Прерията

ГЛАВА IV

Злополучният пчелар и другарите му бяха пленени от хора, които без преувеличение могат да се нарекат париите на американските пустини. От незапомнени времена сиуксите враждуват със съседите си в прериите и дори днес, когато вече започват да чувствуват около себе си влиянието и властта на цивилизованото управление, се смятат за опасно и вероломно племе. А по онова време, когато се развиваха събитията на нашата повест, беше още по-лошо: малцина бели дръзваха да се зареят в тия далечни и незащитени земи, населени, както се разправяше, от такъв коварен народ.

Макар че се остави да бъде пленен без съпротива, траперът много добре знаеше в ръцете на какви хора бе попаднал. Но и най-проницателният човек трудно би решил поради какви тайни подбуди старецът позволи безропотно да бъде ограбен: от страх ли, от хитрост или от примирение със съдбата. Той не само не се възпротиви на грубия и насилствен начин, по който сиуксите извършиха обезоръжаването, но и даже поощри алчността им, като предложи на вождовете ония неща, които по негова преценка бяха най-желани от тях. Пол Ховър, напротив, макар и пленник, посрещаше с най-дълбоко възмущение безцеремонната грубост, с която победителите се отнасяха с него и с имуществото му. Неведнъж той даде категоричен израз на недоволството си от този произвол и понечваше да се възпротиви открито, но от такава отчаяна постъпка го възпираха увещанията и молбите на разтрепераната девойка, която се бе вкопчила доверчиво в младежа, сякаш да му покаже, че възлага всичките си надежди на него и че желанието да й помогне не е достатъчно, а трябва да бъде и благоразумен.

Индианците, след като взеха оръжието на пленниците заедно с мунициите и смъкнаха от гърба им някоя и друга дреха, не особено нужна и ценна, изглежда, решиха да ги оставят за малко на мира. Нямаха време да се занимават с тях, чакаше ги по-важна работа. Вождовете пак се събраха на съвет и по възбудените, резки гласове на някои от тях стана ясно, че воините смятат победата си за все още непълна.

— Дано тия злодеи — прошепна траперът, който знаеше езика им достатъчно добре, за да схване за какво става дума — не се намъкнат на гости у пътниците, които спят във върбалака. Те са много хитри и ще разберат, че щом бледоликата жена се намира толкова далеч от населено място, значи, белият човек е направил наблизо някакви приспособления за нейното удобство.

— Бих простил на тия негодници — обади се със злорада усмивка младият пчелар, — ако отмъкнат в Скалистите планини Ишмаел Скитника с цялото му семейство.

— Пол! Пол! — възкликна с укор приятелката му. — Пак забравяш! Помисли какви страшни последици би имало това!

— Не, Елен, именно мисълта за тези, както казваш ти, „последици“ ме възпря да пребия на място оня червенокож дявол. Стари траперю, на теб ще ти се пише тоя грях, дето се държахме като страхливци! Ала виждам, такъв ти е занаятът: да ловиш в капан не само зверове, но и човеци.

— Моля те, Пол, успокой се… бъди търпелив.

— Е, щом желаеш това, Елен — отвърна младежът, като се мъчеше да преглътне гнева си, — ще се постарая; макар че трябва да знаеш, кентъкиецът има един навик: да се поозъби, когато попадне в беда.

— Боя се, че приятелите ти в съседната долчинка няма да се изплъзнат от погледа на тези демони! — продължи траперът така хладнокръвно, като че ли не бе чул и дума от техния разговор. — Те са подушили плячката, а както е трудно да пропъдиш хрътка от дивеч, така и не можеш да отбиеш тия негодници от плячка.

— Нима нищо не може да се направи? — запита Елен с умолителен глас, който показваше искреността на тревогата й.

— Работата е лесна: ще викнем с всичка сила и старият Ишмаел ще помисли, че в стадото му се е промъкнал вълк — отговори Пол. — Ако се провикна аз, ще ме чуят на цяла миля из тия открити поля, а лагерът му е едва на четвърт миля.

— И за труда си ще ти пукнат главата — възрази траперът. — Не, не, с хитреци трябва да се постъпи хитро, иначе тия кучета ще избият цялото семейство.

— Ще избият ли? Не, това няма да го бъде! Вярно, Ишмаел обича толкова да пътува, че няма нищо лошо, ако се поразходи до другото море. Ала тоя дъртак е зле подготвен за такъв дълъг път. Аз сам бих опитал пушката си, преди да го убият.

— Той има много хора, и то добре въоръжени. Как мислиш, ще се бият ли?

— Слушай, стари траперю: едва ли има човек, който да обича по-малко от мен Ишмаел Буш и шестимата му хаймани; ала Пол Ховър не е от тия, дето хулят тенесийската пушка12. Смелчаци има и между тях, както във всяко кентъкийско семейство. Бушовци са яко племе — едри и жилави. И нека ти кажа още нещо: за да повалиш някой от тях, трябва да имаш здрави юмруци.

— Ш-шт! Червенокожите свършиха съвещанието си и сега ще почнат своите дяволии. Да потърпим; нещо може да помогне на нашите приятели.

— Приятели ли? Не ги наричай мои приятели, траперю, ако искаш да запазиш благоразположението ми! Това, което казах в тяхна полза, не е от любов, от справедливост.

— А аз помислих, че тази девойка е от семейството им — отвърна старецът малко иронично. — Не се докачай, не исках да те обидя.

Елен пак запуши с длан устата на Пол и отговори с помирителен тон вместо него:

— Всички трябва да бъдем като едно семейство и да си помагаме, когато можем. Ние разчитаме напълно на твоята опитност, честни старче, за да намерим начин да предупредим нашите приятели за опасността.

— Добре ще бъде — промърмори пчеларят усмихнато, — ако момчетата се заловят сериозно е тия червенокожи.

Раздвижването на целия отряд му попречи да се доизкаже. Всички индианци наслязоха от конете си и ги повериха на трима-четирима свои другари, на които бе възложено също и пазенето на пленниците. След това се строиха в кръг около един воин, който явно беше върховният им вожд, и по даден от него знак всички почнаха да се отдалечават бавно и предпазливо от центъра на кръга, който постепенно се разширяваше. Скоро повечето от мрачните им фигури се сляха с тъмния покров на прерията, макар че пленниците, които следяха зорко и най-малкото движение на враговете си, от време на време още различаваха на фона на небето тук и там човешки силует, когато някой от индианците, по-нетърпелив от останалите, се изправяше в цял ръст, за да види по-надалеч. Ала след малко изчезнаха и тези смътни видения, които показваха, че врагът още се движи и непрекъснато разширява кръга, и неувереността засилваше още повече мрачните предчувствия. Така минаха много тревожни и мъчителни минути, през които пленниците се ослушваха да чуят всеки миг в нощната тишина дружния боен вик на нападащите и писъците на жертвите. Но изглежда, че разузнаването — защото несъмнено това беше разузнаване — не даде задоволителен резултат: след половин час членовете на отряда започнаха да се връщат един по един, мрачни, сърдити и явно разочаровани.

— Иде нашият ред — каза траперът, който забелязваше и най-малката подробност, и най-малкия признак на враждебност в поведението на индианците. — Сега ще почнат да ни разпитват; и ако разбирам нещо от такива работи, най-добре ще бъде да определим един, който ще говори, тъй че да няма противоречия в показанията ни. Освен туй, ако заслужава да се послуша съветът на един грохнал и окаян осемдесетго-дишен ловец, бих казал: трябва да изберем оня от нас, който най-добре познава нрава на индианеца, а и да разбира що-годе езика им. Знаеш ли езика на сиуксите, приятелю?

— Оправяй се сам с кошера си — промърмори сърдито пчеларят — Не зная бива ли те за друго, старче, ала умееш да бръмчиш.

— Такива са младите: говорят прибързано и необмислено — отвърна невъзмутимо траперът. — Едно време, момко, и моята кръв беше като твоята — буйна и гореща. Но каква полза на моите години да говоря за глупава смелост и безразсъдни дела? На побеляла глава й прилича хладен ум, а не самохвален език.

— Прав си, прав си — прошепна Елен. — Сега си имаме други грижи! Ето иде индианецът, който вероятно ще ни разпитва.

Девойката не се излъга — страхът бе изострил сетивата й. Още, не се бе доизказала и един висок полугол червенокож се приближи до мястото, където стояха, загледа се за минута безмълвно в тримата, доколкото му позволяваше слабата светлина, и издаде няколко хрипкави, гърлени звука — обичайни приветствени думи на неговия език. Траперът отговори доколкото можеше, очевидно сносно, защото другият го разбра. Като се пазим да не бъдем упрекнати в педантизъм, ще се постараем, да предадем съдържанието и по възможност формата на последвалия диалог.

— Нима бледоликите са изяли всичките си биволи и са одрали кожите на всичките си бобри? — поде индианецът, като помълча малко след размяната на приветствия, както изискваше приличието. — Затова ли са дошли да броят колко дивеч е останал в земите на пеоните?

— Едни от нас идват да купуват, други — да продават — отговори траперът. — Ала и едните, и другите няма да стъпят вече тука, ако чуят, че е опасно да се приближават до жилищата на сиуксите.

— Сиуксите са разбойници и живеят сред снеговете. Защо да говорим за народ, който е толкова далеч, когато сме в страната на пеоните?

— Ако пеоните владеят тази земя, тогава бели и червенокожи имат тук равни права.

— Нима бледоликите не са награбили достатъчно от червенокожите, та идвате толкова далеч с лъжата си? Аз вече казах, че тази земя е ловно поле на моето племе.

— Аз имам не по-малко право от теб да бъда тук — възрази траперът с невъзмутимо спокойствие. — Няма да кажа всичко, което мога да кажа — по-добре да мълча. Пеоните и белите са братя, а сиуксът не смее да си покаже лицето в селото на вълците.

— Дакотите са мъже! — извика яростно дивакът; забравил в гнева си, че се представя за пеони, той се нарече с най-гордото от имената на своето племе. — Дакотите не знаят страх! Говори, защо си оставил селищата на бледоликите и си дошъл толкова далеч?

— Много пъти по време на племенен съвет съм виждал изгрева и залеза на слънцето и съм чувал думи на мъдри хора. Нека дойдат вашите вождове и устата ми няма да млъкне.

— Аз съм великият вожд! — каза червенокожият, давайки си вид на оскърбено достойнство. — Да не ме помисли за асинибоин13? Уюча е прочут воин, комуто всички вярват.

— Не съм толкова глупав да не мога да позная един тъмнолик тетон14! — каза траперът с хладнокръвие, което правеше чест на нервите му. — Стига! От тъмнината не виждаш, че косата ми е побеляла!

Индианецът очевидно разбра, че си е послужил с твърде плитка лъжа, която не може да заблуди опитен човек като събеседника му, и си заблъска главата каква още хитрост да измисли, за да постигне истинската си цел, когато някакво леко раздвижване сред отряда изведнъж обърка плановете му. Той се огледа, сякаш се страхуваше да не му попречат внезапно, и каза с по-естествен от преди глас:

— Дай на Уюча от млякото на Дългите ножове15 и той ще възхвали името ти в ушите на великите хора от своето племе.

— Стига! — повтори траперът, пропъждайки го с жест на дълбоко отвращение. — Вашите млади войни споменават името Матори. Моите думи са за ушите на вожд.

Червенокожият му хвърли поглед, който въпреки мъждивата светлина издаваше непримиримата му ненавист. После тихомълком се мушна между своите другари, бързайки да скрие безуспешната си измама и безчестния си опит да си присвои незаконно част от плячката от тоя, чието име, назовано от трапера, се носеше из тълпата — а това показваше, че той се приближава. Едва изчезна Уюча и пред пленниците, отделяйки се от тъмния кръг, застана воин с могъщо телосложение; гордото му и величаво държане явно говореше, че е знатен индиански вожд. Подире му се приближи и целият отряд и го заобиколи в дълбоко и почтително мълчание.

— Земята е широка — подзе вождът, като помълча с онова непресторено достойнство, което напразно се бе мъчил да наподоби жалкият му подражател. — Защо децата на моя велик бял баща все не могат да си намерят място на нея?

— Някои от тях са чули, че приятелите им из прериите се нуждаят от много неща — отговори траперът, — затова са дошли да видят вярно ли е. Други пък се нуждаят от неща, които червенокожите желаят да им продадат, и идват да снабдят обилно приятелите си с барут и одеяла.

— Нима търговците прекосяват Голямата река с празни ръце?

— Ръцете ни са празни, понеже твоите млади воини помислиха, че сме изморени, и ни освободиха от товара ни. Те обаче грешат: аз съм стар, но още силен.

— Не може да бъде! Вие сте изтървали товара си сред прерията. Покажи на моите воини мястото и те ще го приберат, преди пеоните да са го намерили.

— Пътеката до това място много криволичи, а сега е нощ. Време е за сън — рече траперът с пълно спокойствие. — Заповядай на воините си да отидат хей зад оня хълм, там има вода и дърва, да си запалят огън и да спят на топло. Когато слънцето изгрее отново, пак ще говорим.

Тих, но несъмнено гневен шепот премина сред внимателно слушащите и старецът разбра, че бе постъпил непредпазливо, предлагайки нещо, с което искаше да предупреди пътниците в горичката за присъствието на опасни съседи. Обаче Матори, без да прояви ни най-малък признак на раздразнение, така открито изразено от другарите му, продължи разговора със същия високомерен тон.

— Зная, че моят приятел е богат — каза той, — че недалеч оттук има много воини и че конете му са по-многобройни от кучетата на червенокожите.

— Ти виждаш моите воини и моите коне!

— Как?! Нима жената има краката на дакотите, та може да върви из равнината тридесет нощи, без да падне? Зная, червенокожите от горите изминават голям път пеша, ала ние, които живеем в край, където от една колиба окото не може да види друга, обичаме конете си.

Сега траперът на свой ред се поколеба. Той отлично съзнаваше, че всяка измама, ако се разкрие, може да се окаже пагубна, а поради присъщото си правдолюбие, не винаги удобно за човек с неговия занаят и начин на живот, не обичаше лъжата. Но като си спомни, че сега от него зависи не само собствената му съдба, но и съдбата на други, той реши да остави нещата да се развиват сами и да позволи на дакотския вожд сам себе си да измами, щом желае.

— Жените на сиуксите и жените на белите не са от един и същи вигвам — отвърна той уклончиво. — Би ли поставил един тетонски воин жена си по-високо от себе си? Зная, че няма, ала ушите ми са чували, че има страни, където в съветите скуоу16 решават всичко.

Ново леко раздвижване в тъмния кръг показа на трапера, че думите му са приети, ако не с недоверие, то с голямо учудване. Само вождът остана невъзмутим — или просто не искаше да урони величавото си достойнство.

— Моите бели бащи, които живеят край Големите езера, разправяха — каза той, — че техните братя в страната, където изгрява слънцето, не били мъже; и сега разбирам, че не са ме излъгали! Пфу, що за народ е тоя, чийто вожд е скуоу? Ти мъж ли си на тази жена, или си нейно куче?

— Нито мъж, нито куче. Никога до тоя ден не съм виждал лицето й. Тя е дошла в прерията, понеже й казали, че тук живее велик и благороден народ — дакотите, и пожелала да види мъжете им. Жените на бледоликите, както жените на сиуксите, обичат да отварят очите си за всичко ново. Но тя е бедна като мен и ще изпитва недостиг на зърно и месо, ако отнемете малкото, което тя и приятелят й още имат.

— Ушите ми са чували много нагли лъжи! — провикна се тетонският воин с такъв гневен глас, че дори червенокожите му слушатели се сепнаха. — Да не би да съм жена? Или дакотите нямат очи? Кажи ми, бели ловецо, кои са ония хора с твоя цвят на кожата, които спят сред повалените дървета?

С тези думи разгневеният вожд посочи към лагера на Ишмаел и не остави повече никакво съмнение у трапера: вождът, по-настойчив и проницателен от воините си, бе успял да открие сам това, което бе отбягнало от вниманието на разузнавачите му. Но колкото и да се плашеше, че това откритие може да се окаже гибелно за спящите, колкото и да беше огорчен, че са го надхитрили в току-що описания разговор, външно старецът запази непоколебимо спокойствие.

— Може и наистина в прерията да нощуват бели — отвърна той. — Щом моят брат казва това, значи, е вярно, но какви хора са се доверили на великодушието на тетоните, не ми е известно. Ако там спят чуждоземци, пратете младите си войни да ги събудят и нека пришълците кажат защо са тук, всеки бледолик има език.

Вождът поклати глава с дива, жестока усмивка и като извърна лице в знак, че разговорът е приключен, отговори рязко:

— Дакотите са мъдър народ и Матори е техен вожд! Той няма да вика на чужденците, та да станат и да му заговорят с карабините си. Той ще им шепне тихо на ухото. А после нека хората със същия цвят на кожата дойдат да ги събудят!

След като произнесе тези думи и се обърна кръгом, тих одобрителен смях, пробяга по тъмния кръг, който тутакси се разчупи. Индианците последваха своя вожд, който се отдръпна от пленниците и се спря наблизо, където ония, които имаха право да разменят мнения с такъв велик воин, отново се събраха на съвет около него. Уюча се възползва от случая и пак дойде да дотяга на пленниците с увещанията си, но траперът, който се бе убедил, че има пред себе си измамник, отегчено му махна да си върви. Ала подлият червенокож прекрати досадните си задевки едва когато бе заповядано целият отряд да яхне конете и да премине на ново място. Придвижването ставаше в мъртво мълчание и в ред, който би направил чест дори на войници от редовна армия. Скоро обаче дойде заповед за спиране и когато пленниците успяха да се огледат, видяха недалеч тъмните очертания на горичката, до която спеше семейството на Ишмаел.

Тук вождовете се съвещаваха още веднъж — кратко, но сериозно и деловито.

Конете, явно обучени за такива прикрити и безшумни нападения, отново бяха предоставени на грижите на стражата, на която както преди бе възложено да пази също и пленниците. Тревогата на трапера нарасна още повече, когато видя, че Уюча стои до него и че той, както личеше от тържествуващия му и горд вид, възглавява и стражата. Но червенокожият, несъмнено изпълнявайки тайна заповед, засега се задоволи да замахне многозначително с томахавката си към Елен — явна смъртна заплаха. След като показа с този изразителен жест на пленниците мъже каква съдба ще сполети мигновено девойката, ако някой от тримата се опита да вдигне тревога, той потъна в студено мълчание. Тази неочаквана сдържаност на Уюча даде възможност на трапера и на младата двойка да насочат цялото си внимание, доколкото им позволяваше тъмнината, към необикновените неща, които ставаха пред очите им.

Матори се разпореждаше за всичко. Съобразно личните качества на хората си той посочи на всеки един точното му място в тази операция и всички му се подчиниха с почтителност и готовност, с каквито воинът индианец винаги приема заповедите на вожда в моменти на изпитание. Едни изпрати надясно, други — наляво. Всеки се отдалечаваше с присъщата на индианеца безшумна и бърза стъпка, докато всички заеха определените си места, с изключение на двама избрани воини, които останаха близо до предводителя си. Когато другите се скриха от очи, Матори се обърна към избраните си помощници и им даде знак, че е настъпил решителният момент да се изпълни това, което бе намислил.

Всеки от тях сложи настрана леката ловна пушка, наричана у тях карабина и смятана за знак на отличие, свали от облеклото си всичко излишно и тежко и застана като тъмна, страшна статуя, почти гол. Матори провери на място ли е томахавката му, в изправност ли е ножът му в кожената ножница, добре ли е пристегнат вампумът17 му, здраво ли са завързани шарените му гамаши с ресни и няма ли да пречат на движенията му. И така, готов напълно за смелото си начинание, тетонът даде знак за действие.

Тримата се придвижваха в развърнат строй към лагера на пътешествениците, докато тъмните им фигури в мъждивата светлина станаха едва различими за очите на пленниците. Там те спряха и се огледаха, сякаш за последен път да претеглят внимателно всички последици, преди да се втурнат стремглаво напред. После, като се снишиха, изчезнаха в прерийната трева.

Не е трудно да си представим с какво отчаяние и тревога всеки от пленниците следеше тези зловещи движения. Каквито и да бяха причините, които принуждаваха Елен Уейд да остава толкова силно привързана към семейството, в което читателят за пръв път я видя, чувствителността, свойствена на нейния пол, а може би и още живите семена на добротата взеха връх. Няколко пъти тя едва устоя на изкушението да пренебрегне страшната заплаха от моментална смърт, която очакваше такава простъпка, и да издигне предупредително слабия си и всъщност безпомощен глас. Толкова силен и толкова естествен беше този порив, че тя навярно щеше да му се поддаде, ако не бяха успокоителните думи, които Пол Ховър непрестанно й нашепваше. Самият той се бореше със странна смесица от противоречиви чувства. Първата и главна грижа на младия пчелар беше, разбира се, за нежната му и беззащитна другарка, но тревогата за нея се преплиташе в сърцето на безстрашния горски скитник със силна, неудържима и всъщност приятна възбуда. Макар и да се чувстваше свързан с преселниците далеч по-малко от Елен, все пак той жадуваше да чуе изстрелите на техните карабини и дори ако имаше възможност, с радост би се втурнал пръв да им помогне. Имаше моменти, когато изпитваше почти непреодолим подтик да се хвърли напред и да събуди неподозиращите пътници, но достатъчно беше да погледне Елен, за да се вразуми и да разбере какви последици би имало това. Само траперът оставаше хладнокръвен наблюдател, като че ли нищо не заплашваше личното му спокойствие или живота му. Вечно подвижните му, зорки очи забелязваха и най-малката промяна с невъзмутимостта на човек, отдавна привикнал на опасности, но изражението на хладна решителност на лицето му издаваше тайното му намерение да се възползва и от най-дребната непредпазливост на своите пазачи.

В това време тетонските воини не стояха със скръстени ръце. Криейки се във високата трева, която растеше в по-ниските места, те пълзяха през сплетения буренак като коварни змии, промъкващи се към жертвата си, докато стигнаха мястото, откъдето беше необходимо да се придвижват по-нататък с още по-голяма предпазливост. Само Матори от време на време вдигаше над тревата тъмното си мрачно лице и напрягаше очи да проникне в мрака, който обвиваше края на горичката. Няколко такива бързи огледа в допълнение към това, което бе узнал при предварителното си разузнаване, и разположението на набелязаните жертви му стана напълно ясно, макар че все още не знаеше нито числеността им, нито средствата им за защита.

Но усилията му да се сдобие с необходимите сведения по тези две важни точки оставаха напразни: в лагера цареше мъртва тишина, като в гробище. Твърде предпазлив и недоверчив, за да разчита при такива опасни обстоятелства на хора, по-малко решителни и сръчни от него, вождът заповядана двамата си другари да останат там, където бяха залегнали, и продължи сам.

Сега Матори напредваше бавно. За човек, несвикнал като него на такъв начин на придвижване, това навярно би било мъчително и трудно. Но и коварната змия не би се приближила до жертвата си по-уверено и по-безшумно. Стъпка по стъпка той промъкваше тялото си през свеждащата се трева и след всяко движение се спираше, вслушвайки се и в най-слабия шум, който би издал на пътешествениците неговото приближаване. Най-после успя да се измъкне от ивицата бледа лунна светлина и да навлезе в сянката на горичката, където не само по-мъчно можеха да забележат тъмната му фигура, а и собственото му зорко, будно око по-лесно различаваше околните предмети.

Сега тетонът се спря за дълго и отново направи внимателен оглед, преди да продължи по-нататък. Оттук се виждаше целият лагер — тъмен, но ясно очертан, с шатрата си, фургоните и двете колиби. По тия белези опитният воин можа доста точно да определи с какви сили му предстоеше да се срещне. Неестествена тишина владееше на това място, като че ли хората задържаха дори спокойното си сънно дишане, за да изглежда престореното им безгрижие по-правдоподобно. Вождът наклони глава към земята и се ослуша напрегнато. Тъкмо щеше вече да се изправи отново разочарован, когато ухото му долови дълбокото и прекъслечно дишане на човек, чийто сън е неспокоен. Индианецът сам беше достатъчно изтънчен в измамата, за да стане жертва на обикновена хитрост. Но по особеното трептене разбра, че звукът е естествен, и не се поколеба повече.

Човек с по-слаби нерви от суровия и войнствен Матори би изпитал страх пред опасността, на която сам се излагаше. Славата на тия смели и силни бели авантюристи, които тъй често проникваха в дивите дебри, населявани от неговия народ, му беше добре известна. И все пак, докато се приближаваше до целта си, страхопочитанието и боязливостта, които винаги вдъхва един храбър враг, се примесваха с отмъстителната ярост на червенокожия, озлобен от нахълтването на омразните чуждоземци.

Отклонявайки се от досегашния си път, тетонът запълзя право към края на горичката. Когато стигна благополучно набелязаната цел, той седна, за да огледа по-добре обстановката. Един миг му беше достатъчен, за да определи точно къде лежи неподозиращият часовой. Читателят, разбира се, вече се е сетил, че индианецът бе успял да се промъкне опасно близо до един от мързеливите синове на Ишмаел, натоварени да пазят уединения лагер на пътешествениците.

След като се убеди, че е останал незабелязан, дакотът пак се изправи, наклони се напред и надвеси тъмното си лице над лицето на спящия, извивайки главата си пъргаво и грациозно, като змия, която се поклаща над жертвата, преди да я клъвне. Разбрал най-после какъв е тоя чуждоземец и в какво състояние се намира, Матори вече отдръпваше главата си, когато едно леко движение на спящия показа, че той всеки момент може да се събуди. Червенокожият улови ножа, който висеше на пояса му, и мигновено го насочи към гърдите на младия преселник. После, променяйки намерението си, бърз като собствената си светкавична мисъл, индианецът се скри отново зад дънера на поваленото дърво, на което се бе подпрял спящият, и залегна в сянката му, тъмен, неподвижен и наглед безчувствен като самото дърво.

Ленивият часовой отвори натежалите си очи и като се взря за миг в тъмното небе, с мъчително усилие приповдигна мощното си туловище, подпряно о дънера. После се огледа, доколкото можеше бдително, обгърна с помътнения си поглед тъмния силует на лагера и накрая се втренчи в смътната далечина на прерията. Там нямаше нищо интересно — все същите неясни очертания на редуващи се хълмове и падини се възправяха отвсякъде пред сънените му очи, затова промени положението си, като съвсем обърна гръб на опасния си съсед и се отпусна мързеливо в предишното си положение. Настана продължителна тишина — мъчителна и напрегната за тетона, докато най-после дълбокото дишане на пътешественика извести, че той отново е заспал. Но червенокожият, сам твърде склонен към притворство, отначало не повярва, че другият наистина е заспал. Ала умората след необичайно трудния ден така бе омаломощила часовоя, че Матори не остана дълго в съмнение. Все пак движенията на индианеца, който пак се изправи на колене, бяха тъй безшумни и предпазливи, че дори внимателен наблюдател не би разбрал движи ли се, или не. Най-после вождът на дакотите зае предишната си поза и отново се надвеси над своя враг, при което издаде не повече шум от листа, който вятърът раздвижи на близката топола.

Сега Матори се чувствуваше господар на съдбата на спящия. Той оглеждаше едрото тяло и дългите крайници на младежа с онова възхищение, което физическото превъзходство неизменно събужда у червенокожия, и в същото време хладнокръвно се готвеше да угаси жизненото начало, което правеше това тяло тъй страшно. За да установи точно мястото на сърцето, той внимателно разтвори дрехата, която му пречеше, след което вдигна острото си оръжие, готов да вложи в удара цялата си сила и сръчност, но в тоя миг младежът отметна небрежно юнашката си ръка, при което показа мощните си мускули.

Съобразителният и предвидлив тетон се спря. Острият му ум подсказа, че тоя човек е по-малко опасен, когато спи, отколкото ако умре. Такова тяло нямаше да се раздели лесно с живота; и най-слабият шум щеше да издаде предсмъртната борба. Опитният воин бързо прецени и си представи всичко това. Той погледна към лагера, после към горичката и накрая обгърна с пламтящите си очи пустата безмълвна прерия. След това се наведе още веднъж над временно пощадената си жертва и като се увери, че спи дълбоко, се отказа от доскорошното си намерение единствено за да не навреди на по-хитрия си замисъл.

Матори се отдръпна тъй тихо и предпазливо, както се бе приближил, и тръгна към лагера, промъквайки се покрай горичката, за да може и при най-малката тревога лесно да се скрие в нея. Когато минаваше край самотната шатра, завесата й привлече вниманието му. След като я огледа добре отвън и се ослуша с мъчителна напрегнатост, за да чуе какво ще му подскажат ушите, червенокожият се осмели да повдигне платнището в дъното на палатката и да провре под него тъмното си лице. Тетонът постоя така около минута, после се отдръпна и седна пред платнената палатка. Няколко секунди седя там напълно неподвижен, очевидно обмисляйки откритието си. После пак легна по корем и още веднъж подъхна главата си под платнището. Второто му посещение в шатрата беше по-продължително и може би още по-зловещо от първото. Но както всичко на тоя свят и то свърши и най-после индианецът отдръпна пламтящите си очи от тайните на това място.

Матори се бе отдалечил вече на няколко метра от палатката и се промъкваше бавно към купчината предмети, които се очертаваха в средата на лагера, когато отново замря. Поспря се, погледна към оставеното от него уединено малко жилище и като че ли се поколеба дали да не се върне там. Но загражданията от клони бяха тъй близо, че можеше да ги стигне с ръка, а самият вид на такава преграда показваше, че зад нея е скрито нещо ценно; съблазънта беше много силна и подтикна Матори да продължи нататък.

Промъкването на червенокожия през крехките, чупливи тополови клонки можеше да се оприличи само на лъкатушното и безшумно пълзене на влечуго, което подражаваше.

Когато стигна целта си и огледа бързо това, което се намираше зад оградата, тетонът предвидливо остави малка пролука, през която да може незабавно да се оттегли. После се изправи и закрачи дебнешком из лагера, като зъл демон, който търси с кого или с какво да започне изпълнението на черните си замисли. Той вече бе надзърнал в колибата, където се бяха настанили жената и най-малките й деца, бе минал покрай няколкото великана, проснали се тук-там върху купчините клони, за щастие на индианеца безсилни в съня си, и най-после стигна мястото, където се бе разположил Ишмаел. Със свойствената си прозорливост Матори тутакси разбра, че пред него се намира най-главният човек между пътешествениците. Той дълго стоя надвесен над изтегнатото исполинско тяло на преселника, обмисляйки може ли да изпълни своя замисъл и как да извлече най-голяма изгода от него.

Той пъхна в ножницата ножа, който бе извадил от прибързана разпаленост, и се готвеше да отмине, но в тоя миг Ишмаел се обърна на постелята си и с полуотворени очи запита прегракнало: „Кой е?“ Само индианец със своя бърз и находчив ум може да се измъкне от такова безизходно положение. Подражавайки чутите преди малко звуци, Матори промърмори дрезгаво нещо неразбрано, тръшна се на земята и се престори, че се разполага да спи. Макар че Ишмаел видя всичко това в полусън, хитростта беше тъй дръзка и тъй майсторски изпълнена, че не можеше да не успее. Сънливият баща затвори очи и заспа дълбоко, без да подозира какъв коварен гост се е промъкнал в семейството му.

Тетонът бе принуден да остане в това положение много дълги и уморителни минути, докато се увери, че вече не го наблюдават. Макар че тялото му беше неподвижно, живият му ум не стоеше бездеен. Той се възползва от това забавяне, за да обмисли един план, който щеше да постави изцяло под властта му лагера с всичко, което беше в него, включително и собствениците му. Щом мина опасността, неуморният индианец отново се раздвижи. Пълзейки все тъй ловко и предпазливо, сега той се запромъква към малкото заграждение, в което беше прибран добитъкът.

При първото животно, на което се натъкна той, се забави опасно дълго. Умореното създание, чийто таен инстинкт може би му подсказваше, че най-сигурен негов защитник сред безкрайната пустош на прериите е човекът, с прекомерна послушност се остави да бъде подложено на внимателен оглед. Ръката на теона премина жадно по меката козина, по нежната муцуна и по тънките крака на кроткото добиче, ала накрая индианецът не се отказа от такава плячка, безполезна за грабителските му набези и твърде несъблазнителна за апетита му. Но като се озова между товарните животни, задоволството му беше безгранично и няколко пъти едва сдържа възторжения възглас, готов да се изтръгне от устата му. Тук той забрави с какъв риск бе стигнал до това опасно място; и предпазливостта на хитрия, опитен воин за миг се загуби в буйната му радост.