Прах

13

Местопрестъплението е гъста кал в средата на академична империя, която започва да се размърдва. Минава осем и трупът бе откаран в службата ми преди малко, когато започна да просветлява.

Слънцето е ниско зад тухлените сгради, където река Чарлс тече бавно към бостънското пристанище и морето. Парченца синьо небе надничат иззад мрачните облаци, които променят формата си и се движат непрестанно. Вятърът утихна. Не заплашва да завали отново. Стоя на паркинга до отворената порта и чакам Бентън. Няма да си тръгна, докато той е тук и си върши работата, сам на мястото, където се оттегля, болезнено място, едва поносимо.

Разхождам се по мокрия асфалт и от време на време говоря по телефона. Наблюдавам самотната работа на съпруга си и си спомням защо бях така силно привлечена от него. Мисля си колко силно го обичам. Вече не помня време, когато да не съм го обичала, а нещата не започнаха така. Неприязънта ми бе силна отначало, когато бях новият главен съдебен лекар на Вирджиния, а той беше Вълшебника от Странния свят, както презрително го наричаше Марино. Намирах хубавата външност и острия мозък на Бентън за прекалени и незабавно реших, че е строг като скъпите си елегантни костюми.

В онзи етап от живота си падах по по-елементарни мъже, които не изискваха усилия да поддържаш връзката и не нанасяха щети. Исках мъже, от които да се освободиш лесно, евтини и семпли мъже за секс, за да забравя каквото знаех поне за известно време. Не се интересувах от прочут служител на ФБР, изготвящ профили на престъпници, женен и надут, чиито легенди нахлуваха в стаята преди него също като уханието на афтършейва му.

Бях живяла в Ричмънд кратко време и се борех с неща, които не бях могла да предвидя, когато поех работата в щат, управляван изцяло от мъже. Бях готова да не харесам Бентън Уесли и да му покажа пренебрежението си. Бях чувала за привилегированото му детство в Нова Англия. Смятаха го за талантлив и способен, специален агент с кристална топка, цитиран в „Таймс“ заради обяснението, че жестоките сексуални психопати са рембрандовците сред убийците.

Аналогията ми се стори адски обидна. Помислих си, че Бентън е педантичен нарцисист, но като гледам назад, се изненадвам, че не станахме любовници още по-рано. Стана първия път, когато работихме заедно по случай вън от града, на стотици километри на югозапад, в евтин мотел, където бих се върнала с него хиляди пъти, ако все още беше там.

Лъжите и тайните ни срещи напомняха за поведението на наркомани и алкохолици. Открадвахме всеки момент, който можехме, безсрамни и дръзки. И се отървавахме безнаказано. Срещахме се на паркинги. Използвахме обществени телефони. Не оставяхме съобщения и не си пишехме писма. Обсъждахме случаи, които нямаше нужда да обсъждаме, посещавахме едни и същи конференции, настанявахме се в хотели под чужди имена. Не оставяхме улики и не създавахме сцени. А след като Бентън се разведе и дъщерите му отказаха да говорят с него, продължихме тайната си връзка, сякаш бе незаконна.

В настоящето, на улица „Васар“, Бентън изчезва в Симънс Хол, лабиринт от кубове и прозорци, който напомня за метална гъба. Нямам представа какво прави и защо, макар да подозирам, че иска емоционално тълкувание от сградата. Иска да чуе от нея дали е замесена в онова, за което вече не се съмнявам, че е убийство. Знам, че смъртта на Гейл не е била кротка и спокойна. Виждам го в кървавочервените й очи и си представям бученето в главата й и нарастването на напрежението.

Поглеждам си телефона, когато получавам съобщение от рентгеноложката Ан, симпатична и разумна експертка, успяла да се обучи в безброй дисциплини. Трупът се намира в скенера и Ан е открила нещо любопитно.

— Малък пневмоторакс вдясно — обяснява ми тя веднага след като вдига телефона. — Скенерът показва въздух в плевралнато пространство на горната част на дроба. А това говори за някакъв вид травма.

— Не забелязах нищо тук на местопрестъплението. Никакво нараняване по гърдите — отговарям. — Но не работех при най-добрите условия. Разполагах само с фенер.

— Нещо е причинило колапса на белия й дроб.

— Имаш ли представа какво?

— Не мога да я прегледам вътрешно, освен ако не искате да я разповия, доктор Скарпета.

— Не и без мен — нареждам, докато наблюдавам как Мачадо и Марино се мъчат да съберат улики от стълб на оградата. — А щети по меките тъкани? Виждаш ли вътрешни кръвоизливи?

— Минимално кървене в горната част на гърдите — отговаря тя, а аз се разхождам бавно из паркинга, неспокойна и замислена. — Малко над и вляво от гърдата й.

— Не виждаш никакви счупени ребра, нали? — предполагам.

— Никакви фрактури. Май не разполагаме с дрехите й, а?

— Имаме една обувка, която може да е нейна. Засега нищо друго.

— Лошо. Наистина лошо. Адски ми се иска да разполагахме с дрехите й.

— И на мен също. Други радиологични аномалии?

Облаците се разпръсват и температурата се повишава.

— Има плътни частици от някакво вещество в носа и устата й — отговаря Ан.

— Ами синусите и дробовете? Вдишала ли е от това вещество?

— Не изглежда така.

— Е, това е важно. Ако е била задушавана с нещо, по което има от флуоресцентното вещество, бих очаквала да е вдъхнала от него.

Откритията са озадачаващи и си противоречат.

— Каквото и да е, има типичната рентгенова плътност на дребни бъбречни камъни — казва Ан. — Нямам представа какво може да е.

— Намерих висока концентрация около носа и устата й, както и в очите й — съобщавам и гледам как Марино вади чифт клещи за тел от кутията с инструменти. — Но ако не е вдишала нищо, това определено е странно. Продължавам да се чудя дали веществото е било трансферирано след смъртта.

— Мисля, че е възможно. Виждам го в носа и устата й, но не много навътре, така че може да е попаднало вътре, след като е спряла да диша. Има и известно количество между устните и зъбите й. Нещо, което прилича на плат — казва Ан. — Личи си ясно на скенера.

— Съсиреци?

— Не знам как иначе да го опиша. Неправилни форми, по-плътни от кръв, но не така плътни като кост.

— Не забелязах никакви съсиреци. Нищо външно. Веществото, което флуоресцира, е много фино, като прах, и се съмнявам, че можеш да го видиш без увеличение. Вероятно е следа от по-плътното вещество в носа и устата й.

— Била е държана с лицето надолу в нещо — предполага Ан.

— Няма контузии и драскотини по лицето и врата й. Обикновено, когато някой е държан с лицето надолу в прах, кал, плитка вода, има значителни наранявания по устните, носа и бузите. И се вдишва какво ли не, докато човекът се бори да си поеме дъх. По принцип откриваме калта и водата в синусите и дихателните пътища, понякога в стомаха и дробовете.

— Единственото, което мога да ви кажа със сигурност, доктор Скарпета, е, че я е убило нещо друго, а не съсипаният дроб.

— Разбира се — съгласявам се. — Но ако дишането й вече е било съсипано, била е по-уязвима за задушаване.

Подозренията ми, че флуоресциращото вещество е попаднало върху Гейл Шиптън след смъртта й, се засилват. Защо? И къде е била? И дали утайката е попаднала върху нея случайно, или убиецът е искал да я открием? Лъскавото вещество не е характерно за калното игрище, а е дошло отнякъде другаде.

— Със сигурност не са я убили дробовете й — продължавам да обяснявам. — В момента не знам каква е причината, но смъртта й определено не е естествена. Ще работя по този случай като по убийство. Ще го обявя за възможно задушаване с допринасящи усложнения. Ще съм ти благодарна, ако предадеш това на Брайс, за да го държим в течение. Но моля те, напомни му, че все още няма да разкриваме нищо пред медиите. Първо трябва да идентифицираме момичето със сигурност.

— Това ми напомня нещо. Луси каза, че зъболекарят й е Барни Мур, с когото сме си имали работа преди. Търсихме го по случая с удавника миналото лято.

— Зъболекарят на Гейл Шиптън? — питам озадачено.

— Точно така. Ще ни изпрати картона й. Трябва да го получим всеки момент.

— Това вероятно е най-бързият начин да потвърдим самоличността й — съгласявам се, като се чудя защо Луси знае такава лична подробност като зъболекаря на Гейл Шиптън. — Можеш ли да помолиш Брайс да се свърже с доктор Адамс колкото се може по-бързо?

Нед Адамс е местният зъболекар, когото използваме, ексцентрик, запален по незначителните подробности за зъбите. Страшно обича усти, които не могат да говорят, шегува се той всеки път, когато се видим.

Търся Бентън с поглед, докато говоря с Ан. Все още е в Симънс Хол, откъдето излизат младежи с раници, които се отправят към колелата си или тръгват пеша.

Изглеждат незаинтересувани или леко любопитни сега, когато трупа вече го няма. Не е останало нищо освен две цивилни ченгета, които се борят със стълб на оградата, немска овчарка, лаеща в кола, и жена съдебен лекар, говореща по телефона на паркинга.

— Искате ли да я оставя в скенера, докато пристигнете тук? — пита ме Ан.

— Не. Ще я преместим на масата ми, защото ще трябва да я подготвя за ангиография — отговарям. — Искам да проверим дали ще можем да разберем какво може да е причинило колапса на дробовете, а и да огледаме кръвоносните съдове в сърцето й, тъй като очевидно кръвното й налягане се е повишило значително, което е довело до миниатюрните кръвоизливи. Да приготвим контрастния агент за теста. Четиристотин и осемдесет милилитра течност за балсамиране.

— Ръчна инжекция или с машината?

— Ръчна. Стандартните ангиокатетри и троакар, плюс обичайните трийсет милилитра „Оптирей“.

— Кога ще бъдете тук?

— Надявам се, че до един час — отговарям и виждам как Марино срязва металната мрежа. — Ако те не привършат тук скоро, ние с Бентън ще тръгнем без тях. Ще отидем пеша до службата. Мисля, че те двамата ще се позабавят тук — решавам, когато част от мрежата се стоварва шумно на земята. — Човек би си помислил, че са археолози, изучаващи гробницата на Тутанкамон, ако се съди по начина, по който умуват.

Очуканият стълб на оградата се оказа по-упорит, отколкото полицаите предполагаха, забит дълбоко в цимента. През последния час слушах Марино и Мачадо да обсъждат дали да отрежат с трион въпросната очукана част от галванизирана стомана, или да изскубнат целия стълб, а и да вземат и портичката с издраната ключалка. Няколко пъти през това време Марино изведе Куинси на разходка, включваща тренировъчни минисеанси, които са смешни или жалки в зависимост от гледната точка.

Тези упражнения продължават от седмици, още откак Марино реши да превърне Куинси в работно куче. Той крие парцал, напоен с течности от човешко разлагане, които несъмнено е взел от хладилника в КЦК, а Куинси души вонящия парцал и уринира или се търкаля върху него, поведение, неподходящо за куче за издирване на трупове. Три пъти тази сутрин го гледах как подскача, души, рови, търкаля се и пишка, докато Марино го награждаваше, като надуваше свирката си.

Наблюдавах абсурдния цирк на Марино, борещ се със стълбчето и криещ вонящи парцали, но най-вече гледах как Бентън обикаля наоколо и изучава. Рядко сме заедно на местопрестъпление и съм трогната и впечатлена. Той изглежда ръководен от нещо, което останалите от нас не виждат. Върви решително тук и там, натъпкал крачолите на панталона си в чифт гигантски оранжеви гумени ботуши. Първо се приближи до трупа, преди да го опаковаме и отнесем на дъската. Без да говори с никого, дори с мен, той бавно започна да обикаля мъртвата като едра котка, готвеща се да нападне.

Не сподели с мен мнението си за лъскавото вещество. Не зададе въпроси, а само изслуша внимателно всичко, което му разказах за времето на настъпването на смъртта, не повече от три часа след отвличането, вероятно около осем или девет снощи. Той едва погледна любопитната тълпа, струпана пред Симънс Хол, замаяни млади студенти по пижами или навлекли набързо някаква дреха. Изглежда вече си бе съставил мнение за тях.

Наблюдавах възхитено, но и притеснено, омагьосана от театъра на Бентън. Ритуалното му поведение напомняше за хората, които преследваше. Тръгна след трупа, докато го пренасяха през игрището, през отворената порта, а после го натовариха във вана, който той последва пеша до Мемориъл Драйв. Оттам се върна по стъпките си и влезе в университетското градче сам в сивкавата светлина на утрото, застана на паркинга неподвижно за известно време и се замисли върху гледката от гледната точка на онези, които ловуваше.