Прерията

ГЛАВА XXV

Завесата на нашата незавършена драма сега трябва да се спусне, за да се вдигне отново за друга сцена. Между нея и предишната бяха минали вече няколко дни, които промениха съществено положението на действащите лица. Време на действието — пладне, място на действието — висока равнина, която се спускаше стръмно към плодородната долина на една от многобройните реки в тоя край. Реката извираше недалеч от полите на Скалистите планини и след като напояваше голяма част от равнината, вливаше водите си в друга, още по-голяма река, за да се загуби най-после в мътния поток на Мисури.

Пейзажът значително се бе променил, макар че ръката, придала такъв пустинен вид на околните земи, бе оставила отпечатъка си и върху него. Все пак растителността тук не беше така оскъдна, както из безплодните простори на вълнистата прерия. По-начесто се срещаха групички дървета, а по хоризонта на север се точеше дългата назъбена линия на гора. Тук-там в низината се виждаха засадени местен вид зеленчуци, който растат бързо и виреят добре без особена обработка на тлъстата наносна почва. По самия край на това плато бяха накацали стоте колиби на една орда сиукси-чергари. Тези леки постройки бяха разположени съвсем безразборно. Единственото нещо, което се е вземало пред вид при избора на място, е била близостта до вода, но и това важно условие често се е пренебрегвало. Докато повечето колиби се редяха по края на равнината, над самата урва, други бяха настанени по-надалеч, на първото място, което се бе харесало на своенравните им, простодушни собственици. Това селище не представляваше военен лагер и не беше защитено от неочаквано нападение нито с разположението си, нито пък с някакво укрепление. То беше открито от всички страни и достъпно отвсякъде, като всяко друго място из тоя пущинак, ако не се смята слабото естествено препятствие, което предлагаше реката. С една дума, имаше такъв вид, като че ли е било обитавано по-дълго, отколкото бяха възнамерявали първоначално стопаните му, очевидно готови всеки момент да го напуснат, ако се наложи.

Това беше временният стан на онази част от племето, която под водачеството на Матори отдавна ловуваше из тия земи, отделящи постоянните убежища на неговия народ от тия на войнствените племена на пеоните. За жилища им служеха високи конусовидни палатки от кожа, построени най-просто и примитивно. Пред входа, или по-точно пред отвора на всяко жилище, имаше забит прът, на който бяха окачени щитът, копието, лъкът и колчанът със стрелите на собственика. Около, пръта бяха разхвърляни безразборно разните домашни потреби на жена му — или двете, или трите му жени, в зависимост от заслугите на воина, а тук-там от неудобните пеленки, ушити от дървесна кора, надничаше кръглото, бузесто, спокойно личице на някое детенце, окачено на същия прът с ремъци от еленова кожа и полюлявано там от вятъра. По-големите деца се боричкаха и търкаляха весело. При това дори в тая ранна възраст проличаваше надмощието на момчетата над момичетата, което с течение на годините щеше да очертае рязко разграничението помежду им. Юношите бяха в низината, където опитваха младите си сили, укротявайки дивите коне на своите бащи, а от време на време някое непослушно девойче захвърляше работата си и се приближаваше крадешком, за да се полюбува на пламенната им, несдържана смелост.

На пръв поглед това беше обичайна картина на спокоен за сигурността си бивак. Но пред шатрите над самата урва се бе струпала тълпа, очевидно развълнувана от нещо необикновено. Няколко съсухрени и злобни бабички се бяха насъбрали на купчина, готови при нужда да пуснат в действие ехидните си гласове, за да насъскват потомците си към дела, приятни за извратения им вкус, както богата римска матрона следи борбата и агонията на гладиатора. Мъжете се бяха разделили на групи, според делата и славата си.

Младежите, стигнали вече оная възраст, когато можеше да се допускат на лов, но все още с недостатъчно укрепнал разум, за да им се позволи да тръгнат по пътеката на войната, стояха в краищата на тълпата, усвоявайки от суровите воини, които им служеха за пример, сериозността и сдържаността в поведението, което с течение на времето трябваше да стане тяхна дълбоко вкоренена черта. Някои от по-големите, чували вече бойния вик, си позволяваха да се приближат повече до вождовете, но все пак не дръзваха да влязат в кръга на техния съвет; достатъчна им беше тая чест, че им разрешаваха да ловят мъдростта, която се лееше от устата на толкова почитани хора. Обикновените воини се държаха самоуверено и без стеснение се смесваха с вождовете от по-низш ранг, макар и да не се осмеляваха да оспорват мненията на признатите храбреци или да поставят под съмнение разумността на мерките, предлагани от най-умните съветници на племето.

Самите вождове странно си приличаха по външност. Те можеха да се разделят на две категории: тези, които бяха придобили влияние най-вече благодарение на физическата си сила и бойните си подвизи, и такива, които се бяха прославили по-скоро с мъдростта си, отколкото с бойни заслуги. Първите бяха далеч по-многобройни и с по-голяма власт. Те се отличаваха с величествена осанка и със сурово изражение на лицето, двойно по-внушително поради доказателствата за храброст, грубо отбелязани по него от ръцете на враговете им. А хората, които бяха добили влияние чрез духовното си превъзходство, бяха съвсем малко на брой. Те пък се отличаваха с живи, подвижни очи, с неувереност, която проличаваше в движенията им, а понякога и с пламенност на гласа при ония внезапни душевни изблици, когато даваха своите съвети.

Точно в средата на кръга, образуван от тия избрани съветници, се възправяше фигурата на привидно спокойния, но вътрешно разтревожен Матори. И във външността, и в нравствения му облик бяха събрани отличителните качества на всички останали вождове. За утвърждаването на неговата власт допринасяха и умът, и силата му. Белезите му бяха многобройни и дълбоки като у най-беловласите воини на племето, ръцете и нозете му — в разцвета на силата, смелостта му — безпределна. Това рядко съчетание на духовно и физическо превъзходство вдъхваше уважение и дори най-дръзкият на това събрание бързаше да сведе очи под заплашителния му поглед. Храбростта и умът му бяха извоювали надмощието, а времето го бе затвърдило. Той така добре се бе научил да съчетава властта на разума с властта на силата, че в общество с друга степен на развитие — там, където енергията му би могла да се разгърне по-широко — този тетон навярно щеше да стане завоевател и деспот.

Малко по-настрана от тълпата се виждаха хора от съвсем друг род. По-високи и по-мускулести, те бяха запазили белезите, наследени от саксонските и норманските им прадеди, макар че американското слънце им бе придало мургав тен. За човек, който се занимава с такива изследвания, би било интересно да проследи чертите, по които потомците на повечето западноевропейци все още се различават от потомците на народите, населяващи най-далечния край на Азия — сега, когато и едните, и другите в хода на историята са станали съседи, сближили са се не само по обичаи, но до голяма степен и по нрав. Хората, за които става дума, бяха скватерът и синовете му. Те стояха лениво и равнодушно — както винаги, когато нямаше непосредствена нужда, която да събуди дремещата им сила — пред четири-пет вигвама, които техните съюзници тетоните гостоприемно им бяха предоставили. За условията на този неочакван съюз достатъчно красноречиво говореше присъствието на конете и рогатия добитък, които пасяха кротко край реката под зоркото око на безстрашната Хети. Фургоните бяха наредени като ограда около шатрите, което ясно показваше, че собствениците им все още не се доверяваха напълно на своите съюзници, макар че, от друга страна, известен такт или може би самоуспокоение не им позволяваше да проявят твърде открито това недоверие. Своеобразна смесица от безучастно доволство и вяло любопитство дремеше върху тъпото лице на всеки от тях, докато стояха облегнати на пушките си и следяха съвещанието на сиуксите. И все пак дори най-младите не проявяваха нито интерес, нито вълнение, сякаш всички се надпреварваха в привидно безстрастие с най-флегматичните от дивите си съюзници. Те почти не говореха, а когато заговореха, ограничаваха се с кратки презрителни забележки по адрес на индианците, които според тях стояха физически несравнимо по-долу от белите. С една дума, в тоя момент Ишмаел и синовете му като че се наслаждаваха на пълно блаженство, отдавайки се на безделие, макар и да се опасяваха смътно от коварството на тетоните, което щеше по най-груб начин да сложи край на самодоволството им. Ейбирам единствен от всички не беше изпаднал в такова състояние на отпуснатост и безгрижие.

След като цял живот бе вършил хиляди подлости и жалки мерзости, похитителят на негри най-после бе станал толкова безочлив, че се бе решил на отчаяната постъпка, която вече разкрихме на читателя. Влиянието му върху по-дръзкия духом, но по-бездеен Ишмаел не беше тъй голямо и ако скватерът не бе изгонен внезапно от плодородната долинка, която бе заграбил и възнамеряваше да задържи, без да се съобразява с изискванията на закона, Ейбирам никога нямаше да успее да привлече своя зет в работа, която изискваше много решителност и предвидливост. Видяхме вече и първоначалния им успех, и последвалата несполука. Сега Ейбирам стоеше настрана и мислеше как да извлече изгода от начинанието си, което с всяка измината минута му се струваше все по-неосъществимо, тъй като Матори открито показваше възхищението си от нищо неподозиращата жертва на неговото злодейство. Но да оставим този негодник с тревогите и кроежите му и да опишем положението на някои други действащи лица в нашата драма.

Те заемаха друг ъгъл на сцената. На малка издигнатина в десния край на лагера бяха проснати Мидълтън и Пол. Ремъци от бизонска кожа стягаха до болка ръцете и краката им, а от изтънчена жестокост ги бяха сложили така, че всеки да вижда в страданията на съседа си отражение на собствената си мъка. На десетина метра от тях, на стълб, забит здраво в земята, беше завързан Твърдото сърце, снажен като Аполон. Между него и другите двама стоеше траперът. Индианците му бяха отнели пушката, торбичката и рога, но от презрение го бяха оставили свободен. Обаче застаналите наблизо петима-шестима млади воини, които с колчани на гърба и дълги, здрави лъкове през рамо следяха зорко пленниците, с целия си вид показваха колко безплоден ще бъде за немощния старец всеки опит за бягство. За разлика от всички останали, които наблюдаваха важното съвещание, пленниците бяха увлечени в разговор, особено интересен за тях.

— Кажи ми, капитане — подзе пчеларят с комично-загрижен израз на лицето, сякаш никакви несполуки не биха помрачили буйната му жизнерадост, — действително ли този проклет ремък от сурова кожа се е врязал в рамото ти, или така ми се струва, понеже ми е изтръпнала ръката?

— Когато душата страда толкова дълбоко, тялото не усеща болка — отвърна по-изтънченият, макар и едва ли толкова бодър духом Мидълтън. — Ех, да можеха неколцина от верните ми артилеристи да попаднат на тоя проклет лагер!

— Или тия тетонски колиби да се превърнат в стършелови гнезда и насекомите да излетят и да се нахвърлят върху тая сган от полуголи индианци.

Развеселен от собственото си остроумие, пчеларят се отвърна от другаря си и за миг забрави болката, като си представи, че тази фантазия е станала действителност и че пристъпът на стършелите е сломил дори прословутото хладнокръвие на индианците.

Мидълтън предпочиташе да мълчи, но старецът, който се вслушваше в думите им, дойде по-наблизо и се намеси в разговора.

— Тук явно се замисля нещо жестоко и сатанинско! — подзе той и поклати глава, сякаш да покаже, че и опитен човек като него не може да намери изход от това трудно положение. — Нашият приятел пеони вече е вързан на стълба за изтезание и аз виждам добре по лицето и по очите на върховния им вожд, че той насъсква народа си и за други мерзости.

— Слушай, стари траперю — каза Пол, извивайки се въпреки ремъците да види печалното му лице, — ти разбираш индиански езици и познаваш дяволиите на тия червенокожи. Върви в съвета и кажи на вождовете им от мое име — от името на Пол Ховър от щат Кентъки, че ако оставят девойката Елен Уейд да се върне жива и здрава в Щатите, той ще им позволи да смъкнат скалпа му, когато пожелаят и както им се харесва; или пък ако не ги задоволяват тези условия, прибави и един-два часа изтезания, за да се подслади сделката според техния дяволски вкус.

— Ех, момче, те няма и да изслушат твоето предложение, щом знаят, че и без това си вече като мечка в капан и не можеш нито да се съпротивяваш, нито да избягаш. Но не губи кураж, защото, когато бял човек попадне сред тия диви племена, цветът на кожата му понякога значи сигурна смърт, а понякога — надежден щит. Макар и да не ни обичат, все пак благоразумието често им връзва ръцете. Да можеха червенокожите народи да действат по волята си, скоро по разораните поля на Америка щяха отново да израснат дървета и горите да побелеят от християнски кости. Това ще ти каже всеки, който знае каква любов изпитват червенокожите към бледоликите. Но те са ни броили, броили, докато са объркали сметката, а не им липсва здрав разум. Затова съдбата ни още не е решена; но се боя, че има слаба надежда за нашия пеони!

Като свърши, старецът тръгна бавно към тоя, за когото се отнасяха последните му думи, и се спря недалеч от стълба. Той стоеше там мълчаливо и с такова изражение на лицето, с каквото подобаваше да гледа прославен и знатен воин като пленения си другар. Но погледът на Твърдото сърце беше прикован в далечината и като че ли мислите му витаеха надалеч.

— Сиуксите се съвещават за моя брат — забеляза най-после траперът, съобразявайки, че само като заговори, ще привлече вниманието на младия пеони.

Върховният вожд на пеоните обърна главата си към него и отговори със спокойна усмивка:

— Те броят скалповете над вигвама на Твърдото сърце!

— Сигурно, сигурно! Хваща ги яд, като си спомнят колко тетони си сразил, и сега щеше да бъде по-добре за теб, ако беше прекарал повече дни в лов на елени и по-малко по пътеката на войната. Тогава някоя бездетна майка от тяхното племе можеше да те вземе на мястото на загубения си син и ти щеше да заживееш в мир и покой.

— Нима баща ми мисли, че воинът може да умре? Повелителят на живота не разтваря ръката си, за да вземе обратно своите дарове. Когато му трябват млади воини, повиква ги и те отиват при него. Ала червенокожият, комуто е дъхнал веднъж, живее вечно.

— Да, такава вяра е по-утешителна и по-смирена от тая, която изповядва оня безсърдечен тетон! У вълците има нещо, което открива широко сърцето ми за тях: същото мъжество, да, същата честност, както у делауерите от планините. И този младеж… Чудно, много чудно!… И годините му, и погледът, и телосложението… сякаш са братя! Кажи ми, пеони, чувал ли си във вашите предания за един могъщ народ, който е живял някога по бреговете на Соленото езеро, далеч, далеч оттук по посока на изгряващото слънце?

— Земята е побеляла от хора с цвета на моя баща.

— Не, не, не става дума тук за скитниците, които са нахълтали в тая земя, за да я отнемат от законните й владетели, а за народ, който е червен… или по-право е бил червен — и по природа, и от боята — като горска малина.

— Да, чувал съм старците да разправят, че някакви хора се криели в горите под изгряващото слънце, понеже не смеели да излязат на бой в откритите равнини.

— Не разказват ли вашите предания за най-великия, най-храбрия, най-мъдрия народ на червенокожите, комуто е дъхнал някога Уаконда?

Твърдото сърце отговори, като изправи глава с величие и достойнство, което дори ремъците не можеха да сломят:

— Да не би годините да са ослепили баща ми? Или вижда толкова много сиукси, та си мисли, че на тоя свят няма вече пеони?

— Ех, това е то суетността и гордостта човешка! — възкликна разочаровано старецът на английски. — Природата е толкова силна у червенокожия, колкото и в гърдите на белия. Та нали и делауерът би се смятал за много по-могъщ от един пеони, точно както всеки пеони се хвали, че е един от властелините на земята. Така беше и между французите от Канада и англичаните в червени мундири, които кралят изпращаше в Щатите, когато още нямаше Щати, а размирни колонии, които вечно пишеха петиции; биеха ли се, биеха и се перчеха пред целия свят с въображаемите си геройства и победи, а и двете страни все забравяха да споменат скромния войник, комуто всъщност дължаха всичко, но тъй като тогава нямаше още право да пуши лулата край големия огън на съвета на своя народ, рядко чуваше за подвизите си, след като храбро ги бе извършил.

Когато даде по тоя начин воля на дремещата си, но не съвсем угаснала юнашка гордост, която несъзнателно го бе вкарала в същия грях, който осъждаше, в очите на трапера заблестя някогашният плам на младостта и той обърна благ и едновременно тревожен взор към обречения пленник, чието лице отново бе приело изражението си на хладно спокойствие, а мислите му се бяха зареяли нанякъде.

— Млади воине — продължи старецът с треперещ глас, — аз никога не съм бил нито баща, нито брат. Уаконда ми е отредил да живея сам. Никога не е привързвал сърцето си към къща или нива с ония ремъци, които връзват хората от моето племе за жилищата им; ако беше другояче, нямаше да странствам по такива далечни места и да видя толкова много. Ала някога ми се случи да прекарам дълго време сред народа, който живееше в споменатите от теб гори, и като опознах по-отблизо тия хора, харесах честността им и почнах да подражавам на тяхното мъжество. Повелителят на живота е вдъхнал на всеки от нас, пеони, съчувствие към ближния. Аз никога не съм бил баща, но добре зная какво е бащинска любов. Ти приличаш на един момък, който ми беше скъп, и дори си внуших, че в жилите ти тече от неговата кръв. Но има ли значение това? Ти си честен човек, в което се убеждавам, като гледам, че държиш на думата си, а честността е твърде рядко качество, което не се забравя. Сърцето ми тегли към теб, момко, и с радост бих ти сторил добро.

Младият воин изслуша думите му, чиято сила и простота потвърждаваше тяхната правдивост, и склони глава ниско до голите си гърди, в знак на почит към тоя, който ги бе произнесъл. После вдигна тъмните си очи и пак ги устреми в далечината, сякаш се замисли отново за други неща, които нямаха нищо общо със сегашното му положение. Траперът, който много добре знаеше колко упорита е гордостта на воина, когато мисли, че изживява последните си минути, зачака да чуе желанието на младия си приятел със смирение и търпеливост, на които се бе научил от продължително общуваме с този забележителен народ. Най-после втораченият поглед на младия пеони като че трепна, очите му светнаха и взеха да се местят бързо от трапера към далечината, от далечината пак към острите черти на старческото лице, сякаш духът, който направляваше движенията им, беше внезапно обзет от вълнение.

— Татко — отговори накрая младият вожд с доверие и благост в гласа, — чух думите ти. Те влязоха в ушите ми и сега са в мен. Дългият нож с побелялата глава няма син; Твърдото сърце от народа пеони е млад, но най-голям в семейството си. Той намери костите на баща си в ловните поля на оседжите и ги изпрати в прериите на Добрите духове. Великият вожд, неговият баща, сигурно ги е видял и е познал това, което му принадлежи. Но скоро Уаконда ще призове и двама ни; тебе, понеже си видял всичко, което може да се види в тази страна, и Твърдото сърце, понеже му е нужен млад воин. Вождът на пеоните няма време да изпълни пред бледоликия своя синовен дълг.

— Колкото и да съм стар, колкото жалък и слаб да съм в сравнение с това, което бях едно време, може би ще доживея да видя отново залеза на слънцето над прерията. Очаква ли моят син също да доживее?

— Тетоните броят скалповете на моя вигвам! — отвърна младият вожд и в тъжната му усмивка светна странна искрица на тържество.

— И виждат, че са много — толкова много, че собственикът на тоя вигвам е в опасност, докато се намира в отмъстителните им ръце. Моят син не е жена и гледа без страх пътеката, която му предстои да поеме. Има ли какво да прошепне той в ушите на своя народ, преди да тръгне по нея? Тия нозе са стари, но ще намерят сили да ме отнесат до завоите на Вълчата река.

— Кажи на вълците, че Твърдото сърце е вързал на своя вампум по един възел за всеки тетон! — произнесе пленникът с разпаленост, която бе съборила преградите на изкуствената сдържаност. — Ако срещне дори един от тях из прериите на Повелителя на живота, сърцето му ще стане сърце на сиукс!

— Ох, такова чувство би било опасен спътник за бял човек, поел толкова мъчителен път! — промърмори старецът на английски. — Не на това добрите моравски братя учеха делауерите, не е и това, което тъй често се проповядва в селищата на белите — макар че, за срам на цялата наша бяла раса, те самите не постъпват според собствените си проповеди!… Вожде, аз те уважавам, но съм християнин и не мога да занеса такава вест.

— Ако баща ми се бои да не го чуят тетоните, нека прошепне тихо тия думи на нашите старци.

— Страхът, млади воине, е толкова позорен за бледоликите, колкото и за червенокожите. Уаконда ни учи да обичаме живота, който ни дарява, ала трябва да го обичаме така, както мъжете, обичат ловните си поля и кучетата си, и карабините си, а не сляпо, както майката обича детето си. Когато Повелителят на живота ме призове, няма да има нужда да вика името ми два пъти. Аз съм готов да се отзова и днес, и утре, и по всяко друго време, което е угодно на всесилната му воля. Но какво е воин без вярата си? Моята вяра ми забранява да занеса такива думи.

С гордо кимване вождът показа, че е съгласен с това, и изглеждаше, като че тъй неочаквано пробудилото се доверие всеки миг ще угасне. Ала старецът, развълнуван до дън душа от спомените си, дълго време задрямали, но все още живи, не можеше току-тъй да скъса нишката, която го свързваше с вожда на пеоните. Той помисли една минута, после вдигна печално очи към младия си другар и продължи:

— За всеки воин трябва да се съди според способностите му. Аз казах на моя син какво не мога да направя, нека сега си отвори ушите да чуе какво пък мога. Лосът едва ли ще измери прерията по-бързо от тия стари нозе, ако вождът на пеоните ми възложи да предам вест, която бял човек е в състояние да занесе.

— Нека бледоликият слуша — отвърна индианецът след секунда колебание, дължащо се на предишния отказ. — Той ще остане тук, докато сиуксите преброят всички скалпове на своите мъртви воини. Ще почака, докато се мъчат да скрият голите глави на осемнайсет тетони с кожата на един пеони; нека очите му бъдат широко отворени, за да види мястото, където ще заровят костите на воина.

— Това мога и ще го сторя, благородни момко.

— Ще отбележи мястото, за да може след това да го познае.

— Не бой се, не бой се, никога няма да го забравя — прекъсна го старецът, покъртен от това непоклатимо спокойствие и примирение със съдбата.

— Сега вече зная, че баща ми ще отиде при моя народ. Главата му е бяла и думите му няма да отлетят като дим. Нека отиде в моя вигвам и извика силно името на Твърдото сърце. Нито един пеони няма да остане глух на това. После нека баща ми помоли да му дадат жребчето, което още никой не е яздил, но което има по-загладен косъм от елен и е по-бързо от лос.

— Разбрах те, момче, разбрах те — прекъсна го пак старецът, който слушаше внимателно. — Каквото ми каза, ще го направя, да, и добре ще го направя, ако наистина разбирам какво може да желае индианец, когато умира.

— А щом младите ми юнаци дадат на моя баща поводите на това жребче, нека той го доведе по заобиколна пътека до гроба на Твърдото сърце!

— Ще го доведа. Да, ще го доведа, храбри момко, ако ще зимата да е засипала тия равнини с преспи и слънцето да се крие и денем, и нощем. Ще доведа кончето на святото място и ще го сложа така, че очите му да гледат залеза.

— И баща ми ще му заговори и ще каже, че господарят, който го е отгледал още от малко, сега се нуждае от него.

— И това ще направя; макар че, нека Бог ми е свидетел, ще говоря на тоя кон не от суетна мисъл, че ще разбере думите ми, а само да изпълня всичко, което се изисква според индианското поверие… Хекторе, кученцето ми, как ти се струва това, песчо, да се говори на кон?

— Нека белобрадият говори на коня с езика на пеоните — прекъсна го обреченият пленник, като чу, че другарят му разговаря с кучето на някакъв непознат език.

— Волята на моя син ще бъде изпълнена. С тези старчески ръце — макар и да смятах, че няма вече да стане нужда да проливат кръв нито на човек, нито на животно — ще убия коня на гроба ти!

— Добре! — каза младият пеони и лицето му просветна от задоволство. — Твърдото сърце ще препусне с коня си към блажените прерии и ще се яви пред Повелителя на живота като вожд!

Мигновената поразителна промяна в лицето на индианеца накара трапера изведнъж да отмести поглед и да види, че съвещанието на сиуксите е свършило и Матори, придружен от един-двама най-знатни воини, се запътва бавно към набелязаната жертва.