Прерията

ГЛАВА XXI

Едва проличаха истинските намерения на Матори, и всеобщ залп даде да се разбере, че заселниците вече са ги прозрели. Но поради разстоянието и бързото препускане стрелбата беше безрезултатна. За да покаже колко малко се бои от войнствеността на чуждоземните, вождът на дакотите отговори на залпа с боен вик; и като размахваше карабината над главата си, той описа кръг в равнината, последван от най-добрите си воини, сякаш се надсмиваше на безсилния опит на противника. Докато основната част на отряда продължи направо, малката групичка избраници, след като бе изразила по дивашки презрението си към враговете, зави обратно и застана в ариергарда. Тази маневра, очевидно замислена предварително, бе изпълнена ловко и съгласувано.

Залповете следваха бързо един след друг, докато вбесеният скватер бе принуден да се откаже неохотно от мисълта да навреди на неприятеля с такива слаби средства. Изоставяйки този безплоден опит, той се впусна в бърза гонитба, като от време на време гръмваше с пушката си, за да вдигне в тревога гарнизона, който този път благоразумно бе оставил под командването на страшната Естър. Гонитбата продължи така няколко минути, но постепенно конниците се откъснаха значително от преследвачите си, макар че последните се движеха с невероятна за пешаци бързина.

Синьото петънце се обрисуваше все по-ясно на небето, като изплувал от дълбините остров, и от време на време индианците надаваха тържествуващ вик. Ала воалът на нощта обвиваше вече целия източен край на прерията и преди тетоните да бяха изминали и половината от разстоянието, смътните очертания на скалата се стопиха в далечната мъгла. Без да се смущава от това обстоятелство, което не само не вредеше на плановете му, но и ги подпомагаше, Матори, който отново бе изскочил напред, продължи пътя си с увереността на хрътка с добър нюх, само че се движеше малко по-бавно, тъй като конете на отряда му бяха вече съвсем изморени. Възползвайки се от този момент, старецът се приближи с коня си до Мидълтън и заговори на английски:

— Сега май ще почне грабеж, а аз, право да си кажа, никак не искам да имам пръст в такава работа.

— А какво би направил? Гибелно ще бъде да се предадем в ръцете на тия негодници там на скалата.

— Не споменавай за негодници: нито червени, нито бели! Гледай напред, момче, като че говориш за нашите знахари или, да речем, хвалиш тетонските жребци. Защото тия мошеници обичат да хвалят конете им, също както някоя глупава майка в селищата се радва, когато слуша похвали за своя малък глезльо. Тъй че помилвай добичето, опипай мънистата, с които червенокожите са украсили гривата му, насочи окото си към едно, а мисли за друго. Слушай: ако изпипаме работата както трябва, ще успеем да се разделим с тетоните, щом падне нощта.

— Чудесно хрумване! — възкликна Мидълтън, който бе запазил мъчителен спомен от възторжения поглед, с който Матори бе съзерцавал красотата на Инес, както и от дръзкия му опит след това да си присвои ролята на неин покровител.

— Боже, Боже, колко слаб е човекът, когато природните дарби са задушени от книжни знания и женски привички! Още едно такова провикване и тия демони до нас веднага ще разберат, че заговорничим против тях, толкова ясно, все едно, че им го шепнем в ухото на езика на сиуксите. Да, да, зная ги аз тия дяволи: изглеждат безобидни като скокливи сърнички, а всъщност всеки от тях гледа да не изпусне и най-малкото ни движение. Значи, трябва да изпипаме работата умно, за да ги надхитрим… Ето така трябва: милвай го по шията и се усмихвай, като че ли хвалиш коня, а си отвори добре ушите за думите ми. Само внимавай да не преумориш животното — макар и да не отбирам много от коне, разумът ме учи, че за трудна работа са нужни пресни сили и че с уморени крака не се стига далеч. Внимавай за сигнала — Хектор ще изскимти. Щом чуеш първото скимтене, бъди готов; на второто — измъкни се към края на тълпата; а на третото — препускай. Разбра ли?

— Напълно, напълно! — каза Мидълтън, който затрепера от нетърпение по-скоро да се изпълни този план, и притисна до сърцето си малката ръчица, увита около кръста му. — Разбрах напълно. По-бързо, по-бързо!

— Да, добичето не е мързеливо — поде траперът на тетонски език, сякаш продължаваше разговора, като лавираше незабелязано между мургавите ездачи, докато се озова до Пол. Той му съобщи намеренията си по същия предпазлив начин. Пламенният и безстрашен пчелар го изслуша с възторг и тутакси заяви, че е готов да се счепка сам с цялата индианска шайка, ако това е нужно за постигането на целта им. След като се отдръпна и от тази двойка, старецът затърси с очи естествоизпитателя.

Докторът с преголеми усилия за себе си и за Азинус се бе движил точно в средата на сиуксите, докато все още имаше и най-малко основание да мисли, че някой от куршумите на Ишмаеловите хора може да влезе в съприкосновение с неговата особа. Когато обаче тази опасност намаля или по-право изчезна съвсем, храбростта му се възвърна, ала храбростта на „жребеца“ му започна да чезне. Тази много важна промяна у двамата се дължеше на обстоятелството, че ездачът и магарето вече се бяха озовали в ариергарда на отряда. Затова траперът насочи коня си натам, без да възбуди подозрение у нито един от проницателните си спътници.

— Приятелю — поде старецът, когато намери за удобно да поведе разговор, — искаш ли да прекараш десетина години сред червенокожите с обръсната глава, боядисана физиономия, може би две-три жени и пет-шест мелезчета, които ще ти казват „татко“?

— За нищо на света! — възкликна изплашеният естественик. — Аз никак не съм склонен към брак въобще и по-специално да се кръстосвам с някакви там породи, които само развалят красотата и хармоничността в природата. Пък и така се обърква страшно научната номенклатура.

— Да, да, имаш право да се отвращаваш от такъв живот, но ако тези сиукси те завлекат в селото си, такава именно ще бъде участта ти. В това няма съмнение, както няма съмнение, че слънцето изгрява и залязва по божията воля.

— Да ме женят?! И то за жена, лишена от качествата на вида! — възрази докторът. — За какво престъпление съм виновен, та ме чака такова тежко наказание? Да ожениш човек против волята му, значи да погазиш законите на природата!

— Е, щом става дума за природа, дано в мозъка ти се е запазил поне малко разум — отвърна старецът и в ъгълчетата на хлътналите му очи заигра искрица, която показваше, че не е лишен от чувство за хумор. — Впрочем, ако тетоните решат да излеят върху теб всичката си доброта, може дори да получиш не една, а пет-шест жени. Аз познавах на времето вождове, ощастливени с безброй жени.

— Но защо ще ми кроят такова отмъщение? — запита докторът и косата му почна да настръхва, сякаш чувствата му се предаваха на всяко косъмче. — Какво зло съм им сторил?

— Това е своеобразна любезност от тяхна страна. Като разберат, че си велик лечител, ще те приемат в своето племе и някой могъщ вожд ще ти даде името си и може би дъщеря си или пък една-две от собствените си жени, които са живели дълго във вигвама му, тъй че може да съди от опит за добродетелите им.

— Да ме пази Тоя, що е създал естествената хармония и я управлява! — възкликна докторът. — Аз не искам една жена, а камо ли две или три от тоя клас! Откровено казано, ще се опитам да избягам от селището им, преди да позволя да ми натрапят такъв брак.

— Правилно разсъждаваш. Само че щом говориш за бягство, защо да не опиташ още сега?

Естественикът се озърна плахо, сякаш се готвеше да изпълни незабавно това отчаяно намерение; но тъмните фигури, които яздеха от всичките му страни, като че ли изведнъж станаха три пъти повече на брой, а нощта, която вече падаше над прерията, му се видя светла като ясно пладне.

— Ще бъде преждевременно, пък и неразумно — отговори той. — Остави ме, почтени венаторе, да се посъветвам с мислите си и когато плановете ми бъдат надлежно класифицирани, ще те уведомя за намеренията си.

— Намеренията си? — повтори старецът, клатейки презрително глава, и като поотпусна юздите, остави коня си да се смеси с жребците на индианците. — „Намерение“ е дума, която често се изговаря в селищата, но се изпитва по границата. Знае ли моят брат на какво животно язди тоя бледолик? — обърна се той към един мрачен воин на родния му език и махна с ръка към естественика и кроткия Азинус.

Тетонът поизгледа магарето, но не си позволи да покаже и сянка на учудване, при все че той и другарите му се озадачиха, като съзряха това невиждано досега животно. Траперът знаеше, че макар магаретата и мулетата да бяха вече известни на племената, живеещи в съседство с Мексико, на север от Ла Плата обикновено те се срещаха рядко. Затова не му беше трудно да разчете по лицето на червенокожия нямо, дълбоко затаено изумление и съумя да го използва.

— Моят брат може би мисли, че този ездач е воин на бледоликите? — запита той, когато реши, че сиуксът е разгледал вече достатъчно добре миролюбивата физиономия на естественика.

Дори при слабата светлина на звездите можа да се види тънката презрителна усмивка, която премина по лицето на тетона.

— Нима дакотите са глупци? — бе отговорът.

— Те са мъдър народ и очите им са винаги отворени. Затуй много се учудвам, че не са виждали досега великия лечител на Големите ножове!

— Уег! — възкликна събеседника му и изведнъж цялото му мрачно, строго лице светна от смайване, както светкавица озарява среднощния мрак.

— Дакотът знае, че езикът ми не е раздвоен. Нека си отвори очите по-добре. Никога ли не е виждал този велик лечител?

Сиуксът не се нуждае от светлина, за да си спомни всяка подробност от действително необикновените одежди и принадлежности на доктор Бациус. Както всички останали воини от отряда на Матори и както изобщо е присъщо на индианците, тетонът, макар и да не си бе позволил да зяпа с празно любопитство, неподобаващо за мъж, все пак не бе изпуснал нито един отличителен белег на тия чуждоземци. Той бе запомнил фигурата, ръста, облеклото, чертите на лицето, дори цвета на очите и на косите на всеки един от Големите ножове, които тъй странно се бяха изпречили на пътя му, и дълго бе размислял какви причини бяха довели тая пъстра група до убежищата на грубите обитатели на родните му простори. Той вече бе успял да прецени физическата сила на всеки един поотделно и на отряда като цяло и внимателно я бе съпоставил с възможните им намерения. Те, разбира се, не бяха воини, защото Големите ножове, както и сиуксите, оставят жените си в селата, когато тръгват по кървавата пътека. Поради същото това съображение те не можеха да бъдат и ловци, и дори търговци — две професии, под които белите обикновено се появяваха в дакотските села. Чувал бе, че менахшите, тоест Дългите ножове, и уошиомантикуите, тоест испанците, били пушили заедно на някакъв голям съвет и последните продали на първите необяснимите си права върху тия обширни земи, из които народът му бродеше свободно от незапомнени времена. Простият му ум не можеше да схване как един народ може ей така да придобие власт над владенията на друг народ. И нищо чудно, че тъй като сам твърдо вярваше в магьосничеството, думите на трапера накараха червенокожия да си помисли, че неподозиращият обект на разговора им се готви да потвърди тези загадъчни права, като си послужи със скритата си магическа сила. Почувствал се безпомощен невежа, той остави всякаква сдържаност и достойнство в държането, обърна се към стареца и като протегна ръце, сякаш да покаже, че зависи от неговото благоволение, каза:

— Нека моят баща ме погледне. Аз съм прост обитател на прерията; тялото ми е голо, ръцете ми — празни, кожата ми — червена. Убивал съм пеони, конзи, омахи, осаджи и дори Дълги ножове. Аз съм мъж сред воините, ала жена сред магьосниците. Нека баща ми говори: ушите на тетона са отворени. Той ще слуша словата му, както еленът — стъпките на кугуара.

— Мъдри и неведоми са делата на Тоя, който единствен различава доброто от злото! — възкликна траперът на английски. — На един дава хитрост, други дарява с мъжество! И все пак тъжно и срамно е да гледаш как такъв благороден воин, сражавал се в много кървави битки, се поддава на суеверието и моли като просяк за кокал, който си готов да хвърлиш на кучетата. Ще ми прости Господ, че използвам невежеството на един червенокож, защото знае, че не го върша от неуважение към него или от празно самохвалство, а за да спася човешки живот и да въздам справедливост на онеправданите, като разгромя дяволските козни на злите!… Тетоне — заговори той отново на езика на слушателя си, — питам те: не е ли той наистина несравним лечител? Ако дакотите са мъдри, няма да дишат въздуха, който той диша, и няма да докосват одеждата му. Те знаят, че Уаконшече, злият дух, обича чедата си и няма да остави ненаказан оня, който им причини зло.

Старецът изрече тези слова със зловещо-наставнически тон и веднага се отдалечи, сякаш да подчертае, че няма какво повече да каже. Очакванията му се оправдаха. Воинът, към когото се бе обърнал, не закъсня да предаде тази важна новина на целия ариергард и след малко естественикът стана предмет на всеобщо почтително любопитство. Траперът знаеше, че туземците често се прекланяха пред злия дух, за да го умилостивят, и с вид на пълно безразличие зачака резултатите от хитростта си. Скоро той видя как тъмните фигури една по една шибнаха конете си и препуснаха напред, към средата на отряда, докато най-после при него и при Овид остана само Уюча. Тъпотата на този подъл индианец, който продължаваше с някакво глупаво възхищение да зяпа мнимия магьосник, беше сега единствената пречка за успешния завършек на хитрия му план.

Познавайки нрава на тоя червенокож, старецът побърза да се отърве и от него. Като препускаше редом с Уюча, той каза с ласкав шепот:

— Пил ли е днес моят брат от млякото на Големите ножове?

— Хау! — възкликна тетонът и при този въпрос всичките му празни мисли се върнаха от небето на земята.

— Защото великият вожд на моя народ, който язди отпред, има крава, чието виме е винаги пълно. Зная, че след малко той ще каже: „Не е ли пресъхнало гърлото на някой от моите червени братя?“

Едва произнесе тези думи, и Уюча на свой ред шибна коня си и скоро се смеси с останалите силуети, които яздеха с умерен ход на петдесетина метра по-напред. Траперът, който знаеше колко лесно и внезапно се променя настроението на индианците, побърза да се възползва от благоприятния случай. Той отпусна поводите на нетърпеливия си жребец и само след миг беше отново до Овид.

— Виждаш ли оная мигаща звездичка над прерията, може би на четири пушки разстояние оттук, малко на север?

— Да, тя е от съзвездието…

— Пет пари не давам за твоите съзвездия, човече, ами те питам виждаш ли звездата? Кажи ми на прост и ясен език: да или не?

— Да.

— Щом се обърна гърбом към теб, ще дръпнеш юздите на магарето и ще го задържаш, докато индианците се загубят от погледа ти. Тогава се уповавай на Бога и нека оная звезда ти бъде пътеводител. Не завивай нито надясно, нито наляво и използвай добре времето си, защото добичето ти не е твърде бързоного, а всяка крачка, повече, която успееш да направиш в тая прерия, ще удължи времето на свободата ти или на живота ти.

Без да дочака въпросите, с които естественикът се готвеше да го обсипе, старецът пак отпусна поводите на коня си и скоро също се смеси с групата ездачи отпред.

Овид остана сам. След малко той даде знак — по-скоро от отчаяние, тъй като не бе разбрал много добре указанията на трапера — и Азинус се подчини послушно на волята на господаря си и съответно забави крачка. Но тъй като тетоните препускаха в лек галоп, само няколко секунди след като магарето намали ход, ездачът му ги загуби съвсем от очи. Като не знаеше какъв план да следва, какво може да очаква, на какво да се надява, а мислеше само как по-скоро да се избави от опасните си съседи, докторът първо провери опипом дали чантата с жалките останки от образците и записките му е окачена здраво на седлото, обърна добичето в казаната посока и като риташе бясно, скоро накара търпеливото животно да побегне в бърз тръс. Но едвам успя да се спусне в една долчинка и да се изкачи на отсрещния хълм, когато чу или му се стори, че чува името си, изтръгнато на чист латински от двайсет тетонски гърла. Тази измама на слуха още повече разпали усърдието му, и никога учител по езда не е прилагал изкуството си с такова старание, с каквото естествоизпитателят забиваше пети в ребрата на Азинус. Тази борба продължи без прекъсване няколко минути и по всяка вероятност щеше да продължи и до ден-днешен, ако кроткото животно накрая не излезе от кожата си. Заимствайки от своя стопанин начина, по който той изразяваше възбуждението си, Азинус на свой ред реши да използва по новому копитата си: в негодуванието си ги вдигна едновременно във въздуха, с което и реши моментално спора в своя полза. Овид напусна седлото като позиция, която не можеше да удържи повече, ала няколко секунди продължи да се носи напред в същата посока, докато магарето с вид на победител завладя бойното поле и захрупа сухата трева — плодовете на победата.

Когато доктор Бациус се изправи отново на крака и събра мислите си, разстроени от твърде прибързаното изоставяне на позицията, той се върна да търси образците и магарето си. Азинус прояви великодушие, като посрещна радушно господаря си, и оттук нататък естественикът продължи набелязания път с похвално усърдие, но обуздал излишната си разпаленост.

В това време старият трапер следеше внимателно развоя на важното начинание, което бе започнал. Овид не се излъга, като предположи, че вече са забелязали отсъствието му и го търсят, при все че въображението му бе преобразило виковете на индианците във всеизвестната латинизирана форма на името му. А истината беше проста: воините от ариергарда не бяха пропуснали да предупредят авангарда за тайнствената сила, с която траперът бе благоволил да надари неподозиращия естественик. Същото безгранично изумление, което при получаването на това известие бе подтикнало хората от ариергарда да минат напред, сега накара мнозина от авангарда да минат назад. Докторът, разбира се, не се оказа на мястото си и дивият вик, който той чу, беше просто изблик на разочарованието на индианците.

Но Матори неволно подпомогна находчивия план на трапера, като бързо и властно прекрати този опасен шум. Когато редът бе възстановен и вождът разбра защо младите му воини се бяха държали така недостойно, старецът, който стоеше до Матори, с тревога забеляза пламъчето на съживено недоверие, което блесна на тъмното му лице.

— Къде е вашият магьосник? — запита вождът, като се обърна внезапно към трапера, сякаш хвърляше върху него вината за изчезването на Овид.

— Способен ли съм да кажа на моя брат колко звезди има на небето? Пътищата на великия магьосник не се схождат с пътищата на простосмъртните.

— Чуй ме, белоглави, и внимавай в думите ми — продължи Матори, като се наведе към грубоватия лък на седлото си, сякаш беше средновековен рицар от някакъв благороден род и говореше с високомерния тон на господар. — Дакотите не са си избрали за вожд жена. Когато Матори почувства силата на великата магия, ще затрепери, а дотогава ще гледа със собствените си очи, а не с очите на бледолик. Ако вашият магьосник не се върне до утре при своите приятели, младите ми воини ще тръгнат да го търсят. Ушите ти са отворени. Толкова!

Тази голяма отсрочка никак не огорчи трапера. Той и по-рано бе подозирал, че предводителят на тетоните е от ония дръзки души, които смело прекрачват границите, в които възпитанието и традициите държат човека във всяко общество, но сега ясно разбра, че ако иска да измами вожда, трябва да измисли някаква по-тънка хитрост от тая, с която бе успял да изиграе хората му. Но появата на скалата, чиято гола, назъбена грамада изплува внезапно от мрака пред тях, сложи край на разговора, тъй като Матори насочи всички свои мисли към плановете си да сложи ръка върху останалото имущество на скватера. Радостен шепот премина през отряда, когато всеки тъмнолик воин видя пред себе си въжделената цел, а после и най-тънкият слух напразно би се напрягал да долови някакъв звук, по-силен от шумоленето на нозе във високата трева на прерията.

Но не беше тъй лесно да се измами бдителността на Естър. Тя отдавна се ослушваше тревожно в подозрителния шум, който се приближаваше откъм голата равнина, а и внезапният вик на червенокожите също не убягна от вниманието на неуморните часови. Индианците, които се бяха спешили наблизо, още не бяха успели да заобиколят подножието на скалата безшумно и дебнешком, както се движат винаги, когато екна гласът на амазонката:

— Кой е там долу? Отговаряйте, ако ви е мил животът! Сиукси ли сте или дяволи, не ме е страх от вас!

Викът не получи отговор. Всеки воин бе замрял на мястото си, уверен, че тъмната му фигура се слива със сенките на равнината. Точно тоя момент траперът избра за бягство. Той и приятелите му бяха оставени под надзора на тия, на които бе възложено да пазят конете, и тъй като никой от тях не слезе от седлото, сега като че ли беше сгодно време за изпълнение на замисъла му. Вниманието на пазачите беше приковано в скалата, а гъстият облак, който минаваше в тоя момент над главите им, затъмни дори слабата светлина, излъчвана от звездите. Прилепвайки се до шията на коня си, старецът прошепна:

— Къде е кученцето ми? Къде е Хектор?… Къде си, песчо?

Кучета улови добре познатите звуци и отговори с приятелско скимтене, което заплашваше да премине в пронизителен вой. Траперът се канеше да се изправи след това успешно начало, когато усети на гърлото си ръката на Уюча, който очевидно бе решил да заглуши гласа му чисто и просто като го удуши. Възползвайки се от това обстоятелство, траперът издаде отново тих звук, като че се напрягаше да си поеме дъх, и в отговор вярната хрътка изскимтя повторно. Уюча моментално пусна господаря, за да излее злобата си върху кучето. Ала в тоя миг отново се чу гласът на Естър. Индианецът забрави всичко друго и наостри уши.

— Ех, скимтете и вийте, преправяйте си гласовете както щете, изчадия на мрака! — викна тя с преграквал, но горд смях. — Зная ви аз. Почакайте, ей сега ще ви светна, да можете да вършите поразиите си! Подхвърли въгленче, Фиби, подхвърли въгленче, да запалим огън, та да видят баща ти и батковците ти, че ги чакаме тук да посрещат гости.

Едва издума това и на самия връх на скалата блесна силна светлина като ярка звезда; след това се появи пламък, който изплези раздвоен език, заизвива се в огромния куп вършини и лумна нагоре в плътна маса, разлюляна от вятъра, която хвърляше ярък отблясък върху всеки предмет около себе си, докъдето стигаше светлината. Отгоре проехтя подигравателен смях, към който се присъединиха всички деца, сякаш ликуваха, че са разкрили тъй успешно коварните замисли на тетоните.

Траперът се огледа, за да провери готови ли са приятелите му. Подчинявайки се на сигналите, Мидълтън и Пол бяха се поотдръпнали настрана и сега очевидно чакаха третото изскимтяване на кучето, за да побягнат. Хектор, изплъзнал се от дивия си преследвач, отново се бе изтегнал на земята до коня на господаря си. Но светлият кръг постепенно се разширяваше, ставаше все по-ярък, и старецът, на когото очите и разсъдъкът тъй рядко му изневеряваха, търпеливо зачака по-благоприятен момент, за да изпълни плана си.

— Хайде, Ишмаел, мъжо мой, ако очите и ръката ти са верни както винаги, тъкмо сега е време да напердашиш тия червенокожи, които са решили да сложат ръка на цялото ти имущество, даже на жена ти и децата ти! Хайде, мъжленце, покажи им какъв си и от какво си племе!

От далечината, отдето се приближаваше скватерът със синовете си, се чу вик, който известяваше на женския гарнизон, че помощта е близка. Естър отговори на този успокоителен звук с ново хрипкаво провикване и в изблик на радост се изправи с цял ръст на скалата, да я видят всички отдолу. Без да мисли, че така се излага на опасност, тя тъкмо се канеше да замаха ликуващо, когато Матори изскочи като тъмна сянка в кръга на светлината и изви ръцете й. На върха се мярнаха още трима воини — три силуета, като голи демони, реещи се в облаците. Във въздуха се размахаха факлите на сигналния огън; след това настъпи непрогледна тъмнина, също като в оня трепетен миг, когато угасват последните лъчи на слънцето, затъмнени от изплуващия диск на луната. Индианците на свой ред нададоха вик на тържество, а след тях — не като подражание, а по-скоро като съпровод — прозвуча силният, продължителен вой на Хектор.

За миг старецът се озова между конете на Мидълтън и Пол и ги улови за юздите, за да задържи нетърпеливите им ездачи.

— Тихо, тихо! — зашепна той. — Сега за щастие очите им не виждат, сякаш Господ ги е ослепил, ала ушите им са отворени. Тихо, тихо! Най-малко двеста метра трябва да се движим бавно.

Следващите пет минути на неизвестност се сториха като вечност на всички с изключение на трапера. Когато постепенно зрението им се възвърна, всекиму се стори, че мракът, който се възцари мигновено, щом угасна огънят на върха, ще се смени с ярка пладнешка светлина. Постепенно старецът позволи на конете да ускорят крачка, докато стигнаха средата на една от низините в прерията. Тогава с тих смях той отпусна поводите и рече:

— А сега нека препускат колкото им държат краката, ала карайте по сухата трева, тя ще заглуши тропота на копитата.

Излишно е да обясняваме с каква радост го послушаха всички. След няколко минути бегълците изкачиха билото на един хълм и като го превалиха, продължиха с възможната най-голяма бързина, на която, бяха способни конете им, следвайки посочената звезда, както платноход в морето се устремява към маяка, който му сочи пътя към безопасното пристанище.