, преди жената да бъде оставена в дъжда.

Трите ярки цвята проблясват тук и там. Протягам се да взема клечките с памук за проби.

— Ще взема малко от веществото за анализ — казвам докато работя, — а после ще й премеря температурата и ще я откараме в моргата.

Запечатвам пробите в кутии за улики, на които залепям етикети, после докосвам лявата протегната ръка на мъртвата жена. Студена и втвърдена е. Ригор мортис — трупното вкочаняване, е настъпил напълно.

Разхлабвам плата около врата й и го разтварям. Жената няма нищо на себе си освен бикини, които са няколко размера по-големи, в нежен прасковен цвят с дантелено бие около ластика. Поглеждам етикета. Скъпо бельо „Ханро“, размер „М“, подходящ за жена, която носи мярка осем-десет. Забелязвам, че чаталът на бикините е бледожълт, и отново се сещам за разказа на Бентън.

Трите убити жени във Вашингтон са носили чужди бикини, изцапани с урина. Според Бентън те може да са се изпуснали, докато са ги душали. Имало и влакна — синя и бяла ликра, която може да е дошла от тапицерия или от спортния екип на убиеца.

Със скалпела правя малък разрез на горната дясна част на стомаха й. Кръвта е неестествено червена, защото вече не е снабдявана с кислород. Кръвта на мъртвите. Ледена и тъмна като застояла вода.

Вкарвам дълъг термометър в черния дроб и поставям втори върху кутията с инструменти, за да отбележа околната температура.

— Мъртва е от известно време — казвам. — Поне шест часа, но се обзалагам, че е по-дълго.

— Може би от рано снощи, откак е изчезнала? — пита Мачадо, който ме наблюдава напрегнато и разтревожено.

Несъмнено никога преди не е виждал подобен случай. Аз също не съм. Поне не съвсем. Но съм виждала снимки, които не мога да споделя с него или с Марино. Бентън ще трябва да направи това.

— Ако е била отвлечена около шест, това е почти дванайсет часа — добавям.

Опипвам скалпа й, търсейки фрактури или други рани, но не намирам нищо.

— Сериозно се съмнявам, че е мъртва от толкова дълго. Била е жива и известно време след това — обяснявам.

— Държали са я като заложница? — пита Мачадо.

— Не знам.

Отново проверявам за рани и разкъсвания, повдигайки скованите й ръце.

— Засега не виждам следи да е била завързана или да се е борила. Няма отбранителни рани.

Прехвърлям се на босите й крака. Насочвам ултравиолетовата светлина към тях и същото вещество проблясва като вълшебен прах. Кървавочервено, изумруденозелено и тъмнолилаво. Комбинацията на цветовете говори за един-единствен източник, фин материал, съставен от три вещества, които блестят на ултравиолетовата светлина. Събирам още от него с лентички с лепенки, които проблясват силно, когато ги слагам в пликовете за улики.

— Друга идея е, че може да е носила някакъв смахнат грим — предлага Анди Хънтър. — В наши дни момичетата носят адски лъскави мазила.

— И е по цялата нея и плата? — отговарям скептично, като вадя чифт нови ръкавици, за да не прехвърля от странното вещество върху други части от трупа. — Според мен тялото й е било някъде, където тази прашец е характерен, и той се е прехвърлил върху нея и плата, с който е увита.

Вдигам скованите й крака и забелязвам, че платът отдолу е сравнително чист.

— Някаква мръсотия, която блести на ултравиолетова светлина — казва Мачадо.

— Не мисля, че е мръсотия. Фина утайка, която постоянно флуоресцира по същия начин, ми говори за нещо произведено и използвано с търговска цел — възразявам. — Ще опитаме с електронния микроскоп. Надявам се, че Ърни е на работа днес.

Стъпалата й са чисти, само леки пръски кал от по-раншния проливен дъжд. Блестящата утайка е навсякъде, от главата до петите й, сякаш е била напръскана с нещо, което се осветява под ултравиолетовата лампа.

Използвайки лупа и форцепс, започвам да събирам синкавите влакна изпод ноктите й и ги слагам в малък найлонов плик за улики.

— Не е била влачена дотук, освен ако под нея не е имало нещо — заявявам, като я обръщам на едната й страна.

— Може да е била донесена — обажда се Анди Хънтър. — От силен човек или повече от един.

Гърбът й е тъмночервен с обезцветени райони, където рамената й са лежали върху твърда повърхност, докато нециркулиращата й кръв се е утаявала. Била е по гръб в продължение на часове след смъртта си, вероятно на пода в топло помещение, в позата, в която се намира сега, но не е умряла така. Била е нагласена след настъпване на смъртта — краката й, прибрани прилично, ръцете й — разположени грациозно.

Светкавицата на фотоапарата проблясва, когато Мачадо прави още няколко снимки, докато Марино помага с петнайсетсантиметрова линийка за мащаб и в слагането на етикети. От другата страна на оградата на улица „Васар“ започват да се струпват любопитни зяпачи. Някои от тях правят снимки с телефоните си. Няколко униформени ченгета се мотаят около тях.

— Май няма да е лошо да отидеш там и да помогнеш на другарчетата си — казва Марино на Хънтър и знам защо.

Писнало му е от хубавата външност на Хънтър и навика му да ме гледа втренчено и да се приближава прекалено много до мен.

— Трябва да знаем кой зяпа и прави снимки — добавя Марино, сякаш издава заповед.

Хънтър сдържа гнева си и се усмихва.

— Разбира се. Но аз не работя за отдела ти. Не и когато проверих за последен път. Всъщност и ти работиш за своя отдел съвсем отскоро. Надявам се да се кефиш на новата работа.

Хънтър тръгва през калта към тълпата зяпачи. Взимам термометрите и ги проверявам.

— Температурата на тялото е четиринайсет градуса, а околната — десет. Мъртва е от осем часа, може и повече — изчислявам. — През по-голямата част от това време е била някъде на топло. В противен случай ригор мортисът нямаше да е толкова напреднал. Тук навън е като в хладилник и тази температура е позабавила всичко.

— А това означава, че е умряла два-три часа след като е изчезнала от бара — обажда се Мачадо. — Отишла е някъде с някого, когото може би е познавала, и е загинала.

— Не мога да ти кажа дали е тръгнала с някого доброволно или не — отбелязвам. — Не и на този етап.

— Но тя няма отбранителни рани. — Мачадо повтаря думите ми от по-рано. — Не изглежда да се е борила.

— Няма очевидни рани, но още не съм я прегледала грижливо и под добро осветление — отговарям. — Може да има вътрешни наранявания. Ще видим какво ще се получи, когато мине през скенера.

Сменям си ръкавиците отново и натъпквам използваните в джоба на палтото си.