Прах

20

Първата ми мисъл е: Гейл Шиптън. Краката й бяха боси. Но това е абсурдно. Тя не се е увила в бял плат и не е вървяла пеша покрай железопътните линии в проливния дъжд, за да умре на бейзболното игрище. Най-важното е, че отпечатъкът сочи в обратната посока — вън от университетското градче.

Спираме отвъд тунела, където липсват подпорите от ръждясалите релси, беззъба отсечка път с дължина два-три метра. После подпорите започват отново и на първата е оставен отпечатъкът в мръсна патина, покриваща старото обработено дърво. Клякам, за да огледам отблизо ясната форма на стъпало и пет пръста. Отпечатъкът е идеален от анатомична гледна точка. Прекалено симетричен и перфектен. Изглежда фалшив по някаква причина.

Три подпори нататък намирам същия отпечатък, после още един, а в праха от другата страна на релсите има няколко частични, размазани леко от дъжда, които сочат в обратната посока — към университетското градче, сякаш човекът е отивал към него. Отпечатъците са оставени по различно време, частичните — по-рано, докато още валеше слабо, а останалите — по-късно, когато дъждът спря. Всяка следа е леко размазана, сякаш човекът е скачал от релса на релса или е тичал, или и двете. Ловък, силен и бърз, не се е пързалял и не се е спъвал при обстоятелства, в които повечето от нас не биха се движили така бързо.

Отпечатъците изглеждат нечовешки, като че ли са оставени от супергерой в гумен костюм, който изчезва по железопътните линии така светкавично, както се е появил. Батман, Супермен, стъпващи за миг на земята, преди отново да полетят. Само дето нашият герой не се е посветил на борба със злото. Представям си фигурата в черен клин, която забелязах да тича, когато пристигнах на местопрестъплението още по тъмно. Ловък и бърз, по някаква причина той привлече погледа ми, докато тичаше към мястото, където железопътните релси минават зад Симънс Хол.

— Ръкавица за крака — заявявам очевидното. — Луси ги носи понякога. Гуменки с пет пръста, подходящи за минималистко бягане и спринтиране.

— Минималист като с белия плат и семплите прозрачни найлонови пликове, украсени с панделки от лепенки. Минимални наранявания. Минимална борба, ако въобще е имало такава — казва Бентън замислено. — Убива като минималист, но с гръм и трясък. И подигравки. Знае как да привлече вниманието.

— Виждал ли си подобен отпечатък преди?

Той поклаща глава отрицателно и стиска челюсти. Бентън мрази този тип, който и да е той.

— На никое от другите местопрестъпления не са откривани отпечатъци от обувки — отговаря той. — Шофирал е, а после е ходил пеша през гората. Но това не означава, че не е носил нещо подобно. Не знам.

— Доколкото знам, обувките-ръкавици са най-близкото до това да тичаш бос — обяснявам му. — И определено не са нещо, което би очаквал човек да носи тук навън, особено в такъв дъжд и кал. Имат подметки, но усещаш всяка неравност под тях, всяко камъче, пръчица или пукнатина в тротоара. Или поне Луси ми обясни така. Тя носи своите на улицата и на плажа, но не и извън гладък път.

Десетина подпори по-нататък релсите отново са обградени с чакъл. Тъмното дърво е мокро, но сравнително чисто и се чудя дали отпечатъците от крака са поредната предумишлена изненада. Чудя се дали е искал да ги намерим, както инструмента, чантата на Гейл Шиптън и портфейла й. Или пък убиецът минималист, търсещ внимание, е допуснал грешка. И дали капката ментолов мехлем на тревата също е била грешка? Мога да се сдобия с ДНК от мехлема. Имам нужда само от няколко кожни клетки.

Изваждам си телефона от джоба на палтото и правя няколко снимки на отпечатъци, а когато се надигам, пред очите ми причернява. За момент ми се струва, че ще припадна. Кръвната ми захар е ниска. Вдигам очи към голите върхове на дърветата, очертани на фона на яркото небе, към приличните на хищнически нокти клони, разлюлени от вятъра. Оглеждам се наоколо, търсейки човека, който следи жени и ги убива. И който вероятно следи и мен. Трябва да отида в службата.

Имам нужда трупът да ми проговори, защото ще ми каже истината на език, в който има логика и на който можеш да се довериш. Мъртвите не са капризни с мен. Не лъжат. Не играят театър и не тормозят никого. Не искам да съм в мозъка на убиеца. Не искам да съм свидетел на онова, което прави Бентън. Припомням си как се чувствам, когато той се сближава с човека, който води смъртта до вратата ми.

— Ще се свържа с Марино — решавам. — Трябва да дойде тук сега, за да мога да се добера до службата и да започна аутопсията.

Изваждам телефона и изпращам снимките на Марино. Добавям съобщението, че сме открили необичайни отпечатъци от крака, оставени по железопътните релси от другата страна на тунела, който минава през института за проучване на мозъка, може би на около половин километър от балона над тенис корта.

По-малко от минута след като изпратих съобщението, Марино ми се обажда.

— Имаш ли основателна причина да смяташ, че отпечатъците са негови? — пита той веднага.

— Били са оставени през последните няколко часа, докато е ръмяло леко — отговарям. — Някои отпечатъци са частично отмити и сочат в посока университетското градче, а други са цели и сочат навън. Следователно според мен можем да заключим, че са оставени от човек, вървял или тичал, влязъл в градчето, а после излязъл от него, докато още беше тъмно, а ние обработвахме местопрестъплението.

— Не би отишъл на местопрестъплението пеша, ако е носел трупа — казва Марино със съмнение.

— Не, не би.

— Какво тогава, по дяволите? Защо е влизал и излизал?

— Не знам, но би трябвало да видиш дали няма да намериш още отпечатъци. Аз може да съм пропуснала нещо.

— Не знам защо въобще би вървял пеша. Може други хора да са оставили отпечатъците, които виждаш.

— Запознат ли си с обувките-ръкавици? — питам.

— Откачените обувки, които Луси носи. Тя ми подари чифт такива преди две Коледи. Никаква опора за свода. Приличах на жаба с тях и вечно си удрях проклетите пръсти на краката.

— Предполагам, че са около двайсет и шест-двайсет и седем сантиметра на дължина.

— А бе я го кажи в инчове. Все пак живеем в Америка.

— Приблизително десет инча, което е осми размер мъжки обувки или десети размер дамски.

— Осми размер? — избумтява гласът на Марино в ухото ми. — Адски малки за мъж. Може някое хлапе да си е играло около железопътните линии. Да не споменаваме и странните забавления, по които си падат студентите от МИТ. А и някои от техните генийчета са на по четиринайсет години, нали? Няма да се изненадам, ако някое от тях носи обувки с пръсти.

— Трябва да снимаме отпечатъците в мащаб — казвам на Марино, сякаш още работи за мен.

Независимо какви са намеренията ми, май не мога да се удържа да не го надзиравам. Дори по телефона усещам, че той настръхва. Или поне ми се струва така.

— Може и да не се окажат важни — добавям дипломатично.

Чувам тракане на метал по линията и затръшване на врата на кола. Марино вади Куинси от джипа и му слага каишката.

— Но нека не рискуваме. Снимки и мерки, моля — казвам. — Не мисля, че ще успееш да направиш отливка на отпечатъка, но можеш да вземеш проба от почвата. Ще накараме Ърни да я провери.

Ърни Копел е най-старшият ми майстор на микроскопа и проследяването на улики.

— Осъзнавам, че надеждите не са големи, но ако не е наложително или възможно да запазим отпечатъците цели, поне вземи каквото можеш.

— Идвам — съобщава ми Марино. — Вървя към вас в момента. Изчакай няколко минути и ще направя снимки и каквото друго е нужно. Няма логика да носиш обувки-ръкавици, но предполагам, че можеш да ги измиеш лесно като джапанки. Ама че откачалник. Трябва да проверим местните лудници и да видим дали наскоро не са освободили някого.

— Не бих сложила това на първо място в списъка — казвам и осъзнавам, че отново му нареждам какво да прави.

— А какво ще кажеш да ме оставиш да си гледам работата?

— Точно това искам да направиш.

— Той там ли е? — снижава глас Марино.

Поглеждам към Бентън, който чака неспокойно и се разхожда напред-назад, като спира от време на време, за да си оправи панталона.

— Да — отговарям лаконично.

Не знам дали Бентън ни слуша, но няма значение. Не му се налага да се напряга прекалено много, за да разбере какво мисли Марино.

— Спомена ли нещо за Луси? — пита Марино. — Дали е познавала Гейл?

Той иска да узнае подробностите за отношенията на Луси с Гейл Шиптън, но аз не мога да говоря за това.

— Всъщност не — отговарям и гледам как Бентън се движи наоколо, без да поглежда към мен, но осъзнавам, че внезапно съм привлякла вниманието му.

— Не я е познавала или не знаеш подробности? — пита Марино.

— Не знам.

— Аха — изсумтява той. — Но са се познавали някак си.

— Така изглежда — отговарям лаконично, защото не възнамерявам да лъжа. — Не знам до каква степен.

— Нещо става с телефона на Гейл. Рано сутринта, когато го отворих, вътре имаше текстови съобщения и така разбрах, че е трябвало да се обади на Карин Хегъл. Имаше и имейли. Но сега всичко е изчезнало.

— Сигурен ли си, че са били там? — питам, а Бентън се вслушва и ме поглежда.

— Да, по дяволите — отговаря Марино. — Но всички имейли и съобщения са изчезнали, а преди това и всички снимки. Не вярвам, че не е имала никакви. Кой няма поне една снимка в телефона? Мисля, че когато го взех от земята, някой вече е започнал да изтрива нещата.

— Телефона й ли гледаш в момента? — питам объркано и по реакцията на Бентън разбирам, че разговорът е приковал вниманието му.

— Защо, по дяволите? — отвръща Марино с въпрос.

— Той трябва да отиде в лабораторията.

— Не е толкова просто. Тъкмо показвах телефона на Мачадо, защото се опитваме да решим какво да правим с него. Изведнъж всичко, което остана на него, бяха само обажданията. Няма гласова поща, няма приложения, няма имейли, нищо друго, мамка му.

— Трябва да го занесеш в лабораторията — повтарям.

— И как, по дяволите, да го направя? Като се има предвид кой ще го преглежда. Точно затова говоря с Мачадо. Сериозен конфликт.

Луси е тази, която ще проверява телефона. Тя е експертът на КЦК по компютри и технологии и анализира всички улики, свързани с киберпрестъпления. Разбирам какво има предвид Марино и защо е говорил с Мачадо. Представям си как Луси изтрива определена информация от телефона, когато е открила, че е бил на земята до бар „Сай“ в полунощ.

После се е качила на хеликоптера и е докарала Бентън у дома, като е наблюдавала отдалеч какво става с телефона на Гейл. Предполагам, че когато е научила, че Марино го е намерил на паркинга зад бара, тя бързо е започнала да изтрива информацията и вече вероятно е изличила почти всичко. А Марино я подозира. Сигурен е, че е изтрила информацията, която не иска да бъде видяна от полицията или някой друг.

— Тогава ти предлагам да го предадеш на ФБР — отговарям, а Бентън улавя погледа ми и поклаща глава. — Нека техните лаборатории се оправят.

Бентън ме стряска с енергичното клатене на главата си, с което иска да каже: „Не. В никакъв случай“.

— Ако го направя, ще изгубя контрол — отвръща Марино.

— Звучи, сякаш смяташ, че вече си го изгубил.

По лицето на Бентън разбирам, че не иска да споменавам ФБР повече. Няма да го направя, но не разбирам и съм леко шокирана.

— А и никога няма да узная какво ще открият — добавя Марино. — Не обичат да си играят с другарчетата.

— Ще изгубиш контрол — повтарям и подсилвам съмненията му, като се опитвам да си върна назад думите, които изпълниха Бентън с такива силни чувства.

— А за да съм честен, първо трябва да поговоря с Луси — решава Марино.

Не и преди аз да поговоря с нея.

Приближавам се до Бентън и се споглеждаме. Усещам, че е ядосан и ще направи нещо по въпроса.

— Може би има обяснение, а? — подхвърля Марино със съзаклятнически тон. — Щеше да ми кажеш, ако знаеше, нали?

— Внимавай там навън. Има много хлъзгава кал и ръждясал метал. Ние сме от другата страна на тунела.

— Добре, не можеш да говориш. Но в момента хич не се нуждая точно от това. Проблем с нея, а и ти, и аз я знаем каква е. Ама хич не се нуждая от това — заявява Марино. — А още няма и месец, откак съм на работа.

— Не окуражавай Марино да предаде телефона на ФБР — решително ми нарежда Бентън, сякаш самият той не е от служителите на Бюрото.

— Вече го направих и ти ме чу. Имаше логика в предложението ми.

— Не, няма.

— Какво, по дяволите, става?

— Не го предлагай отново.

— Няма, щом така искаш.

— Говоря сериозно, Кей. Дявол да го вземе, не искам Гранби да узнае за телефона. Надявам се Марино да спре да дрънка толкова много. Няма представа с кого си има работа.

Споглеждаме се, докато чакаме близо до отпечатъците от крака до калните релси. Ядреният, реактор на МИТ е пред нас, нещо, което прилича на огромен бял резервоар за гориво с висок тухлен комин, боядисан в червено. От седмици Бентън говори за проблеми с доверието и сега всичко излиза наяве. Има си не само лични спорове, но нещо определено не е наред и реакцията му ме притеснява.

— Луси добре ли ще е? — питам. — Какво става, Бентън?

— Не искам да повдигнат обвинения за възпрепятстване на правосъдието. Луси може да попадне в затвора и той ще бъде виновен за това.

— Марино ще е виновен? — не мога да повярвам на ушите си.

— Не той, не и нарочно. Не искаш да замесваш отдела ми. Кеймбриджката полиция може да анализира телефона. Един от техните детективи е прикрепен към Сикрет Сървис и може да направи анализа в офиса си в Бостън.

— И с какво този анализ ще е по-добър от този на Бюрото, където хората ни познават?

— Това, че ни познават, влошава нещата. А и аз не работя за Сикрет Сървис — отговаря Бентън, като стъпва на една от релсите и изпробва колко е хлъзгава. — Затова е по-добре.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Не можеш да им се довериш, Кей. Имаш ли представа колко ще се зарадва Гранби, ако научи нещо за телефона? Марино трябва да си държи проклетата уста затворена.

Притеснявам се при мисълта, че шефът на Бентън ще се изкефи да се нахвърли върху племенницата ми. Винаги съм го смятала за досаден и неприятен, типичен пример за това, което се издига на върха в наши дни, но сега ми става ясно, че според Бентън Ед Гранби е нещо повече от дразнител и пречка, и то не само за него, а за всички нас.

— Телефонът бездруго няма нищо общо с убийството на Гейл Шиптън — заявява Бентън твърдо. — Луси ще ти каже какво е направила и какво се опитва да предотврати. Би трябвало да го чуеш от нея. Аз трябва да внимавам какво говоря, а вече казах прекалено много.

— Според мен пък каза крайно недостатъчно, а сега не е време да си предпазлив — отвръщам. — И преди сме минавали по този път, когато си бил адски лоялен към Бюрото, а също и страшно предпазлив, и виж какво стана. Всички ние се съсипваме — казвам раздразнено. — Извинявай. Изморена съм, умирам от глад, а това е адски неприятно.

Бентън замълчава. Долавям конфликта в душата му. Накрая той казва:

— Никога вече няма да позволя това да се случи.

— Да, каза го вече.

— Знаеш какво очаква ФБР. Не само да е на първо място, но и да те притежава, а когато приключи с теб, отиваш в изгнание и потъваш в забрава или нещо още по-лошо.

— ФБР не притежава никого от двама ни — възразявам. — Навремето беше така, но никога вече няма да стане. А твоите хора няма да докоснат Луси.

— Не са мои хора — гневно отрича той.

— Ти си господар на себе си, Бентън.

— Знам го, Кей. Наистина. Нямаше да съм тук сега, ако не беше така.

— На какво точно не мога да се доверя? — поглеждам го. — Мисля, че е време да ми обясниш.

— Не съм сигурен, че мога. Но ще ти кажа какво ме тревожи и съм сам в това. Не искам ти и Луси да пострадате. А Гранби ще ви нарани, ако може. Ще нарани всички ни. Надявам се Марино да не каже и дума за телефона на никого от офиса. По дяволите, защо трябваше да си пъха носа в това? Не трябваше да се обажда в службата. Ще настане истинска лудница, ако той им предаде телефона.

— Няма да го направи. Марино мрази ФБР.

— Може би е прав.

— Трябва да знам в какво си сам. Срещу каквото и да си изправен, аз също ще се изправя. Всички ще се изправим до теб.

— Сега, след като той уби и тук, ти вече си изправена срещу него.

— Не можем да имаме тайни, Бентън. ФБР да върви по дяволите. Говорим за нас. И умират хора. Майната му на ФБР.

Не мога да повярвам, че го казах, но го направих.

— Марино вероятно тъкмо ми е уредил уволнението, но не ми пука. Не можем да оставим Гранби да се отърве безнаказано.

— Няма да го оставим. Каквото и да е направил. Но трябва да говориш с мен.

Бентън се отпуска на земята, обляга гръб на оградата и се кани да ми каже онова, което вярва, че не би трябвало да ми казва.

— Мислят, че знаят кой е, и ще ти дам информацията, защото не можеш да имаш вяра на нищо, което те ти кажат. Вероятно ще бъде лъжа.

Той продължава да говори за ФБР, сякаш не е един от служителите му.

— Ти вече си замесена пряко в тези случаи и няма да позволя на Бюрото да ти причини това. Права си. Обещах, че това няма да се случи отново, и ще спазя обещанието си.

— Какво да се случи?

— Те причиниха достатъчно и на двама ни.

— Какво става, Бентън?

Той ми обяснява как колегите му са сигурни, че знаят кой е Столичния убиец, а Бентън е още по-сигурен и от тях, че грешат. Тук не става дума само за доверие, но и за възможност, която не може да е по-шокираща или обезсърчаваща.

— Прекалено е очевидно. Прекалено хубаво, за да е истина — казва той. — Такъв хитър и пресметлив човек не би оставил ДНК-то си, при това толкова очевидно. Не бяха нужни нито специални лампи, нито проби, за да го намериш веднага. Чувствам, че е погрешно. А опитът ми сочи, че когато положението ти се струва погрешно, то почти винаги е.

— Кой е убиецът според ФБР?

— Мартин Лагос — отговаря Бентън.

Обзема ме странно чувство, когато чувам името.

— Изчезнал преди седемнайсет години, когато убил майка си. Би трябвало да кажа, когато „твърдят, че е убил майка си“. По онова време бил едва на петнайсет. Бюрото разполага с името му, но не и с него, защото никой не знае къде да го намери. Аз съм единственият, който не е убеден, дори напротив. Уорън, Стюарт, Бътлър и Уиър мислят, че съм луд.

Шокирана съм, но и още нещо. Осъзнавам, че името Лагос ми е познато. Не знам защо. Не мога да си спомня.

— Как е възможно ФБР да знае самоличността му и да не я сподели с обществеността? — питам. — Ако хората знаят кого търсите, някой може да се обади с необходимата информация.

— Лагос не трябва да научава, че е бил свързан с вашингтонските убийства. Това е идеята на Гранби. Мартин Лагос няма представа, че ФБР го смята за виновен. А когато настъпи подходящият момент, Гранби ще проведе пресконференция. Голяма и зрелищна.

— Защо Ед Гранби и кое ще направи момента подходящ? — питам, като се вторачвам в дългата отсечка железопътни линии в търсене на Марино.

— Гранби разсъждава по следния начин: първата жертва е била от Кеймбридж, значи има силен местен интерес и отделът ни е замесен още от самото начало. Когато измине достатъчно време и никой друг не бъде заловен, а убиецът не удари отново, информацията ще бъде споделена с обществеността.

— Изглежда обаче той е ударил отново.

— Това е проблемът на Гранби сега. Ако предположим, че съм прав, доказателствата няма да сочат към Мартин Лагос, защото просто няма начин — казва Бентън. — Не и в този случай, нито в друг, ако има повече такива.

— Нямам представа какво искаш да кажеш.

— Няма да се появи нищо друго, което да отвлече вниманието от Мартин Лагос, нито за в бъдеще, нито дори в миналото му. ДНК-то му няма да бъде намерено отново. Но и ничие друго ДНК няма да бъде намерено. Това е, от което се страхувам. Трите вашингтонски случая ще бъдат приключени и закрити и определени лица ще продължат към следващата си задача. Вярвам, че Гранби иска точно това по причини, които не разбирам. Но го усещам. И извърших самостоятелни проучвания, докато ме нямаше през последните три седмици.

— Какво откри? — питам.

— Няма досие за Мартин Лагос, нито следа от него — отговаря Бентън, като вдига клечка и я счупва на няколко парчета. — Той е в неизвестност и е така, откакто е изчезнал. Интерпол е разпращал информация за него в продължение на седемнайсет години, но нито една следа не е била вярна.

— Значи от самото начало са смятали, че може да живее в чужда страна — отбелязвам, защото не мога да си представя друга причина за намесата на Интерпол.

— Предполага се, че е бил добре подготвен, за да се справи в Европа или Южна Америка — отговаря Бентън. — От къщата липсвала значителна сума пари, а той говорел френски, испански и италиански освен английския.

— Когато е бил едва на петнайсет години?

Лагос. Знам името, но нищо не се появява пред очите ми.

— Така го възпитала майка му. Говорели няколко езика у дома и бил опитен пътешественик. Изключително умен, но с проблеми. В училище го изолирали и тормозели. Не участвал в групови спортове, нито в някакви светски дейности. Пълен отличник, компютърен гений до първата година в гимназията, когато оценките му започнали да спадат. Затворил се в себе си още повече, бил депресиран, започнал да пие, а накрая и майка му била убита.

— И се смята, че я е убил кога и къде?

— Феърфакс, Вирджиния, юли 1996 година.

— Майка му имаше нещо общо с редките изкуства и Белия дом.

Спомените ми оживяват и внезапно образът й изниква в главата ми.

Подута и обезцветена от разлагането, косата и кожата се свличат от тялото. Зъбите й проблясват на фона на лицето, което е черно-червено и гротескно подуто. Гола и частично потопена в мръсна вода.

— Габриела Лагос е била твой случай — казва Бентън.