Прерията

ГЛАВА X

Всеизвестно е, че дълго преди обширните земи на Луизиана да сменят господарите си за втори и, надяваме се, за последен път, в неохраняваната й територия често проникваха бели авантюристи. Полуцивилизовани ловци от Канада, същата категория хора, но малко по-просветени, от Щатите и метиси, тоест полубели-полуиндианци, които се причисляват към белите, се пръснаха да живеят сред различните индиански племена или да изкарват оскъдното си препитание, усамотени из пущинаците, обитавани от бобрите и бизоните или на местното наречие — биволи54.

Ето защо никак не беше обичайно да се срещат непознати из пустинните равнини на Запада. По белези, неуловими за неопитно око, жителят на граничните райони познаваше, че има наблизо свой сънародник, и според нрава или интересите си избягваше неканения гост или търсеше сближение с него. Обикновено тези срещи минаваха мирно; защото имаха да се страхуват от един общ враг — коренните и може би най-законни жители на страната. Но не бяха редки случаите, когато завистта и алчността водеха до печална развръзка — до открито насилие и безжалостно предателство. Затова, когато двама ловци се срещнеха в американската пустиня — както понякога намираме за удобно да наричаме тази област — обикновено те се приближаваха един към друг подозрително и предпазливо, като два кораба в гъмжащо от пирати море: нито една от двете страни не иска да издаде слабостта си, като покаже недоверие, нито една не е склонна да направи първата приятелска стъпка, която може да я обвърже и да затрудни отстъплението.

В известна степен такава беше и описваната среща. Непознатият пристъпяше решително, но без да из-пуска от очи нито едно движение на тримата сътрапезници, като от време на време нарочно позабавяше крачка, сякаш се опасяваше да не би приближаването му да бъде много прибързано. От друга страна, Пол изчакваше, играейки си със спусъка на пушката: гордостта не му позволяваше да внуши на непознатия мисълта, че трима могат да се страхуват от един-единствен човек, но в същото време благоразумието му подсказваше да не пренебрегва съвсем обичайните предпазни мерки. Забележимата разлика в начина, по който двамата организатори на пиршеството посрещаха гостите си, се дължеше главно на разликата във външността на първия и втория пришълец.

Докато естественикът изглеждаше несъмнено мирен човек и разсеян чудак, то новодошлият беше силен на вид, а по стойка и походка не беше трудно да се познае веднага, че е военен. Той носеше на главата си войнишко кепе от тънко синьо сукно, от което висеше замърсен златист пискюл и което беше почти потънало в гъсти, къдрави, смолисточерни коси. Около шията му беше завързана небрежно широка черна копринена вратовръзка. Беше облечен в тъмнозелена ловджийска дреха, украсена с ресни и ширити, каквито можеха да се видят понякога по униформата на пограничните войски на Конфедерацията. Под тази дреха обаче се забелязваха яка и ревери на куртка от същото синьо сукно, от каквото беше и шапката. На краката си носеше гамаши от еленова кожа и прости индиански мокасини. Една богато украсена кама беше затъкната в плетен пояс от червена коприна; на втори пояс, или по-право колан от необработена кожа, висяха чифт малки пистолети и изящни кобури, а през рамото му беше преметната къса, тежка военна пушка; торбичката за патрони и рогът за барут заемаха обичайните си места — под лявата и дясната ръка. На гърба си носеше раница с всеизвестните инициали, заради които по-късно правителството на Съединените щати получи чудатото шеговито прозвище Чичо Сам55.

— Аз не идвам като враг — каза непознатият, твърде привикнал да вижда оръжие, за да се уплаши от смешната войнствена поза, която доктор Бациус бе счел за нужно да заеме. — Идвам като приятел, като човек, чиито цели и намерения няма да пречат на вашите.

— Слушай, странниче — рече Пол Ховър рязко, — можеш ли да проследиш пчела от ей това открито място до горското й убежище, да речем, на дванайсетина мили оттук?

— Никога не е ставало нужда да гоня птица като пчелата — засмя се непознатият, — при все че навремето бях и нещо като птицелов.

— Така и предполагах! — възкликна Пол и протегна ръка непринудено, с оная истинска свобода на държането, с която се отличава американецът от граничните райони. — Дай да си стиснем лапите. С теб няма какво да делим, щом мед не те интересува. А сега, ако в стомаха ти има някое празно кътче и умееш да гълташ истинска роса, когато ти капе право в устата, ето ти тъкмо мръвка за теб. Опитай я, странниче, и ако след това не кажеш, че никога не си ял толкова вкусно, откакто… Впрочем отдавна ли си напуснал селищата?

— От много седмици вече и се боя, че още много седмици няма да се върна. Във всеки случай с радост ще се възползвам от поканата ти, защото постя от вчера сутринта, пък и зная колко хубав е бизонският гръб, затова няма да се откажа от такова ядене.

— Аха, това ястие ти е познато! Значи, имаш предимството, че си го опитал преди мен, макар че сега, смея да кажа, съм те догонил. Щях да бъда най-големият щастливец от Кентъки до Скалистите планини, ако имах уютна колиба край някоя стара гора, пълна с кухи дървета, ей такова ядене на трапезата всеки ден, наръч прясна слама за кошери и малката Ел…

— Коя малка? — запита пришелецът; откровеността и общителността на пчеларя явно го забавляваха.

— Нещо, което ще имам някой ден и което засяга само мен — отвърна Пол и се залови да чопли кремъка на пушката си и да си подсвирква безгрижно една мелодия, известна по Мисисипи.

Докато се водеше този встъпителен разговор, непознатият вече бе приседнал до печеното и успял сериозно да се задълбае в това, което бе останало от него. В това време доктор Бациус следеше движенията му с ревнивост, далеч по-поразителна от радушието, току-що проявено от чистосърдечния Пол.

Но съмненията или по-право опасенията на естественика се пораждаха от причина, съвсем различна от тази, породила доверчивостта на пчеларя. Бе му направило силно впечатление, че пришълецът бе назовал животното, с което се гощаваше, не с изопаченото, а с правилното му име; и тъй като самият той едва ли не пръв се бе възползвал от премахването на пречките, които политиката на Испания поставяше по пътя на всички изследователи на отвъдатлантическите й владения, независимо дали те се ръководеха от търговски цели или като него — от благородните интереси на науката, практицизмът, от какъвто съвсем не беше лишен, му подсказваше, че подбудите, които го бяха подтикнали тъй неудържимо към това начинание, можеха да въздействат по същия, начин и на някой друг естествоизпитател. Така че той беше изправен пред възможността от опасно съперничество, което заплашваше да му отнеме най-малко половината от справедливата награда за всичките му усилия, лишения и претърпени опасности. Ето защо, като се има пред вид това душевно състояние на естественика, никак не беше чудно, че природното му добродушие бе поставено на изпитание и той започна да следи най-зорко действията на непознатия, за да вникне в злите му замисли.

— Печеното е действително великолепно! — сподели неподозиращият млад пришълец, защото с пълно право можем да го наречем и млад, и красив. — Или гладът придава особен вкус на месото, или пък бизонът има право да претендира за първо място в цялото волско семейство!

— Естествениците, сър, когато си служат с простонародния език, обикновено приписват родовите достойнства на кравата — заяви доктор Бациус, убеден в правотата на тайните си подозрения; той се прокашля, преди да заговори, както дуелист оглежда острието на шпагата си, преди да я забие в тялото на противника. — Такова определение е по-съвършено, защото Bos, което значи вол, е неспособен да служи за продължение на рода; но в по-широко значение на думата Bos, тоест Vacca56, е далеч по-благородно животно.

Тонът, с който докторът изказа съжденията си, показваше готовността му да пристъпи незабавно към полемика, защото не се съмняваше, че между него и пришълеца имаше различия в гледищата, и сега чакаше контраудара на противника си, за да атакува още по-енергично. Но младият пътник явно предпочиташе да се възползва от хубавото ядене, предложено му тъй навреме, вместо да се впуска в спор по тоя или оня заплетен проблем, който би дал на ревнителите на науката повод за умствен двубой.

— Твърде възможно е да сте прав, сър — отговори той с най-оскърбително безразличие към важността на позициите, от които се отдръпваше. — Да, изглежда, че сте напълно прав, и думата Vacca тук е по-уместна.

— Извинете, сър, но вие съвсем погрешно тълкувате забележката ми, ако смятате, че включвам безусловно Eubulus americanus в семейството Vacca. Защото, както ви е добре известно, сър… или може би трябва да ви назова доктор? Вие сигурно имате медицинска диплома?

— Правите ми незаслужена чест — прекъсна го непознатият.

— Значи, сте студент?… Или може би сте завършили някоя друга специалност от хуманитарните науки?

— И този път грешите, уверявам ви.

— Но вие, млади човече, не можете да постъпите на такава важна… бих казал, ужасна служба, без някакво свидетелство, че сте годен за нея! Без някакъв документ, който да потвърждава правото ви да се занимавате с такава работа и да се държите на равна нога с колегите си, посветили се на същите благородни цели!

— Не мога да разбера на какви основания или с какви цели се месите в моите работи! — кипна младият човек, като почервеня и скочи с живост, която показваше колко малко значение имат за него чревоугодните нужди, когато е засегната близка до сърцето му тема. — И вашият език ми е непонятен, сър. Професията, която за други може наистина да е „благородна цел“, за мен е висш дълг. А и трябва да призная, не мога да разбера защо ми е нужно и защо трябва да представям свидетелство.

— Редът изисква да разполагате с такъв документ — отвърна докторът сериозно — и да го представяте в съответните случаи, за да могат сродни и дружески умове веднага да отхвърлят недостойните подозрения и отминавайки, така да се каже, риторичните въпроси, незабавно да пристъпят към ония проблеми, които са desiderata57 и за двете страни.

— Странно искане! — промърмори младият човек, като местеше навъсен поглед от един към друг, сякаш изучаваше що за хора са събеседниците му, за да прецени физическите им сили. После бръкна под дрехата си, извади оттам малка кутийка и като я подаде с достойнство на доктора, продължи: — От това ще разберете, сър, че имам достатъчно право да пътувам в страна, която сега е владение на Съединените щати.

— Я да видим! — проникна се естественикът, разтваряйки един голям сгънат документ. — Аха, подписът на учения Джефърсън58! Държавният печат! Втори подпис — на министъра на войната! Но това е свидетелство за произвеждане на Дънкън Ункас Мидълтън в чин капитан от артилерията!

— На кого? На кого? — подзе траперът, който в течение на целия разговор бе седял и бе разглеждал жадно непознатия, с очи, които сякаш попиваха всяка черта на лицето му. — Как е името? Ункас ли каза? Ункас?? Ункас ли беше?

— Така се казвам — отвърна малко високомерно младежът. — Име на племенен вожд, което вуйчо ми и аз носим с гордост. Дадено ни е в памет на една голяма услуга, направена на семейството ни от един воин във войните срещу английското владичество.

— Ункас! Ункас ли го нарече? — повтори траперът и като се приближи до младежа, отмахна от челото му гъстите черни къдрици, без ни най-малка съпротива от страна на смаяния им притежател. — Ех, очите ми са стари и не тъй остри, както едно време, когато сам бях воин, ала разпознавам в сина образа на бащата! Още щом се приближи, забелязах това; но толкова много неща са минали оттогава пред слабеещите ми очи, че не можех да си спомня къде съм срещал човека, който прилича на него! Кажи ми, момко, под какво име е известен баща ти?

— Той беше офицер на Щатите във войната за независимост и, разбира се, носеше същото име — Мидълтън. А братът на майка ми се казваше Дънкън Ункас Хейуърд.

— Пак Ункас! Пак Ункас! — повтаряше старецът, разтреперан от вълнение. — А неговият баща?

— И той се казваше така, само че без името на индианския вожд. На него именно и на баба ми била направена услугата, за която споменах преди малко.

— Знаех си! Така си и знаех! — завика старецът с треперещ глас и обикновено неподвижното му лице се сгърчи, като че назоваваните от младежа, имена събудиха отдавна задрямали чувства, свързани с отколешни събития. — Така си и знаех! Син или внук, все едно — същата кръв, същото лице! Кажи ми: тоя, който се казва Дънкън, без „Ункас“… жив ли е още?

Младият човек поклати тъжно глава и отговори:

— Умря на преклонна възраст, почитан от всички. Беше обичан, щастлив и даряваше щастие на другите!

— На преклонна възраст? — повтори траперът и погледна измършавелите си, но още мускулести ръце. — Да, той живееше в селищата и беше мъдър дотолкова, доколкото можеш да бъдеш мъдър там. Но ти често си се виждал с него; не си ли го чувал да разказва за Ункас и за дивите лесове?

— О, много често! Той бил навремето кралски офицер; но когато пламнала войната между Англия и нейните колонии, дядо ми не забравил къде се е родил и като се отказал от празната преданост към титли, останал верен на родината си и се бил за свободата.

— Правилно е постъпил, и най-важното — вслушал се е в гласа на кръвта! Ела седни до мен, момко; седни и ми разкажи всичко, което говореше дядо ти, когато се пренасяше мислено в ония чудни земи.

Младежът се усмихна не само на настойчивостта, но и на интереса, проявен от стареца, но като видя, че всякаква сянка на враждебност е изчезнала, изпълни молбата му без колебание.

— Разказвай на трапера всичко поред, в подробности — обади се Пол, като се настани спокойно от другата страна на младия воин. — Старостта обича да се рови в такива древни предания, пък и аз, откровено казано, нямам нищо против да послушам.

Мидълтън пак се усмихна, този път може би малко иронично, но се обърна добродушно към трапера и започна:

— Това е дълга и тягостна история. Изпъстрена е с кръвопролития и с ужасните жестокости, на които са способни индианците по време на война.

— Добре, добре, разказвай всичко както си е, странниче — настояваше Пол. — Ние в Кентъки сме свикнали на такива работи и, трябва да ти кажа, според мен не е лошо, когато в разказа има някой и друг скалп.

— Значи, ти е разправял за Ункас, а? — подзе пак траперът, без да обръща внимание на забележките на пчеларя, сякаш изобщо не го чуваше. — И какво мислеше, какво разказваше за младия индианец там, в богатите си салони, заобиколен от всички удобства на спокойния живот в селищата?

— Струва ми се, че говореше на същия език, с който би си служил в горските пущинаци и ако е бил лице срещу лице с приятеля си…

— Нима наричаше червенокожия свой приятел? Бедния, гол, нашарен с бои воин? Значи, гордостта не му е пречела да нарича индианеца приятел?

— Даже се гордееше с това приятелство; и както вече си чувал, кръстил на него първородния си син и сега вероятно това име ще се предава от поколение на поколение до последния потомък на рода му.

— Добре е постъпил! Като истински човек. Да, като човек и християнин! А разправяше ли, че делауерът е бил бързоног… споменаваше ли това?

— Като антилопа! Всъщност често го наричаше Бързоногия елен — такова прозвище му дали заради пъргавината му.

— И смел, и безстрашен! Нали така, момко? — додаде траперът, взирайки се жадно в очите на събеседника си, което показваше колко приятно му е да слуша похвали за човек, когото очевидно някога бе обичал дълбоко.

— Смел като настървена хрътка! Безстрашен! Дядо често сочеше Ункас и баща му, наричан заради мъдростта си Голямата змия, като пример на героизъм и твърдост.

— И заслужено! Заслужено ги е сочил! По-верни хора няма да намериш в нито едно племе, в нито един народ, какъвто и да е цветът на кожата им. Виждам, дядо ти е бил справедлив човек и е възпитал внука си както трябва! Много изстрада той тогава из планините и се държеше достойно! Кажи ми, момко — или капитан да те наричам, защото нали си капитан, — това ли е всичко?

— Не, разбира се. Както казах, това е страшна история, изпълнена с трагични случки, със спомените на дядо и баба…

— Да! Тя се казваше Елис! — провикна се траперът и замахна с ръка, а лицето му светна при спомените, пробудени от това име. — Елис или Елои, това е едно и също. В щастливи минути беше весело и игриво девойче, а при нещастие плачеше — беше тъй чувствителна! Косата й беше лъскава и жълта като косъма на, млада сърна, а кожата й — по-чиста и от най-бистрата вода, капеща от скала. Да, добре си я спомням! Много добре!

Устните на младежа се поприсвиха и той погледна стареца с изражение, в което лесно можеше да се прочете, че почтената стара дама съвсем не беше такава в спомените на внука, но, изглежда, не сметна за уместно да каже гласно това, а се ограничи да отговори:

— Преживените опасности така здраво се бяха запечатали в паметта им, че и двамата помнеха много живо всички действащи лица.

Траперът гледаше настрана, сякаш се бореше с някакво дълбоко чувство; после се обърна отново към събеседника си и като го гледаше в лицето с честните си очи, в които обаче не се четеше вече предишното явно вълнение, продължи:

— Разказвал ли ти е за всички? Че всички са били червенокожи, с изключение на него и дъщерите на Мънро?

— Не. Имало и един бял, приятел на делауерите. Бил разузнавач в английската армия, но родом от колониите.

— Сигурно някой пияница, негоден скитник, като почти всички бели, които живеят сред индианците!

— Старче, белите ти коси би трябвало да те възпират от злословие! Аз говоря за човек с голяма душевна простота, но с истински достойнства. За разлика от повечето обитатели на граничните райони той събирал в себе си не най-лошите, а всички най-добри качества на двата народа. Този човек бил награден с най-прекрасния и може би най-редкия дар на природата — с умението да различава доброто от злото. Добродетелите му били добродетелите на простотата, защото били плод на начина му на живот, както и самите му недостатъци. По храброст не отстъпвал на червенокожите си събратя; по военно изкуство дори ги превъзхождал, понеже бил по-добре обучен. С една дума, бил „благородна издънка на човешкия род, но не се издигнал както трябва, защото бил расъл в гората“ — точно такива бяха думите на дядо ми, когато говореше за човека, когото ти, стари ловецо, си представяш толкова нищожен!

Траперът бе свел очи към земята, докато непознатият произнасяше тези слова с целия плам на великодушната младост. Той ту си играеше с ушите на кучето, ту опипваше грубата си дреха, отваряше и затваряше подсипа на кремъклийката си, при което ръцете му трепереха така, като че ли не бяха вече способни да си служат с оръжието. Когато разказвачът свърши, старецът додаде пресипнало:

— Значи, дядо ти не беше забравил съвсем този бял?

— О, не, дори дотам, че трима от нашето семейство вече носят името на този разузнавач.

— Името ли, казваш? — възкликна старецът сепнато. — Как!? Името на самотния, неук ловец? Нима такива големи хора, богати, почитани и най-вече човечни, носят неговото име?

— Носят го брат ми и двама от братовчедите ми, макар че не зная подхождат ли им ласкавите думи, с които ги описваш.

— Неговото име ли, казваш? Написано по същия начин: започва с буквата „Н“ и свършва с „л“?

— Точно така — отговори с усмивка младежът. — Не, не, ние не сме забравили нищо, свързано с него. Кучето ми, което в момента гони елен недалеч оттук, произлиза от хрътката, която този разузнавач пратил като подарък на приятелите си. Той винаги имал кучета от тая порода; никъде в целите Щати няма да намериш куче с такъв остър нюх и такива бързи крака.

— Хекторе! — промълви старецът, мъчейки се да сподави вълнението, което го душеше, и заговори на кучето си с тон, с какъвто би говорил на дете. — Чуваш ли, песчо? Имаш в прериите кръвни роднини! Името… О, това е чудесно… Наистина чудесно!

Но не можа да издържи повече. Обезсилен от бликналите необикновени и неизпитвани досега чувства, трогнат от скъпи спомени, пробудени тъй странно и неочаквано, старецът успя само да добави с глух, неестествен глас, като с мъка се владееше:

— Момко, аз съм тоя разузнавач; някога — воин, сега — жалък трапер! — По хлътналите му бузи потекоха сълзи като отдавна пресъхнали извори. Заровил лице между коленете си, той за приличие покри глава с еленовата си дреха и зарида гласно.

Тази сцена не можеше да не развълнува присъстващите. Пол Ховър бе ловил жадно всяка дума на разговора, слушайки поред двамата събеседници, и колкото по-напрегнат ставаше диалогът, толкова повече се възбуждаше. Несвикнал на такива необичайни вълнения, той извръщаше лице ту насам, ту нататък, за да избегне — сам не знаеше какво, докато не видя сълзите и не чу риданията на стареца. Тогава скочи изведнъж и като сграбчи яростно госта за гърлото, запита с какво право разплаква престарелия му другар. Но в същия миг се опомни, пусна капитана и като протегна ръка в буйна радост, улови доктора за косата, която моментално разкри изкуствената си природа, залепвайки за пръстите му и оголвайки бялото лъскаво теме на естественика.

— Какво ще кажеш за това, господин Събирачо на буболечки? — не викна, а направо изрева пчеларят. — Хубава пчелица намерихме в хралупата, а?

— Забележително! Чудесно! Поучително! — откликна с просълзени очи и развълнуван глас любителят на природата, като намести добродушно перуката си. — Рядко и похвално събитие! Макар че според мен тук не се вижда обичайната връзка между причина и следствие.

Но след този внезапен изблик вълнението бързо се уталожи и тримата очевидци на тази сцена наобиколиха трапера, чиито старчески сълзи предизвикваха благоговение.

— Трябва да е истина, иначе отде ще знае толкова добре тази история, известна на малцина извън семейството ни — забеляза най-после младият, капитан и открито избърса очите си, с което не се срамуваше да покаже колко много е развълнуван самият той.

— Истина ли? — повтори Пол. — Ако са нужни още доказателства, аз съм готов да потвърдя всичко под клетва! Зная, че всяка думица тук е свята истина!

— А ние мислехме, че отдавна е умрял! — продължи капитанът. — Дядо ми склопи очи на преклонна възраст, а мислеше, че е много по-млад от приятеля си.

— Рядко се случва на младостта да види слабостта на старческите години! — забеляза траперът, като вдигна глава и огледа всички със спокойно достойнство. — Ако аз съм тук, млади момко, значи, така е угодно на Всевишния, който ме е щадил заради скритите си цели и ме е поживил осемдесет дълги и трудни години. Няма защо да се съмняваш, аз съм човекът, за когото става дума: защо да отида в гроба с такава плиткоумна лъжа на устата?

— Не се съмнявам ни най-малко в думите ти, само се чудя, че е така! Но защо те намирам, уважаеми и прекрасни приятелю на моите родители, сред тая пустош, толкова далеч от източните райони, където животът е по-удобен и по-безопасен?

— Дойдох в тези степи, за да не чувам удара на брадвата; защото тук, то се знае, никога няма да стъпи секач! Ала и аз мога да ти задам същия въпрос. Да не би да си от отряда, който Щатите изпратиха тук, в новите си земи, да видят изгодна ли е покупката?

— Не, не съм от тях. Луис се движи нагоре по реката, неколкостотин мили оттук. Аз идвам тук по лична работа.

— Когато човек загуби сили и зрение и не може вече да стреля дивеч, няма нищо необикновено, ако замени пушката с капан и почне да се навърта около леговищата на бобъра. Но учудва ме, че такъв млад и преуспяващ човек, при това с писмена заповед от Великия баща59, скита из прериите, даже без слуга, който да се грижи за него!

— Присъствието ми тук няма да ти се види чудно, ако знаеш причината му; а ще я узнаеш, ако си склонен да чуеш моята история. Както виждам, всички сте честни хора, готови да помогнат на човек, преследващ благородна цел, а не да го предадат.

— Хайде, разказвай тогава, разказвай спокойно — рече траперът, като седна по-удобно и кимна на младежа да последва примера му.

Последният охотно прие поканата. И когато Пол и докторът се разположиха всеки както му хареса, новодошлият почна да разказва за необикновените обстоятелства, които го бяха довели в тоя пущинак.