Прах

35

— Каза, че има трима убити — подсещам Марино, защото ме чака работа.

Нямам време да разпитвам Луси повече, а може би и не искам да чуя още за това, в което Гейл Шиптън се е забъркала. Чудя се как ли ще реагира Карин Хегъл, когато най-после узнае. Делото й бездруго приключи. Луси е права. Няма дело. Всичко е лъжа и измама. „Дабъл Ес“ бяха съсипали Гейл финансово, а какво може да е по-голямо предимство от това да нараниш някого и после да му предложиш пълно възстановяване. Гейл е била слаба, може би дефектна в повече от едно отношение. Не само сърцето й със скапаната клапа, но и цялата тя.

— Нямам представа за третата жертва — казва ми Марино. — Намирала се е в кухнята, когато убиецът я нападнал. Може би е отваряла хладилника или е вадила нещо от шкафа. Ще видиш, когато влезем там.

— И персоналът не знае коя е тя?

Трудно ми е да повярвам подобно нещо.

— Казаха, че Ломбарди взел някого от гарата в Конкорд тази сутрин. Нямат представа кого. Знаят само, че потеглил с белия линкълн, а после се върнал и с него имало някой, който очевидно се е озовал на погрешното място в погрешното време. Твърдят, че това е единственото, което знаят, но вероятно лъжат.

— Защо пък да лъжат? — пита Луси.

— Защото сигурно са свикнали да лъжат за всичко, което става тук — отговаря Марино. — За разлика от другите двама тя не е паднала като отсечено дърво. Мисля, че първият разрез не я е довършил, защото е завъртяла главата си. Може би го е чула да се приближава зад нея и после той я довършил — обяснява той, като прави разрез с въображаем нож. — Изминала една-две крачки и се сринала зад плота.

— Намерихте ли оръжие? — пита Луси, като поглежда нагоре към камерите и дърветата.

— Не.

Начинът, по който Марино гледа Луси сега, е различен.

— А типът с качулката не е бил видян с оръжие, когато е тичал през парка — казва тя.

— Не. Никой не е видял оръжие у Хейли Суонсън. Нали за него говорим.

— Само защото е носел анцуг с образа на Мерилин Монро? Сигурни ли сте, че е той? — пита Луси.

— Анцугът е необичаен, а Хейли Суонсън е бил облечен с такъв сутринта, когато бил разпитван от полицията, след като го забелязали близо до къщата на леля ти. Две плюс две, нали така?

— Да, стига сборът да не е двайсет и две — отвръща Луси.

— Може би Суонсън се е занимавал с техните връзки с обществеността.

— И част от работата му е била да убие Гейл и да шпионира леля ми? — пита Луси. — Предполагам, че според теб Суонсън е отговорен за всичко това.

Марино не отговаря. От начина, по който я гледа, разбирам, че изпитва мрачно уважение към нея и вместо да иска да я разкара от пътя си, се чуди как може да я използва.

— Някой докосвал ли е трупа в кухнята или другите два? — питам.

— Само фотографите. Внимавах всички да стоят далеч от тях. Но няма да успеем да задържим федералните вън оттук още дълго.

— Въобще няма да можеш да ги задържиш вън оттук — обажда се Луси.

— По-добре е да събереш сеното, докато слънцето грее — казва ми Марино.

— И никой няма представа коя е мъртвата дама в кухнята?

Трудно ми е да повярвам, че е така.

— Не сме пускали никого там, за да я види. Само основният персонал, с други думи, ченгетата — отговаря Марино, като се обляга на касата на вратата.

Той разсеяно се вторачва в облечената си в ръкавица ръка и жълтото никотиново петно на нея, което разтърква с палец. Очевидно е пушил много и се чудя колко ли фаса има в джоба му. Е, поне знае, че не трябва да ги пуска на местопрестъплението.

— Не можем да отворим къщата за посетители — казва той. — Работник или иконом влиза тук и оставя ДНК-то си навсякъде, докосва разни неща или пък повръща.

— ДНК-то им бездруго ще е тук — напомня му Луси.

— Освен това не възнамерявам да се разхождам наоколо и да показвам на персонала снимки на убити с прерязани вратове — отвръща Марино.

— Но си ги попитал кой е трябвало да бъде в къщата — казва тя.

— Мили боже! Вече и двете сте ми на главата — изохква той.

— Знам кой работи тук — заявява племенницата ми по начин, който намеква, че не иска да се държи враждебно с него. — Имена, възраст, адреси. Знам много повече, отколкото ми се иска, за тези задници. Опиши ми неидентифицираната жертва.

— Горе-долу с твоя ръст и на твоята възраст — отговаря Марино. — В началото на трийсетте. Поне така предполагам, защото не изглежда много готина с отрязана глава. Къса тъмна коса. Бяла. Кльощава и кокалеста. Прилича на жена, която тренира страшно много и не си пада по мъже.

Луси не му обръща внимание.

— Тук не работи жена с такова описание, нито толкова млада. Тримата работници по поддръжката и градинарят са на четирийсет и четири, петдесет и две и шейсет. Дошли са от Тексас, Аризона и Невада. Готвачът е французин. Той е на четирийсет и девет. Икономката е южноамериканка на четирийсет и три и твърди, че почти не говори английски. Партньорите в бизнеса са двама американци и двама англичани, мъже над четирийсет. Накрая са Ломбарди и Каминска, за които се носят слухове, че имали нещо повече от служебна връзка. Да, наричали са я Ика, а не Айка — подигравателно добавя тя.

— Убиецът е влязъл в къщата също като вас, покрай каменните колони, и е отворил тази врата — казва Марино и очевидно преосмисля мнението си, че търсим точно Хейли Суонсън.

— Ами ключалката? — пита Луси, посочвайки биометричната ключалка, докато си слага ръкавиците.

— Допреди няколко часа небето беше синьо. Възможно е при хубаво време да са оставяли предната врата отворена, а само вътрешната затворена — обяснява Марино, като отваря мрежа против насекоми, единственото, отделяло хората от „Дабъл Ес“ от човека, прерязал гърлата им.

— Кой казва, че са държали предната врата отворена?

Луси не вярва в това, а аз си припомням каква беше, когато си изкарваше хляба като ченге.

Докато работеше за ФБР и по-късно за Бюрото за алкохол, тютюн и оръжия, тя бе толкова впечатляваща, че накрая се отърваха от нея. Може би в ДНК-то на Скарпета е заложено, че не можем да работим за никого. Ние сме самотни рейнджъри, трябва да сме начело и да се набутваме право в неприятностите.

— Споменаха ми, че може това да е обяснението — отговаря Марино. — Един от работниците каза, че я е виждал отворена при хубаво време, когато много хора се мотаели и навън, и вътре.

— Лъжат — възразява Луси. — Знаят кой е.

— Добре, че си тук. Сега мога да се прибера у дома и да забравя за случая.

— Четиримата партньори са вън от града, така че кой е можел да се мотае навън-навътре? — логично пита Луси. — А и тази сутрин не беше много топло, макар че слънцето грееше.

— Има и задна врата и врата за мазето. И двете са заключени и с резета. Значи той е влязъл оттук също като вас — повтаря Марино. — Може да е имал достъп, защото отпечатъкът му е бил сканиран преди. С други думи, да е бил човек, когото познават.

— Това щеше да свърши работа, ако разполагахме с отпечатъците му. Прав си — казва Луси. — Можеш да се прибереш у дома и да забравиш.

Марино се опитва да сдържи усмивката си. Мъчи се толкова упорито да изглежда свиреп, че направо ме разсмива.

— Като имам предвид какво внимание са обръщали на сигурността, трудно ми е да повярвам, че ще оставят предната врата отключена и отворена — съгласявам се с Луси.

— По никакъв начин — добавя тя. — Провери ли какво се е записало на камерите?

— Не, по дяволите. Аз съм пълен идиот — отвръща Марино.

В просторното помещение има четири офиса в редица, които се състоят от работни места с форма на подкова с вградени бюра и шкафове.

Всяко работно място има телефон с многобройни линии и няколко монитора. Човек трябва да си представи финансови експерти, които постоянно наблюдават борсите и инвестициите. Не забелязвам нито лист хартия, нито молив, химикалка или каквато и да било следа, че някой от служителите има семейство или хоби. Представата е за прозрачен бизнес, открито общуване и другарство, но създава празно фалшиво усещане, сякаш виждам изложбена зала или филмов декор. Имам чувството, че никой не е работил тук дори преди хората да загинат.

Далеч вдясно има вита стълба от стоманени кабели и стъпала. Стената до нея е от стари тухли, по които висят модерни репродукции, а тази отсреща е с вградени шкафове от ясен. Мъжко място, на което липсва топлина и уют и е поне четиристотин квадратни метра. През отворената стоманена врата на съседната стая долитат гласове. Двамата конкордски детективи са в това помещение, което трябва да е друг офис, частният кабинет на шефа в лявото крило на сградата, където Ломбарди и помощничката му са загинали.

В предния офис има просторна кухня с шкафове от екзотично червено дърво. От мястото, където стоя, виждам окървавения тъмен панталон, белите джобове, обърнати наопаки, и окървавените маратонки на жертвата, която все още не е идентифицирана. Съсирената й кръв е образувала голяма локва на пода зад драматична дървена скулптура вляво от гранитния плот, който блокира гледката ми. Питам Марино за джобовете.

— Полицаите ли ги обърнаха наопаки? — искам да знам. — Докато търсеха документи за самоличност?

— Не, вече си бяха обърнати. Не забравяй, че той е взел портфейлите им.

— Взел е парите и каквото друго е искал и вероятно е изхвърлил портфейлите в езерото — обажда се Луси. — Идеално място за изхвърляне, точно срещу хамбара. Минаваш покрай него, ако си тръгнал към гората пеша и искаш да изчезнеш колкото се може по-скоро оттук.

Оглеждам работните места с ергономични столове, спретнато подредени без следа от насилие. Отново ме обзема чувството за празнота. Работно време в сряда сутрин и само трима души са в службата. С изключение на убиеца, разбира се.

— Записът е изчезнал — съобщава Марино на Луси.

Прави го неохотно, сякаш му е неприятно да признае, че тя е права за нещо.

— Втора точка в полза на предумишленото убийство — отвръща тя.

— Трябва да знаеш къде да търсиш и какво — казва Марино, като избърсва потното си лице в ризата си.

Той бездруго е склонен да се поти много, а сега и кръвното му е високо, защото отново е ченге и отново пуши.

— Колко трудно може да е това? — пита Луси.

Водим този разговор близо до ченгето с лазерните карти в антрето, на чийто под са отворени черни куфари. Жълт кабел е включен в контакта на стената. Офицерът чака търпеливо със скенера. Той не се обръща към нас. Не иска да изглежда, че ни подслушва.

— В другата стая има килер с всички компоненти за съраунд звук, сървър и безжични мрежи, телефонната и охранителната им система — съобщава ни Марино, като отива до куфарчето ми за местопрестъпления и го взима.

— Сървърът — повтаря Луси с погледа на змия, която се готви да нападне. — Сървърът на „Дабъл Ес“. Е, това вече е нещо.

Тя отива до бюрата край стената, бута един от столовете с крак и вдига телефона.

— Но трябва да знаеш къде е записващото устройство — казва Марино, като ми подава куфара. — Повечето хора не биха си помислили за него, освен ако не са наясно с охранителните камери.

— Не е толкова сложно, а и може да е бил човек, който е идвал тук преди. Трябва да отнесем сървъра в лабораторията ми — казва Луси, като поглежда дисплея на телефона и натиска бутон. — Конкордската полиция може да се разпише за него, а аз ще го отнеса.

Тя минава покрай всяко бюро и проверява телефоните. Връща се до първия и отново вдига слушалката.

— Може да искаш да си запишеш това — обръща се към Марино. — Никой не се е обаждал от тези телефони от миналия петък, сякаш никой не е работил в предния офис. С изключение на този — сочи първия и му дава номера. — „Ламбант и съдружници“ — прочита изписаното на екрана.

— Какво? — възкликва Марино и се приближава до нея. — Е, това е изненада. Значи съм прав. Хейли Суонсън е бил тук и е звънял в службата си.

— Някой е звънял — поправя го Луси. — Някой е звъннал на този номер в девет и петдесет и шест тази сутрин и е говорил двайсет и седем минути. Ако човекът, бягащ през парка, е бил забелязан около единайсет, тогава говорещият вероятно е затворил по времето, когато са станали убийствата.

— Знаем кой е. Типът в анцуга с образа на Мерилин Монро. А сега знаем, че е бил тук и е говорил по телефона — решава Марино. — Хейли Суонсън. „Ламбант и съдружници“ е фирмата за връзки с обществеността, където работи приятелчето на Гейл Шиптън от неизяснен пол.

— Човек може да си помисли, че са обсъждали рекламата на „Дабъл Ес“ — намесвам се. — Може би Суонсън е човекът, когото Ломбарди е взел от гарата тази сутрин.

— Точно така — съгласява се Марино.

— Предполагам, че поне знаем как Гейл се е запознала с него. И двамата са били гъсти с „Дабъл Ес“ — промърморва Луси равнодушно. — Потвърдихте ли с кого е била в бар „Сай“ снощи?

— Говорела с човек, който не бил редовен посетител. Може да е бил Суонсън. Има логика, след като той е съобщил за изчезването й. Заведението било претъпкано и Гейл стояла до бара заедно с много други хора. Така поне казаха свидетелите.

— Но защо някой би взел влака дотук, вместо да шофира? — любопитствам. — Защо човек от фирма за връзки с обществеността би го направил?

— Хейли Суонсън — казва Луси със съмнение. — И сигурно трябва да заключим, че около час по-късно е убил всички и е избягал.

— Не ти е работа да правиш заключения — грубо казва Марино.

— По-рано днес ни казаха, че той кара джип „Ауди“ — напомням му.

— Издирваме го. Не е пред дома му в Съмървил, нито в службата му в Бостън — отговаря Марино. — Колегите му не са виждали нито него, нито джипа му днес, но той им звъннал.

— Обаждането е оттук — казва Луси. — Някой е звъннал.

— Защо Суонсън не е шофирал дотук? — питам.

— Когато го намерим, ще му се наложи да даде доста обяснения. Но смятам, че не е искал да видят колата му пред „Дабъл Ес“, защото е възнамерявал да извърши убийствата — отговаря Марино. — Разумна причина да не караш собствената си кола.

— Предполагам, че това не е всичко — възразява Луси. — Тези убийства не изглеждат планирани.

— Никой не те кара да предполагаш — отново я нагрубява Марино.

Луси не му обръща внимание.

— Някой провери ли при чичо му в бедняшкия квартал? — питам.

— Пратих Мачадо там, но още не ми се е обадил.

Луси разкопчава белия си гащеризон и сваля ръкавиците си, сякаш й е горещо и има идея какво трябва да се направи.

— Налага се да изкараме сървъра оттук, преди това да стане невъзможно — заявява тя.

— Разбирам.

Марино знае какво си мисли племенницата ми и е обзет от противоречиви чувства, също както с телефона на Гейл Шиптън.

Иска помощта на Луси, но се страхува от нея. Знае, че ако ФБР сложи ръка на сървъра преди нас, няма и да чуем повече за него. Гранби ще проведе пресконференция и ще говори решително за съвместната работа с местните агенции, но действителността е, че когато уликите попаднат в националните лаборатории в Куонтико, вече и дума не може да става за съвместна работа.

И това е в най-добрия случай. Марино не знае нищо за подправянето на доказателства. Не знае за Габриела Лагос и изчезналия й син, Мартин, който уж оставил ДНК-то си на чифт бикини в скорошен случай във Вашингтон. Марино няма представа колко трудно ще ни е да работим по убийствата тук, освен ако не се задействаме решително и безмилостно. Решавам да хвърля вината върху медиите. Марино ще приеме това като неизбежно препятствие, което да се стреми да избегне.

— Зависи колко ще се раздуе работата. Голям случай и сходен с онова, което тъкмо видях в Кънектикът. Телевизионни екипи навсякъде, а хората, които се опитват да си вършат работата, биват стъпкани — поглеждам го и той схваща.

— Мамка му, така е.

— Говори ли с Бентън?

— Накратко.

— Тогава знаеш какво ще стане — продължавам. — Той трябваше да предаде определена информация на Гранби, който вече прави изявления пред пресата.

— Фалшиви — намесва се Луси. — ФБР вече се включи, идват насам.

— Да, Дядо Коледа идва в града — ядосано изсумтява Марино. — Чувам звънчетата по шейната му. Ще кацне на покрива всеки момент, дяволите да го вземат. Ама че шибана история. Какво стана с това да си вършиш работата и да защитаваш обществото, както би трябвало да правим?

— Ти казваше същото и преди двайсет години — напомням му.

— Хората все още са кретени.

— Не разполагаме с много време преди напълно да ни отнемат контрола — казвам.

— Това, което ще потърсиш след като се е случило нещо такова, освен ако не си пълен идиот, е записващото устройство — връща се Луси към идеята си. — Появяваш се тук и камерите те записват. Не ти пука, защото причината за идването ти е съвсем нормална. Не си се отбил, за да извършиш престъпление. Но нещо се обърква и сега се налага да се оправяш. Намираш килера, защото е прекалено късно да срежеш кабелите на камерите.

— Възможно е — съгласява се Марино намръщено, — но трябва да знаеш как изглежда записващото устройство.

— Той трябва да го е грабнал. Съмнявам се, че е тичал през парка с него подръка. Не би го изхвърлил в гората, нито на друго място, където може да бъде намерено. Няма да е лошо да извикаш водолази, които да претърсят езерото.

— Но то няма да работи, ако е било във водата.

Марино иска да си даде вид, че поне се опитва да се съпротивлява на Луси, но не успява.

И тримата сме заедно в този случай, както е било винаги.

— Не съм сигурна какво ще успеем да възстановим — казва Луси. — Зависи от модела, марката и колко защитена е записаната информация. По-важният ми въпрос е дали видео и аудио може да са били прехвърлени на мрежа за дистанционно наблюдение на компютър, например в друга част на имота. Ако други хора са наблюдавали, може да са видели поне част от случилото се.

— Не съм имал възможност да проверя всичко — оправдава се Марино, без да погледне Луси в очите.

Мрази чувствата си към нея и мисли, че може да ги скрие, но греши.

— Хамбарът и бараките, спалните — казва Луси. — Навсякъде, където може да има работни места или дори лаптопи и таблети, някой може да е видял нещо, за което не ти е споменал. Имаш ли нещо против да проверя? — дипломатично пита тя.

— Не докосвай нищо — нарежда й Марино.

— Трябва да отнеса и сървъра.

— Стой вън от килера и не докосвай нищо.

— Кой тогава ще се увери, че данните не са изтривани дистанционно, например от Ню Йорк, от Каймановите острови или някъде другаде? — пита го тя.

— Е, да, ти знаеш всичко за дистанционното изтриване.

— Кой ще проникне през пластовете охрана? Предполагам, че можеш да разпиташ за паролата на системните администратори. Може пък някой да ти я каже.

— Не съм те молил за помощ.

— Е, честита Коледа, Марино. ФБР ще кацне на покрива, преди да се усетиш — отвръща Луси. — Предполагам, че можеш да им предадеш сървъра. Може би преди да се пенсионираш, ще ти кажат какво има на него. Но по-вероятно е да не го направят.

Тя излиза през предната врата. Стъпките й се отдалечават по верандата.

— Трябва да го извадиш оттам и го знаеш — казвам спокойно. — Имам чувството, че дори и Бентън би го предложил.

Внимавам какво говоря, тъй като наоколо има и други хора, но по начина, по който поглеждам Марино, той загрява, че има сериозен проблем, много по-голям отколкото си мисли.

— Господи!

Лицето му е тъмночервено, когато се вторачва в ченгето с лазерните карти в другия край на стаята.

Ако полицаят ни чува, не го издава с нищо. Но никое ченге бездруго не би станало доносник на ФБР.

— Тя знае какво прави. Аз също. А и ти ще узнаеш много.

Задържам погледа на Марино. Той няма представа за какво говоря, но загрява, че си имаме сериозен проблем.

— Какво пък, мамка му — изсумтява и набира номер на телефона си. — Направи го — казва, когато Луси отговаря. — Не разбърквай нищо и не говори с никого. Опаковай го и го отнеси в КЦК. И внимавай да не оплескаш нещо. Доверявам ти се.

Той затваря телефона и насочва вниманието си към мен.

— Ще ти разкажа всичко подробно, докато обикаляме. Ще ти покажа какво точно мисля, че е направил убиецът.

— Не сега — възразявам. — Ще оставя жертвите да ми кажат какво е направил.