Прах

4

Кеймбридж, Масачузетс

Сряда, 19 декември

4,48 сутринта

Пред къщата изръмжава двигател. Отварям очи, очаквайки да видя кашони и Марино, който се поти на сгъваемия стол. Но виждам семпли мебели от черешово дърво, които са притежание на семейството на Бентън от повече от сто години.

Разпознавам кремавите копринени завеси по прозорците, раираното канапе и масичката за кафе, а после дюшемето се превръща в кафяв мокет. Усещам гадната сладникава миризма на кръв. Тъмночервени петна и капки по чиновете. Рисунки с пастели и закачалка, отрупана с детски ранички, в пъстро боядисаната класна стая на първолаците, където всички са мъртви.

Въздухът е наситен с летливите молекули на разпадаща се кръв, червени кръвни телца, отделящи се от серума. Съсирване и разлагане. Усещам миризмата. Но след миг изчезва. Обонятелна халюцинация. Рецепторите на първия ми мозъчен нерв са стимулирани от нещо запомнено, което вече не е там. Разтърквам си тила и вдишвам дълбоко. Въображаемата воня е заменена от аромата на дърво и свещи, идващ от полицата над камината. Долавям и мирис от изгорените цепеници от последния огън, който палих, преди Бентън да замине, преди Кънектикът. Преди да се разболея. Поглеждам часовника.

— Мамка му — промърморвам.

Почти пет сутринта е. След като Марино се обади, вероятно съм се унесла, а сега той е пред къщата. Изпращам му съобщение да ми отпусне петнайсет минути и си представям онзи Марино, с когото тъкмо си говорех и пиех бира в горещия влажен гараж. Всеки образ, всяка дума от този сън оживяват като във филм, размесени с истински кадри от онова, което се случи през лятото, когато напуснах Вирджиния завинаги преди десет години.

Всичко беше толкова истинско. Това, което знаех и чувствах в онези мрачни времена. Бентън — убит, а аз — принудена да напусна работа, прогонена от бели мъже в костюми, които не се интересуваха от истината.

Спускам крака на пода и намирам пантофите си. Предстои ми да обработя местопрестъпление, а Марино идва да ме вземе както в старите дни, в миналото време в Ричмънд. Той предрича, че случаят ще е тежък, и не се съмнявам, че иска точно това. Копнее за сензационно убийство, за да възстанови репутацията си и да се издигне от пепелта, в която вярва, че е попаднал заради мен.

— Съжалявам — казвам на Сок, като го бутвам настрани и се надигам.

Чувствам се слаба и леко замаяна, но все пак доста по-добре.

Добре съм. Всъщност изпаднала съм в странна еуфория. Присъствието на Бентън ме заобикаля. Той не е мъртъв, слава богу. Убийството му беше фалшиво, гениална измама от страна на хитрото ФБР, предназначена да го предпази от организираната престъпност и по-специално от някакъв френски картел, който бе съсипал. Не му бе позволено да ми съобщи, че е жив и в безопасност в програмата за защита на свидетелите. Не можехме да осъществим никакъв контакт, а той само ме наблюдаваше отдалеч и ме проверяваше, без да знам. Усещах го. Знам, че го усещах. Имаше и по-добър начин да се уредят нещата и никога няма да простя на ФБР за провалените ни години. Тежки, кошмарни години, в които се измъчвах от лъжите на Бюрото, а сърцето, душата и съдбата ми бяха командвани от грозна бетонна сграда, кръстена на Дж. Едгар Хувър. Сега Бентън и аз не бихме позволили подобно нещо. Никога. Първо сме лоялни един към друг и той споделя с мен доста неща. Намира начин да ме уведоми за онова, което трябва да знам, за да не ни се наложи никога повече да преживеем подобно премеждие. Той е жив и е добре, просто е вън от града. Това е всичко. Звънвам на мобилния му, за да му кажа, че ми липсва, но се включва гласовата поща.

После опитвам в хотела му в Северна Вирджиния — „Мариот“, където отсяда винаги, когато е по работа с колегите си от ФБР.

— Господин Уесли се изнесе от хотела — съобщава ми администраторът, когато го моля да ме свърже със стаята на Бентън.

— Кога? — питам объркано.

— Тъкмо когато идвах на дежурство около полунощ.

Разпознавам гласа на администратора, мек и с вирджински акцент. Работи в този „Мариот“ от години и съм говорила с него безброй пъти, особено през последните няколко седмици след второто и третото убийство.

— Обажда се Кей Скарпета…

— Да, госпожо, знам. Как сте? Аз съм Карл. Звучите леко настинала. Надявам се да не сте хванали грипа, който върлува тук. Чух, че е доста тежък.

— Добре съм, но благодаря за загрижеността. Дали Бентън спомена защо се изнася по-рано от планираното? Трябваше да остане там до уикенда.

— Да, госпожо, проверявам. Трябвало е да се изнесе в събота.

— Да, още три дни. Хм, озадачена съм. Не знаете защо внезапно си е тръгнал в полунощ?

— Господин Уесли не спомена. Четох за случаите тук, по които работи отделът му, но информацията не е много, тъй като ФБР държи на потайността, което само влошава нещата. Според мен по-добре е да знаеш с какво си имаш работа. Нали разбирате, става дума за онези от нас, които не носят пистолети и значки и трябва да се тревожат дали да отидат на кино или до мола. Щеше да е хубаво да знаем какво точно става тук. Трябва да ви кажа, доктор Скарпета, че доста хора са наистина уплашени и нервни, включително и аз. Ако беше възможно, щях да накарам жена си да не излиза вече от къщи.

Благодаря му и се измъквам любезно, като обмислям възможността, че и някъде другаде е станало нещо ужасно. Вероятно Бентън е бил изпратен на ново място. Но за него не е типично да не ме уведоми. Проверявам дали ми е писал имейл. Не е.

— Сигурно не е искал да ме събуди — съобщавам на мързеливото старо куче. — Това е едно от предимствата, когато си болен. Чувстваш се достатъчно зле, а хората те карат да се чувстваш още по-кофти, защото не искат да те притесняват.

Виждам се в огледалото, когато минавам покрай него. Бледа, в смачкана пижама от черен сатен, русата ми коса е залепнала по главата, сините ми очи са по-мътени. Свалила съм няколко килограма и изглеждам изтормозена от сънища, които ми показват миналото, което едновременно ми липсва и не. Имам нужда от душ, но ще трябва да почака.

Отварям чекмеджетата на скрина и вадя бельо, чорапи, черен работен панталон и черна риза с дълги ръкави, на която е избродирана емблемата на КЦК. Вадя деветмилиметровия си „Зиг Зауер“ от нощното шкафче и го прибирам в чантата си. Чудя се защо ли въобще си правя труда. Никой не се интересува как изглеждам на калното местопрестъпление. А и нямам нужда от оръжие, след като Марино е с мен.

Дори най-дребното решение ми се струва изтощително, вероятно защото не ми се е налагало въобще да взимам решения през последните няколко дни. Да си стопля пилешката супа и да напълня купичката с вода на Сок, да му дам храна и да не забравя хапчетата му. Да пия колкото се може повече течности. Да не докосвам папките до леглото, докладите от аутопсиите и лабораторията, които очакват подписа ми. Разбира се, понапазарувах доста от интернет и изхарчих солидни суми за всички хора, които обичам, макар да ме разочароват като майка ми и сестра ми Доръти. А може би и Марино.

Затворена съм в спалнята, а Бентън е на около осемстотин километра на юг. Добре, че си напомням често какво трябва да правя. Повечето лекари са ужасни пациенти, а аз вероятно съм от най-лошите. Когато се върнах от Кънектикът, Бентън искаше да напусне Вашингтон веднага, но аз знаех, че не трябва да го прави. Опитваше се да е добър съпруг. Каза, че щял да хване следващия полет, но не му разреших. Когато преследва престъпник, няма място за нищо друго, дори за мен. Няма значение какво преживявам и му отказах.

— Не умирам, но с други хора не е така — казах му решително по телефона. — Виждала съм достатъчно смърт. И тъкмо видях повече, отколкото някой някога би трябвало да види. Не знам какво, по дяволите, им става на хората.

— Прибирам се у дома. Няколко дни по-рано са без значение. Можеш да ми се довериш за това. Нещата тук са лоши, Кей.

— Майка има син със сериозни психически проблеми, затова го научава как да използва шибана карабина, по дяволите!

— Нуждаеш се от мен, а аз имам нужда да се прибера у дома.

— И тогава той може да избие цялото начално училище, за да се чувства могъщ за миг, преди да отнеме собствения си живот.

— Разбирам колко си ядосана.

— Ядът не върши абсолютно никаква работа.

— Ще хвана самолета или пък Луси може да ме вземе.

Напомням му, че върховният приоритет за него и колегите му от ФБР е да заловят убиеца, наречен от пресата Столичния убиец.

— Спри шибаното копеле, преди да убие още някого — казах. — Аз съм добре. Мога да се справя. Просто пипнах грип, Бентън — добавих небрежно. — Няма да съм приятна компания и не искам ти или някой друг да се заразите. Не се прибирай у дома.

— Тук нещата не вървят, а непрестанно се влошават — призна той. — Тревожа се, че той е отишъл някъде другаде и убива отново или скоро ще започне, но никой от отдела не е съгласен с мен за нищо.

— Все още си убеден, че той не е жител на Вашингтон.

— Вярвам, че идва често тук. Това обяснява защо нямаше убийства между април и Деня на благодарността. Седем месеца затишие, а после две наведнъж. Това е човек, запознат добре с дадени географски райони, защото работата му налага пътувания.

В думите му имаше логика и не разбирах защо не му обръщат внимание. Бентън винаги е получавал уважението, което заслужава, но не и в случаите във Вашингтон. Знам, че му е писнало и е адски раздразнен, затова не трябва да се тревожи за мен. Наясно съм, че му е дошло до гуша да седи с група анализатори на поведението и да слуша теории и психологически тълкувания, които са наложени от Бостън, а не от неговия отдел. Ед Гранби е начело на този случай и това е най-големият проблем. Бентън трябва да се справи с него, а не да губи време с жена си.

Сок ме следва в банята. Намръщвам се от силната светлина. Белите хавлии, оставени върху коша за пране до ваната, ми напомнят за трупа в МИТ, увит в бял чаршаф.

После се сещам за жертвите във Вашингтон и как преглеждах случаите им миналия месец, след като още две жени бяха убити в разстояние на една седмица. Чудя се дали да изпратя имейл на Бентън със снимките от МИТ, но не е разумно да го правя. Това е работа на Марино, а и не трябва да му разкривам подробности от случаите на Бентън.

Мия си лицето, освежавам се и си напомням думите му за почерка на убиеца. Торбите, промишлената лепенка, всяка жертва носи бельото на предишната, с изключение на първия случай, Клара Хъмбри. Тя е от Кеймбридж и това също ме притеснява.

Миналата пролет, по време на свирепия развод с богатия си съпруг, Клара се преместила във Вашингтон, за да е близо до семейството си. Едва месец по-късно била отвлечена и убита. ДНК-то по бикините, с които бе обута, принадлежеше на непозната жена от европейски произход. Според Бентън това означаваше, че има и други жертви.

За съжаление няма възможност да сравним случаите, тъй като ФБР отказва да сподели информация. Нищо за торбите и лепенката не бе съобщено по новините. Дори не споменаха белите чаршафи, да не говорим за торбите от прозрачен найлон с холограма на октопод, чиито глава и пипала проблясват в цветовете на дъгата в зависимост от светлината.

Клара Хъмбри бе убита миналия април, а миналия месец, точно преди Деня на благодарността, имаше още две жертви. Сали Карсън, професор, и Джулиен Гуле, пианистка. Също като първата, всяка от жените бе задушена с найлонова торба от спа магазин на име „Октопод“, който бе обран преди около година. Кашони с найлонови торбички и друг инвентар бяха изчезнали от товарната рампа. Бентън е убеден, че убиецът губи контрол над себе си, но ФБР отказва да го слуша и да последва съвета му, че определени подробности от случаите трябва да бъдат разкрити пред обществеността.

Може би някой полицейски участък някъде е имал подобно престъпление, но доводите на Бентън продължават да бъдат отхвърляни от шефа му Ед Гранби. Той е наредил да не се съобщава никаква информация за бившата жителка на Кеймбридж Клара Хъмбри, а това означава, че не могат да говорят и за последните два случая. Хората щели да научат подробностите, а те можело да вдъхновят някой убиец имитатор. Гранби категорично няма да се откаже от това мнение. И макар да има известна логика, според Бентън той просто спъва разследването.

Откак миналото лято Гранби застана начело на отдела в Бостън, Бентън се чувства все по-пренебрегнат и отхвърлян. Продължавам да му напомням, че някои хора са завистливи и изпълнени с желание да контролират всичко и всекиго. Грозен факт от живота. Двамата вече се ненавиждат свирепо и вероятно това е скритата причина за желанието на мъжа ми да се прибере у дома. Не е само болестта ми, рожденият му ден утре или настъпването на празниците. Бентън беше доста нещастен, когато говорих с него за последен път, и почти го очаквах да се прибере всеки момент. Но може пък просто да ми се е искало да го видя. Той потегли към Вашингтон преди месец и ужасно ми липсва.

Връщам се в спалнята със Сок по петите ми. Марино ще трябва да изчака още минута или две. Взимам си айпада от леглото, влизам в служебната база данни и намирам онова, което Бентън ми сканира миналия месец. Преглеждам файловете бързо. Трите убийства се разиграват в ума ми, сякаш се случват пред очите ми. Подробностите са също така озадачаващи, както когато ги видях за първи път. Представям си същото като преди и отново гледам как жертвите умират.

Жена с найлонова торба на главата и промишлена лепенка около врата, дизайнерска лепенка с шарки като черна дантела. Прозрачният найлон се надига и спада, докато жената се опитва да диша, очите й гледат паникьосано, докато лицето й се зачервява до синьо. Налягането нараства и причинява леки петънца от кръвоизливи по бузите и клепачите, дребни точици в яркочервено, последици от спукването на капилярите. Бори се да остане жива, но е вързана по някакъв начин и всичко е тихо и спокойно. И накрая последно действие — панделка, направена от същата лепенка е сложена под брадичката й. Убиецът е опаковал нечовешкия си дар.

Но пък това, което виждам, не отговаря на онова, което очаквах. Данните съобщават истина, която изглежда лъжа. Жертвите биха се борили свирепо. Биха се мъчили да дишат, когато са били задушавани, но няма улики да са го правили. Както каза Бентън, те са се подчинявали, сякаш са искали да умрат, а аз знам добре, че не е било така.

Не са самоубийства, а садистични убийства. Вярвам, че убиецът ги завързва, вероятно с нещо, което не оставя следи. Но не мога да разбера какво точно. Дори най-мекият плат би оставил следи, ако някой здраво завързан с него се паникьоса и се бори. И не загрявам защо промишлената лепенка не е оставила следи. Как задушаваш някого, без да оставиш никаква следа?

Всички трупове бяха намерени в обществени паркове в Северна Вирджиния или Южен Мериленд. Продължавам да преглеждам имейла, който Бентън ми бе изпратил през ноември. Знам, че трябва да побързам и не мога да споделя с Марино какво мисля. Три различни парка, два с езера, друг с игрище за голф, всичките намиращи се близо до железопътни линии и на около трийсет километра от Вашингтон. На снимките жертвите са облечени само в бикини, идентифицирани като принадлежащи на предишната жертва освен в случая на бившата жителка на Кеймбридж Клара Хъмбри. ДНК пробата, взета от нейните бикини, бе на непозната жена от европейски произход, с други думи — бяла.

Оглеждам снимките на мъртвите лица, вторачени в мен през найлоновите торбички от бутик, наречен „Октопод“, който се намира близо до площад „Лафайет“, само на няколко пресечки от Белия дом. Няма доказателства за сексуално нападение, нищо значително не е открито по труповете освен два типа влакна от ликра, едното синьо, а другото — бяло. Морфологията на влакната във всеки от трите случая е леко различна. Смята се, че може да са от спортни екипи, с които е бил облечен убиецът, или пък от дамаската на мебелите в дома му.

Сядам на канапето да се облека. Пазя си силата, преди да стигна до бейзболното игрище на МИТ, където ще преглеждам мъртво човешко същество, чиято истина трябва да бъде извадена на бял свят от вътрешностите му, както съм правила хиляди пъти в кариерата си. Сок скача и обляга муцуна в скута ми. Погалвам главата му, като внимавам с ушите му, издрани и покрити с белези от предишния му жесток живот на състезателната писта.

— Трябва да станеш — казвам му. — Трябва да те изведа навън, а после имам работа. Не искам да се дразниш. Обещаваш ли?

Уверявам го, че домашната ни прислужница Роза ще бъде тук скоро и ще му прави компания.

— Хайде, ела. После ще закусиш и може да подремнеш. Ще се прибера, преди да се усетиш.

Надявам се, че кучетата не разбират кога ги лъжем. Роза няма да се появи скоро, а аз няма да се прибера, преди Сок да се усети. Адски рано е и денят ще бъде дълъг. Мобилният ми телефон звъни.

— Идваш ли? — пита Марино.

— Готова съм — отговарям.

Закачам чантичката си около кръста и тръгвам.