Прах

22

Недалеч от нас, но скрита от погледите ни, стои будка на Банката на Америка.

На авеню „Масачузетс“ и „Олбъни“. Идеално място за убиеца да остави колата си.

Бентън описва кръстовището, където спирам от време на време, когато минава цирковият влак.

Последният път не беше много отдавна, на първи декември. Дългият яркочервен влак със златни надписи отстрани се тътри сума ти време към университетското градче на МИТ. Седях, представях си екзотичните животни във вагоните и си припомнях как циркът даваше представления в Маями, когато бях малка. Случваше се няколко пъти годишно. Циркът разваля настроението ми всеки път, когато се настани тук. Напомня ми за миналото, за баща ми, който ме водеше да видим слоновете, вървящи плътно един зад друг по булевард „Бискейн“.

— Може да е оставил колата си на обществения паркинг.

Бентън продължава да говори за мястото, където убиецът вероятно е паркирал, а аз държа Куинси за каишката и го галя.

— И никой не би обърнал внимание. В този паркинг вечно влизат и излизат коли заради банкомата — обяснява той. — Оставил е колата и се е върнал пеша, вероятно покрай железопътните релси. Валяло е в този момент. Отпечатъците, които е оставил, когато се е върнал на местопрестъплението, вече трябва да са изчезнали. Останали са само частичните, които забелязахме. Солидните са от момента, когато си е тръгнал за последен път, вероятно точно преди разсъмване, когато дъждът бе спрял.

— Ако са негови, трябва да е дребосък — казва Марино. — Осми размер? Сигурно е висок около метър и петдесет и пет. Обзалагам се, че просто някое хлапе се е мотало тук.

— Не можем да определим със сигурност колко е висок — възразявам. — Съотношението между височината и размера на крака не е точна наука. Можем да направим преценка въз основа на статистически данни, но няма как да сме точни.

Марино наглася жълтата пластмасова линия, която използваше по-рано.

— Какво ще кажеш поне веднъж да не дрънкаш като зубрач от „Теория на големия взрив“ и просто да предположиш? — заядливо пита той.

— Средностатистически, мъж с обувки осми размер е висок около метър и петдесет и пет. Но това не означава, че човекът, оставил тези отпечатъци, е с този ръст. Има ниски хора с големи крака и високи хора с малки.

Пренебрегвам грубостта му, тъй като подозирам, че е повече заради Бентън, отколкото заради мен.

Марино не може да спре да се заяжда, защото е поразен от предреченото от Бентън. Работникът от МИТ Енрике Санчес обикновено оставя пикапа си нощем на строителната площадка. Резачката за тръби е негова и той използва собствените си инструменти, когато работи. Арестуван е заради шофиране в пияно състояние. Още едно провинение и ще си изгуби книжката, затова никога шофира пил. Засега Бентън не е сгрешил никъде, а Марино показа благодарността си, създавайки проблеми с офиса му в Бостън, неволно добавяйки още вода в коварната мелница на Гранби.

— Да речем, че е бил метър и петдесет и пет — казва ми Марино. — Хлапе, дребен възрастен, какъвто ще да е. Адски тъпо, ако е направил това, което ти мислиш — обръща се той към Бентън. — Щеше да е много по-умно да остави трупа и да изчезне. Ако се върнеш на местопрестъплението, има шанс да те заловят.

— Той не може да устои и да не гледа — отвръща Бентън, като отново проверява имейлите си по телефона. — Нужно му е да види спектакъла, който е устроил.

Отново тази дума. Спектакъл.

— Идвал е тук и преди. Знае къде да отиде и какво да направи. Чувствал се е удобно.

Бентън продължава да гледа през очите на чудовището, което преследва.

През очите на Мартин Лагос.

Или тези на човек, който има достъп до ДНК-то на Мартин Лагос.

И по-точно човек, който е имал достъп до профила му в КОДИС — комбинираната ДНК индекс система на ФБР. Започвам да си представям кошмарни сценарии. Мисля си какво бих направила, ако бях лош човек със страхотни компютърни умения, или, още по-страшното, ако работех в лаборатория за ДНК и имах престъпни намерения или помагах на зъл и властен тип.

ДНК профилът не прилича на биологична проба под микроскопа или на баркода на авторадиограф. Не е ясно видим като шарка от пръска кръв или извивките на пръстов отпечатък. В базата данни профилът е серия числа, вкарани ръчно и с определен идентификатор, създаден от лабораторията, извършила анализа. Тези числа се сравняват с непознат профил в базата данни на КОДИС и когато има съвпадение, цифровият идентификатор е връзката, която води до името и личната информация на човека.

Нарастващият резервоар от информация в базите данни за ДНК е противоречив още от въвеждането на пробите през осемдесетте години. Хората се тревожат за личната си свобода. Притесняват се от генетична дискриминация и нарушаване на правата им по Четвъртата поправка на Конституцията, която ги защитава от обиск и арест без основателна причина. Увеличават се страховете, че полицията ще започне да взима ДНК проби от хора, които са се намирали сравнително близо до район, където е извършено престъпление.

От години слушам възраженията и опасенията и не съм съгласна с повечето. Дори най-съвършените научни процедури могат да бъдат използвани по нереден начин от несъвършените човешки същества и е съвсем възможно ДНК профил да бъде нарочно променен. Числата, вкарани в компютъра от преуморен техник, могат да са случайно погрешни. Или пък някой нарочно да ги промени. Не съм виждала подобно нещо, но това не означава, че не се е случвало. Няма гаранция, че подобна грешка или злодеяние ще бъдат огласени. Не и доброволно.

Ако идентификационният номер на Мартин Лагос е бил подменен с този на друг човек във всяка база данни, няма начин да узнаем, че ДНК профилът всъщност не е неговият. Това е върховната кражба на самоличност, но сега не мога да говоря за нея пред Марино.

Наблюдавам го как прибира фотоапарата и мащабната линия в кутията си. Куинси седи до крака ми и ближе ръката ми.

— Да вървим — нарежда Марино на кучето си, което няма желание да тръгне. — Ще се видим в службата ти след известно време — съобщава ми той, пренебрегвайки Бентън. — Мачадо и аз трябва да свършим някои неща. Например да намерим Хейли Суонсън, който ни отбягва упорито. По-късно възнамерявам да се отбия в апартамента на Гейл Шиптън, ако искаш да дойдеш с мен.

— Знаеш какво да правиш — отговарям. — Извади всичко от шкафчето в банята й. Искам да знам какви лекарства може да е взимала. И ме уведоми какво си открил в хладилника и боклука й.

— Мили боже — хленчи той недоволно. — Да не би да нося фланелка, на която пише „Глупак“?

Изчаквам той и Куинси да минат през тунела на път към игрището. После предлагам на Бентън да обмисли възможностите, които да обяснят ДНК-то, взето от бикините, носени от Джулиен Гуле, когато са открили трупа й.

— Ако някой е искал да е сто процента сигурен, че ДНК-то е на Мартин Лагос, ФБР би трябвало да го сравни с оригиналния анализ, направен от лабораторията във Вирджиния през 1996 година. Профилът трябва да се сравни и с този на майка му. Данните за кръвта й, изследвана при аутопсията, извършена от бившата ми служба, все още би трябвало да са в досието й.

— Доколкото знам, всички необходими стъпки са били направени — отговаря Бентън безизразно, сякаш имитира това, което са му казали. — ДНК-то е било потвърдено като това на Мартин Лагос. Увериха ме, че нищо в базата данни КОДИС не е вкарано погрешно или променяно.

— Задал си този въпрос?

— Предоставих възможността на Гранби. Някой на неговото ниво трябва да разпита дискретно шефа на лабораторията в Куонтико.

— Е, ако преди не си имал врагове, сега определено ги имаш.

— Нищо не изглежда странно и нередно. ДНК-то от бикините сочи пряка майчинска връзка с Габриела Лагос.

— Бил е направен нов анализ на кръвта й? — питам изненадано.

— Казвам ти онова, което ми обясниха — отговаря той по начин, който продължава да ме тревожи.

— Ако наистина е ДНК-то на Мартин Лагос, това оспорва идеята, че е мъртъв — напомням му. — Резултатите от пробите, изглежда, потвърждават, че той е убил Джулиен Гуле, освен ако ДНК-то му не е попаднало върху бикините й по някакъв странен начин.

— Мисля, че това е единственото друго обяснение.

— Това, което предполагаш, е адски рядко, ако не и невъзможно. Лабораторен провал след седемнайсет години звучи нелогично.

— Съгласен съм.

— Сперма, кожни клетки?

Предполагам, че едното или другото е било открито и изследвано.

— Кръв — отговаря Бентън.

— Видима кръв. Прав си. Изглежда прекалено очебийно. Защо убиецът би оставил кръвта си на чифт бикини? Как е възможно това да се случи и той да не забележи и осъзнае какво ще означава, когато бельото бъде изследвано?

— Ами ако някой е пазил мостра от кръвта на Мартин Лагос през всичките тези години? — пита Бентън.

— Трябва да е била съхранявана по строго определен начин. По-точно — замразена — отвръщам със съмнение. — Говориш за нещо, планирано от човек, който е знаел какво прави. И трябва да се запиташ защо кръвна мостра от Мартин Лагос въобще би била съхранявана. От кого и с каква цел?

— Ами хората, които си разменят флакончета с кръв, изработени като бижута? Носят ги на врата си.

Бентън търси всяко възможно обяснение, защото има зловещи съмнения, които не желае да изрече. Не иска да обвинява открито. Иска аз да стигна до извода.

— Ако Лагос си е разменил подобно бижу с някого? — предлага Бентън.

— И седемнайсет години по-късно собственикът на това бижу го накисва за няколко убийства?

— Знам само, че ДНК-то от кръвната проба е било идентифицирано като това на Мартин Лагос, и се мъча да намеря всички възможни обяснения как това е могло да се случи. Освен най-очевидното.

— Очевидното е проблем с КОДИС. Страхуваш се, че хора като Гранби те лъжат.

— Иска ми се никога да не му бях споменавал за това.

— На кого още го спомена?

— На теб, на човек, на когото мога да доверя живота си.

Бентън не споменава името на Луси, защото е излишно.

— Заобикалям Гранби винаги когато мога — добавя той.

Пред нас се издига склад от тъмни тухли. Стотиците му прозорци са огрени от слънцето.

— Да речем, че някой е носил като колие флаконче с кръвта на Мартин Лагос и после е решил да я използва, за да го накисне — решавам да разиграя сценария. — В продължение на дни и години, без да е замразена и съхранявана според правилата. Забрави за това. Кръвта щеше да се е разложила. ДНК-то щеше да е унищожено от бактерии или ултравиолетови лъчи, ако слънце е огрявало флакончето.

— А ако по някаква причина е била съхранявана в лаборатория?

— Не и в лабораториите ни във Вирджиния и Вашингтон — напомням му. — Не е била взимана кръв, защото не е имало случай, нито аутопсия, ако Мартин Лагос е скочил от моста на Четиринайсета улица и трупът му никога не е бил открит. Когато полицията е работила по убийството на майка му и са осъзнали, че Мартин е изчезнал, предполагам, че са изготвили ДНК профила му по проби, взети от четка за зъби или за коса, нещо подобно.

— Да — отговаря Бентън. — Не твърдя, че кръвта не е негова. Казвам само, че не разбирам как се е озовала там. Убеден съм, че някой иска да вярваме, че това е кръвта на Лагос.

— Какво казват колегите ти за тази идея?

— Мислят, че се занимавам с убийства от прекалено отдавна.

— Няма да се пенсионираш. Не би го направил.

Бентън няма да се хване да преподава някъде или да стане поредният служител на ФБР, който се появява по телевизията, когато се случи голямо престъпление или съдебно дело.

— Вбесявам всички и говоря с теб, без да съм получил разрешение. Говорих и с Луси. Знаеш го, без да ти го казвам — признава той. — Ако разберат… всъщност защо въобще вече да ми пука? Като се има предвид докъде стигна всичко и какво вероятно означава… Господи, Гранби и всички останали могат да вървят по дяволите.