Прах

43

— „Никаква медицинска история.“

Чета написаното от доктор Гайст в протокола от аутопсията на Габриела Лагос. Включил е някои факти и е пропуснал други.

-„Няма история на припадъци, пристъпи, сърдечни проблеми. Внезапно взима вана и умира на трийсет и седем години. Пробата за наркотици е отрицателна, а алкохолът в кръвта й се дължи на разлагането.“

Показвам на Бентън съдържанието на документа от четири страници, проектирано върху стъклената маса.

— Бяла пяна в носа, устата и дихателните пътища. Не е било възможно да се замаскира фактът, че става дума за удавяне.

Бентън се надига от стола си и влиза в театъра, където банята на Габриела и подутият й труп са проектирани навсякъде около него. Светлините и сенките се отразяват по лицето му, когато се настанява до малката маса, която Луси нарича „пилотската кабина“. Безжичните мишка и клавиатура му позволяват да размества сцените и сега той сякаш се движи из банята. Отначало е малко неуверен, но бързо свиква.

Виждам дългата кестенява коса на Габриела Лагос, разпростряна върху застоялата вода във ваната. Наблизо плава черен ластик с лъскава черна панделка. Очевидно косата й е била вдигната нагоре, преди да я удавят. Бяла маска покрива външния слой кожа, която се свлича. Жабешкото й лице е яркочервено от брадичката надолу, защото е била потопена по този начин, след като ваната е била изпразнена и напълнена отново с гореща вода. Доктор Гайст е пропуснал и този важен факт. Не е вписал бледите участъци плът над повърхността на водата, горната част на лицето и китките, докато останалата част от трупа е червена от изгаряне.

— Ако водата е била вряла, докато са я давили — обяснявам на Бентън, — всеки сантиметър от тялото и главата й щеше да е покрит с кошмарни изгаряния. А това е изключително важна информация, защото сочи, че водата е станала по-гореща, след като е умряла, което говори за убийство.

— Никога не съм разбирал пяната — признава Бентън, като кликва с мишката и лицето на Габриела внезапно става огромно, подуто от газовете на разлагането и с изпъкнали като от ужас очи. — Хората са под водата, а пяната си е още там. Защо не се отмива? — пита той и насочва стрелката на мишката към бялата пяна между подутите устни.

— Изглежда упорита, защото не е само между устните й — отговарям. — Когато някой се дави и се мъчи ожесточено да си поеме дъх, пяната се събира в белите дробове и трахеята. Повечето е там, а това, което виждаш, просто капе от устата й. Не се отмива, защото е прекалено много. Доктор Гайст е знаел, че не може да твърди, че Габриела не се е удавила. Знаел е, че тялото й няма да му позволи да изтърси подобна лъжа безнаказано. И е направил единственото възможно — обявил е удавянето за инцидент.

Отивам до мястото на Бентън. Поглеждам Габриела Лагос отново и си припомням защо навремето се почувствах неудобно и изпълнена с подозрения, които ме отведоха до погребалното бюро във Вирджиния. Поради състоянието, в което се намира трупът, не е лесно да различиш контузиите, но са там. Тъмночервени петна на дясната буза и челюстта, дясното бедро и по двете ръце и лактите. По глезените и краката са разпръснати малки синини, причинени от пръсти.

— Нужни са били две ръце, за да се оставят синините по глезените й. Не големи ръце като тези на Мартин, а това е другото интересно. Кръглите следи от пръсти, притискащи глезените й, са малки — обяснявам и вдигам ръце. — Не много по-големи от моите. Някой я е държал здраво. Сграбчил я е за глезените и е дръпнал нагоре, като е закачил краката й на ръцете си и така е причинил синините зад колената й. Долната част на краката й е била притисната плътно към гърдите и горната част на тялото й е била напълно потопена. Другите наранявания по хълбоците, ръцете, лактите и лицето се дължат на мятането й и удрянето във ваната. Мятала се е свирепо, навсякъде е плискала вода, свещите са били съборени на пода и във ваната. Но всичко е приключило след минути.

— Да, сега разбирам, че това не може да е било извършено с една гипсирана ръка — кимва Бентън.

— Мартин не би могъл да го извърши, но смятам, че е наблюдавал. Седял е на капака на клозета, големите му крака са почивали на бялото килимче, където вероятно е седял през по-голямата част от живота си, когато майка му го е принуждавала да е публика на съблазнителното й къпане — обяснявам. — Не можеш да го виниш, че е искал смъртта й. Искал е да се освободи от нея, но не е очаквал какво всъщност е да станеш свидетел на подобно нещо.

Представям си го ококорен, парализиран и шокиран, докато е гледал как майка му умира по жесток начин пред очите му. След като веднъж се е започнало, той не е можел да го спре. Може да е искал да го спре, но да не е успял.

— Трябва да е било кошмарно — казвам на Бентън. — Убедена съм, че синът й дори не си е представял колко ужасно ще бъде.

— Надали е изпитал удоволствие от ужаса — съгласява се Бентън. — Мартин Лагос не е бил луд и садист. И не е имал нужда непрестанно да възбужда сетивата си с поредната тръпка, в този случай убийство.

— Чудя се какъв ли размер обувки носи Даниъл Мърса — казвам и си припомням снимката на младия мъж със слона.

Усещам как въздухът се раздвижва, когато вратата зад нас се отваря и светлината от коридора нахлува в стаята. Луси влиза, хванала няколко листа в ръка. Изглежда щастлива, каквато е винаги, когато се кани да закове някого или да му отмъсти.

— Гранби и войските му са тук — съобщава ни тя. — При охраната. Казах им да почакат, докато се появиш. Компютърът е опакован и готов за предаване. Подписах документацията и всичко чака да го подпишеш и ти. Има още много неща, които трябва да огледам, но разполагам с копия от всичко, а те не знаят за това. Карин и Джанет са горе.

— Добре — отговарям.

Луси поглежда телефона си, усмихва ми се и подава листа на Бентън.

— Е? — пита го тя.

— Тъкмо се канех да се захвана с това — отговаря той.

— Бентън има лоша новина, която всъщност е добра — казва ми Луси жизнерадостно.

Забелязвам Брайс в коридора. Върви към нас и в този късен час изглежда малко изморен и смачкан, но е изпълнен с онази ококорена нервност, която виждаме наоколо, когато сме в агонията на последната трагедия.

— „Глоуб“ е тук… — започва той, когато влиза. — О, Господи! — възкликва Брайс. — Тя е ужасна за гледане. Не може ли разкараме тази снимка? — изсумтява той и отмества очи от екрана. — Казвал съм го и преди и пак ще го повторя. Ако умра, моля ви, не ме оставяйте да изглеждам така. Намерете ме веднага или никога. Сок е горе в кабинета ти. Дадох му бисквитка. В стаята за почивка има храна, а Гавин е на паркинга с изгасени фарове и тъкмо видя пристигането на ФБР. Ще го вкарам вътре, сякаш работи тук. Ще бъде страхотна история. Искам да чуе лично как настояват да получат компютъра и всичко друго.

— Брайс, говориш прекалено много — предупреждавам го.

— Плащания от десет бона месечно, уж за наемането на офис във Вашингтон. — Луси започва да ми обяснява това, до което Бентън още не е стигнал. — Трансфери до банка в Ню Йорк. А оттам са разбивани на различни суми и прехвърляни в друга банка, разбивани отново и пак прехвърляни и т.н. през последните седемнайсет години, по-точно от август 1996 година, а това със сигурност не може да е съвпадение. Можеше никога да не узнаем, че Гранби получава мангизите, които се перат, ако не беше допуснал една адски тъпа грешка. Имейл — щастливо заявява Луси. — Преди около шест месеца обядвал с инвеститор, който споменал за това в имейл до Ломбарди — обяснява тя и ми показва телефона си.

Тръгвам по коридора към чакалнята. Вървя бързо и престилката ми се развява. Вече дори не осъзнавам, че под нея нося дрехите, с които ходя на местопрестъпления. Толкова съм изтощена, че макар и напълно будна, се движа бавно.

— Не мисля, че ти или Марино можете да го арестувате веднага — казвам на Бентън.

— Той ще отрече всичко.

— Разбира се.

— И до сутринта ще си има адвокат.

— Не ми пука. С него е свършено, Бентън.

Искам да се уверя, че срутването на Гранби ще стане обществено достояние.

Бентън ме поглежда и виждам, че е категоричен в решението си как да постъпи. И макар да би трябвало това да му достави удоволствие, знам, че не е така.

— Никой адвокат не може да го спаси. И никой от властните му приятели във Вашингтон няма да си мръдне и пръста за него — добавям и замълчавам, когато стигаме до чакалнята.

Рон е в кабинета си и прозорецът му е отворен. За момент се стряскам от Гранби и антуража му от агенти. Той изглежда изморен, но любезен, сякаш, осъзнал, че е на моя територия, ми е благодарен, задето съм го приела. Тримата агенти в панталони с безброй джобове и униформени якета стоят зад него. Усещам, че Ед Гранби е уплашен, а не бях очаквала това.

Чудя се дали подозира, че Луси е проникнала в сървъра на „Дабъл Ес“. После решавам, че той е наясно какво ще стане. Не е наивен и познава Луси и на какво е способна. И независимо дали е сигурен, че тя е намерила инкриминиращата информация, изглежда очаква най-лошото. Така става с виновните като него. За всеки открит грях имат поне още стотина скрити.

— Извинете за неудобството — казва ми той, без да поглежда към Бентън.

Гранби няма представа кой е Брайс, нито младият брадат мъж до него, облечен в карирана риза, пуловер, джинси и маратонки.

Луси минава покрай нас на път към асансьора. Чувам отварянето на вратата му.

— Очевидно това е важно разследване на престъпници с бели якички и ви благодаря, че откликнахте на нуждата ни да отнесем компютъра на „Дабъл Ес“ в нашата лаборатория — казва ми Гранби. — Помощта ви е оценена — заеква той нервно, прекалено любезен и пресилено усмихнат.

— Разбира се — отговарям, без да се усмихна или да проявя дружелюбност. — Всичко е готово за вас.

Срещам погледа на Рон и той ми кимва през отворения прозорец.

— Да, госпожо… шефе — казва той и май долавям следа от усмивка. — Документацията е наред и всичко е тук.

— После и убийствата — обръщам се към Гранби, който приглажда идеалната коса по елегантно посребрелите си слепоочия. — Ще продължим да работим по тях тук и да предаваме на ФБР цялата информация.

— Както винаги, много сме ви благодарни.

Той продължава да приглажда косата си, докато гледа как Рон отваря вратата и избутва навън количка, върху която е поставен сървърът, опакован в найлон. И сякаш за да подчертае замисъла си, Луси го е облепила с яркочервена лепенка, на която с огромни черни букви пише: „Запечатани веществени доказателства. Не пипай!“.

Вадя химикалка от джоба на престилката си и подписвам предавателния протокол, после го подавам на Гранби. Върша всичко по правилата и официално предавам на ФБР доказателства за анализ, който определено не е необходим. Чудя се кога ли за последен път шеф на отдел лично е получавал доказателства или си е правил труда да се появи в моргата. Не бих се изненадала, ако Гранби никога не е бил свидетел на аутопсия.

— Не очаквах да те видя сега — казва Гранби на Бентън. — И защо всъщност си тук? — пита той, като отново приглажда косата си.

— Кефя се на свободното си време. Вероятно много повече, отколкото ти ще се кефиш.

Очите на Гранби се смаляват, когато е настроен агресивно, но той отново се усмихва.

— Не и аз. Имам прекалено много работа.

— Мисля, че скоро ще разполагаш с адски много свободно време, Ед.

Чувам енергични стъпки откъм асансьора и се появяват Луси, Джанет и Карин Хегъл. Застават до Брайс и Гавин Конърс, група свидетели, струпани тук в съответствие с плана.

— Какво е това? — извиква Гранби и приковава очи в Карин Хегъл.

Със сигурност знае коя е. Карин се появява по новините често благодарение на важните си дела и е прочута почти толкова, колкото професионален спортист. Но най-важното е, че е била адвокат на Гейл Шиптън и е съдела фирма, която е плащала на Гранби в продължение на години. Достатъчно мангизи в брой всеки месец, а и бог знае какви други услуги и облаги и той не се е притеснявал за нищо, докато не се е оплел прекалено много в лъжите си. Животът, на който се наслаждаваше досега, вече приключва.

— Ако знаеш за кого става дума, Ед, сега е моментът да кажеш нещо — съветва го Бентън, без да отделя очи от него. — Мартин Лагос не е човекът, когото издирваме. Знам какво си направил. Всички ние знаем.

— Нямам представа за какво говориш, но намекът ти е обиден.

— Каниш се да стовариш случаите на Столичния убиец върху хлапе, изчезнало преди седемнайсет години, въз основа на ДНК профил, който, деликатно казано, е грешен. Убеден съм, ти ще твърдиш, че е станала грешка в лабораторията.

— Това не е нито мястото, нито времето за подобни неща! — рязко отвръща Гранби. — Ще обсъдим проблема насаме.

— Не, няма — обажда се Карин Хегъл и едва сега забелязвам, че си е направила труда да се издокара професионално.

Дребна пламенна жена с къса кестенява коса и привлекателно лице, което не изглежда ни най-малко заплашително, докато не заговори, тя е облечена в тъмно кашмирено сако с едри сребърни копчета и с панталон, носи черни ботуши.

— Всичко ще бъде казано тук пред нас — заявява Карън и прозвучава повече като съдия, отколкото като адвокат.

— Това е шега — изсумтява Гранби, но не му е смешно, а притеснението му преминава в страх, който е почти осезателен.

Наблюдавам го как се стяга като пружина и се сещам, че може да реши да избяга.

— Мислех, че ще искаш да видиш това — казва Бентън и му подава разпечатката с телефонните разговори. — Знам, че беше доста отдавна, но може би помниш обаждането си до доктор Гайст. Той беше съдебният лекар, натоварен със случая на Габриела Лагос, убийство, което си го накарал да обяви за инцидент.

Гранби се вторачва в листата в ръката си объркано, сякаш не може да чете.

— Имаме доказателства, че местопрестъплението е било нагласено — продължава Бентън и споменава изключения климатик, врялата вода във ваната, разляния восък и разтребването. — А и ръката на сина й Мартин е била счупена, затова не е можел да хване двата й глезена, за да я удави — добавя той. — Мога да ти покажа контузиите по долната част на краката й, два чифта отпечатъци от ръце. Ако искаш да ги видиш, разбира се.

Гранби е толкова шашнат, че дори не забелязва как младият брадат мъж в карираната риза енергично си води бележки, а красивата руса жена до Луси държи касетофон. Всъщност Джанет спомена няколко пъти, че записва разговора и ако някоя от страните откаже да приеме това, трябва да го заяви веднага, защото в противен случай се приема, че е съгласна. Гранби не проговаря, но аз го правя. Съобщавам му, че Джанет и Карин са адвокатки и му обяснявам защо са тук сега.

— Веществените доказателства свързват убийствата на Гейл Шиптън, Хейли Суонсън, Доминик Ломбарди и Ядвига Каминска с вашингтонските въпреки твърденията ти, че не е така — казвам, а той ме поглежда шокирано. — Влакна, минерален отпечатък, а едва сме започнали. Освен това съм наясно с факта, че ДНК профил в КОДИС е бил фалшифициран. Пробата, по която си изготвил профил, уж профила на Мартин Лагос, всъщност е от жена, смесица от течности, включително менструална кръв.

— Ще се справим с това чрез подходящите канали. Моите канали. Определено нямам доверие на твоите, нито на нищо, свързано с теб — обажда се Карин Хегъл, като го поглежда строго, а после и агентите зад него. — Вече оставих съобщение на главния прокурор — добавя тя и в този миг Гранби побягва.

Листът с обажданията отлита към пода, когато той се втурва през вратата към халето и я отваря с такава сила, че тя се удря в стената. Стига до паркинга, където Марино тъкмо слиза от джипа си. Когато Марино вижда как всички ние изскачаме от сградата, той реагира като опитно ченге.

— Хей! Накъде бързаме толкова? — вика той високо към Гранби, който тича към колата си.

С няколко едри крачки го настига, сграбчва го за колана и го вдига от асфалта. Гранби размахва ръце безпомощно, докато Марино го опипва със свободната си ръка, за да провери дали носи оръжие. Намира пистолет в презраменен кобур под сакото на Гранби и го подава на Бентън.

— Ще те пусна на земята, когато престанеш да се гърчиш — нежно казва той на агента.

— Разкарай си шибаните ръце от мен! — изврещява Гранби, но агентите му не правят нищо, за да попречат на Марино.

Стоят отзад и наблюдават унижението на шефа си с безизразни лица. Достатъчно умни са, за да знаят на чия страна да застанат.

— Кажи ни кой е и къде е, Ед — нарежда му Бентън, като се доближава до него на добре осветения паркинг, пълен с бели служебни ванове. — Не е Мартин Лагос, наясно сме с това въпреки опитите да стовариш вината върху него. Подозирам, че той не е жив, за да се защити. Всъщност сигурно е мъртъв, откакто изчезна. Ти ли помогна да се отървете от него, или другарчето ти Даниъл Мърса свърши работата?

Гранби го зяпа безмълвно от неудобната си позиция. Ръцете и краката му са напълно отпуснати, сякаш е увехнал. Марино го оставя на земята, но продължава да го държи за колана.

— Къде е той? — пита Бентън. — Искаш ли да убие още някого?

Гранби го поглежда равнодушно.

— Наистина не ти пука, нали? — разочаровано отбелязва Бентън.

— Върви по дяволите — мрачно изсумтява Гранби.

— Имаш възможност да оправиш нещата — напомня му Бентън, но знам, че Ед Гранби няма да се трогне.

Познавам отчаянието, което превръща сърцето в ледена пустиня, студена като космоса. Знам накъде води това и къде свършва.