Прах

7

Джипът на Марино е оборудван със скенер, радио, сирена и светлини. Кутии с чекмеджета съхраняват екипировката му, тъмната дамаска и постелките са безукорно чисти. Долавям гордостта му от „возилото“, както наричаше старата си „Краун Виктория“ навремето в Ричмънд.

Изглежда почти нов и в отлично състояние. И е хибрид.

— Започваш да обръщаш внимание на околната среда. Впечатлена съм — казвам, като прокарвам пръст по таблото. — Чисто и гладко като стъкло. Човек може да се пързаля със зимни кънки по него.

— Да, четирицилиндров двигател с екомощност. Можеш ли да повярваш? — изсумтява той. — Участъкът тъкмо получи чисто нови шестцилиндрови турбо зверове, но те отидоха при шефовете. А какво ще стане, когато се наложи да преследвам някого?

— Ще спечелиш наградата за опазване на околната среда — отговарям и поглеждам през прозореца, търсейки натрапника, който ме бе наблюдавал от оградата зад къщата ми.

— Със същия успех мога да яхна и костенурка. Все едно да ни дадат водни пистолетчета, за да пестим куршумите.

— Не е съвсем същото.

Не мога да не се усмихна на упоритостта му. Типичният недоволен Марино.

— Последната ми кола, преди да напусна Ричмънд, беше осемцилиндров „Форд Интерсептор“. Можех да вдигна двеста и четирийсет километра в час с него.

— За щастие не мога да си представя, че някога ще се наложи да се движиш толкова бързо в Кеймбридж.

Не виждам абсолютно никого.

В продължение на няколко минути не подминаваме и една кола. Чудя се защо ли някой би ме шпионирал, вероятно още откак се прибрах от Кънектикът. Не вярвам, че става дума за обикновена кражба. Кой е този човек? Какво иска?

— Бентън трябваше да се прибере у дома — заявява Марино, който кара с шейсет километра в час, максималната разрешена скорост в Харвард. — Болна си, а те оставя съвсем сама? Да не говорим за онова, което тъкмо преживя.

Не може да се стърпи да не говори за това и съм убедена, че ще го спомене отново.

— Бентън не може да ми помогне с нищо, ако се прибере у дома — отговарям, макар да не е истина.

Ако някой следи къщата ни или мен, щеше да е много полезно той да е наоколо, а и не обичам да отсъства от къщи. Последните седмици бяха дълги и тежки и може би не трябваше да му казвам, че съм добре и не се нуждая от него, защото това си беше лъжа. Май трябваше да проявя повече егоизъм.

— Не трябваше да те оставя сама. Иска ми се да знам какво става с теб.

Марино щеше да знае, ако си беше направил труда да попита. Поглеждам навън към Музея по изкуствата на Харвард. Факултетският клуб е украсен за празниците, а библиотеките се издигат като внушителни сенки зад вековните дървета в университета. Гумите свистят по мокрия асфалт. Куинси хърка лекичко в клетката си, а полицейското радио на Марино бръмчи оживено.

Обаждане на 911 и затваряне на телефона. Подозрителни типове в червен джип, бягащи от паркинга на комплекс на улица „Уиндзър“, където живеят хора с помощи за безработни. Марино слуша напрегнато, докато шофира. Доволен е и енергичен, отново там, където му е мястото. Досега не съм имала възможност да заговоря за онова, което направи, а сегашният момент не изглежда подходящ.

— Може би, когато си в настроение, ще ми обясниш какво става с теб — казвам накрая.

Той не отговаря и след няколко минути завиваме по Мемориъл Драйв. Река Чарлс блести тъмна вдясно от нас, извива елегантно към Бостън, а небостъргачите се извисяват към облаците. Антената на върха на сградата на „Пруденшъл“ пулсира в кървавочервено.

— Говорихме по въпроса преди години — започвам решително. — Предрекох всичко това в Ричмънд, точно преди да го напусна. И десет години по-късно, ето ни тук. Щях да съм ти благодарна, ако беше поговорил с мен за промяната в кариерата си.

Марино свежда глава към радиото и се вслушва в обаждане за разбиване на коли в комплекса на улица „Уиндзър“, за който стана дума преди минута.

— Просто от любезност, ако не нещо друго — добавям.

— Контрол до кола 13 — казва диспечерът.

Кола 13 не отговаря.

— Мамка му! — изругава Марино, като грабва радиото и увеличава звука.

Решавам, че го прави, за да ме заглуши и да спра да говоря по темата, която той не желае да обсъжда, но в същото време съм озадачена. Само преди петнайсет минути кола 13 съобщи, че е близо до квартала ми и проверява улиците за натрапника. Може ченгето да е зарязало моя квартал заради новите проблеми.

— Контрол до кола 13. Чувате ли ме? — повтаря диспечерът.

— Кола 13, разбрано — най-после отговаря ченгето.

— Приключихте ли с тази спирка?

— Не. Приближавам сграда номер три пеша. Изглежда, че там са били разбити няколко коли. Червен джип е видян да изчезва с висока скорост оттам. Вътре е имало няколко човека — съобщава полицаят, който диша тежко. — Описанието отговаря на джип, който е създавал проблеми тук и преди. Вероятно гангстерски нападения и вандализъм. Настоявам за помощ.

— Мястото е адски опасно, макар да е прочиствано няколко пъти — заявява Марино въодушевено. — Там стават доста гадни неща. Търговци на дрога се отбиват да посетят майките си и да продадат малко стока, докато са там. Метамфетамини, хероин, тъй наречените соли за баня. Плюс разбивания на коли, вандализъм и престрелка преди две седмици. Вършат гадории и изчезват, а понякога се връщат, след като полицията разчисти местопрестъплението. За тях това е забавна игра.

Не съм го виждала толкова развълнуван от дълго време.

— Това е откаченото нещо тук — възбудено казва той. — Виждаш домове за бедняци редом с къщи по милион долара или насред Площада на техниката с бизнес сградите му за милиарди. Та по тази причина ни притискат сериозно да изчистим нещата.

Отговаряме на кола 13. „Ние сме на главната улица — обажда се друга патрулна кола. — Влизаме сега.“

— Ясно — отговаря диспечерът.

— Помниш ли деня в Ричмънд, за който говоря? — връщам се на темата.

— Та какво си предрекла тогава? — пита Марино, като оставя радиото в скута си.

Описвам му дъждовния следобед от съня си. Припомням си тогавашния Марино и го сравнявам със сегашния, по-стар, с по-набръчкано лице, с обръсната глава.

Все още е силен и страховит, облечен в джинси и черно яке „Харли Дейвидсън“. По реакцията му разбирам, че лошата му памет е само преструвка. Усещам го по начина, по който гледа право напред, а после се завърта, за да се увери, че Куинси е добре, преди да стисне волана с двете си огромни ръце. Но не ме поглежда. Не може, защото стигнахме прекалено близко до онова, което никой от двама ни не иска да признае.

Преди да напусне къщата ми в Ричмънд в онзи ден, той влезе вътре, за да отиде до тоалетната. Когато излезе, го чаках в кухнята. Казах му, че определено има нужда от нещо за ядене и в никакъв случай не трябва да шофира. Беше пил прекалено много, също като мен.

— Какво предлагаш? — попита той, но нямаше предвид храната. — Можем да го направим, нали знаеш. — Нямаше предвид да приготвим яденето. — Аз съм едното парче, а ти си другото и начинът, по който си пасваме, е идеален.

Марино винаги е вярвал, че от нас ще излезе идеалната двойка. Сексът щеше да е алхимията, която да ни превърне в желаното от него, и в онзи дъждовен следобед в Ричмънд почти опитахме. Никога не съм го обичала по този начин. Никога не съм го желала. Страхувах се от това, което може да направи, ако не се поддам, а после се страхувах какво ще се случи, ако го направя. Марино щеше да пострада повече от мен. А и не исках да ме следва никъде, макар той да смяташе, че му го предлагам. И точно това ме възпря. Вече не ставаше дума само за секс. Марино беше влюбен в мен и ми го каза. Всъщност го повтори няколко пъти, докато вечеряхме. После никога вече не го каза.

— Предупредих те. Предсказах, че ще искаш да направиш точно каквото направи. Просто не разбирам защо не обсъди плановете за кариерата си с мен, вместо внезапно да започнат да ми се обаждат за препоръки и писма. Начинът, по който го извърши, не беше реден.

— Може би начинът, по който ти се справи с нещата онзи ден в Ричмънд, не беше реден.

Явно знае за какво говоря. Спомня си.

— Съгласна съм.

— Не исках и този път да ме разубедиш — казва той.

— Щях да опитам — признавам, като отключвам смартфона си, за да вляза в интернет. — Със сигурност щях да се опитам да те разубедя да не напускаш КЦК. Абсолютно прав си.

— Е, поне си признаваш за първи път — доволно отвръща той.

— Да, признавам.

Изписвам името на Гейл Шиптън в интернет.

— Несправедливо. И съжалявам. Искрено съжалявам. Но от егоистична гледна точка не бих искала да те загубя и се надявам, че това не е станало.

По израза на лицето му в тъмнината разбирам, че е трогнат от думите ми. Чудя се защо ми е толкова трудно да споделя какво чувствам, но е така. Винаги съм имала проблеми в това отношение.

— Сега имаме случай, по който да работим — отбелязва той. — Така както правехме навремето.

— Да, но сега трябва да действаме още по-усърдно, отколкото преди. През последните десет години светът не стана по-хубав.

— Това е една от причините да се занимавам с това — отвръща той. — Полицията се нуждае от хора с идеи, които виждат как стоят нещата и накъде отиват. Когато ние с теб започнахме работа, все ставаше дума за серийни убийци. После дойде Единайсети септември и започнахме да се тревожим за терористи. А да не говорим, че все още трябва да се страхуваме и от серийните убийци, които сега са повече на брой от когато и да било преди.

Намирам новинарски репортаж на „Фокс“ отпреди трийсет и пет минути, който описва студентката от МИТ Гейл Шиптън като изчезнала, видяна за последен път вчера следобед в бар „Сай“ в Кеймбридж.

Чудят се дали тя може да е мъртвата жена, открита на бейзболното игрище на МИТ. Придружаващото видео показва как ченгетата от МИТ и Кеймбридж разполагат допълнително осветление по калното червено игрище близо до паркинга. После камерата се насочва към Сил Мачадо, който дава изявление. Дъждът плющи по микрофона и се стича по бейзболното му кепе.

— В този момент нямаме официален коментар за положението.

Прякорът на Мачадо е Португалския воин, но той не изглежда свиреп пред камерата. Сериозното му поведение прикрива нервното напрежение. Раменете му са сгушени, сякаш иска да се предпази от дъжда и студа. На лицето му е изписано скованото изражение на човек, който се чувства неудобно, но се опитва да го скрие.

— Има починало лице — заявява той, — но не и потвърждение какво се е случило, нито дали това е жената, обявена за изчезнала.

— Не мога да повярвам — казва Марино, като поглежда към телефона ми. — Мачадо и неговите петнайсет минути слава.

— Свързахте ли се с доктор Скарпета? — пита репортерът.

— Веднага щом обработим местопрестъплението, тялото ще бъде откарано в службата на съдебния лекар — отговаря Мачадо.

— Доктор Скарпета на път ли е?

Продължавам да се ровя в интернет, а чистачките свистят шумно по предното стъкло. Мобилният на Марино звънва. Той докосва бутона на слушалките си и гласът на Сил Мачадо отеква в колата.

— Говорим за вълка, а той в кошарата — казва Марино.

— Канал 5 показва снимка на момичето — съобщава ни Мачадо. — Обаждат ни се безброй хора, които смятат, че са я видели в бар „Сай“. Засега обаче нищо полезно.

— Откъде Канал 5 се е сдобил със снимката й?

— Оказа се, че момичето, което я обявило за изчезнала, сложило снимката в сайта на новините около полунощ — отговаря Мачадо. — Хейли Суонсън.

— Странно.

— Не съвсем. Всеки се смята за журналист в наши дни. Тя звъннала на 911, после пуснала съобщението, че Гейл Шиптън е изчезнала, и добавила снимката й. Предполагам, че е искала да ни помогне да си свършим работата. Момичето на снимката изглежда точно като мъртвата жена. Абсолютно като нея.

— Гейл Шиптън — потвърждава Марино, а аз намирам история в интернет, която приковава вниманието ми.

— Освен ако няма еднояйчна близначка.

Гейл Шиптън участва в дело, което трябва да бъде изслушано в съда. Припомням си Карин Хегъл и разказаното от нея преди няколко седмици. Тя спомена за банда гангстери, както и че живеела вън от дома си. Преглеждам историята за подадения от Гейл Шиптън иск. Подробностите са изключително малко за подобно важно дело. Продължавам да търся.

— Хейли Суонсън дойде ли вече в участъка, за да даде показания? — пита Марино.

— Доколкото знам, не.

— Това ме притеснява.

— Може би смята, че няма смисъл, тъй като Гейл вече не е изчезнала, а нещо много по-лошо. Колко далеч сте? — пита Мачадо.

— Ще пристигнем след пет минути.

— Докторката с теб ли е?

— Разбира се — отговаря Марино и затваря телефона.

— Гейл Шиптън е водела правна битка с бившия си финансов мениджър, Доминик Ломбарди — съобщавам на Марино, като продължавам да преглеждам интернет. — Международната му компания „Дабъл Ес“ се помещава тук, на запад от нас в Конкорд.

— Никога не съм чувал за нея — отговаря Марино и раздразнено присветва на отсрещната кола, включила дългите си фарове. — Не че се интересувам от финансови компании. Никога не съм имал нужда от такава, а и смятам, че повечето типове на Уолстрийт са мошеници.

Търся информация за „Дабъл Ес“. Намирам доста материали за нея, повечето хвалебствени и одобрени от фирмата им за връзки с обществеността.

— Очевидно специализират в работа с изключително богати клиенти.

Преглеждам още няколко страници и кликвам на статия, която сочи, че положението на „Дабъл Ес“ не е много розово.

— Имали са проблеми с комисията по ценните книжа и борсите, както и с данъчните. А, това е интересно. През последните осем години са ги съдили шест пъти. Но по някаква причина делата никога не стигнали до съда.

— Вероятно са уредили извънсъдебно споразумение. Всички го правят. Правните спорове са новата ни национална промишленост. Единственото, което все още се произвежда в Америка — процежда Марино ледено. — Узаконено изнудване. Отправям ти фалшиво обвинение в нещо, а ти ми даваш пари, за да млъкна. А ако не можеш да си позволиш прочут адвокат, прецакан си. Както стана с мен. Гражданско дело, водено от смотана малка кантора, и аз изгубвам две хиляди кинта в поправки на пикапа, тъй като продавачът разполага с най-голямата адвокатска банда в Бостън и какво ли не още. Шибан проблем с нецентрована каросерия, а те твърдят, че вината е на малкия човечец, който шофирал прекалено яко по някакви си корени.

Марино, който е всичко друго, но не и дребен човечец, продължава да мрънка. Чувала съм гневната история за пикапа, който си купи миналата есен, поне хиляда пъти. След като беше шофирал чисто новия си пикап по-малко от седмица, той забеляза, че задницата „клечи“, както сам се изрази. Когато стига до онази част със задната ос, която била прекалено слаба, просто го прекъсвам.

— Не мога да разбера дали случаите са били уредени извън съда — насочвам вниманието му обратно към иска на Гейл Шиптън срещу „Дабъл Ес“ и подозрителния факт, че момичето удобно е намерено мъртво само две седмици преди началото на делото. — Но дотук не се споменава нищо за уреждане, а само че делата били отменяни. Това е думата, използвана в статия на „Файненшъл Таймс“ преди няколко години. „Дабъл Ес“ е голяма международна компания, ръководена от малка фирма в коневъдната област на Масачузетс.

Прескачам до най-значимата част.

— Исковете, подадени от бивши клиенти, били несериозни и без основание според президента на компанията Доминик Ломбарди. В скорошно интервю за „Уолстрийт Джърнъл“ той обяснил, че „за съжаление понякога клиентите очакват чудеса и се ядосват, когато те не се случат“. Добавил, че „Дабъл Ес“ продължава да е уважавана компания за управление на финансите с клиенти по целия свят.

— Странно име за управители на пари. Звучи по-скоро като име на ранчо — отбелязва Марино в мига, когато приличният на силоз силует на КЦК се появява пред очите ни.

Но ние не отиваме там. Отбелязвам си колко близо се намира местопрестъплението до службата ми.

— Може да се помещава в някоя от коневъдните ферми наоколо.

Сещам се за още едно близко място. „Дабъл Ес“ се намира на около два-три километра от двестадекаровото имение на Луси, обезопасено с висока ограда, охранителни камери, хеликоптерна площадка, закрито стрелбище и многобройни гаражи. Племенницата ми има редица от дървени постройки, които противоречат на спартанското обзавеждане и страховитата технология в главната къща, чиято фасада е еднопосочно стъкло, разкриващо зашеметяваща гледка към река Съдбъри. Чудя се дали Луси познава съседа си Доминик Ломбарди. Надявам се, не е негова клиентка, макар да се съмнявам, че би станала такава. Племенницата ми е била лъгана преди и е адски внимателна с парите си.

— Може пък да ръководи финансовия бизнес от дома си — предлагам и продължавам да търся в интернет подробности за делото на Гейл Шиптън.

Новини за делото й почти няма. Подозирам, че „Дабъл Ес“ са се погрижили за това.

— Изглежда, че преди около осемнайсет месеца тя е подала иск за сто милиона долара. Съмнявам се, че съдебните заседатели биха се съгласили на подобна цифра. Нарушение на договора и на поетите поверителни задължения — чета и обяснявам. — Заключението е, че финансовият софтуер, използван от „Дабъл Ес“, е направил счетоводството ненадеждно и може да липсват пари.

— С други думи, парите са откраднати — поправя ме Марино.

— Очевидно това не може да бъде доказано. В противен случай делото щеше да е наказателно, а не гражданско.

Отново си припомням за случая, за който Карин Хегъл ми спомена, когато се видяхме преди няколко седмици. Чудя се дали става дума за същия.

Изпитвам определено неспокойство и тревога.

— Откъде, по дяволите, една студентка може да има такива пари? — възкликва Марино.

— Технология, приложения за мобилни телефони — отговарям и отново се сещам за Луси, която натрупа огромно състояние на много ранна възраст от създаването и продажбата на интернет търсачки и софтуерни системи.

Изпращам й съобщение по телефона.

— Хм — изсумтява Марино, като се навежда към мен и отваря жабката. — Забогатяваш страхотно от технологични дивотии. Звучи познато, нали? — пита той и грабва хартиена кърпа за почистване на прозорци. — Надявам се поне, че двете не се познават.