Прах

23

Почти единайсет е, когато стигаме до задния паркинг на седеметажната ми сграда, облечена в титан и с форма на куршум, украсена със стъклен покрив.

Оградата, специално обезопасена срещу катерене, е висока и е от ПВЦ тръби, боядисани в черно. Над нея се виждат сателитни чинии и антени, проблясващи в сребристо по покривите на лабораториите на МИТ, които ограждат КЦК от три страни. Съобщенията летят невидими и почти със скоростта на светлината. Много от тях са поверителни, военни или свързани с тайни правителствени проекти.

Телефонът ми звъни. Вдигам очи към огрения от слънцето прозорец на Брайс, сякаш може да го видя, което не е възможно. Но старите навици умират трудно. Стъклата на сградата са еднопосочни. Ние виждаме навън, но никой не може да надникне вътре. Шефът на персонала ни може би ни гледа, но няма как да разбера.

— Повелителят на зъбите си тръгна преди около двайсет минути — съобщава ми той за доктор Адамс. — Със сигурност е Гейл Шиптън. Тя е от хората със страхотна усмивка, защото зъболекарите доста са се потрудили върху нея. Обзалагам се, че в училище са й се подигравали също като на мен.

Вкарвам кода си в електронната ключалка. Тя изпищява и за момент не става нищо. Създава проблеми от пет дни, но Марино вече не работи тук и се сещам, че двамата ръководехме мястото заедно. Опитвам отново.

— Вероятно като дете е била лекувана с тетрациклин, който е причинил обезцветяване на зъбите. Нали знаеш онези грозни зъби на петна, които те карат да мразиш училището, защото децата ти се подиграват? — казва Брайс, когато портата оживява с потръпване.

Започва да се плъзга по релсите бавно и с друсане. Все още не работи както трябва, откак бе ремонтирана за последен път преди няколко седмици. Сега, когато Марино не е тук, няма кой да надзирава техниците. Той вечно им стоеше на главите, но тези дни вече са минало. Трудно ми е да го повярвам.

— И аз имах такъв зъб като малък. Разбира се, беше един от предните и прякорът ми беше Тебеширения зъб. „Брайс може да пише на дъската със зъба си.“ Не се усмихнах нито веднъж, докато ходех на училище.

От другата страна на тресящата се ограда белите ни ванове и пикапи са паркирани безредно и забелязвам, че са мръсни. Марино щеше да побеснее, ако не беше напуснал. Предполагам, че ще се наложи да намерим сравнително евтина компания за почистване, на която да можем да разчитаме да обслужва возилата ни тук. Още една домакинска грижа, която да обсъдя с Брайс.

— Много работа са свършили в устата й — продължава той. — Доста скъпа при това. Но пък тя е била достатъчно богата, за да съди някого за сто милиона, както съобщиха по новините. Не искам да проявя неуважение — бързо се извинява той.

— Бентън и аз сме тук — напомням на Брайс, който успява да намери нещо общо с всеки труп, минал през залите ни. — Защо не проведем този разговор вътре, за предпочитане малко по-късно? Трябва да започна аутопсията и да проверя как са останалите.

Разкопчавам си палтото и си спомням, че нося оръжие. Само полицаите могат да ходят въоръжени в службата ни. Персоналът на КЦК, включително и аз, трябва да оставя оръжията си на гишето на охраната, където ги заключват в специален стоманен шкаф. Не че всички спазват правилата. Марино никога не го правеше. Не се съмнявам, че и Луси не го прави. Щраквам катарамата на чантичката.

— Разбира се, че сте тук. Виждам ви и на камерите, и през прозореца. Портата е пооочти ооотвооорееена-аааа — имитира той мудността на вратата, — и виждам теб и Бентън, щастливата двойка. Натискаш бутона, за да я затвориш след себе си, което ще отнеме цяла вечност. Леле, какви страховити оранжеви ботуши! Чакай да отгатна. Бентън няма какво да обуе, защото багажът му е в колата на Марино. Прав ли съм? Долетял е с Луси и е кацнал на местопрестъплението, а ти си помолила Марино да прибере вещите му, които сега са държани като заложници. И горкият Бентън трябва да носи тези кошмарни ботуши цял ден. Кажи му да се качи горе при мен.

Включвам телефона на говорител, за да може и Бентън да чува разговора.

— Имам един чифт резервни маратонки, които може да вземе назаем. Черна кожа. Няма да изглеждат прекалено ужасно — прозвучава гласът на Брайс, а аз се чудя кой ли още е знаел за полета на Бентън към къщи.

Не съм изненадана, че Брайс е информиран. Въпросът е кога е научил и от кого.

— Мисля, че носим един и същи размер или поне достатъчно близки — продължава Брайс.

— Знаел си, че той се прибира у дома днес? — питам и поглеждам Бентън, който отново проверява имейли по телефона си.

Заел се е да предаде на колегите си информация, с която те може да не са съгласни и да пренебрегнат, и е изключително предпазлив, повече от когато и да било преди. Агенти, повечето от тях млади, които в началото на кариерата си гледаха на него като на легенда, сега искат да заемат мястото му, да покажат, че са по-подходящи за работата от него, и това може да се очаква. Но не и другото. Бентън подозира конспирация и саботаж и май не си въобразява.

— Е, имах идея. Наложи ми се да свърша някои неща — отговаря Брайс загадъчно. — Утре е рожденият му ден и не бях сигурен дали ще се сетиш, като се има предвид колко болна беше. Да не говорим за украсяването за Коледа, така че той да влезе в щастлива празнична къща.

— Кога научи и на кого каза?

— Говорих с Луси. Искам да кажа, нямаш елха, нито една лампичка или свещ на прозореца — поучава ме той. — Това ми стана болезнено ясно, когато ти доставях разни неща. Такава мрачна недружелюбна къща, без огън в камината, и то по-малко от седмица преди Коледа. Може ли да е по-потискащо? Представих си как горкият Бентън се прибира у дома. Той не може да ме чуе, нали? Да, вратата отново трябва да бъде поправена. Виждам я как не се затваря. Заеква, сякаш получава пристъп или се опитва да каже нещо. Ще се опитам да я оправя оттук.

— Проблемът е, че последния път, когато я ремонтираха, всъщност не я оправиха.

Пъхвам чантичката с пистолета под мишница и усещам тежестта на оръжието.

— Не е лъжа. Тази сутрин толкова много коли чакаха пред нея, че едва не ме удари една смотана хондичка. И познай кой щеше да плати сметката, макар че вината не беше моя? Тенекиена кутийка удря страховитата ми машина, можеш ли да си представиш? Е, би трябвало да кажа машината на Итън. Аз лично не мога да си позволя беемве с тази заплата. Като говорим за… какво, по дяволите, шофира Луси? И какво е това, което ти тъкмо свали от кръста си? Да не носиш оръжие? Откога?

— Не искам информация за самоличността или нещо друго, което вече е разкрито — казвам, докато минавам покрай празното място на Марино, където той вече няма да паркира дефектния си пикап. — Кой още знаеше, че Бентън се прибира у дома?

— Ако не греша, носиш пистолет. Секси, но защо? И защо такава грозна черна чантичка? Не ги ли произвеждат от кожа и във весели цветове? Мога да кажа на полицията в Кеймбридж да разкрие информацията. Решението си е тяхно и не е наш проблем.

— Вероятно така е най-добре, стига да сме сигурни…

— Доктор Адамс се занимава с нея половин час — отново ме прекъсва Брайс. — В добавка на всичко друго, наскоро са й извадили номер двайсет…

— Брайс, на кого каза, че Бентън се прибира у дома и кога? Важно е да знам…

— Заздравяваща дупка с титаново острие, на което да инсталират имплант. Знам, че „инсталират“ не е правилната дума…

— Брайс…

Вдигам капака на електронната ключалка и сканирам палеца си.

— Не че съм сигурен кой точно е номер двайсет — продължава да дрънка Брайс. — Но мисля, че е кътник.

— Луси ли ти каза, че Бентън ще пристигне днес?

— Разбира се. Окуражих я да подкара голямата си птица към Вашингтон и да го вземе. Някой провали ли изненадата? Заклевам ти се, че не съм аз.

Ако Брайс е знаел, не може да се разбере кой още е бил наясно, не че това обяснява нещо. Всъщност дори не виждам как би могло да се обясни. Дори ако той не е бил дискретен, как убиецът би научил такава подробност? Ако предположим, че подозренията на Бентън са правилни, разбира се. Защо би имало значение кога той ще се прибере у дома? Добре, убиецът не може да се сдържи да не наблюдава спектакъла, който е поставил, но това не означава, че подборът на жертвата и моментът имат нещо общо с Бентън. По-вероятно е Гранби да се възползва от най-силните страхове на Бентън, да го изтощава и разстройва, знаейки как ще се почувства съпругът ми, ако реши, че нещо, публикувано от него, е повлияло на жесток престъпник. Бентън може вече да страда от параноя, но съдейки по онова, което току-що ми разказа, не мога да го виня.

— Ърни тук ли е днес? — питам. — Трябва да му занеса някои улики. Ще пристигнат и резачка за метал и стълб от ограда, които също да огледаме за следи. Плюс ДНК. Така че обади се на Глория и провери как стоят нещата в токсикологичната лаборатория. Имам предвид допълнителните проби, които искам от самоубийството миналата седмица. Сакура Ямагата. Искам всичко да се свърши колкото се може по-бързо.

— Кажи ми нещо ново.

— Това е ново. Тревожа се за онова, с което си имаме работа сега.

— Няма ли да ми обясниш какво е?

— Не — отговарям лаконично. — Също така искам да провериш кога доктор Вентър, шефът в Балтимор, може да говори с мен.

— Ще се заема веднага — обещава Брайс. — Ърни е тук и работи по смачканата кола на оня пиян шофьор, когото Ан сканира в момента. На път насам е вероятна свръхдоза, може би самоубийство. Жена, чийто съпруг загинал в катастрофа с мотор точно преди една година. Един щастлив празник заслужава друг. Средно десет самоубийства на седмица от Деня на благодарността насам. По-лошо ли става, или само така ми се струва?

— Повече от двайсет и пет процента по-лошо.

— Е, сега вече денят ми е напълно съсипан.

През увеличаващото се пространство под вдигащата се врата виждам огромния джип на Луси вътре, където не би трябвало да бъде. Но тя паркира където си иска, когато шофира една от суперколите си или фучи с мотора си. Правилата не означават нищо за нея. Забелязвам две носилки, изоставени до стената. На едната е метнат чувал за трупове. Маркуч е захвърлен мърляшки до канала на пода и от него още църцори вода.

— Защо работим по кола от катастрофа? — питам Брайс.

— Защото звънят адвокати.

— Вечно ни звънят адвокати. Това не е основателна причина.

— Не кой да е адвокат, а Карин Хегъл.

— Какво точно иска?

— Не пожела да ми обясни.

Бентън и аз се пъхваме под вратата. Той пише съобщение на някого. Влизаме вътре, затварям вратата и паля лампите. Всички шкафове са заключени и подът е чист. Не усещам никакви лоши миризми.

— Мисля, че има нещо с алкохола в кръвта, така че трябва да говориш с Люк. Съдебни дела и още повече съдебни дела — казва Брайс. — Имаш ли нещо против да поръчам пици от „Армандо“? В ранния следобед тук ще е претъпкано и нямам предвид само с трупове. Трябва да ядеш, а и съм ти приготвил дрехи за преобличане. Обичайният тъмносин костюм, тъкмо донесен от химическото чистене, обувки с ниски токчета и чисто нови чорапи без дупки и бримки.

— Къде ще ходя? Дори не би трябвало да съм на работа днес.

Клякам до маркуча и спирам водата.

— Ще интервюирам заместника на Марино, забрави ли? — пита Брайс. — Дженифър Гарате. Римува се с карате. Работила е в Ню Йорк като следовател по смъртни случаи през последните пет години, а преди това е била помощничка на лекар. Прегледахме молбата й преди няколко седмици. Беше много мила по телефона. А и Люк май хареса снимката й прекалено много. Признавам, стори ми се малко странно, че я е направила на плажа, издокарана с шорти за йога, които да подчертават прелестите й. Слава богу, ти си тук и можеш да се включиш. Може дори да включим и Бентън, след като бездруго е тук.

— Не — отговарям. — Бентън няма да участва.

Изключвам говорителя, защото Бентън и без това не слуша.

Предполагам, че се разправя със службата си. Чудя се дали ФБР ще започне да издирва Мартин Лагос наоколо, търсейки човек, за когото Бентън е убеден, че е мъртъв. Вече обмислям какво да правя с ДНК резултатите, които можем да получим от бикините на Гейл Шиптън или от ментоловия мехлем от тревата. За първи път в кариерата ми нямам доверие какво ще стане с ДНК профилите, които лабораторията ми вкара в КОДИС.

— Е, дребна работа. Говорим само за най-важния пост, който засяга абсолютно цялата ни работа — продължава Брайс. — Знаеш какво казват за хора, които имат злочестата съдба да работят с лош следовател. Влиза боклук, излиза боклук.

Минаваме през халето с размерите на самолетен хангар. В единия му край е паркиран двутонният черен джип на племенницата ми, изработен от втвърдена стомана, със система за предпазване от експлозии, камери, прожектори, сирена и въртящи се лампи. Има черна кутия като в самолет и съобщителна система с високоговорители. Не съм имала възможност да попитам Луси колко струва подобно страховито возило или защо внезапно е изпитала нуждата да придобие такова.

— Кой иска да прекара останалата част от живота си с грубиян, който спи на надуваемо легло, когато се напие, сваля жени в Туитър и живее в къща, прочула се като атракция в обиколките на кичозни места? — възкликва Брайс. — Никога няма да простя на Марино, задето напусна службата и ми го съобщи с имейл. Дори не прояви приличието да ми го каже в лицето. Както и да е, какъв е отговорът ти относно „Армандо“? И мога ли да взема малко от служебните пари?

В края на рампата вратата, която води към долното ниво, се отваря. Луси е облечена в черен пилотски костюм, който подчертава стегнатата й силна фигура, яркозелените очи и русата коса, подстригана по момчешки.

— … доктор Скарпета? Мисля, че връзката ни се губи. Ало… ало… — казва Брайс, а аз прекъсвам разговора, осъзнавайки каква непоносимост съм развила към празните приказки след дните, прекарани в самота и тишина.

Луси задържа вратата отворена, обляга се на нея, за да избегне прегръдката ми, а аз усещам настроението й като порив горещ въздух. Обвивам ръце около нея, независимо дали това й харесва или не.

— Не ми казвай нищо, което не би трябвало да чуя — прошепвам тихо.

— Не ми пука какво чуваш. Сигурна съм, че Бентън ти е казал най-важните неща.

Пазя привързаността си към племенницата ми обикновено за времето, когато сме вън от службата, и красивото й лице помръква от отегчение, докато се дърпа от мен. Луси изглежда напрегната, дори леко агресивна.

— Съжалявам — казвам.

Реакцията й е стоическа и студена, сякаш не й пука какво е станало с Гейл Шиптън.

Долавям решителност, която винаги потегля в една и съща посока, предвидима и притесняваща. Племенницата ми е страхотен талант, когато става дума за отмъстителен гняв, но никак не я бива с тъгата.

— Ще се възползвам от любезното предложение на Брайс да заема обувките му — обажда се Бентън, като се обляга на вратата и смъква ботушите.

Оставя ги на върха на рампата, където те се просват настрани като сгазени пътни конуси, и минава покрай нас по чорапи. В сградата завива наляво към асансьора, отново зает с телефона си. Изражението му е неразгадаемо, както става, когато се сблъска с невежество и съпротива, а може би дори и нещо по-лошо.

— Трябва да поговорим — казвам на Луси, като я хващам за ръка и я отдръпвам от вратата.