Прерията

ГЛАВА IX

След като показахме на читателя как Ишмаел Буш бе настанил семейството си, и то при обстоятелства, които биха отчаяли мнозина други, отново ще пренесем сцената на действието само на няколко мили от току-що описаното място, при което обаче ще запазим съответната последователност във времето. Точно когато скватерът и синовете му тръгнаха на лов, както разказахме в предишната глава, на една поляна, в блатистата низина край брега на малка речица, на един изстрел от лагера, двама мъже обсъждаха достойнствата на апетитния бизонски гръб, приготвен по техен вкус, с пълно разбиране на особените качества на това лакомство. Този превъзходен къс беше внимателно отделен от съседните по-малко ценни части на животното и увит в парче кожа заедно с космите, бе изпечен, както е обичаят, на жарава, в изкопана в земята дупка, и сега лежеше пред собствениците си като шедьовър на готварското изкуство на прерията. Както по сочност, крехкост и своеобразен вкус, така и по хранителност това ядене би могло да претендира за решително превъзходство пред натруфените яденета и сложни творения на най-прочутите майстори-готвачи, макар че сервирането на този деликатес беше съвсем непретенциозно. Двамата простосмъртни, на които се бе паднало щастието да се насладят на това изискано лакомство на американската пустиня, на което здравият апетит служеше за отлична подправка, явно отдаваха дължимото на тази ценна придобивка.

Единият, на чиито познания в кулинарното изкуство другият дължеше богатата си гощавка, като че ли не бързаше да се възползва от резултата на своето майсторство. Наистина и той ядеше, дори с наслада, но и с оная неизменна умереност, с която старостта умее да обуздава апетита. Затуй пък сътрапезникът му никак не беше склонен към такова въздържане. Този човек в разцвета на младостта и мъжествената сила с най-дълбоко увлечение отдаваше почит на творението на по-стария си другар. Лапайки една подир друга вкусните мръвки, той току извръщаше очи към приятеля си, сякаш да изрази с благ поглед признателността, която не можеше да изкаже с думи.

— Режи тук, момче, по-близо до сърцето — напътстваше го траперът, защото не друг, а престарелият обитател на тези необятни равнини гощаваше така пчеларя. — Отрежи си от сърцевината; там ще намериш истинска храна, каквато само природата може да ти даде, без да има нужда да й придаваш несвойствен вкус с разни подправки или с вашата лютива горчица.

— Ех, да имах само чашка медовина — рече Пол, като волю-неволю се спря да си поеме дъх, — кълна се, това ще бъде най-силната храна, която може да се предложи на човека!

— Да, да, право казваш! — отвърна старецът с присъщия си смях, зарадван от душа, като виждаше, че е направил безмерно удоволствие на госта си. — Точно така, силна е и дава сила на тоя, който я яде!… На, Хекторе! — Той хвърли къс месо на търпеливото куче, което го гледаше умислено и тъжно. — И ти, приятелю мой, като господаря си, на стари години трябва да подкрепяш силите си. Гледай, момко, пред теб стои куче, което цял живот е яло и спало умерено и подобаващо и се е чувствало, бих добавил — по-добре от който и да било крал! И защо? Защото е ползвало както се полага даровете на своя Творец, а не е злоупотребявало с тях. То е създадено като куче и се храни по кучешки. Човек също е създаден от Бога, но лапа като гладен вълк. Хектор излезе добро и умно куче, а и целият му род беше такъв: верен нюх и вярно другарство. Знаеш ли по какво се различава в яденето жителят на селищата от обитателя на пустинята? Не, виждам ясно по апетита ти, че не знаеш, затова ще ти кажа. Единият се учи от човека, другият — от природата. Единият мисли, че може да добави нещо към даровете на Твореца, докато другият смирено им се наслаждава. Ето в това е цялата тайна.

— Виж какво, траперю — проговори Пол, твърде малко усвоил нравоученията, с които събеседникът му бе сметнал за нужно да подправи гозбата, — всеки ден, докато сме на това място — а тези дни май ще бъдат безчет, — ще убивам по един бивол, а ти ще изпичаш месото му!

— Не бих ги обещал това, не бих ти обещал! Животното си е хубаво, която и негова част да вземеш, и е създадено за храна на човека, ала не искам да бъда свидетел и съучастник в такова разсипничество — да убиваш по един бивол всеки ден!

— Какво ти разсипничество, дявол да го вземе! Щом е толкова вкусен, наемам се, старче, да изям един цял, дори с копитата… Охо, кой иде? Някакъв дългонос, доколкото виждам, и носът го е насочил по вярна следа, ако тоя човек е тръгнал на лов за хубава трапеза.

Човекът, който прекъсна разговора и предизвика последната забележка на Пол, вървеше с отмерена крачка по брега на речицата към двамата сътрапезници. Тъй като във външността му нямаше нищо застрашително или враждебно, пчеларят не само не прекъсна чревоугодните си занимания, но, напротив, като че ли се нахвърли още по-настървено върху печеното, сякаш се боеше, че месото няма да стигне да нагости както трябва всички, които щяха да си поделят сега вкусните мръвки. Траперът обаче се държеше съвсем другояче. По-умерен в яденето, той беше вече сит и посрещна новодошлия с добродушен поглед, който ясно говореше, че гостът е желан и пристига тъкмо навреме.

— Приближи се, приятелю — каза той и махна с ръка, като видя, че странникът се спря за миг и очевидно се колебаеше. — Приближи се, казвам. Ако гладът ти е пътеводител, довел те е тъкмо където трябва. Ето ти месо, а този младеж ще ти даде царевични пуканки, по-бели от планински сняг. Приближи се, не се бой. Не сме хищни зверове, които се самоизяждат, ами християни, приемащи с благодарност това, което благоволи да им даде Господ.

— Уважаеми ловецо — отвърна докторът, защото това беше действително нашият естествоизпитател, излязъл на ежедневната си изследователска обиколка, — много се радвам на тази щастлива среща: ние и двамата обичаме един и същ занаят и трябва да бъдем приятели.

— Боже Господи! — възкликна старецът и без да спазва никакво приличие, се разсмя в лицето на учения. — Ами че това е същият човек, който искаше да ме убеди, че името на животното може да измени природата му! Ела, приятелю, и бъди добре дошъл, макар че от четене на много книги мозъкът ти е поразмътен. Седни и след като изядеш това парче, ще ми кажеш знаеш ли как се нарича създанието, което ти предлага месото си за храна.

Очите на доктор Бациус (от почит към добрия човек ще го наречем с името, което най-много му се нравеше) — очите на доктор Бациус изразиха искрено задоволство, като чу това предложение. Дългата разходка и свежият вятър бяха възбудили апетита му и едва ли сам Пол Ховър беше по-склонен да оцени готварското изкуство на трапера, отколкото любителят на природата, когато до ушите му стигна приятната покана. Избухвайки в кикот, който премина в глупава усмивка, когато се опита да го подтисне, докторът се разположи на посоченото място до стареца и без по-нататъшни церемонии се приготви да пристъпи към яденето.

— Бих се срамувал от професията си — каза той, като дъвчеше с явно удоволствие къс месо и същевременно се мъчеше скришом да разгледа опърлената и обезобразена кожа, — да, бих се срамувал от професията си, ако на американския континент се намери животно или птица, които да не бих могъл да разпозная по някой от многобройните белези, с които са охарактеризирани в науката. Това е… хм… Месото е сочно и вкусно… Ще ми позволиш ли, приятелю, да взема шепичка от твоите пуканки?

Пол, който продължаваше да яде с неотслабващо усърдие и поглеждаше изпод око другите, досущ като куче, заето с такава приятна работа, му подхвърли торбичката си, без да сметне за нужно да прекъсне своето занимание.

— Ти каза, приятелю, че имало много начини да разпознаеш едно животно? — забеляза траперът, който слушаше внимателно.

— Много… много, и безпогрешни. Да речем, месоядните животни се познават по резците.

— По какво? — попита траперът.

— По зъбите, с които природата ги е снабдила като средство за отбрана и за разкъсване на храната. Освен това…

— Тогава потърси зъбите на това създание — прекъсна го траперът, който искаше на всяка цена да уличи в пълно невежество човека, намислил да се мери с него по познаване на дивеча. — Обърни парчето и ще видиш.

Докторът изпълни този съвет, разбира се, безуспешно, макар и да се възползва от възможността да хвърли още един поглед на сбръчканата кожа.

— Е, приятелю, намери ли каквото ти трябва, за да познаеш каква е тази твар — патица или сьомга?

— Доколкото разбирам, животното не е цяло.

— Има си хас да е цяло! — провикна се Пол, който така се бе натъпкал, че най-после трябваше да спре, за да си поеме дъх. — Аз самият ометох някой и друг килограм от тоя нещастник според най-точния кантар западно от Алеганите. Все пак можеш да си подкрепиш душата с останалото. — Той изгледа със съжаление един къс, достатъчен да нахрани двайсет души, но от който бе принуден да се откаже, тъй като не можеше да преглътне нито хапка повече. — И режи по-близо до сърцето, както казва тоя старец, там е най-хубавото.

— Сърцето ли?! — възкликна докторът, вътрешно зарадван, че му предоставят да разгледа определен орган. — Добре, дайте ми да видя сърцето — то веднага ще ми помогне да определя вида на животното… Хм, това, разбира се, не e cor42… Да, ясно: като се има пред вид склонността на животното към тлъстеене, то трябва да се причисли към групата Belluae43.

Прекъсна го продължителният и сърдечен, но все тъй беззвучен смях на трапера, който обиденият естественик сметна за твърде неуместен — такова държане не само пресича мигновено хода на речта, но и предизвиква застой в течението на мисълта.

— Чуваш ли го: това животно било от групата на дебелите! — каза старецът, доволен от явното смущение на съперника си. — И разправя, че нямали кора! Слушай, човече, при все че си назубрил много книги и си служиш със засукани думи, ти си по-далеч от истината, отколкото от населено място; и ще ти кажа направо — няма да те разбере нито едно племе и нито един народ източно от Скалистите планини. Каквито и склонности да имат, тия животни пасат из прериите с десетки хиляди, а това в ръката ти е сочен къс от биволски гръб, за какъвто би мечтал всеки стомах!

— Престарели приятелю — рече Овид, мъчейки се да подтисне растящото раздразнение, което според него не подобаваше на докторското му достойнство, — твоята система е погрешна както в предпоставките, така и в заключенията, а класификацията ти е тъй объркана, че в нея са смесени всички научни особености. Биволът съвсем не е надарен с гърбица, а месото му не е тъй вкусно и здравословно, както несъмнено трябва да се охарактеризира предметът на нашето внимание…

— Тук аз съм против теб и решително за трапера — прекъсна го Пол Ховър. — Човек, който казва, че биволското месо не е хубаво, не е достоен да го яде!44

Докторът, който досега едва бе удостоявал пчеларя с поглед, при това вмешателство изгледа вторачено младежа, сякаш внезапно го бе познал.

— Главните отличителни черти на твоето лице, приятелю — произнесе той, — са ми познати. Виждал съм или теб, или някой друг образец от твоя клас.

— С теб се срещнахме в горите на изток от Голямата река и ти ме увещаваше да проследя един жълт стършел до гнездото му: като че ли не виждам добре и мога посред бял ден да взема друга твар за медоносна пчела! Сигурно помниш, че скитахме с теб цяла седмица. Ти гонеше жабите и гущерите си, аз търсех хралупи и дънери и хубава работа свършихме и двамата! Аз напълних гърненцата си с най-сладкия мед, който ми се е случвало да изпращам досега в селищата, а отгоре на това и си отнесох в къщи цяла дузина кошери.45 А чантата ти пращеше от твоя пълзящ музей. Не съм имал досега смелост да те запитам направо, странниче, ала ти, както ми се струва, събираш всякакви чудновати неща?

— Да, това е още една тяхна пакостна прищявка! — възкликна траперът. — Убиват и елени, и лосове, и диви котки, и всякакви там зверове, дето бродят из горите, натъпкват ги с непотребни парцали, слагат на главата им стъклени очи, а после ги излагат на показ и ги наричат „твари божи“. Като че ли изделие на простосмъртен може да се сравнява с това, що е създал Бог!

— Познавам те, как да не те познавам! — отвърна докторът, на когото жалбата на стареца очевидно не направи никакво впечатление. — Познавам те — и протегна сърдечно ръка на Пол. — Беше много плодотворна седмица, както ще докажат някой ден моите хербарии и каталози. Да, млади човече, много добре те помня. Ти си от класа бозайници, разред — примати, род — Homo46, вид — кентъкийски. — Естественикът млъкна, за да се усмихне на собствената си шега, и продължи: — След като се разделихме, аз предприех далечно пътешествие, за което сключих компактум, или споразумение, с някой си Ишмаел…

— Буш! — прекъсна го нетърпеливият и прибързан Пол. — Ей Богу, траперю, това е същият кръвопускач, за когото ми разказваше Елен!

— Значи, Нели не се е отнесла към мен с нужното уважение — отвърна простодушният доктор, — защото аз съвсем не спадам към флеботомичната47 школа и предпочитам да си служа със средства, които пречистват кръвта, а не да пускам кръв.

— Неправилно се изразих, добри ми странниче. Момичето те нарече „изкусен лекар“.

— В такъв случай е преувеличила заслугите ми — продължи доктор Бациус, като направи скромен поклон. — Все пак Елен е добро, мило и при това смело момиче. Да, винаги съм намирал Нели Уейд мило и приятно момиче!

— Я гледай! Намирал си, а?! — извика Пол, като захвърли мръвката, която смучеше, защото никак не му се оставяше вкусното ядене, и впи свиреп поглед право в устата на неподозиращия лекар. — Ти, странниче, май искаш да сложиш и Елен в колекцията си?

— Не бих докоснал косъм от главата й за всички съкровища на растителния и животинския свят! Аз обичам това дете; изпитвам към него чувство, което може да се нарече amor naturalis48 или по-право paternuf, сиреч бащинска любов.

— Така ли?… Е, това вече по подхожда при такава разлика в годините — вметна хладно Пол и пак протегна ръка да вземе захвърления къс месо. — Иначе щеше да бъдеш като стар търтей, който плюска и се рои ведно с младите пчелици.

— Да, разумно говори, защото се води от природата — забеляза траперът. — Но, приятелю, ти каза, че си живеел в лагера на някой си Ишмаел Буш?

— Точно така. По силата на компактум…

— Не зная за какъв звяр става дума, макар че на стари години се занимавам с капани, за да се препитавам. Ала отдавна съм престанал да убивам повече животни, отколкото са ми нужни за храна и за облекло… Във всеки случай видях с очите си как сиуксите нахълтаха в лагера ви и отмъкнаха добитъка; не оставиха на тоя клетник, когото наричаш Ишмаел, нито еднокопитни, нито двукопитни.

— С изключение на Азинус — промърмори докторът, който в това време се справяше с порцията си от биволско месо, забравил дори да мисли за научната характеристика на своето блюдо. — С изключение на Азинус доместикус американус.

— С радост чувам, че са се запазили толкова много, макар и да не зная колко чинят животните, които споменаваш, ала, в това няма нищо чудно, тъй като отдавна не съм стъпвал в селище. Но няма ли да ми кажеш, приятелю, какво носи преселникът под бялото платнище, та го пази като вълк, който се бори с остри зъби за оставения от ловеца труп?

— Значи и ти си чул за това! — възкликна докторът и от изненада изпусна парчето, което се готвеше да налапа.

— Не, нищо не съм чул, само видях платнището, а като поисках да разбера какво е скрито под него, едва не ме изядоха за това страшно злодеяние.

— Едва не те изядоха ли?! Значи, животното трябва да е месоядно! Много е кротко, за да бъде Ursus horribilis; да беше Canis latrane49, щеше да го издаде гласът му. Ако пък принадлежеше към рода Ferae50, Нели Уейд нямаше да влиза тъй спокойно при него. Уважаеми ловецо, самотният звяр, затварян денем в оная кола, а нощем — в палатката, обърква моя ум повече, отколкото целият останал списък на quadrupedis51 и то по съвсем проста причина: не зная как да го класифицирам.

— Мислиш ли, че е хищник?

— Зная, че e quadrupes. Опасността, на която си бил изложен, показва, че е месоядно.

По време на това заплетено обяснение Пол Ховър седеше мълчалив и замислен и с дълбоко внимание поглеждаше ту единия, ту другия от събеседниците. Но изведнъж нещо в тона на доктора го накара да се оживи. Последният едва бе успял да доизкаже мнението си и младият човек запита внезапно:

— Моля те, приятелю, кажи ми какво значи „квадрупес“?

— Каприз на природата, при който тя по-малко, отколкото във всичко друго, е проявила безграничната си мъдрост. Ако чифт крайници можеха да се заменят с чифт въртящи се лостове, в съгласие с усъвършенстването в моя нов разред phalangacrura, на простонароден език — лостоноги, цялата конструкция ще придобие съвършенство и хармоничност. Но тъй като квадрупесът е конструиран такъв, какъвто си е, аз го наричам просто каприз на природата. Да, нищо друго освен каприз на природата.

— Виж какво, странниче, ние в Кентъки не отбираме много от книжни думи. „Каприз“ е толкова разбрано за нас, колкото и квадрупес.

— Квадрупес значи животно с четири крака, тоест звяр.

— Звяр ли? Да не би да мислиш, че Ишмаел Буш кара в оная кола звяр в клетка?

— Не мисля, а зная. Аз вече те осведомих, че по силата на компактум пътувам с горепосочения Ишмаел Буш, но макар и да се задължих да изпълнявам известни функции, докато трае пътуването, няма условие, което да гласи, че въпросното пътуване трябва да бъде sempiternum, тоест вечно. Освен това, макар че едва ли може да се каже, че този край е всестранно изучен, защото всъщност за естественика е девствена територия, все пак той е крайно беден откъм съкровища на растителното царство. Затова отдавна щях да се отдалеча на неколкостотин мили по на изток, ако известна вътрешна подбуда не ме подтикваше да проуча въпросното животно и съответно да го опиша и класифицирам. Ето защо — продължи той, като сниши глас, сякаш да довери някаква важна тайна — все още храня известна надежда, че ще убедя Ишмаел да ми позволи да направя дисекция.

— Виждал ли си това същество?

— Не чрез органите на зрението, а чрез по-непогрешимия път на умозрението: посредством заключенията на разума и чрез дедуктивни изводи от научни предпоставки. Аз наблюдавах навиците на животното, млади човече, и мога смело да твърдя въз основа на доказателства, които обикновен наблюдател би пренебрегнал, че то има огромни размери, тежкоподвижно е, може би в състояние на летаргия, много лакомо и, както проличава сега от преките показания на този почтен ловец, свирепо и месоядно!

— Много бих желал, странниче — рече Пол, на когото описанията на доктора правеха силно впечатление, — да се уверя действително ли това същество е звяр.

— В това отношение, освен многобройните доказателства, произтичащи от навиците на животното, аз имам твърденията на самия Ишмаел. И най-малкото звено на моята дедукция е обосновано. Млади човече, аз не се водя от празно, просташко любопитство, защото моите научни изследвания, както скромно се надявам, първо, служат на напредъка на науката и, второ, принасят полза на ближните ми. Аз се измъчвах тайно от желание да узная какво се крие в палатката, която Ишмаел пази тъй грижливо и която според нашия договор за определен срок не бива да приближавам повече от определен брой лакти, за което той ме накара да се закълна — jurare per deos52. Клетвата, или jurandum, е сериозна работа, не бива да се гледа леко на нея. Но тъй като участието ми в експедицията зависеше от това условие, съгласих се, като си запазих правото винаги да наблюдавам отдалеч. Преди десетина дни Ишмаел, като видя състоянието ми, се смили над скромния любител на науката и ми съобщи факта, че в колата имало звяр, донесен в прерията като примамка — възнамерявал чрез него да подмами други животни от същия вид или дори род. Оттогава задачата ми се опрости: остава ми само да наблюдавам навиците на животното и да записвам резултатите. Когато стигнем определеното място, където тези животни, както казват, изобилствали, ще имам възможност свободно да разгледам тоя екземпляр.

Пол продължаваше да слуша в дълбоко мълчание, докато докторът завърши странното си, но тъй характерно за него обяснение; едва тогава пчеларят поклати недоверчиво глава и счете за уместно да възрази:

— Ех, странниче, старият Ишмаел те е напъхал чак до дъното на хралупа, където ти би имал от очите си не повече полза, отколкото търтеят от жилото си. Аз също зная нещо за тая кола и мога да кажа, че улових скватера в нагла лъжа. Слушай, приятелю: мислиш ли, че момиче като Елен Уейд ще дружи с див звяр?

— Че защо не, защо не? — повтори естественикът. — Нели е любознателна и често поглъща с удоволствие съкровищата на знанието, които понякога по неволя пръскам из тая пустиня. Защо да не може да изучава навиците на някое животно, пък ако ще да е и носорог?

— По-полека, по-полека! — пресече го пчеларят, не по-малко уверен в себе си и макар и не образован като учения, но не по-зле осведомен по въпроса. — Ако не се лъжа, Елен е храбро момиче и има собствено мнение. Ала въпреки храбростта и смелите си съждения в края на краищата тя си е само жена. Колко пъти съм я виждал да плаче…

— Значи, се познаваш с Нели?

— Ни най-малко. Но зная, че жената си е жена. И да прочете всички книги в Кентъки, Елен Уейд няма да влезе сама в палатка с хищен звяр!

— Струва ми се — забеляза траперът спокойно, — че тук има нещо тъмно и нечисто. Аз лично съм свидетел, че преселникът не обича да надничат в палатката, и имам сигурно доказателство — много по-сигурно от твоите, — че в колата няма клетка със звяр. Ето на Хектор. Куче от добра порода и с такъв тънък и верен нюх, че и ръката на Всевишния не би могла да създаде нещо по-добро. Ако там има звяр, това куче отдавна щеше да каже на господаря си.

— Нима искаш да противопоставиш кучето на човека, свирепостта — на знанието, инстинкта — на разума! — кипна докторът. — По какъв начин, смея да попитам, една хрътка може да определи навиците, вида или даже рода на животното, както би ги определил мислещият образован човек, въоръжен с научни знания, покорител на природата?

— По какъв начин ли? — повтори хладнокръвно старият горски скитник. — Ослушай се; и ако мислиш, че един даскал може да те научи на разум по-добре от Господа, ще видиш сам колко много се заблуждаваш. Чуваш ли как шумоли нещо в гъсталака? От пет минути вече пращят клонки. Я ми кажи сега, каква е тази твар?

— Надявам се, че не е кръвожаден звяр! — възкликна докторът, който още пазеше жив спомен от неотдавнашната си среща с Vespertilio horribilis. — Вие имате пушки, приятели, няма ли от предпазливост да ги заредите? Не разчитайте много на моята сачмалийка.

— Май че е прав — отзова се траперът и в отговор взе пушката от мястото, където бе лежала по време на обеда, и насочи дулото и във въздуха. — Е, как се казва тази твар?

— Това е извън възможностите на човешките знания! Сам Бюфон не би познал четириного ли е това животно, или е от разреда Serpentes53! Овца ли е или тигър!

— Тогава твоят Буфон е глупак пред моя Хектор! Хей, песчо! Какво има там, кученцето ми? Да го подгоним ли, или да го оставим да мине?

Кучето, което вече бе предупредило опитния трапер с потрепване на ушите, че е подушило приближаването на непознато животно, вдигна глава от предните си лапи и леко разтвори уста, сякаш да покаже остатъците от зъбите си. Но изведнъж, отказвайки се от враждебното си намерение, зина широко, отърси се и отново легна мирно.

— Е, докторе — извика траперът победоносно, — уверен съм, че в храсталака няма нито дивеч, нито хищен звяр; а е много важно да знае това човек, който е вече твърде стар, за да си пилее напразно силите, и все пак не би желал да стане гозба на пантера!

Кучето прекъсна господаря си, като изръмжа, но и сега не вдигна глава от земята.

— Там има човек! — възкликна траперът и стана. — Има човек, ако разбирам правилно държането на кучето си. Ние с хрътката не си казваме много, но рядко се случва да не се разберем!

Пол Ховър скочи светкавично и като насочи пушката си напред, викна заплашително:

— Ако си приятел, приближи се; ако си враг, не чакай добро!

— Приятел, бял и, смея да твърдя, християнин! — отвърна глас от шумака. В същия миг храстите се разтвориха и само след секунда се показа говорещият.