Прах

18

Висок и слаб, в началото на четирийсетте години, той звучеше задъхан, когато най-после възстанови контакт с диспечера около пет и четирийсет и пет сутринта.

Спомням си как се изненадах, че кола 13 може да е на Площада на техниката, когато сякаш миг по-рано се намираше на няколко километра оттам в университетското градче на Харвард в квартала ми. Реших, че ченгето просто е забравило за моето обаждане, когато е чуло за влизането с взлом, но Дж. Б. Руни разказва различна история.

— Не бях изминал и две пресечки, когато забелязах някакъв човек в кола, паркирана зад Академията по изкуствата и науките на улица „Бийкън“ — обяснява той. — Това е мястото, където бе забелязан натрапникът, а и мъжът отговаряше на описанието, поне достатъчно, за да го проверя.

Начинът, по който полицаят говори, разпалва любопитството ми. Вече схващам, че според Руни у този човек е имало нещо необичайно. Долавям и лекото стягане на Бентън. Мястото, което Руни описва, е адски близо до дома ни.

— Висок, слаб, млад, бял. Тъмен панталон и маратонки, черен анцуг с качулка с образа на Мерилин Монро — рецитира Руни, сякаш чете полицейски доклад. — Изчаках по да потегли и подкарах след него, но без да ме забележи. Той тръгна право към бедняшките кооперации на улица „Уиндзор“ и затова се оказах там, където станаха разбиванията на коли, вероятно свързани с гангстерски разправии. В този район има доста неприятности. Хлапета обикалят из паркингите и крадат каквото намерят, а после се отдават на вандализъм. Аз съм на единия паркинг, а те — на другия и трошат прозорци. Невероятно.

— Предполагам, че си проверил регистрационния номер на онзи тип — казва Марино.

— Джип „Ауди“ от 2012 година, син, регистриран на двайсет и осем годишен мъж от Съмървил, с адрес близо до хокейната пързалка в Конуей Парк. Казва се Хейли Дейвис Суонсън.

— Какво? — зашеметено изкрещява Марино. — Хейли Суонсън?

— Има чичо, който живее в кооперация номер две на улица „Уиндзор“.

— Хейли Суонсън е мъж? — пита Марино, а ококорените му очи сякаш ще изхвръкнат от лицето му.

— Съгласен съм, че името е необичайно за мъж. Той ми каза, че било семейно. Всички го наричали Суон.

— В това няма никаква логика — раздразнено изсумтява Марино.

Изглежда достатъчно ядосан, за да получи удар.

— Ти говори ли с този тип? — пита Мачадо. — Научи ли защо е паркирал зад Академията по изкуствата и науките насред гората?

— Той ми обясни, че бил купил няколко кафета от „Дънкин Донътс“, онзи на авеню „Съмървил“. Едно от тях се разляло и му се наложило да отбие и да почисти свинщината. На предната седалка имаше две кафета и едно от тях наистина бе разляно, така че човекът не лъжеше.

— Попита ли го какво прави в бедняшкия квартал точно в момента, когато ние обработваме местопрестъпление с убийство?

Руни поглежда объркано.

— Не съм споменавал местопрестъплението тук.

Мачадо не задава повече въпроси и подозирам, че знам защо. Чака да види дали полицаят ще ни каже, че Хейли Суонсън е бил приятел на Гейл Шиптън. Мачадо иска да разбере дали Руни знае, че Хейли Суонсън е лицето, което е обявило Гейл за изчезнала и е публикувало снимката й на уебстраницата на Канал 5.

— Какво друго знаеш за него? — пита Мачадо.

— Работи за местна фирма за връзки с обществеността — отговаря Руни, като прелиства следващата страница в бележника си.

Не личи да знае за връзката между Суонсън и Гейл Шиптън. Очевидно Хейли не я е споменал пред него, а това определено изглежда подозрително. Суонсън е съобщил за изчезването й, а сега изглежда, че може да се е крил зад оградата ми и да е наблюдавал къщата ми? Адски нелогично. Защо пък е имал кафета? Няма логика да спре за кафе, а после да реши да остави колата си на улица „Бийкън“ и да върви пеша в дъждовната нощ, за да ме шпионира.

— Беше ли мокър, когато говорихте с него? Изглеждаше ли сякаш е бил навън в дъжда? — питам Руни.

Бентън ни наблюдава с равнодушно изражение, но слуша внимателно.

— Не изглеждаше мокър — отговаря Руни. — Записах името на фирмата, където работи. „Ламбант и съдружници“ в Бостън.

— Те са специализирани в справяне с кризи — вмята Бентън, който преглежда имейлите на телефона си. — Дейност, която в правния свят е позната като преправяне на действителността за пред обществото.

— Чудя се дали Гейл Шиптън ги е наела — казвам замислено. — Може би точно така се е запознала с Хейли Суонсън.

— Фирмата е добре позната на бостънския ни клон — казва Бентън, без да ми даде точен отговор на въпроса. — Представляват богати и прочути обвиняеми, най-вече престъпници с бели якички, корумпирани политици, лица от организираната престъпност, от време на време и по някой известен спортист, замесил се в скандал.

Той поглежда Марино внимателно и добавя:

— Наскоро „Ламбант и съдружници“ са ръководили гражданското дело, свързано с проблемите с пикапа ти, Пийт. Случаят бил прекратен от съда. Никакви щети, нанесени от пресата, никаква лоша реклама. Всъщност накрая ищците изглеждали лошите, тъй като били шофирали безотговорно, по черни пътища и в изключително лоши климатични условия.

— Абсолютна дивотия — изръмжава Марино и лицето му се зачервява като домат. — Да не би дребният човечец да може да си позволи да наеме подобна фирма? Както винаги, обикновените хора са прецакани.

Боя се, че отново ще се впусне в тирадата за пикапа, но той успява да се сдържи.

— Просто предполагам, че Суонсън може да знае кой си — добавя Бентън. — Ако е работил по този случай за фирмата си, няма начин да не е видял името ти, защото ти бе един от ищците.

— Май трябва да проверим доста неща тук — намесва се Мачадо, който си води подробни бележки. — Да започнем с естеството на отношенията на Суонсън с Гейл Шиптън. И къде се е намирал по времето, когато тя е излязла от бара, за да се обади по телефона, и е изчезнала. И защо я е обявил за изчезнала, но не си е направил труда да отиде до участъка и да сподели с нас цялата информация, с която разполага. Бих казал, че може да имаме заподозрян в негово лице.

Бентън не продумва. Вниманието му отново се насочва към железопътните линии.

— Ще проверим в бар „Сай“ и ще открием дали някой си спомня с кого е била Гейл и ако е бил Суонсън, дали го познават — обажда се Марино.

— Искате ли и моето мнение? — пита Руни, като се обляга на капака на патрулката и бръква в джобовете на якето си. — Не е политически коректно, но смятам, че трябва да го кажа. Не съм сигурен, че той е мъж. Не знам до каква степен, но ако го чуете да говори, ще го помислите за жена. Бездруго може да мине за такава. Разбира се, това не е нещо, за което бих го попитал. Не мога да му задам въпроса дали си е променил пола и дали взима хормони. Пък и това няма нищо общо със случая.

— Той представя ли се за жена? — пита Мачадо.

— Мога да ви кажа само, че отначало го помислих за жена. Когато го разпитвах в бедняшкия квартал, му казах: „Какво прави хубаво момиче като теб тук в този час?“. Той не ме поправи, а и съм почти сигурен, че носеше сутиен. И определено имаше гърди. Твърдеше, че чичо му живеел там, ветеран от Виетнам, инвалид. Точно там, насред всичките свързани с дрога престъпления. И това беше другото ми подозрение. Може би Суонсън си има и страничен бизнес, заради който е в състояние да си позволи скъп чисто нов джип. Попритиснах го солидно да ми каже какви ги върши там и той отговори, че понякога се отбивал да види чичо си, преди да потегли на работа в Бостън, и му носел кафе. Историята му се потвърди. Наистина има чичо инвалид, който живее там. Записах името му и всичко това ще бъде отразено в протокола.

— Дай ми протокола колкото се може по-бързо — нарежда Марино, който се чувства адски тъпо.

Говорил е с Хейли Суонсън около един сутринта и не е имал представа за нищо от казаното.

— Това ли е всичко? — пита Мачадо. — Не ти ли обясни защо шофира из Кеймбридж? Или защо е паркирал близо до Харвард на улица „Бийкън“? Сигурен ли си, че е било заради разлятото кафе, а не за да оглежда квартала? Да е споменавал къщата на доктор Скарпета или че знае къде се намира?

— Защо пък той ще се интересува къде живеем? — пита Бентън.

Руни поглежда и двама ни смутено и се размърдва нервно, като внимава да не одраска капака с тежкия си колан.

— Някой се мотаеше около къщата ви тази сутрин и изпратих патрулите да го потърсят — отговаря Марино, преди да успея да кажа и дума, а Бентън ме поглежда втрещено и после отново се вторачва в железопътните линии. — Изглеждаше, че онзи тип шпионира докторката — добавя Марино, доволен, че знае за мен нещо, което Бентън не знае.

— Не става дума за човек от фирма за връзки с обществеността, който може би търгува с дрога в бедняшките квартали — заявява Бентън, сякаш няма спор по въпроса. — Той не е човекът, за когото да се тревожите. Онзи, когото търсите, няма да убие, а после да обяви убития за изчезнал и да даде името си на детектива, когото търси по име.

— Няма как да си сигурен в това — възразява Марино. — Ще намерим Суонсън и той ще трябва да ни обясни някои неща.

— Той каза, че изкарал лоша нощ, бил разстроен и шофирал наоколо, прибрал се у дома, за да се изкъпе и преоблече, после купил кафетата, преди да се отправи към Бостън — обобщава Руни.

— Бил разстроен? — обажда се Мачадо. — Изглеждаше ли разстроен?

— Помислих си, че изглежда нервен и разстроен. Също и уплашен. Но много хора реагират така, когато ги разпитва полицай.

Стар бял ван шевролет със стълби отгоре завива от улица „Васар“ и се отправя към нас.

— Нямаше заповеди за ареста му. Нямах причина да го задържа — добавя Руни.

Напрегнатото лице на дебел мъж ни поглежда откъм дясната предна седалка на вана. Вратата му се отваря широко още преди колата да е спряла напълно. Той тръгва бързо към черния пикап и е очевидно, че е собственикът му, Енрике Санчес. Също така очевидно е, че е доста уплашен. В джинси, яке и очукани работни обувки, той има червения нос, подпухналото лице и издутия корем на сериозно пиянде.

— Оставям го тук, когато излизам с приятели. Ако ще пием по бира — съобщава ни Санчес със силния си испански акцент, а тъмните му очи се стрелкат последователно към всеки от нас.

Бентън ми махва и тръгваме към железопътните линии.

— Кога го остави тук и къде пи бира? — пита Марино Енрике Санчес, като пристъпва към него.

— Вчера в пет следобед. Отидохме в „Ралото“. Бях там не повече от два часа, после приятелят ми ме закара вкъщи и ме взе тази сутрин.

— „Ралото“ на авеню „Масачузетс“? — пита Марино. — Там правят много хубави кубински сандвичи. Колко често оставяш пикапа си тук за през нощта, приятел?