Прах

10

Вадя военния фенер от чантата си и насочвам лъча към оградата от телена мрежа.

Докъдето виждам, другите порти са заключени с катинари и не разбирам защо тази не е, освен ако Марино не е прав. Някой е използвал ножовка или ключ. Осветявам стоманените стълбчета и забелязвам многобройни драскотини там, където би трябвало да се намира ключалката.

— Следите вероятно са от веригата и катинара — посочвам щетите на Марино. — Но тази вдлъбнатина тук изглежда направена наскоро, може би от това, което са използвали да отрежат катинара, ако е станало така.

— Прясна е — потвърждава Марино и вади собствения си фенер. — МИТ няма да са доволни, но ще изкопаем стълбчето и ще го отнесем в лабораторията, в случай че някога намерим някакви инструменти, с които да направим сравнение.

— И аз бих постъпила така — съгласявам се.

— Ще изчакам, докато приключим тук.

Очите му не спират да се движат, оглеждайки всичко внимателно. Марино вдига радиото към устата си.

— Делта 13 — вика той Мачадо и изисква помощници, които да обезопасят портата и паркинга. — Имаме нужда от човек веднага, така че никой да не може да се доближи до местопрестъплението и да пипа нещо — високо обяснява Марино. — Но и нямаме нужда от ченгета, които да се препъват едно в друго. Защо има толкова много униформени наоколо?

— Само двама — отговаря Мачадо, чието радио закрива долната половина от лицето му.

— Мога да броя. Само те двамата ли са? Защото не мисля така. Нужна ни е документация за всеки, който има достъп или се опита да получи такъв. Някой поддържа ли дневник?

— Разбира се.

— Колко репортери досега?

— Телевизионен екип преди около час. Канал 5. Обикалят наоколо и чакат появата на докторката — обяснява Мачадо, вторачен в нас откъм калното игрище. — После и Канал седем. Пристигнаха преди двайсетина минути. В мига, в който репортажите им се появят по телевизията, може да очакваме и още посетители.

— Новините вече са в интернет — напомням на Марино.

— Прекалено е късно. Заради онази историйка, която разказа за „Фокс“ — казва Марино на всеки, който го слуша. — Да не се опитвате да си осигурите риалити шоу?

Той повтаря, че трябва да поддържат документацията за всеки, който влиза и излиза. Добавя, че се налага да наблюдават района за „несъществени“, с което има предвид зяпачите. Или пък човекът, отговорен за захвърлянето на трупа тук. Припомням си Марино от първите ни години. Пушеше като комин, вечно бе в лошо настроение и се държеше като задник, изпълнен с презрение към жените. Но си знаеше работата. Беше адски добър детектив, а аз почти бях забравила това.

Той прикляка до отвора в оградата и насочва лъча на фенера си, който осветява мястото, където тротоарът преминава в мокра кафява трева, смачкана и оскубана, сякаш нещо тежко и твърдо е било влачено по нея. По-нататък отпечатъците в тревата избледняват и напомнят повече за нещо въображаемо, отколкото за следа, оставена от демоничен охлюв.

— Била е влачена — отбелязва Марино, като се изправя.

— И аз смятам така — съгласява се Харълд.

— Вкарал я е през портичката — добавя Марино. — Трябва да е имал начин да го направи, освен ако е била отключена или катинарът вече е бил отрязан.

— Надали — отвръща Харълд. — Полицията на МИТ патрулира наоколо съвестно, като че ли пази за Ватикана.

— Щяха да забележат, ако една от портите бе разбита или липсваше катинар — намесва се и Ръсти.

— Ехо ли чувам? — пита Марино, сякаш Харълд и Ръсти са невидими. — О, не, съжалявам. Публиката от задните редове. Идеята ми е — обръща се той към мен, — че убиецът е имал план за освобождаване от трупа.

Той се вторачва в яркожълтите найлони в червеното кално море на около петдесет метра от нас.

Вятърът вие и размърдва брезента, като че ли трупът под него се бори да изскочи навън.

— Някой, който е знаел, че не се нуждае от карта, за да получи достъп до задния паркинг — продължава Марино. — Някой, който е знаел, че може да шофира по тротоара и през портата за пешеходци. Някой, който е знаел, че всички порти към игрището ще бъдат заключени, а той ще трябва да си намери начин да проникне вътре.

— Освен ако не говориш за човек, който всъщност има карта, ключове и достъп. Например студент или някой, който работи тук — посочва Ръсти, но Марино го пренебрегва.

Той оглежда осветените прозорци на апартаментите. От дъжда лицето му лъщи като от пот. Изражението му е сурово и гневно, сякаш случилото се с младата жена е лично насочено срещу него и той копнее да нарани виновника. Наблюдава мрачно вана на Канал 5 със сателитна антена на покрива, който спира на паркинга. Предните врати се отварят.

— Не си и помисляйте да минете през оградата! — излайва Марино на репортерката, красива жена, която познавам веднага. — Никой няма право да минава отвъд лентите. Стойте далеч, по дяволите!

— Ако чакам ей тук и се държа прилично, мога ли да получа коментар? Много ви моля.

Името на репортерката е Барбара Феърбанкс и съм имала неприятни разправии с нея.

— Нямам какво да кажа — отговаря Марино.

— Говорех на доктор Скарпета — отвръща Барбара Феърбанкс, като ми се усмихва и пристъпва към мен с микрофона си и оператора по петите. — Знаете ли нещо вече? Можете ли да потвърдите дали това е жената, обявена за изчезнала?

Светлините на камерата проблясват, следвайки Барбара Феърбанкс. Знам, че не трябва да проговарям. Ако кажа, че тъкмо съм пристигнала тук или още не съм прегледала трупа, по някакъв начин думите ми ще се озоват в изкривен контекст в интернет.

— Можете ли да направите коментар за Нютаун? Мислите ли, че ще има полза да се изучи мозъкът на убиеца…

— Да вървим — нареждам на Ръсти и Харълд.

— Стойте настрани от смачканата трева — напомня ни Марино. — Трябва да я снимаме, ако вече не са го направили. Вероятно ще вземем и проби от почвата. Искаме да проверим дали в нея са попаднали влакънца от чаршафа, за да можем да си изясним какво, по дяволите, е станало тук.

Проправяме си път през мократа трева и калта, която залепва по обувките ни. Вървим към Мачадо и двамата полицаи, единият от Кеймбридж, другият — от МИТ.

Стояли на пост над трупа в продължение на повече от час, двамата изглеждат мокри и измръзнали. Ботушите им са натежали от червената кал. Момчешкото лице на Мачадо е изморено и напрегнато, брадата му е набола. Долавям тревогата му, която е съвсем основателна.

Кеймбридж не е какво да е място с Харвард, МИТ и технологичните компании, струващи милиарди, да не споменаваме и постоянния поток от посетители, включващи знаменитости, кралски особи и държавни глави. Главният прокурор и кметът ще дишат огън във врата на следователския отдел, в случай че убийството не бъде разкрито светкавично и тихо.

— Не виждам никой да охранява портата — веднага казва Марино. — А новинарският екип вече кръжи наоколо като ято лешояди. Барбара Феърбанкс, дяволите я взели. Къде е помощта, за която помолих?

— Идва още една кола — отговаря Мачадо, като насочва вниманието си към паркинга, където чака телевизионният ван с ръмжащ двигател и светещи фарове.

За момент кръстосвам поглед с Барбара Феърбанкс. Висока слаба жена с бездънни тъмни очи и къса гарвановочерна коса. Тя е забележително красива по някакъв твърд начин, като скъпоценен камък, като фигурка, издялана от рубин или турмалин. Обръща ми гръб и се качва във вана, но не е от репортерите, които биха се отказали от сензационна история.

— Трупът може да е бил поставен върху нещо и влачен — казва Марино на Мачадо. — Тревата точно пред портата изглежда смачкана и малки чимове от нея липсват.

— Има много липсващи чимове и смачкани участъци — отговаря Мачадо, който очевидно не се притеснява, че Марино се прави на началник. — Проблемът е да узнаем със сигурност кога се е случило. Трудно е да се разбере заради климатичните условия.

Харълд и Ръсти оставят кутиите с инструменти в калта, слагат дъската и чаршафите върху тях и чакат нарежданията ми. Марино вади чифт гумени ръкавици от джоба си и пита за фотоапарат. Безмълвно правя планове и обмислям как да се справя с онова, което очаквам, че ще стане, когато виждам как телевизионният ван напуска паркинга. Не се и съмнявам, че Барбара Феърбанкс не се е отказала. Предполагам, че ще заобиколи от другата страна на игрището, онази, която се намира по-близо до нас, и ще се опита да снима през оградата. Няма да огледам трупа, докато не узная какво точно възнамерява да направи проклетата репортерка.

— Ще се поразходя наоколо и ще направя малко снимки — съобщава ми Марино, като щраква фенера си и насочва лъча към локвите и червената кал.

Полицаят от МИТ се обръща към мен.

— Почти съм сигурен, че той не й е направил нищо тук, а само я е оставил, за да бъде намерена бързо.

Оставям работната си кутия на земята, а той продължава да споделя заключенията си с мен. С идеалната си фигура и мъжествена челюст вероятно е свикнал да привлича вниманието. Помня го добре от случай преди няколко седмици. Студент първи курс от МИТ умря внезапно и неочаквано по време на тренировка по борба.

— Наркотици — добавя ченгето. — Така смятам.

Не помня името му, но няма да забравя как Брайс го следваше възхитено, когато полицаят се появи в залата за рентгенови снимки, докато аз използвах машината за балсамиране, за да инжектирам контрастна боя във феморалната артерия на мъртвия борец, процедура, която би се сторила странна на човек, незапознат с посмъртната ангиография. Триизмерните компютърни образи разкриха причината за смъртта, преди да докосна трупа с ножа.

— Срещали сме се и преди — казвам му, като клякам до кутията. — По-рано този месец.

— Да, това беше откачена работа. За минута си помислих, че сте луд учен, вливащ течности в трупа, за да го вдигне от мъртвите. Анди Хънтър — представя ми се той отново. — Оказа се, че бащата на хлапето е нобелов лауреат. Човек би си помислил, че толкова умни хора биха могли да предотвратят смъртта на детето си чрез рутинни тестове.

— Стомашните аортни аневризми са наречени „безмълвен убиец“ по основателна причина. Често няма никакви симптоми и предупредителни знаци.

— Дядо ми умря от аневризъм — казва Хънтър и се вторачва в мен открито.

Преди няколко седмици, когато беше в КЦК, също така открито флиртуваше с мен.

— Работник, без застраховка и никога не беше ходил на лекар. В един момент имаше силно главоболие, а в следващия бе мъртъв. Мислех си дали да не си направя магнитен резонанс, но имам фобия от радиация.

— Магнитният резонанс с контрастна боя не излъчва радиация — отговарям, като се настанявам по-близо до жълтия брезент и зловещата форма под него. — Не ви заплашва абсолютно нищо, освен ако нямате проблеми с бъбреците.

— Доколкото знам, нямам.

— Говори с лекаря си — подкача го Мачадо. — Нали знаеш, онзи, на когото плащаш?

— Гейл Шиптън вероятно е била видяна за последен път между пет и половина и шест снощи в бар „Сай“. Това ли е историята засега? — питам детектива.

— Точно така. А и имаме предварителна идентификация — отговаря Мачадо. — Снимката, която показват по новините, изглежда точно като нея. Осъзнавам, че все още не сме го потвърдили официално, но за мен няма съмнение, че това е Гейл Шиптън. Напуснала бара, за да говори по телефона около пет и половина-шест. Поне доколкото знаем.

— Съмнявам се, че е валяло, когато е излязла навън — казвам, като отварям кутия с гумени ръкавици. — Била е навън известно време, поне седемнайсет минути, ако се съди по продължителността на първото й обаждане до човек с блокиран номер.

— Не валеше по времето, когато е изчезнала — казва Мачадо, а очите му се изпълват с любопитство, сякаш се чуди накъде бия със забележките си за времето. — Започна да вали много по-късно.

— Знаем ли кога точно? Какво имаш предвид с това „по-късно“? Легнах си към единайсет и тогава още не валеше, но изглеждаше, че ще започне всеки момент.

Забелязвам екипа на Барбара Феърбанкс, който сега е пред Симънс Хол на улица „Васар“ точно както очаквах.

— Когато я отвия, ще трябва да вдигнете нещо като бариера — казвам на Ръсти и Харълд. — Не искам момичето да се появи по телевизията.

— Разполагаме с предостатъчно чаршафи.

— Ще бъдем готови, ако се отправят насам.

— Бурята започна около полунощ — отговаря Мачадо на въпроса ми. — Дъжд, примесен със суграшица, а после само дъжд. Но страховит.

— Ако приемем, че е била отвлечена около шест, тогава нападателят е знаел за климатичните условия или е предположил какви ще бъдат по времето, когато е оставил трупа й тук. Изглежда, че лошото време не е имало значение и този човек се чувства удобно в мокри и гадни условия.

— Всички наоколо са свикнали с гадното време — отбелязва Анди Хънтър.

Наблюдавам Барбара Феърбанкс, която върви покрай оградата с екипа си зад себе си. Възнамеряват да снимат през телената ограда, но няма да им позволя да направят дори това. Марино също няма да го позволи. Той шляпа в калта енергично, бързайки към нас, а Ръсти и Харълд приготвят чаршафи за барикада.

— Метнете ми един — виква Марино и Ръсти му хвърля сгънатия найлонов чаршаф, сякаш е фризби.

Марино го улавя с една ръка и съдира целофанената опаковка, докато върви в калта и локвите към телевизионния екип. Разгъва чаршафа и го вдига към оградата, блокирайки камерата.

— Стига бе, човек! — виква един от екипа.

— Сигурна съм, че вече знаеш това — казвам на Мачадо, — но Гейл Шиптън е била замесена в съдебно дело, изслушването по което е след по-малко от две седмици.

Изкушавам се да си погледна телефона отново, но се въздържам. Продължавам да се тормозя от мисълта, че Луси може да има някаква връзка с Гейл Шиптън, компютърен инженер с военен калъф на телефона. Фактът, че племенницата ми не ми отговаря, ме настройва адски подозрително и едва ли не вече вярвам, че двете имат нещо общо. Джанет ме увери, че ще съобщи на Луси, че се опитвам да се свържа с нея. А когато племенницата ми ме пренебрегва, значи става нещо. И почти винаги не е добро.

— Не знаех нищо за никакво дело — отвръща Мачадо.

— Чувал ли си за финансова компания на име „Дабъл Ес“? — питам го, докато Марино се движи покрай оградата.

Той държи чаршафа нависоко и се движи заедно с телевизионния екип, блокирайки гледката им.

— Не мога да кажа, че съм чувал, нито знам нещо за делото — отговаря Мачадо и по израза му осъзнавам, че тъкмо съм му предоставила нов материал за размисъл.

Може би ще спре да вярва тъпо и упорито, че смъртта на младата жена се дължи на свръхдоза наркотици. Може би ще престане да се тревожи за връзките с обществеността и лошата реклама.

— Харълд, ако ти и Ръсти застанете тук — казвам на хората си, — мисля, че всичко ще е наред.

Чаршафената им барикада се издига нагоре шумно като платна на лодка, подхванати от вятъра. Найлонът прошумолява, когато дръпвам назад жълтия брезент.