Прах

26

— Осем цилиндъра — казва Луси. — Прилични конски сили, може би четиристотин. Солиден седан или джип.

Спомням си думите на Бентън за гумите на джип. Човек, запален по рисковани спортове, който не се поколебава да разбие нечий пикап или да шофира по игрище за голф.

— Не е състезателна кола, определено няма типичния мощен рев на двигателя на спортен автомобил. Била е там през цялото време, докато говорех с Гейл, а това означава, че вече е била отзад, когато тя е излязла от бара. Но не й е обърнала внимание. Поне до този момент.

Луси кликва и пуска записа.

„Съжалявам. С какво мога да ти помогна?“

— Не казва това на Карин, а на някой друг — решително обяснява Луси. — Усеща се. Тонът й се променя. Звучи, сякаш някой се е приближил до нея с намерението да поговорят. Човек, който го е направил съвсем спокойно.

— Приближава се до нея, макар че тя говори по телефона. Не се поколебава да я прекъсне — отсъждам. — А тя не звучи разтревожена или уплашена.

— Не звучи и дружелюбна — добавя Луси. — Не мисля, че е познавала човека, но определено не се е страхувала от него. Любезна е, но не уплашена. Ето и още нещо, когато се увеличи фоновият шум в началото на разговора с Карин. Отделих всичко освен колата.

Тя пуска клипа и чувам ръмженето на двигателя. Това е единственото, което чувам. Ниско, солидно ръмжене на голям мотор.

— После тя говори с някого — казва Луси.

„Съжалявам. С какво мога да ти помогна?“

— Това, което не чуваш — казва Луси, — е затварянето на вратата на кола. Който и да е бил там, трябва да е излязъл от колата си и да се е доближил до нея, но е оставил вратата отворена или поне не я е затворил напълно. В противен случай щяхме да чуем. Няма никаква промяна в звуковите вълни. Този тип е тих, но тя не звучи стресната, а само любопитна и хладна.

Луси пуска клипа отново.

„Съжалявам. С какво мога да ти помогна?“

— Той се маскира като нещо, което не предизвиква подозрения отначало — загрявам най-после.

Облечен по определен начин, с безукорно отрепетиран подход, който му е свършил работа при поне три други убийства. И кой знае колко пъти още, когато е следил жертвите си, без те да заподозрат абсолютно нищо. Подобни престъпници си падат страхотно по сухите тренировки. Срещат се с потенциалните си жертви и се кефят на фантазиите, докато накрая решат да консумират акта, като отвлекат и убият някого.

— Мислиш, че смъртта й не е изолиран случай — казва Луси, като ме поглежда напрегнато. — И Бентън смята така след обиколката си по игрището. Ти си я прегледала на местопрестъплението. Била е убита. Това е сигурно, нали? Разпознаваш ли случилото се с нея? Или Бентън го познава?

— Кой още може да е знаел за технологията, по която сте работили двете с Гейл?

— Който и да я е нападнал, не е имал никаква представа за това — отговаря Луси без колебание. — Работата ни няма нищо общо със случилото се. Ти би ли отвлякла човек, носещ подобно устройство? Ако знаеше за него? — пита тя, като посочва телефона на масата.

— Ако знаех, щях да съм адски предпазлива — съгласявам се. — Щях да се тревожа, че може да ме запишат.

— А ако идеята е била да откраднат технологията, телефонът нямаше да бъде зарязан на улицата — напомня ми тя. — Който и да я е отвлякъл, не се е интересувал от него. Не е имал и най-малката представа за дистанционно управляваните телефони.

— И аз нямам представа какво е това.

— Просто казано, ръчно роботно устройство, а не улика в това престъпление.

— Марино реши, че е улика.

— Пълен идиот.

— Изглежда, че си направила доста тайни записи…

— Защото нямах доверие на Гейл и се опитвах да стигна до същината. И почти успях.

— А сега Марино не вярва на теб и ти не му вярваш. Не искам да си имаш проблеми с него — повтарям.

— Не може да докаже абсолютно нищо. Видях всичко, което направи. По времето, когато той умно заобиколи паролата с анализатора, който аз програмирах и го научих да използва, вече бях десет стъпки пред него. Виждах го, а той не можеше да види и едно проклето нещо, което не исках да види.

— Той твърди, че приложенията, имейлите и съобщенията от гласовата поща, които били на телефона по-рано, изчезнали.

— След като го намери, трябваше да взема някои предпазни мерки.

— Не вярвам, че той ще се отнесе снизходително с теб, Луси. Всъщност може да стане точно обратното. Ще иска да покаже на всички, че няма фаворити и миналото си е минало.

— Телефонът може да отиде в ЦРУ, не ми пука. Никой не може да докаже нищо. И не трябва да се тревожа, че извратените й дивотии или нещо друго ще попадне в погрешните ръце. Вече не.

— Извратени дивотии, които може да са мотив за убийство? — питам.

— В никакъв случай. Който я е убил, не е осъзнавал значимостта на телефона, по който е говорила, когато се е приближил до нея. За него е било просто обикновен телефон.

Луси ме поглежда и под негодуванието й долавям разочарование и болка.

— Тя не беше добър човек, лельо Кей. Опита се да ме прекара. Опита се да прекара Карин. Не й пукаше за никого освен за самата нея.

— Какво точно е дистанционно управляван телефон? — питам.

Звънецът в халето издава оглушително дрънчене. Звукът е пронизителен и дразнещ.

— Идеята ми беше за местна употреба, която всъщност би подпомагала хората — обяснява Луси. — Може да спасява живот. Представи си да управляваш самолетчета с телефона си, не военни, а по-малки. За въздушни снимки на недвижими имоти, спортни събития, пътни и климатични условия, проучване на животни и други дейности, които не са безопасни за пилотите.

Племенницата ми се оживява, докато говори за нещата, които я правят щастлива. А те винаги са изобретения и машини, които намира за по-привлекателни от залязващо слънце или лятна буря.

— Това беше идеята, а после тя потегли в ужасна посока. Но пък може да е възнамерявала да поеме по нея още в самото начало — казва Луси и настроението й отново помрачнява. — Снимки за папараците, нарушаване на правото за уединение. Лов на животни. Лов на хора. Шпиониране. Агресивни действия, извършвани от цивилни лица по най-ужасни причини.

Виждам как вратата започва да се вдига. Тясната ивица дневна светлина не е така ярка, както беше по-рано.

— Нещо се случи с нея — заявява Луси и в тона й не се долавя прошка. — Може да й се е случило, преди да се запознаем, но накрая злото я завладя. Щях да й помогна, ако ме беше помолила, но тя се опита да ме нарани.

Усещам влажния въздух, който прониква в халето. Телефонът ми звънва и поглеждам да видя кой е. Съдебният лекар в Мериленд, доктор Хенри Вентър. Вдигам веднага.

— Сигналът тук не е много добър — казвам му веднага. — Почакай да ти звънна от стационарен телефон.

Ставам и отивам до телефона на стената.

Набирам номера му бързо.

— Как си, Хенри?

— Боря се за финансиране, половината ми персонал отсъства по болест или заради празниците, а и ни изпратиха погрешни филтри за проби. Добре съм. Какво мога да направя за теб, Кей?

Започвам да му обяснявам, че е възникнало деликатно положение с ДНК-то в трите вашингтонски случая. Добавям, че изглежда си имаме ново убийство, свързано с другите. Столичния убиец може да е в Масачузетс сега.

— Изключително поверителна информация, а може да има проблем и на федерално ниво — казвам многозначително.

— Видях по телевизията, че в МИТ бил намерен труп — казва доктор Вентър. — Нямаше други подробности. Предполагам, че върху главата е имало плик от спа магазин? И дизайнерска лепенка?

— Нямаше плик и лепенка, но бе увита в необичаен бял плат и предполагам, че става дума за асфиксия.

— Интересно — отговаря той. — Защото вярвам, че Джулиен Гуле е била задушена, но не задължително с найлоновия плик, залепен около врата й. Намерих синкави влакънца в дробовете й. Чудя се дали той е държал някакъв плат над нея.

— Ликра.

— Да.

— И докато се е мъчела да диша, е вдъхнала влакънцата, а някои от тях са попаднали и под ноктите й, тъй като се е опитвала да съдере плата.

— Точно така. Вярвам, че пликът и лепенката са били добавени просто за зловеща украса. Също като белия плат и начина, по който бе разположено тялото. Това е само моето мнение, разбира се.

— Хенри, когато ДНК анализът ни е готов, бих искала да го сравня с твоите първоначални резултати в случая на Гуле, а не с това, което е в КОДИС.

Стигам и до най-важната точка.

— Май по-добрият начин да го кажа е, че не искам да сравнявам никой ДНК профил, изготвен от нас, с онова, което в момента е в КОДИС.

— В момента е там?

— Не се съмнявам в почтеността на КОДИС като цяло. Само тази проба в случая на Джулиен Гуле, ДНК-то от бикините, с които е била обута. Чудех се дали може да е имало грешка при вкарването на данните, когато профилът е бил качен в КОДИС — обяснявам му, а очите на Луси са приковани в мен.

— Мили боже! — изохква той, разбрал за какво намеквам. — Това е ужасно.

Вратата на халето е кошмарно шумна. В разширяващото се пространство виждам черната катафалка, кадилак с коледен венец, закачен на предната броня.

— Доколкото разбирам, ДНК профилът от бикините на Гуле съвпада с този на заподозрян, човек, изчезнал преди седемнайсет години и смятан за мъртъв от някои хора.

Продължавам да му разказвам достатъчно, за да обрисувам грозната картина с подправянето на данни.

— Не знам нищо за никакъв заподозрян — казва доктор Вентър.

— ФБР разполага с такъв.

— Никой не ми е казвал това, нито се е опитвал да получи потвърждение от досиетата ни. А това би трябвало да е задължително, ако има съвпадение в КОДИС. Лабораторията, изготвила първоначалния анализ, трябва да потвърди. А това, което намекваш, е направо възмутително.

— Разбрах, че въпросното петно е било от кръв? — питам.

— Не е съвсем точно. Анализирахме смес от течности, образуващи петно на бикините, с които бе обута Джулиен Гуле — спомня си той. — Вярва се, че бикините са принадлежали на предишната жертва, жена, чийто труп бе намерен във Вирджиния седмица по-рано. Опитвам се да се сетя името.

— Сали Карсън.

— Да.

— Но профилът на бикините не се оказа неин — уведомявам го. — А това е странно, тъй като тя ги е носила на излизане от къщи, преди да изчезне. Очевидно нейното ДНК въобще не е било открито.

— Не знам нищо за случая на Карсън. Обработиха го във Вирджиния и никой не каза и дума.

— Страхувам се, че причината за това не е добра.

— Зареждам доклада от случая на Гуле, но съм доста сигурен, че ДНК-то не беше нейното, защото имаме и нейния профил. Значи щяхме да знаем дали ДНК-то по бикините, с които вероятно е била обута след настъпване на смъртта, е нейното. Наясно си, че рутинно използваме определени биоспектроскопични методи за различните телесни течности. Търсим най-вече маркери за рибонуклеинова киселина. Същите техники, които и вие използвате. Следователно мога да ти кажа точно какви бяха тези течности и дали е имало повече от един профил, но съм почти сигурен, че нямаше. Спомням си, че всичко принадлежеше на един и същи човек.

Изчаквам колегата да намери онова, което търси. В отвора под вратата виждам перести облаци. Дългата черна катафалка върви бавно напред, задвижвана от безшумен двигател.

— Докладът е пред мен — връща се на линията доктор Вентър. — Вагинална течност, урина и менструална кръв от една и съща личност. Разполагаме само с идентификатора, който сложихме, когато вкарахме данните в КОДИС. И както можеш да очакваш, не знаем чие е ДНК-то.

Изненадана съм от информацията, но в същото време и не съм. Уведомявам го, че според доклада от аутопсията, Сали Карсън е била в цикъл, когато са я отвлекли и убили. Възможно е, ако не и твърде вероятно, петното на бикините върху Джулиен Гуле да съвпада с ДНК-то на Карсън. Но няма съвпадение сигурно защото някой е фалшифицирал профил в КОДИС, базата данни на ФБР. Подозирам, но не го казвам направо, че профилът на Карсън е бил подменен с този на Мартин Лагос. Това би обяснило как той е оставил кръв върху бикините, с които е била обута Гуле.

— Разглеждам това, с което разполагаме. Определено не са ни уведомявали за ДНК съвпадение — казва доктор Вентър мрачно. — Трябвало е да ни изпратят профила на заподозрения, за да го сравним с нашите данни, но не са го изпратили.

— Профил на заподозрян, чийто ДНК анализ е правен във Вирджиния преди седемнайсет години — казвам. — Мъж, който не е бил виждан оттогава.

— Мъж? — възкликва той. — Мъж със сигурност не е оставил вагинална течност и менструална кръв.

— Точно така. Сега разбираш проблема.

— Вирджиния също е трябвало да бъде уведомена за потвърждение — казва доктор Вентър.

— Не възнамерявам да проверявам във Вирджиния. Миналото лято бившата директорка на лабораторията им бе назначена за шеф на националните лаборатории на ФБР. Страхотно повишение. И не я познавам лично.

— Това е адски притеснително — казва колегата. — Аз лично направих аутопсията на Гуле и честно казано, имах някои тревоги относно начина, по който се обработваше случаят, още преди да узная каквото и да било от теб. Става дума за онзи, който беше от вашингтонския отдел по твое време във Вирджиния, а сега е в Бостън… Е, може и да не си се срещала с него тогава.

— Ед Гранби.

Луси не сваля очи от мен.

— Той ме заплаши — казва ми доктор Вентър. — Предупреди ме, че не е разумно да се изправям срещу министерството на правосъдието, а това би станало, ако издрънкам и дума по случая на Гуле, тъй като той взимал изключително строги мерки да предотврати убийства от страна на имитатори.

— Той продължава да дрънка същото — казвам и заговарям за флуоресцентната утайка в случая на Гейл Шиптън, която явно не е била откривана при останалите убийства. — Просто искам да се уверя, че не си видял нищо подобно — добавям.

— Сивкав вискозен материал, който намерих в устата и носа й — казва той, като отваря следващия доклад. — Минерални отпечатъци, халогенит, калцит и аргон, които се осветяват в наситеночервено, тъмнолилаво и изумруденозелено, когато са подложени на ултравиолетова светлина.

— Спомням си този материал от докладите, които четох. Нещо сиво в зъбите и по езика на Гуле.

Не навлизам в повече подробности, но доктор Вентър знае за кого съм омъжена и може да предположи откъде съм се сдобила с информацията. Луси се надига от стола и застава по-близо, вторачена в мен и без да прави опит да скрие, че слуша най-внимателно.

— Но нищо не се споменаваше за тези вещества, флуоресциращи на ултравиолетова светлина. Но пък и не е задължително това да е включено в протокола за елементите — добавям.

— Не би било включено.

— Намерих утайка, която се осветява по този начин по цялото тяло на жертвата тази сутрин.

Наблюдавам как двамата погребални агенти в официални костюми отварят задната врата на катафалката. Те ни се усмихват и ни махат, сякаш бизнесът им е забавна работа.

— Показа се в доста наситено състояние на скенера — казва доктор Вентър. — Но нямаше доказателства, че тя е вдъхнала веществото, каквото и да е то. Не намерих от него в синусите и дробовете й.

— Във вирджинския случай „Сали Карсън“, не се споменава за подобно вещество. Но те нямат скенер.

— Малко служби имат. А веществото не е било лесно забележимо и вероятно са го пропуснали по време на аутопсията — отсъжда Вентър.

— Моля те, изпрати ми всичко, което можеш, по имейла. Бързината е изключително важна.

— Правя го в момента.

Благодаря му и затварям телефона.

— Всичко наред ли е?

Имайки предвид всичко, което чу, Луси знае, че няма начин всичко да е наред.

— Ще пристигнат докладите на доктор Вентър от Мериленд — съобщавам й. — Ти можеш да помогнеш, като провериш имейла ми и се увериш, че всички доклади са насочени към съответните лаборатории колкото се може по-бързо. Очаквам и новини от Бентън.

Не споменавам името Габриела Лагос пред двамата погребални агенти. Няма да кажа и дума повече и Луси знае, че също не трябва да го прави.

Тя вече проверява имейла по телефона си, за да види дали някои от докладите са пристигнали. Тръгваме по рампата към вратата, която води навътре. Сканирам палеца си, а погребалните агенти избутват носилката до нас.

— Как си, шефе? Чух, че си изкарала седмица в ада.

— Добре съм — отговарям лаконично.

— Светът напълно е полудял.

— Може и да си прав — съгласявам се и затварям вратата след нас.

Те избутват количката в приемната, където масивни фризери и хладилници от неръждаема стомана запълват задната стена.

— Температурата спадна с десет градуса през последния час. Духа силен вятър от южния бряг и те кара да се чудиш дали да си облечеш зимното палто или не. Тъжна история тук. Изглежда много хора се самоубиват по това време на годината.

— Така изглежда, защото никой не би трябвало да се самоубива.

Проверявам етикета на външния чувал, изкуствена синя кожа с името на погребалното бюро, избродирано отгоре.

— Можете да си го вземете обратно — казвам и дръпвам ципа на чувала, който разкрива леко бяло покривало отдолу.

Скованите ръце на мъртвата жена го изпъват, повдигнати и сгънати в лактите като на боксьор.

— Едва на трийсет и две години — съобщава ми погребалният агент. — Облечена за църква, гримирана и мъртва в леглото. Празни флакони от лекарства на масата. „Ативан“ и „Золофт“. Няма прощално писмо.

— Често се случва — отговарям. — Действията им говорят повече от писмата.