Прах

42

Разлиствам страници от дневника, като ги плъзгам с пръсти, за да ги увелича. Показвам ги на Бентън, който тъкмо влиза в стаята, след като е прекарал последните няколко часа в лабораторията на Луси. Той се настанява на близкия компютърен стол, а аз му предавам разговора си с доктор Гайст. После го обобщавам.

— Мартин Лагос не е оставил отпечатъците от маратонки-ръкавици покрай железопътните линии. Не е възможно той да е убил майка си и вероятно си прав, че е мъртъв, откак е изчезнал, и може би е скочил от моста на Четиринайсета улица.

— Някой е съобщил за това анонимно по телефона — напомня ми Бентън.

— Той определено звучи като склонен към самоубийство и изключително уязвим.

— Вярвам, че е бил убит, определени хора го знаят и затова е било безопасно да откраднат генетичната му самоличност.

Бентън преглежда тъжните писания на Мартин Лагос, разлиствайки страниците лениво, както прави човек, когато е чел нещо безброй пъти.

— Какво би могло да свърши по-добра работа? — питам и си мисля, че Ед Гранби трябва да влезе в затвора, макар че никое наказание не ми се струва достатъчно строго за него. — Изчезнал човек, обявен за издирване, а ти си наясно, че той е мъртъв. Проблемът с предприемането на подобен ход е, че само ограничен брой хора биха разполагали с информацията.

— Гранби трябва да го е знаел, за да се захване да подправя ДНК-то. Чувствал се е абсолютно сигурен и в безопасност, за да поеме този риск.

— Той стои зад всичко това. Той е причината още седем човека да умрат — казвам и се опитвам да овладея емоциите си, в които бързо надделява желанието за отмъщение.

Разпитвам за приятеля на име Даниъл и дали Мартин е направил тайните записи, за които споменава в дневника си.

— Ако ги е направил, не разполагаме с тях — отвръща Бентън. — Но говори за тях няколко пъти чак до една седмица преди убийството на майка му. Подозирам, че сексуално предизвикателното й къпане е било записано и е подхранвало жестоките фантазии на начинаещ убиец.

— Искам да знам дали разполагаме с физическо описание на Даниъл и знаем ли къде се намира.

— Тъмна коса и очи, бял, не знам колко би тежал сега — отговаря Бентън.

— Ще е доста слаб, ако е пристрастен към МДПВ.

— Вероятно е висок около метър и шейсет и седем или метър и седемдесет, ако съдим по снимките от годишните, издания на гимназията и колежа му.

— Можеш ли да ги дадеш на Луси?

— Тъкмо го направих.

— Дребен и тъмен като младежа, който къпе слона — напомням му за снимката, която намерихме в спалнята на Ломбарди.

— Да видим какво ще направи с това Луси. Защо казваш, че не е възможно Мартин да е убил майка си? Не че се съмнявам в това, но се нуждая от всичко солидно, до което мога да се добера.

Посочвам една от снимките. Мартин духа петнайсет свещички на торта, двайсет и седми юли, 1996 година, четири дни преди да изчезне, а майка му да се удави.

— Ето затова — отговарям.

Момче, израснало прекалено бързо в пубертета, слабо и кокалесто, с големи ръце и крака, облечено в потник и торбести шорти, с щръкнали уши и късо подстригана коса, както и няколко косъмчета над горната устна. Увеличавам образа и виждаме гипсираната му дясна ръка, на която се е подписал само един човек. „Помни да не правиш онова, което ти казвам, братче. Ха! Ха! Ха!“ Приятелят на Мартин, Даниъл, е надраскал съвета си с яркочервен флумастер. До претрупания му подпис има яркосиня карикатура, нещо, което прилича на дебело слонче, правещо циганско колело.

— Мартин не е удавил майка си — заявявам убедено. — Не би могъл да хване двата й глезена с едната си негипсирана ръка.

— Изглежда сравнително силен. И при прилива на адреналин? Не мислиш ли, че е могъл да го направи и с една ръка?

— Не. Били са използвани две — отговарям и вдигам двете си ръце, сякаш здраво стискам нещо. — Раните й го показват ясно. Не я е убил, но това не означава, че не се е съгласил и не е наблюдавал убийството от най-хубавото място в къщата.

Докато разглеждам престорената усмивка и измъчените очи на Мартин, си представям как някой го снима на рождения му ден. Като се има предвид начинът, по който гледа към фотоапарата — сякаш са му заповядали, подозирам, че майка му е направила снимката.

— Знаем ли как си е счупил ръката? — питам.

— Знаем, че си е падал по скейтборда. Не мога да ти кажа нищо повече, без да призова майка му от оня свят, а в момента не ми се иска.

— Може да е карал скейтборд заедно с приятеля си Даниъл. Единственият му приятел — казвам.

— Даниъл Мърса. Споменава го на доста места в дневника си. Това ме притесняваше и преди, но не толкова, колкото започна да ме тормози преди няколко седмици, когато чух за резултатите от ДНК пробата, за които сега знаем, че са фалшифицирани.

— Сигурно е бил разпитван след убийството.

— Отначало полицаите не можеха да го намерят — отговаря Бентън и се сещам за забележката на доктор Гайст относно „момчетата“. — Когато най-после го откриха, майка му измисли някакво удобно извинение, че бил на гости на сестра й в Балтимор. И разбира се, сестрата потвърди това. После Даниъл беше разпитан и твърдеше, че нямал представа какво е станало с майката на Мартин. Каза, че приятелят му не вървял добре в училище, момичетата не го харесвали, бил потиснат и започнал да пие. И разпитите приключили дотам.

— Приключили са там, където някой е искал да приключат — отсъждам.

— Гранби — казва Бентън.

— Силно подозирам, че сравнително компетентен и самоуверен човек е посетил местопрестъплението, преди трупът да бъде намерен. Изключил е климатика, напълнил е ваната с вряла вода, подредил е банята, свалил е скритата камера и вероятно е взел хард драйва от компютъра на Мартин, без да осъзнава, че в спалнята е скрито резервно устройство. Хлапета не биха се сетили за толкова много подробности, макар че работата не е била идеално свършена. Очевидно е.

— Гранби е доста очевиден кандидат — подмята Бентън.

— Не знам как би могъл да го докажеш на този етап.

— Вероятно не мога да докажа, че е подправил местопрестъплението, но сигурно е бил той, щом работата е свършена аматьорски.

— Разполагаш поне със списъка с обажданията — напомням му. — Гранби е звъннал на доктор Гайст за Габриела Лагос в деня преди някой да е знаел за смъртта й. С изключение на замесените, разбира се.

— Да отпечатаме екземпляр от списъка.

Изпращам идентификационния номер на документа на Луси и я моля да го разпечата. Не казвам какво е, само я моля да го донесе долу. Тя ми изпраща съобщение, че ще ни идват гости, а аз загрявам защо Бентън иска копието. Имам чувството, че знам какво ще направи с него. Някои хора биха се изкефили на това, но не и Бентън.

— След като Габриела била убита, но преди трупът да бъде открит, някой е уведомил Гранби, че има проблем — казва Бентън. — В противен случай не виждам как може да е знаел предварително. Някой, който е знаел за извършеното от Даниъл, човек с власт, на когото Гранби би искал да помогне.

— Тогава Даниъл трябва да го е споделил с този човек, който и да е той.

— Разбира се — съгласява се Бентън. — Той е хлапе, което тъкмо е убило майката на най-добрия си приятел, известна дама от Вашингтон, колекционираща предмети на изкуството за Белия дом. — Бентън продължава да оглежда информацията в мозъчната си база данни, а аз — в моята. — Даниъл се е обадил, защото се е нуждаел от помощ, за да се отърве безнаказано.

— Човекът в центъра на всичко това. Всички пътища водят към един и същи източник — казвам и отново се сещам за октопода. — На колко години е бил Даниъл тогава?

— Тринайсет.

— Изненадана съм. Предполагах, че той е бил по-големият от двамата.

— Той е бил доминиращият в приятелството. Организиран и със стремеж към пълен контрол, готов да поема рискове и да се фука с нуждата да стимулира усещанията си и високата си търпимост към болка. Не изпитва болка или страх като останалите хора.

Представям си как Даниъл е подмамвал Мартин към екстремни ситуации със скейтборда, които са довели до счупената му ръка и други рани и унижения.

— Мартин бил две години по-възрастен и два класа пред него, но страдал от адски ниско самочувствие. Бил много умен, но не особено надарен атлетически — обяснява ми Бентън. — Бил самотник.

— Дълго време ли са били приятели?

— Очевидно майките им са били много близки.

— Колко удобно, че майката на Мартин била експерт по изящните изкуства, уреждала изложби и купувала шедьоври за Първото семейство — отбелязвам и си представям откраднатите картини в спалнята на Ломбарди.

— Мисля същото като теб.

Питам го кой и какъв е Даниъл Мърса днес и къде е. Бентън ми отговаря, че започнал да събира информация, когато Гранби съобщил на отдела, че ДНК пробата е идентифицирала Столичния убиец като Мартин Лагос. Съпругът ми говорил с майката на Даниъл и й обяснил колко важно е да научи дали някой е чувал детския му приятел Мартин, който може да е в опасност и да представлява опасност за другите.

Тя твърдяла, че няма представа, защото не се била чувала с Даниъл, откак напуснал лятната програма в колежа си в Лакост, Франция, когато бил на двайсет и една години. Признала, че той често имал неприятности, бил приеман и изхвърлян от различни училища и накрая — изпратен в чужбина. Не се дипломирал и вече нямал нищо общо с нея.

— Вярваш ли, че ти е казала истината? — питам.

— За това, да — отговаря Бентън и премества образа на папка по-близо до себе си. — Наистина мисля, че жената е разтревожена сега.

— Заради случаите на Столичния убиец.

— Не й ги споменах.

Той вади документите от виртуалната папка и започва да прелиства страниците им, които издават шумолене като от хартия.

— Но останах с впечатлението, че тя знаеше за какво говоря, когато споменах за Мартин и че трябва да го намерим. Нещо в поведението й ме накара да заподозра, че знае адски добре, че няма да го намерим, защото е мъртъв. Но това не означава, че Даниъл не е някъде навън, където убива хора, и тя е наясно.

Бентън подрежда страниците на ученическо дисциплинарно досие от колежа по изкуство и дизайн в Савана.

— Едно от многото училища, където се е подвизавал Даниъл. Академичните му справки ни предлагат доста информация. Разбил заключеното шкафче на друг студент, проникнал в женското общежитие и откраднал бельо от пералното помещение, подпалил кофите за боклук на академичния си съветник, удавил едно куче и се хвалил с това, държал се ужасно в клас и имал прояви на вандализъм. Дълъг списък, който включва гимназиалните му години.

— Полицията занимавала ли се е с него?

— Никога не е била викана. Всички проблеми били уреждани поверително. Типично за училищата. Но може да има и друга причина.

— Какво още каза майка му?

— Направила всичко възможно за него, похарчила луди пари за психиатри и лечение. Като дете Даниъл бил диагностициран с разстройство на сетивните възприятия. От думите на майка му съдя, че в неговия случай РСВ се проявява не в прекалената му реакция на усещания, а в това, че тя никога не му е достатъчна. Отначало объркали диагнозата му със синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност, СДВХ, заради неспособността му да седи мирно и манията му да докосва неща, търсенето на тръпка и рисковани дейности, ходене на кокили, катерене по телефонни стълбове и водни кули, прозорци и водосточни тръби, фукане пред другите деца, които се опитвали да го имитират и пострадвали. Майка му призна, че не можела да го контролира, независимо как се е опитвала.

— Струва ми се, че му намира оправдания, защото подозира най-лошото — отбелязвам.

— Искаше аз да повярвам, че е била добра майка и му е осигурила всички възможни лекове. Люлки в задния двор, катерушки, трамплини, гимнастически топки, получавал всичко. И тя лично наблюдавала творческите му изяви като рисуване с пръсти и работа с глина.

— Глина — повтарям. — Точно каквото Ърни намери.

— И аз се сетих същото.

— Минерален отпечатък, който може да е от боя или глина за скулптури — казвам замислено.

Влакна ликра от ластичен плат като за гащеризон. Връщам снимката на Мартин на екрана, за да я разгледам по-внимателно. Разучавам рисунката на Даниъл върху белия гипс на ръката на приятеля му. Яркосиня карикатура, която май изобразява момче, закопчано от глава до пети в нещо, напомнящо на чувал, ушит от пъстър ластичен плат, който може да бъде разтяган в различни интересни форми пред огледалото или в сенки по стените. Терапевтичен чорап за тяло, който не се къса, а ако ципът е дръпнат, човек не може да се измъкне от него. Може да диша вътре, но това не означава, че е невъзможно да задушиш някого с него, ако го обвиеш плътно около лицето му.

Удобен начин за задържане на човек. Мекият копринен плат не причинява сериозни наранявания. Представям си Гейл Шиптън, парализирана от електрошока и закопчана в подобно нещо. Това би обяснило сините влакна от ликра по тялото й, под ноктите и между зъбите й. После я виждам как се мъчи да се освободи от ластичния си затвор в колата на убиеца. Драска с нокти, може би хапе плата, паникьосана и с лудо разтуптяно сърце.

Надявам се да е умряла бързо, преди той да е успял да довърши кошмарното си деяние, и подозирам, че знам останалото. Вероятно разтегателният чувал е бил отворен на седалката на колата и в мига, когато я е вкарал вътре, я е закопчал в него, уверявайки я, че няма да я нарани, ако се държи добре. Сигурно я е заплашил и с нов електрошок.

Виждам го как шофира в тъмнината и може би й говори. Отвежда я на място, което е избрал предварително, стяга ластичния плат около лицето й и я задушава. Това би отнело не повече време от нужното за удавяне, освен ако е бил достатъчно жесток, за да го прави бавно, да затяга и отпуска колкото си иска до мига, когато тялото й не е можело да изтърпи повече тормоз и се е предало.

После той наглася жертвата си, украсява я според извратените си фантазии и я обува в бикините на друга жертва. Всичко е символично. Част от изкривения му мозък и душа, хореография на дяволското му въображение, зло изкуство, извратено вдъхновение, което се корени още в началото му на тази земя и вероятно е подхранвано от гнусните домашни филмчета, представящи как Габриела Лагос се къпе и съблазнява сина си.

Представям си как Даниъл Мърса влачи трупа на нещо като шейна и го наглася като за изложба до езеро близо до игрище за голф. Протегната ръка с изкривена китка, така както Габриела Лагос е била разположена във ваната.

Подобен образ би бил незаличимо отпечатан в жестокото съзнание на Даниъл, след като е удавил майката на приятеля си и е наблюдавал как голото й тяло се е отпуснало във водата, сякаш тя просто си почива в уханната вана, заобиколена от свещи и меки бели хавлии. Може да е записал убийството й и често да е гледал записа, който е подхранвал извратените му фантазии.

— Не е задължително да оздравееш от РСВ, когато пораснеш — обяснява Бентън. — А най-лошото, което човек с това заболяване може да направи, е да взима дизайнерска дрога и стимуланти като МДПВ.

— И нищо от това, което ми разказваш за Даниъл Мърса, не е било прието сериозно от колегите ти — казвам и внезапно усещам, че съм изтощена и вледенена, и се опитвам да прочистя мозъка си.

— Никой не ме слуша, защото слушат ДНК-то. Профилът на Даниъл Мърса не е този, за който се намери съвпадение в КОДИС. Всъщност той никога не е бил вкарван в КОДИС, нито е бил арестуван. При това поради основателна причина.

Образите на умиращите жени не изчезват от ума ми. Виждам ужаса и страданието им, докато са се задушавали. „Ха! Ха! Ха!“, бе написал Даниъл Мърса на гипса на приятеля си.

— Много хора имат тревожно минало, но не стават серийни убийци — продължава Бентън. — А и Гранби ме дискредитира пред колегите. Не знам точно как и кога започна, но не е трудно за изпълнение, когато хората се тревожат за службата си и са амбициозни.

— Бащата на Даниъл Мърса. Нищо не се споменава за него.

— Банка за сперма — отговаря Бентън. — Майка му твърдеше, че не знаела кой е биологичният му баща, но човек трябва да си зададе въпроса как е могла да си позволи скъпа терапия, колеж, учене в чужбина. Вероника Мърса е бивша кралица на красотата, никога неомъжвана. Била секретарка на конгресмен от Ню Хампшър, който наскоро се оттегли от политиката. Заплатата й не е била голяма, а и не е имала други доходи. Но никога не е страдала от липса на пари.

— Няма да вкарам никакви данни в КОДИС или някоя друга база данни, докато не се уверя, че е безопасно — заявявам решително. — Ще направим сравненията в моята лаборатория и ще изискам семейно проучване, за да потърсим близки роднини, братя и сестри или връзка родител-дете. Ако Даниъл е свързан с някого и ние разполагаме с ДНК-то на този човек, ще го открием.

— Това би обяснило много неща — казва Бентън. — А Гранби мажеше да осъществи плана си безпроблемно, ако ти беше оставила доктор Гайст да действа както си иска и да определи смъртта на Габриела Лагос като инцидент.

— Няма съмнение, че не е било инцидент. Въобще не трябваше да има съмнение.

— Покажи ми откъде знаеш, че убиецът е използвал двете си ръце. Трябва да го видя лично. Налага ми се да мога да го твърдя със сигурност.

Докосвам стъклената маса, където протоколът от аутопсията и снимките лежат един до друг.