Прах

34

Отвъд хамбарите и малкото езеро, двуетажният офис от дървени трупи е разположен на най-високата точка на безукорно поддържаните земи. Свързан е с покрити пътеки с останалата част от имението, която не се вижда от дългия павиран път, освен ако човек не мине по него до края, където прави завой. Луси ми обяснява разположението. Вече не я питам откъде го знае.

Стръмният покрив е покрит с медени плочи, патинирани като старо пени, а от двете страни на верандата се издигат дебели каменни колони. Прозорци от рисувано оловно стъкло украсяват горната част на тежката предна врата, а тези на двата етажа са огромни. Представям си великолепната гледка на зелени поля и хамбари, ако щорите не са спуснати като сега. Мисля си за охранителните камери, които биха уловили неканен гостенин.

Вече не вали, сякаш „Дабъл Ес“ някак си си купува свое собствено време. Отпускам глава назад и усещам хладния влажен въздух по бузите си. Небето е мрачно и сиво, като че ли е вечер, а не два следобед. Чудя се какво ли прави Бентън в момента и какво точно знае. Той ще пристигне тук скоро. Няма начин да не го направи и започвам да го търся.

Следвам редиците сребристи брястове, които в топлите месеци образуват плътен навес над дългия частен път. Очите ми се движат по тихото зелено езеро и празните кафяви пространства пред конюшните. Конете сигурно са в главния обор заради времето, гневен сблъсък на топъл и студен фронт, който може да докара градушка или поледица. Отвъд оградата и ливадата се виждат гъсти гори, които водят към парка, където бягащ мъж в анцуг с качулка е подплашил деца и учителки преди няколко часа. Преценявам, че дотам има около километър. И вече подозирам, че натрапникът в „Дабъл Ес“ не е проникнал без нечия помощ.

Половин дузина патрулни и цивилни коли от Кеймбридж са паркирани пред офиса. Забелязвам скъп бял „Линкълн Навигейшън“ и бял „Лендроувър“, които явно принадлежат на „Дабъл Ес“. Джипът на Марино е с леко открехнати прозорци, а енергичната му немска овчарка, затворена в клетка, скимти и дращи ожесточено по мрежата, защото знае, че сме ние.

— Марино му позволява дори да спи в леглото му — казва Луси. — Кучето е абсолютно безполезно.

— Не и за него — възразявам. — А и ти нямаш право да му се подиграваш. Ти и Джанет готвите прясна риба за Джет Рейнджър и сушите зеленчуци за бисквитите му. Той е най-разглезеният булдог на планетата.

— Е, няма да навлизаме в това кой глези кучето си.

Заобикаляме джипа на Луси, паркиран близо до остъклена вила, отделена от главната сграда и разположена сред вечнозелени дървета и храсти. През вдигнатите щори на прозорците виждам модерни кожени мебели, канапе и две кресла, както и масичка за кафе, по която са пръснати списания. Има и две чаши от кафе и малка чиния с три-четири обвивки от кексчета и смачкана синя салфетка отгоре. Икономката не е почистила след посетителя, който и да е бил той.

Луси продължава да ми описва ранчото и ми обяснява, че остъклената вила не е оригинална част от къщата.

— Сградата е от червен дъб — продължава тя. — А това е нова чамова постройка, просто боядисана в същия цвят. Построена е през пролетта, по случайност по същото време, когато започнаха убийствата във Вашингтон. Навсякъде има камери, но не и тук.

— По случайност? — повтарям.

Оглеждам покрива и стъклената врата, водеща към малката къщичка, но никъде не виждам и следа от охранителна система. В малкото пространство с всекидневна и баня няма клавиатура за аларма.

— Просто споменавам времето — казва Луси, като отваря багажника и вадим гащеризони, очила и гумени ръкавици с дълги маншети.

После тя отново проверява телефона си, а аз изваждам личните ни предпазни екипи, които включват респиратори, антимикробни кърпички и специални чували за биологични отпадъци, защото нямам представа какво точно трябва да очаквам.

— Новината е в Туитър — съобщава ми Луси. — Клане в Конкорд.

— Надявам се, че информацията не е изтекла от Брайс, за бога.

Тревожа се, че може да са му се обадили репортери и той да им е издрънкал онова, което сподели с мен.

— Подозирам, че той подметна думата, защото я е видял в интернет. Да видим. Слухове и фалшива информация, представени като новини — продължава да разглежда Луси. — Свършено е. При това преди почти цял час. „Ю Ес Ей Тудей“, Пиърс Морган, „Ройтерс“ и всички други просто повтарят клюките от Туитър. Множество смъртни случаи в международна финансова компания, вероятно свързани с обир. Чудя се кой ли е издрънкал това. Е, става и по-лошо. ФБР отрича връзка с убийството в МИТ по-рано днес, където жертвата бе Гейл Шиптън, съдила „Дабъл Ес“. Няма доказателства за връзка, твърди шефът на отдела в Бостън Ед Гранби. А сега де! Кой въобще е намеквал за връзка? „На този етап причината за смъртта й е неизвестна и не е била потвърдена като убийство“, заяви Гранби.

— Не знам защо си мисли, че може да отрича каквото и да било, след като не знае нищо за случая — отговарям, а лошото ми предчувствие се завръща. — Бентън не би споменал нещо, което не трябва, щом знае, че не съм правила официални изявления за Гейл Шиптън, и няма да го направи, докато не получим резултатите от пробите.

— Не е Бентън — казва Луси. — А неговият шибан шеф, който иска да накара хората да мислят определени неща.

Някой е подправял данни в КОДИС, а Гранби е заплашвал съдебния лекар в Мериленд и сега манипулира медиите относно случаите ми тук. Започвам да се ядосвам и тревогата ми нараства.

— Той говори основно за теб и службата ни. Защо го прави според теб? — поглежда ме Луси.

Наясно съм какво точно е чула в халето, докато говорех с доктор Вентър, а и Бентън също й е дал информация.

Облягаме се на бронята, за да обуем гумените терлици с дебели подметки, които предпочитам, когато има много кръв на местопрестъплението.

— За да манипулира — продължава Луси. — Има нещо общо с объркването на ДНК-то, нали?

— Страхувам се, че може да е повече от объркване.

— Гранби има специален интерес. Може да предпазва хора с пари, за да е сигурен, че няма да остане само с държавната си пенсия.

— Внимавай какво говориш, Луси.

— Той е измислил Мартин Лагос по определена причина — казва тя. — Ако ще подправяш ДНК данни и се нуждаеш от профил, който да пробуташ, защо използваш хлапе, изчезнало преди седемнайсет години? Защо Гранби въобще се е сетил за Лагос?

— Не знаем със сигурност кой се е сетил за Лагос.

— Добре, да кажем, че е Гранби. Защо би го направил? Позволи ми да ти отговоря. Вероятно знае, че Лагос е мъртъв, което обяснява защо никога не се е появил на бял свят и защо не можем да го намерим в никоя база данни. Ако ще крадеш нечия самоличност, полезно е човекът никога да не се появи, за да се оплаче.

— Гранби е бил във вашингтонския офис по онова време — отговарям. — Може да си е спомнил Габриела Лагос. Случаят беше сензационен.

— Да, определено си е спомнил случая. Въпросът е дали е бил замесен в него по някакъв начин. Има ли причина да кара хората да мислят, че синът на Габриела Лагос е Столичния убиец?

— Единственият факт, в който съм убедена, е, че има нещо адски погрешно в ДНК анализа в случая на доктор Вентър — Джулиен Гуле. Петното на бикините, с които е била обута, със сигурност не е било оставено от мъж. Мартин Лагос не е оставил вагинална течност и менструална кръв, а това ми говори, че някой е подправил ДНК-то в КОДИС и не си е направил труда да провери от какво се е състояло петното. В противен случай щеше да е повече от очевидно, че профилът не отговаря на мъж.

— Звучи ми точно като тъпата грешка, която мачо тъпак от ФБР като Гранби би допуснал. Ще знаеш със сигурност, че има специален интерес, ако се появи тук. Шеф на отдел не си цапа ръцете и не ходи по местопрестъпления — казва Луси. — А той ще пристигне тук, ще видиш. Вярвам, че смята това за своя територия, и се нуждае да я контролира, защото си има дадена цел. Доста гадна цел при това.

— Засега територията е моя.

Луси се вторачва в остъклената вила с чашите от кафе, където някой е водил частен разговор, преди трима души да умрат.

— Удобно място за разговори — отбелязва тя, като наднича през прозореца. — Ако искаш да дойдеш тук и да си говориш за опасни или престъпни дейности, вътре няма телефон, който да бъде подслушван. Изглежда, че постройката е звукоизолирана. Виждаш ли малките бели говорители на тавана? Вероятно има същите и в тръбите. Инсталират подобни системи в съдебните зали, така че когато адвокатите се приближат до съдията, никой да не може да чуе разговорите им.

Луси започва да ми сочи камерите на покрива, над махагоновата врата и по медните стълбчета за лампи покрай тротоара и частния път.

— Непромокаеми инфрачервени лампи с висока резолюция, които автоматично превключват от цвят на черно и бяло. Същите, с каквито разполагаме и ние — казва тя. — Но не са безжични. Виждаш ли кабелите? Знаеш ли какъв е проблемът с кабелите? Могат да бъдат прерязани. Интересното е, че не изглеждат прерязани.

— Трябва да знаеш къде да ги срежеш — отговарям. — Ще се наложи първо да обмислиш всичко, още от момента, когато решиш да проникнеш в имота.

— Той не го е направил — казва тя в мига, когато предната врата се отваря. — Една точка за непредумишлено.

Марино застава на прага и подпира с крак вътрешната врата с мрежа. Лицето му е изморено и брадясало, огромните му ръце са в латексови ръкавици, през които виждам тъмните косми на китките му.

Зад него забелязвам криминолозите, които обработват местопрестъплението. Единият прави снимки, другият се труди над лазерни карти.

Жена и мъж, предполагам, че са от съвместната група. Не ги познавам. Доста от съседските юрисдикции имат експерти и специално оборудване. Обучението и покупките се финансират от дарения, но жестоките престъпления са малко. Някои от полицаите в района дори не са стъпвали в службата ми.

— Готови сме и те чакаме, докторе — казва ми Марино, като вади пакет цигари от джоба си и изтърсва една навън. — Двама детективи от Конкорд плюс криминолог от Уотъртаун и аз. Прогоних всички останали. Това не е зрелищен спорт.

— Ще стане — поправя го Луси. — ФБР е на път насам.

— Наредих още да не ги викаме. Не и когато дори докторката още не е дошла — казва той, като щраква запалката си. — Само ще влошат нещата, а основният ми интерес е да предпазя местопрестъплението.

— ФБР не се нуждае от обаждането или разрешението ти. Гранби вече прави изявления пред пресата, а в парка „Минитмен“ май имаше няколко агенти. Ще пристигнат тук, независимо дали си ги поканил или не — обяснява му Луси, като проверява дали джипът й е заключен. — Давам ти два-три часа, преди ФБР да поеме случая.

— Количеството мангизи и подозрителните дивотии, които вече видяхме, бездруго ще им поднесат случая на сребърен поднос — изсумтява Марино и всмуква силно от цигарата. — Убийствата ще са дребна работа за тях.

Връхчето на цигарата заблестява в яркооранжево. Усещам острата миризма на горящ тютюн. Трудно ми е да наблюдавам този ритуал.

— Мисля, че говорим за наистина сериозни престъпления, извършени от типове с бели якички — заявява Марино, като изтърсва пепелта от цигарата си. — А още не сме видели и половината. Някои райони са заключени зад стоманени врати като в шибан банков трезор.

— Значи още не сте проникнали там — намесва се Луси.

— Не възнамерявах да пипам някои неща, докато докторката не се появи. Не сме докосвали и нищо, свързано с труповете — отговаря Марино, който очевидно започва да се дразни от Луси. — Но ще видите, щом влезете вътре. Мястото прилича на фронт.

— Кога пропуши? — питам го. — Мислех, че ги отказа завинаги след последния път, когато ги отказа завинаги.

— Не започвай.

— Това би трябвало да ти го кажа аз.

— Ще дръпна два-три пъти и ще я загася — отговаря той и издухва дима настрани.

Не мога да не си помисля, че е същото като в старите дни. Пушенето на местопрестъпление, хванал цигарата с окървавените си ръкавици, тогава нямаше голямо значение. Какво не бих дала да си дръпна от любимата ми отрова. Ако знаех, че ми остава да живея само час, веднага бих запалила. Щях да седна на стъпалата с Марино, да пия бира и да пуша, както правехме в тежки времена и трагедии.

— Колко? — питам го. — Ти ми каза за трима. Намерихте ли и други?

Луси и аз се качваме на каменната веранда, където забелязвам малки дървени маси и столове, чудесно място за почивка, но няма следи, че някой си е почивал. Мебелите са спретнато подредени и мокри от дъжда. Оставам с впечатлението, че личните разговори не се провеждат в „Дабъл Ес“, освен ако не са зад затворени врати в звукоизолирани помещения. Не мога да забравя думите на Луси как остъклената вила била построена миналата пролет, горе-долу по времето, когато започнали убийствата във Вашингтон, серийни престъпления, включващи подправяне на ДНК и шеф на отдел във ФБР, който може да е режисирал всичко и е заплашвал поне един от колегите ми.

— Ще останем тук за минута, за да ти дам цялата информация. Един мъж и две жени — казва Марино и се намръщва от попадналия в очите му дим. — Отначало се притеснявахме, че може да има още жертви в други части на сградата или имота, тъй като още не сме имали възможност да претърсим блокираните райони. А и мястото е огромно. Проклетите покрити пътеки свързват всичко като спици на колело. Невероятно. Ако ги подредиш една след друга, сигурно са дълги към два километра. Имат си и колички за голф, така че тлъст задник като Доминик Ломбарди никога не се е мъчил да ходи пеша — добавя той и забелязвам, че използва минало време.

— Никой ли няма ключове? — пита Луси.

— Има, но не възнамерявах да ги докосна, докато не си свършите работата, защото са в локва кръв под един от труповете — отговаря той. — Но съдейки по разговорите с няколко от работниците, мъртвите са трима. За всички други има обяснения. С изключение на задника, който е извършил убийствата, разбира се.

— И никой не е видял нищо — предполагам.

— Така твърдят. Естествено, това са глупости.

— Удостоверихте ли самоличността им?

Забелязвам, че Марино е със същите дрехи, в които беше облечен преди разсъмване, когато се появи в дома ми в проливния дъжд. Усещам миризмата на вълнението и стреса му, мъжка миризма на мускус, която се превръща във воня на гранясало, ако Марино не спи, не се къпе и работи непрестанно. След осем до дванайсет часа той ще вони толкова силно на застояла пот и цигари, че човек ще може да го усети от двайсет метра.

— Доминик Ломбарди. Или Дом, както го наричат, също като шампанското. Предполагам, че това е лоша година за Дом — казва Марино.

Той рови в джоба си, присвил едното си око заради димящата в устата му цигара. Вади бележник, отваря го и го отдалечава от лицето си, защото не си е сложил очилата за четене.

— Не мога да произнеса това като хората. Ядвига Каминска. Наричат я Айка. Административната му помощничка. На паркинга са скъпите им бели джипове. Дом и Айка бяха идентифицирани визуално от следователите от конкордската полиция, с които ще се запознаеш — обяснява ми той. — Били са тук и преди. Късно миналия петък вечер, когато Ломбарди се обадил за натрапник в имота.

— Имало ли е такъв? — пита Луси.

— Може би — поглежда я той. — Претърсили абсолютно всичко и забелязали сянка на видеозаписа от охранителна камера в основния хамбар. Явно някой е внимавал за камерите, защото е знаел какво да търси, а после е прерязал кабелите. Тези квадранти на мониторите почернели, когато Ломбарди бил зад бюрото си около полунощ — продължава Марино, без да сваля очи от племенницата ми. — Той бил толкова благодарен, че обещал да дари десет бона за коледния фонд на конкордската полиция. Парите били изтеглени от банката му преди два дни, но няма и следа от тях, а ченгетата не са ги получили.

— Същата сума е намерена в плика под моста — отбелязва Луси.

— От теб ще стане добро ченге.

— Вече бях и приключих с това — отвръща Луси, като се вторачва в него, сякаш са си обявили дуел.

— Значи убиецът вероятно ги е откраднал заедно с всички други пари, които е успял да намери.

— Звучи логично.

Луси кръстосва ръце и го поглежда с крива усмивка, сякаш го предизвиква да я попита за онова, което подозирам, че е направила.

Марино смачква цигарата си в каменната колона и се посипват искри. Прибира фаса в джоба си, издухва последна струя дим настрани. Може би Луси никога не е била поканена да посети „Дабъл Ес“, но това не означава, че не е идвала тук.

— Предполагам, че не са заловили натрапника — казва тя, а Марино я поглежда мрачно.

— Ако си извършила онова, което си мисля, просто ми кажи защо — изсумтява той.

— Мога само да предположа защо някой би го направил — отговаря тя. — Ако искаш да се разходиш наоколо и да видиш какво става, трябва да изключиш камерите. Можеш да избегнеш онези покрай частния път, но не и докато не подминеш хамбара, освен ако не искаш да преплуваш езерото.

— Двама детективи идват, а този натрапник все още се разхожда наоколо? — почти се разкрещява Марино.

— Те биха проверили обора, където са скъпите коне. После биха проверили всички ключалки, за да се уверят, че няма проблем. А след това биха си тръгнали.

— Защо някой би искал да види какво има тук? — невярващо пита Марино.

— Може би не за да види какво, а кого. И с кого спи.

— И това беше ли потвърдено? — вика Марино зашеметен.

— Питай двамата детективи, които се появиха — отговаря Луси и небрежно маха към къщата. — Но по времето, когато пристигнаха тук, двайсет и три минути след обаждането на Ломбарди до 911, Гейл отдавна беше изчезнала — добавя тя.

— Мили боже! Щеше да е чудесно, ако ми беше казала това по-рано! — избухва Марино. — Гейл Шиптън е тук в петък през нощта, а сега е убита и ти ми споменаваш това между другото?

— Знаех от известно време, че тя е в съдружие с врага, вероятно замесена в застрахователна измама и кой знае какво още — спокойно казва Луси. — Опитвах се да намеря доказателства.

— Спи с типа, когото съди! — отвратено възкликва Марино.

— Не защото го е искала — изтърсва Луси. — Тя имаше нужда от пари.