Прах

31

През следващия половин час правим снимки. Попълваме анатомични диаграми и взимаме улики от повърхностите и отворите на тялото. Откривам още от синкавите влакънца. Вътре в носа й, в устата и в косата. По езика и между зъбите й и дълбоко навътре в ноздрите. Чудя се как ли са се озовали там.

Не са дошли от ластичния бял плат, в който беше увита. Няма логика да са от дрехите, с които е била облечена, когато са я отвлекли и убили. Припомням си забележките на доктор Вентър, докато работя. Той подозира, че Джулиен Гуле е вдъхнала влакна от ликра, която може да е била синя. А аз май виждам нещо доста сходно с нея.

— При аутопсията трябва да проверим дробовете и въздушните й пътища за тези — казвам на Ан, като вдигам деликатно влакънце.

Поставям го на микроскопска плочка и го покривам.

— Може да е вдъхнала влакна? Това ми изглежда необичайно, освен ако не е бил някакъв плат, който се скубе страхотно — казва Ан и отваря комплект за взимане на физически доказателства.

— Съмнявам се — отговарям. — Ако се е скубел страхотно, влакната щяха да са навсякъде. Но ако син плат е покривал лицето й, докато лудо се е мъчила да си поеме дъх, това би обяснило нещата.

— Да, както когато задушават някого с възглавница — отбелязва Ан. — Виждала съм миниатюрни късчета от пера и влакна в дихателните пътища и дробовете.

— Но обикновено няма значителни наранявания, защото възглавницата е мека.

— Винаги съм смятала това за възможно обяснение в някои случаи на внезапна бебешка смърт. Постродилна депресия и мама използва меко бебешко одеялце или възглавничка.

— Господи, вие двете сте ужасно потискащи — обажда се Луси.

Отнасям плаката до микроскопа и нагласям фокуса. Влакънцето всъщност е група влакна, залепени едно за друго и многоцветни като купчина електрически жици, бледозелени и прасковени, но най-вече сини.

— Синтетично — казвам, като се връщам до масата. — Ърни ще трябва да разбере какво точно е — добавям и се сещам за влакънцата от синя ликра в случая на доктор Вентър. — В косата, в синусите й, между зъбите. Това ме кара да подозирам, че е била задушена с ластичен плат.

— Като полиестерните панталони, които носех като дете — казва Ан докато реже нокти и ги прибира в плик. — Достатъчно разтегателни, за да подчертаят всяка сланинка. Да, колкото и да ви е трудно да повярвате, бях дебелана като малка и не отидох на абитуриентския бал. Значи влакната не са от плата, в който е била увита, защото той е бял.

— Не, определено не са от него — отговарям. — Белият плат е бил последната украса, след като е умряла. Държал я е някъде, където да може да разположи тялото й, оставяйки я в позата, в която е сега, докато ригорът напредне достатъчно, за да я премести.

— Как успя да разбереш това? — пита Луси, наблюдавайки ни внимателно.

— Не е толкова трудно. Заемала е позата, в която е сега, докато е изстивала и е започнала да се сковава.

— И той нарочно е разположил ръката й по този начин? — учудва се Луси, като протяга ръка и извива китката си.

— Да.

— Като втвърдяване на глинена скулптура — добавя Ан.

— Странно — размишлява Луси. — Защо?

— Защо всичките тези хора вършат безумията си? — отвръща Ан.

— Трябва да означава нещо.

— Мисля, че тези хора не знаят какво означава. Извършват кошмарните си действия, но ако ги попиташ защо, нямат представа.

— Вероятно е така — съгласявам се.

— Може да датира още от времето, когато са били прекалено малки, за да помнят — казва Ан. — Нали разбираш, като в онзи ден, когато затръшнах вратата и не знаех, че котката е зад нея, а вратата счупи опашката й. Така и не се съвзех напълно. И това можеше да е подписът ми, ако бях престъпник. Била съм травматизирана на десетгодишна възраст и вечно тормозя котки и чупя опашките им.

— Знаеш ли какво — казва Луси. — Ти си откачена.

— Кажи й, че не съм — моли ме Ан.

Започваме да взимаме проби от телесните отвори.

— Била е увита в още нещо, докато е била жива — отбелязва Луси, съсредоточена върху това, което става на масата ми.

— Това би обяснило влакънцата под ноктите й, в косата и устата — отговарям и започвам да обмислям възможностите.

Начин да обездвижи жертвите си, без да оставя следи. Спомням си, че мислех точно това, докато разглеждах докладите от вашингтонските случаи.

Седях в леглото и си представях всяка зловеща смърт. Прозрачна торбичка от спа магазин на име „Октопод“ залепена върху главата на жертвата, лицето й се зачервява страховито, очите й са ококорени и ужасени, вените са запушени от лепенката около врата й, миниатюрни кръвоизливи се появяват по клепачите и конюнктивата. Все едно да закачиш балон за маркуч. Водата нахлува и няма къде да се оттече, налягането нараства и балонът се спуква. Представям си шума в главата на жертвата и отчаяното й желание да диша. Но Гейл Шиптън нямаше торба около главата, а може би той не е използвал найлоновите пликове, за да убива жертвите си.

Може би хипотезата на доктор Вентър е правилна. Торбичките са зловеща украса, която убиецът добавя към грижливо нагласените трупове. Може би не си е дал труд в случая на Гейл Шиптън, защото тя е прекъснала ритуала и фантазията му с преждевременната си смърт. Възможно е той да задушава жертвите си с мек еластичен плат, вероятно изработен от ликра. А това обяснява липсата на отбранителни рани. Би могло и да обясни влакънцата дълбоко в ноздрите на Гейл Шиптън и дробовете и дихателните пътища на Джулиен Гуле.

Но пък хората, които биват задушавани, се борят като луди, а няма никакви следи, че тези жени са го правили. Както казва Бентън, те сякаш са загинали доброволно, а това е невъзможно. Хората не постъпват така. При самоубийствата със задушаване биологията има последната дума, след като хората са решили да приключат живота си и са се задействали. Те дърпат примката около вратовете си, докато се люлеят и гърчат, след като са сритали онова, върху което са стояли. Болка и паника променят решението им, докато всяка клетка се бори да остане жива. Представям си как някой бива опакован от глава до пети в синтетичен разтегателен плат.

Прегледът на таза не разкрива следи от сексуално нападение. Няма сперма, нито охлузвания или контузии. Работя бързо. Имам определена мисия на ум, допълнителна научна стъпка преди аутопсията. Правя У-образния разрез по дължината на торса. Отдръпвам назад плътта, но не вадя гръдната кост и ребрата. Намирам раздвоението на аортата пред сакроилиачните стави в края на таза. Използвайки ангиокат, канюлирам лявата външна илиачна артерия и започвам да вкарвам със спринцовката големи количества розова течност за балсамиране, примесена с контрастиращ агент, който ще се освети в неоново бяло в скенера.

Течността изпълва артериите и вените и те се разширяват видимо под кожата, сякаш кръвта на Гейл Шиптън циркулира отново. Тя изглежда почти жива, но работното ми място мирише на погребален дом.

— Да я вкараме обратно в скенера — казвам, като си свалям ръкавиците и маската. — Ще видим дали е имала васкуларни проблеми. Да проверим дали е получила инфаркт, преди той да се порадва на убийството.

— Какво точно, мислиш, я е убило? — пита Луси.

— Диагнозата вероятно ще е по изключение — отговарям. — Като определим това, което не я е убило, може да узнаем какво я е убило. Например знам, че в даден момент кръвното й налягане се е повишило страхотно, а това е причинило петехиални кръвоизливи в конюнктивата.

Откачам масата за аутопсии от мивката и свалям спирачките от колелата й.

— Обмислям възможността да е умряла от инфаркт, докато е получавала електрошок от палката — обяснявам. — Или пък докато той се е опитвал да я задуши с нещо, което е оставило влакна в ноздрите и устата й. Може да се е борила да си поеме дъх, но не мисля, че борбата е продължила дълго. Не и толкова дълго, колкото обикновено е нужно, особено ако убиецът го прави бавно и садистично, за да изпита пълно удоволствие.

— Той сигурно чака да припаднат, после отпуска плата, за да могат да си поемат дъх, и повтаря това безброй пъти — предполага Ан.

— Възможно е, но не и при Гейл. Не и с пневмоторакс. Тя някога оплаквала ли ти се е от болки в гърдите или кардиологични проблеми? — питам Луси.

— Не точно. Оплакваше се, че е ужасно стресирана. И както споменах, понякога не й стигаше въздухът. Въздишаше много и често беше преуморена, но това може да е било от притеснения, а и тя не спортуваше. Най-много понякога да се качи на пътеката за тичане и да походи.

Луси гледа втренчено лицето на Гейл Шиптън. Нейното собствено представлява сурова маска, която става все по-мрачна с всяка изминала минута.

— Добре ли си? — питам я.

— Ти какво очакваш?

— Не е нужно да си тук.

— Да, нужно е. Не ме притеснява по начина, по който си мислиш.

Започваме да бутаме количката с Гейл Шиптън през залата.

— Тя си го причини — казва Луси. — Това е, което ме притеснява.

— Не си го е причинила сама — възразявам. — Някой друг го е направил.

— Не я обвинявам за извършеното от него. Виня я за това, на което сложи начало.

— Да не я обвиняваме — съветвам племенницата си. — Никой никога не заслужава да бъде убит, независимо какво е направил.

Покриваме масата на скенера с чист чаршаф и полагаме трупа по гръб. Вкарвам още балсамираща течност през илиачната артерия, а Ан натиска бутона и масата се плъзва вътре с тихо бръмчене.

— Ще започнем сканирането при хребетовидната структура, най-ниския трахеален хрущял, и ще продължим до очните кухини — нареждам.

Оттегляме се до масата на Ан зад прозореца, включваме яркочервения предупредителен знак „Рентгенът работи“ и затваряме вратата. Нивото на радиация в тази стая е безопасно само ако си мъртъв.

— Триизмерен образ отвътре навън — решавам. — Тънки разрези по един милиметър с увеличение между тях. Какво мислиш?

— 0,75 до 0,5 ще свърши работа — отговаря Ан, като включва скенера чрез компютъра си.

Той започва да пулсира. Загрява. Чуваме звука на рентгеновата тръба и тя избира „Гърди“ в менюто. Ще започнем със структурата на сърцето. Искам да узная дали Гейл Шиптън е страдала от васкуларни дефекти, които може да са я направили уязвима за внезапна смърт, и както казва Бентън, тази смърт да е разочаровала Столичния убиец.

Когато я е поразил с електрошоковата палка, дали е изпаднала в аритмия и умряла, преди той да започне да я души? Дали сърцето й е спряло, докато се е борила ожесточено да си поеме дъх, и той не е получил удоволствието да я измъчва? Подозирам, че миниатюрните кръвоизливи в конюнктивата на очите й може да са свързани с ограничение на циркулацията на кръв, вероятно проблем с една или повече от клапите й. Вашингтонските жертви имаха леки кръвоизливи по бузите и клепачите, но скъсаните капиляри на Гейл Шиптън са наситеночервени.

Какво ти се е случило?

— Ако проследиш контрастния агент по кръвоносните й съдове — обяснявам на Луси, — можеш да видиш структурите в най-дребните подробности, ясни като добре осветени пътища. И ето го проблема. Ето тук — посочвам екрана. — В реално време виждаме дефект, за който тя вероятно е нямала представа.

— Уха, това е доста лошо — обажда се Ан, като увеличава образа. — Винаги е страшно да си помислиш какво може да се крие вътре в теб и да ти съсипе деня.

Показвам на Луси стеснената коронарна артерия, причинила недостатъчен прилив на кръв до сърцето.

— Стеснение на аортата, което е причинило удебеляване на мускулната стена на лявата клапа — отбелязвам. — Възможно е това да е вродено или пък като дете да е прекарала бактериална инфекция, довела до възпаление. Стрептококи например, които се превръщат в ревматична треска.

Спомням си какво ми каза Брайс за зъбите на Гейл Шиптън.

— Това може да обясни скапването на емайла на зъбите й, ако е взимала антибиотици като тетрациклин.

— И какво би й причинил този проблем с клапата? — пита Луси.

— С течение на времето сърцето й щеше да продължи да губи способността си да помпа кръв ефикасно и евентуално да се стигне до етапа, когато мускулът вече не се разширява.

— Това означава, че е била кандидат за инфаркт. С други думи, не я е очаквал дълъг здравословен живот. — Луси казва онова, в което иска да вярва.

— Кой знае какво го очаква човек? — намесва се Ан. — Спомнете си Джим Фикс, гуруто по джогинг. Излиза за ежедневното си тичане и се просва мъртъв от инфаркт. Богати хора на игрището за голф биват поразени от светкавица. Патси Клайн загина при самолетна катастрофа. Елвис умря на клозета, а със сигурност не го е очаквал, когато е станал от леглото.

— Тя трябва да е страдала от прекалена умора, недостиг на въздух, сърцебиене. Може да й е прилошавало, когато се напрегне, а това отговаря на описаното от теб — казвам на Луси. — Може да е имала подути глезени и крака.

— Понякога се оплакваше, че обувките я стягат — промърморва Луси, по-заинтересувана отколкото тъжна. — Обичаше пантофки и сандали.

Представям си пантофката от фалшива зелена крокодилска кожа, която Марино намери зад бар „Сай“.

— Звучи, сякаш вече е била болна. Ходеше ли редовно на прегледи? — питам.

— Нямам представа. Знам само, че мразеше лекарите.

— Сърцето й е трябвало да помпа по-усилено от нормалното — обяснявам.

— Всъщност тя мразеше хората — казва Луси. — Беше затворена и антисоциална и трябваше да проявя повече разум, когато се опита да ни сваля.

— Да ви сваля? — Ан се ококорва и завърта на стола си. — Опитала се е да сваля теб и Джанет в бара? Е, това си е опасен живот.

— В бар „Сай“ една вечер миналата пролет — разказва Луси, а аз си спомням, че през пролетта още не знаех за завръщането на Джанет в живота на племенницата ми.

Не ми е приятно да ми се напомня за онова, което не споделя с мен. Вече би трябвало да съм претръпнала за тайните и лъжите й или поне да не се замислям повторно за тях. Защо да ми пука, когато е по-добре да не знам повечето от това, което държи в тайна? Задавам си този въпрос от трийсет години, още откак Луси беше ужасното хлапе, което проникваше в компютъра ми, в бюрото, в личния ми живот. Познавала е Гейл Шиптън и не е разстроена, че я вижда мъртва, помирисва смъртта и усеща вледенената й плът.

— Изпрати напитки на масата ни. После си придърпа стол до нас и се заговорихме. Отначало си помислих, че в нея има нещо странно, но все пак сме в МИТ — свива рамене Луси. — Хората са различни. В онази вечер тя се прояви като изключително дружелюбна, нещо, което никога вече не видях. Но всичко е било само театър.

— Ролята на човек, който е бил ходещ инфаркт — обажда се Ан. — Ако погледнеш на клапите като на врати, нейните не са се отваряли и затваряли правилно. Трудно е да си представиш, че не е усещала сърцебиене или дори болки.

— Щеше да си помисли, че е просто стрес — казва Луси. — Който е част от иска й срещу „Дабъл Ес“. Стресът, нанесен й от извършеното от тях, е повлиял на здравето й, причинил й задух, стягане в гърдите и силна тревога, която намалила работоспособността й.

— Ако ще включваш подобно нещо в иска си, защо не отидеш на лекар? — пита Ан.

— Гейл не искаше да я опровергаят. Не искаше да заявят, че е напълно здрава.

— Иронията е, че никой не би заявил това. Виждаш ли стесняването на митралната клапа? — посочвам скенера.

— Въпрос на късмет, когато си избираш жертва — отбелязва Ан. — Остър физически стрес и тя му умира неочаквано в ръцете.

— Знаем, че е станало така — съгласява се Луси, вторачена в триизмерния образ на болното сърце на Гейл Шиптън, сякаш то е метафора за цялата й личност. — Дефектна — добавя тя. — Жалко, че не можеш да видиш по този начин дефектите на хората — ледено казва тя.

— Причината за смъртта й ще бъде инфаркт, дължащ се на стеснения на сърдечните съдове с допълнително обременяващи фактори като пневмоторакс и остър физически стрес, дължащ се на електрошок — заключавам.

— Убийство чрез сърдечно заболяване — цинично казва Ан. — Адвокатите на защитата ще се позабавляват страхотно с това. Ще твърдят, че е била обрана от „Дабъл Ес“ и е умряла заради разбито сърце — добавя тя в мига, когато вратата се отваря широко.

Брайс нахлува като свиреп вятър, стиснал в ръка лист, изписан с грижливия му стегнат почерк.

— Мили боже! Мили боже! — изврещява той, като ми подава листа.

Виждам, че е информация за някакъв случай, за който Марино току-що се обадил.

— Имало е страхотно клане в Конкорд!