Прерията

ГЛАВА XV

Налага се да спрем хода на нашия разказ и да се върнем на събитията, които в развитието си доведоха до странната схватка, описана в предишната глава. Това прекъсване ще бъде кратко и ще има за цел да задоволи ония читатели, според които човек, който се е заловил да разказва някаква история, не бива да оставя празнина, която те трябва да запълват с безплодното си въображение.

Между войските, изпратени от правителството на Съединените щати да поемат владението на новопридобитите територии на Запад, имаше един отряд, възглавяван от младия офицер, който бе играл такава дейна роля в последните сцени на нашата повест. Кротките, флегматични потомци на едновремешните колонисти приеха новите си сънародници без недоверие, тъй като знаеха добре, че предаването на властта ще ги превърне от поданици на монарх в равноправни граждани на република, управлявана от закона. Новите владетели изпълняваха службата си много скромно, без да злоупотребяват с предоставената им власт. Обаче при такова неочаквано смесване на хора, родени и възпитани в свобода, с угодливи креатури на абсолютната монархия, на протестанти с католици, на предприемчиви хора с белезници трябваше да мине известно време, докато несходните елементи на обществото се слеят. Както винаги за постигането на тази желана цел трябваше да спомогне благотворното влияние на жената. Непреодолимата сила на всемогъщата любов събаряше преградите, издигнати от предразсъдъка и религията, и скоро брачни съюзи почнаха да заякчават наложената от обстоятелствата политическа връзка между две националности, тъй различни по нрави, възпитание и възгледи.

Сред новите господари на този край Мидълтън беше един от първите, които бяха завладени от чара на луизианка. В непосредствено съседство с мястото, където беше назначен, живееше главата на едно от ония стари колониални семейства, които от незапомнени времена вегетираха сред покоя, безделието и богатството на испанските провинции. Той бе служил някога като офицер на испанската корона, но се бе принудил да напусне Флорида и да се прехвърли при французите в съседната провинция, тъй като бе получил в наследство богато имение. Името на дон Аугустин де Сертавальос беше известно на малцина извън пределите на малкото градче, където се бе настанил, но той намираше тайна утеха да показва на единствената си дъщеря това име в големите плесенясали свитъци със стари документи, където то беше вписано редом с имената на благородници и герои на Стара и Нова Испания. Този факт, толкова важен за него и незначителен за всеки друг, беше главната причина за самотата му: докато съседите му, живи и общителни гали, с готовност отваряха вратите си за гости, той предпочиташе да стои настрана, видимо доволен от компанията на дъщеря си — момиче, едва навлязло от детството в женската зрелост.

Младата Инес обаче не беше толкова равнодушна. И когато слушаше военната музика на гарнизона, която се разливаше из вечерния въздух, и когато гледаше странното знаме, развято над хълмовете, които се издигаха недалеч от обширното имение на баща й, у нея се пробуждаше един от ония тайни пориви, които се смятат за отличителни качества на нейния пол — любопитството. Все пак вродената свенливост и онази затвореност и особена инертност, която придава своеобразно очарование на жените в тропическите провинции на Испания, я държеше в наглед нерушими окови и ако не се бе случило Мидълтън да направи някаква лична услуга на баща й, по всяка вероятност младите дълго още нямаше да се познават и девойката, която вече навлизаше в оная възраст, когато младостта и красотата си искат своето, щеше да отдаде сърцето си на друг.

Но Провидението или, ако щете, съдбата (да употребим тази не толкова тържествена, но по-класическа дума) беше отредила другояче. Надменният и недостъпен дон Аугустин твърде строго се придържаше към етикецията на обществото, с принадлежността си към което се гордееше, тъй че не можеше да забрави задълженията си на джентълмен. От признателност към отзивчивостта на Мидълтън той отвори вратите си за офицерите от гарнизона и си позволи да установи с тях сдържани, но учтиви отношения. Тази сдържаност постепенно отстъпи пред любезността и чистосърдечието на младия, умен капитан и скоро богатият плантатор започна да се радва не по-малко от дъщеря си всеки път, когато познатото чукане по вратата известяваше за желания гост — коменданта на форта.

Излишно е да говорим надълго и нашироко за впечатлението, което прелестите на Инес направиха на офицера, или да удължаваме разказа с подробно описание как неговите изискани обноски, мъжествена красота, начетеност и неотстъпно внимание действаха все по-силно на чувствителната душа на романтичната и пламенна шестнайсетгодишна самотница. За нашите цели е достатъчно да кажем, че те се обикнаха, че младежът не закъсня да разкрие чувствата си, че без особени усилия успя да превъзмогне колебанията на момичето, а доста трудно — възраженията на бащата, и че не бе изтекла и половин година, откакто Луизиана мина във владение на Съединените щати, и офицерът от американската армия стана годеник на най-богатата наследница по бреговете на Мисисипи.

Макар че читателят, предполагаме, знае как стават обикновено тия неща, не бива да се мисли, че Мидълтън удържа лесно победа над предубежденията както на бащата, така и на дъщерята. В очите и на двамата разликата в изповеданията представляваше сериозна, почти непреодолима пречка. Влюбеният младеж търпеливо устоя на отчаяния натиск на отец Игнасио, комуто бе възложена задачата да го обърне в католичеството. Усилията на достойния свещеник бяха методични, упорити и безуспешни. Десетина пъти (и точно в тия минути през стаята, в която ставаше разговорът им, като вълшебно видение прелиташе ефирната фигура на Инес) добрият отец си въобрази, че ей сега ще възтържествува над лъжливата вяра, ала всичките му надежди се разбиваха в неочакваната съпротива на обекта на благочестивите му старания. Докато настъплението срещу вярата му се водеше отдалеч и не особено енергично, Мидълтън, неопитен в полемичното изкуство, приемаше това безропотно и търпеливо като мъченик, но щом благочестивият отец в грижата си за бъдещото му блаженство се опиташе да закрепи изходната си позиция, викайки на помощ доводи, взети от арсенала на собствената си религия, младият човек като добър войник тутакси се хвърляше в стремителна контраатака. Вярно, той влизаше в бой, въоръжен само със здрав разум и известно познаване на обичаите на своята страна, толкова различни от тия на неговия противник, но дори с това просто оръжие неизменно отблъскваше атаката на свещеника, както юнак с тояга в ръка надвива изкусен фехтовчик, чиито изтънчени трикове се оказват безсилни пред грубите и необорими аргументи на дървото, което пуква главата му и изкривява шпагата му.

Спорът още не бе завършил, когато на помощ на офицера дойде цяло нашествие от протестанти. Почтеният свещеник се оглеждаше с тревога и виждаше безпътни нечестивци, които мислеха само за земни блага, и хора, твърди и смирени във вярата си. Заразата на примера, от една страна, и по-свободното общуване, от друга, бяха започнали да въздействат и на паството му, особено на ония, които смяташе за достатъчно привързани към духовното начало, за да не се отклонят никога от неговия път. Дошло бе време да премине от настъпление към отбрана и да подготви привържениците си за съпротива срещу безпътното влияние, което заплашваше да събори като неудържим поток устоите на вярата им. Като разумен пълководец, разбрал, че е заел твърде обширна за силите си територия, той почна да се отдръпва от предните си позиции. Свещените реликви бяха скрити от нечестиви погледи; внушаваше на енориашите си да не говорят за чудеса пред иноверни, които не само отричаха самата възможност от такива чудеса, но и дръзваха нагло да поставят под съмнение тяхната достоверност; и дори налагаше забрана на Библията под необоримия предлог, че може да й дадат лъжливо тълкуване.

Междувременно дойде моментът да даде отчет на дон Аугустин за въздействието на увещанията и молитвите си върху еретичната душа на младия офицер. Никой не обича да признава слабостта си, особено когато обстоятелствата изискват крайно напрягане на силите. И ето че, като се оправдаваше пред себе си с чистотата на подбудите си, достойният свещеник прибягна към благочестива измама и обяви, че макар Мидълтън още да не е променил начина си на мислене, все пак има всички основания да се вярва, че необоримите доводи са оставили в ума му дълбоки бразди, в които лесно може да покълне благословеното семе на вярата, особено ако му се даде щастливата възможност да общува с католици.

Сега и самият дон Аугустин бе обзет от плама на покръстител. И дори нежната и кротка Инес замечта за божествената чест да стане смирено оръдие за приобщаването на възлюбения й към лоното на истинската вяра. Предложението на Мидълтън бе най-после прието и докато бащата чакаше с нетърпение деня на сватбата, виждайки в нея залог за собствения си успех, дъщерята мислеше за нея с вълнение, в което благочестивата й ревност на истинска католичка се преплиташе с по-нежните помисли на млада годеница.

Сутринта на сватбата слънцето се издигна на такова ясно и безоблачно небе, че Инес взе това като предзнаменование за бъдещо щастие. Отец Игнасио извърши брачния обред в параклисчето към имението на дон Аугустин и дълго преди слънцето да бе започнало да клони към залез, Мидълтън притисна към гърдите си поруменялата от свенливост млада креолка като своя законна жена, която никой нямаше право да му отнеме. По взаимно съгласие между двете страни сватбеният ден бе прекаран в уединение, посветен единствено на най-хубави и чисти чувства, далеч от шумното и бездушно веселие на едно показно пиршество.

След като се бе отбил по служебно задължение в лагера, Мидълтън се прибираше през имението на дон Аугустин по оня час, когато слънчевата светлина започва да прелива във вечерния здрач. Изведнъж през листата на една уединена беседка в градината му се мярна рокля, подобна на тая, в която Инес се бе явила с него пред олтара. Той се приближи внимателно до това място, защото, макар и да смяташе, че е получил от жена си право да вниква в личния й живот, все пак това изискваше от него особена деликатност, но като чу нежния й глас, мълвящ молитви, в които тя го споменаваше с най-мили думи, той отхвърли всякакви колебания и застана така, че да може да слуша, без да го е страх, че ще го забележат. Мъжът естествено не може да не се радва, когато жена му разкрива по този начин неопетнената си душа и когато вижда, че собственият му образ стои там на висок пиедестал, озарен от най-чисти помисли и светли надежди. Това беше тъй ласкателно за самолюбието му, че той не я упрекна за непосредствената цел на молитвата й. А тя се молеше да я направи Господ смирено оръдие на своята воля, за да приобщи съпруга си към стадото на правоверните и молеше за прошка, ако от самонадеяност или равнодушие към наставленията на църквата бе надценила силата на влиянието си и в опасното си заблуждение сама бе обрекла душата си на гибел, омъжвайки се за еретик. Набожният плам беше примесен с такъв страстен изблик на земно чувство, жената така се преливаше с ангела, че дори да го бе нарекла езичник, Мидълтън щеше да й прости само заради искреността и нежността, с които се молеше за него.

Младият човек почака невястата му да се изправи и се приближи до нея, като че ли не знаеше какво бе правила тук.

— Късно става, моя Инес — рече той, — и дон Аугустин може да те гълчи, че не пазиш здравето си, като стоиш на открито в такъв час. А какво да правя аз, който съм поел от него цялата отговорност за теб и те обичам двойно по-силно?

— Бъди като него във всяко отношение — отвърна тя и вдигайки към мъжа си пълни със сълзи очи, повтори натъртено: — Във всяко отношение! Вземи пример от моя баща, и нищо повече не бих желала от теб.

— Не се съмнявам, че ако мога да стана като достойния и почтен дон Аугустин, нищо повече не би могла да желаеш от мен. Но ти трябва да бъдеш снизходителна към слабостите и навиците на войника. А сега да отидем при добрия ти баща.

— Не още — каза младата му жена, като отстрани нежно ръката му, с която бе обвил кръшния й стан, за да я поведе към къщи. — Трябва да изпълня още един дълг, преди да почна да се подчинявам безпрекословно на заповедите ти, войнико мой. Дадох едно обещание на добрата Инесела, моята вярна дойка, която, както си чувал, дълго време ми служеше за майка… Обещах й да я навестя по тоя час. Тя смята, че повече и не би могла да желае от възпитаницата, си, а аз не искам да я разочаровам. Затова ти върви при дон Аугустин, а аз ще дойда само след един час.

— Но не забравяй: само един час и нито минута повече!

— Само един час — повтори Инес, като му изпрати въздушна целувка и се изчерви, засрамена от смелостта си, после изскочи от беседката и капитанът я видя да тича към къщичката на дойката, където в следния миг изчезна.

Мидълтън тръгна бавно и замислено към къщата, като често поглеждаше в посоката, където бе видял за последен път жена си, сякаш се надяваше да съзре отново във вечерния полумрак изящната й фигура, понесена на криле из простора. Дон Аугустин го посрещна радушно и дълги минути младият човек си отвличаше ума да излага пред своя тъст плановете си за бъдещето. Старият сдържан испанец слушаше възторжения му, но верен разказ за благоденствието и напредъка на Щатите, които му бяха съвсем непознати, макар че половината си живот бе прекарал в съседство с тях, отчасти с учудване, отчасти с оная недоверчивост, с която човек слуша преувеличеното описание на един пристрастен разказвач.

По този начин часът, определен от Инес, изтече много по-бързо, отколкото бе очаквал мъжът й. Накрай той започна да поглежда към часовника, а после — да брои минутите, които течаха, а Инес още я нямаше. Когато голямата стрелка измина още половин кръг по циферблата, Мидълтън стана и обяви намерението си да отиде да доведе закъснялата. Беше вече съвсем тъмно, а небето — покрито с облаци, които по тия места безпогрешно предвещаваха буря. Подтикван от зло-кобния вид на небесата не по-малко, отколкото от тайната си тревога, той забърза с широка крачка към къщичката на Инесела. Двайсет пъти се спира, тъй като все му се струваше, че вижда крехката фигура на Инес да пристъпва леко и чевръсто към къщата на баща й, и двайсет пъти трябваше да продължи разочарован пътя си. Той стигна до къщичката, почука, отвори вратата, влезе и вече стоеше пред престарялата дойка, а още не виждаше тая, която търсеше. Инес вече си била тръгнала към къщи! Мислейки, че са се разминали в тъмното, Мидълтън пое обратно по същия път, но срещна ново разочарование: Инес не се бе вестявала в бащината си къща. Без да каже никому за намерението си, младоженецът се запъти с разтуптяно сърце към малката усамотена беседка, където бе чул как неговата невяста се молеше за щастието му и за обръщането му в истинската вяра. Тук пак го чакаше разочарование. След това всичко заплува в мъчителната неяснота на съмненията и догадките.

Дълги часове Мидълтън, вътрешно неуверен в подбудите на жена си, я търси сам, като се пазеше да не събуди подозрения. Но когато се пукна зората, а тя все не се връщаше при баща си и съпруга си, той забрави всякаква сдържаност и съобщи за нейното необяснимо изчезване. Сега вече разпитваха за изчезналата Инес направо и открито, но и този път без успех. Никой не я бе виждал и не бе чувал за нея от момента, когато бе излязла от къщичката на дойката.

Минаваше ден след ден, а незабавно започнатото търсене не носеше нищо ново и накрая повечето роднини и приятели загубиха всякаква надежда да я намерят.

Такова необикновено събитие естествено не се забравя бързо. То породи всевъзможни слухове, безброй клюки и немалко невероятни измислици. Нахълталите в страната нови заселници — тоест ония, на които все още им оставаше време сред многото грижи да мислят и за чужди тревоги — в болшинството си стигнаха до простото и ясно заключение, че изчезналата младоженка направо се е самоубила. Отец Игнасио се измъчваше от съмнения и тайни угризения на съвестта, но като разумен пастир той се постара да използува печалното събитие в своя изгода в предстоящата битка за вярата. Като обърна батареята си, той взе да нашепва ту на един, ту на друг от най-верните си енориаши, че се бил излъгал в Мидълтън, чиято душа била, както се убедил сега, окончателно затънала в подвижните пясъци на ереста. Свещеникът пак започна да показва светите си реликви и дори го чуха да зачеква отново щекотливата и почти забравена тема, че и в наше време са възможни чудеса. Вследствие на тези прояви на преподобния отец между вярващите се пръсна слух, който накрая се превърна в местно поверие, че Инес се била възнесла жива на небето.

Дон Аугустин преживяваше всичко като истински баща, но скръбта му скоро угасна, както става е чувствата на всеки креол. Подобно на своя духовен наставник, той почна да мисли, че са сбъркали, като са поверили на еретик такава чиста, млада, прекрасна и най-вече благочестива душа; и беше готов да повярва, че нещастието, което го бе сполетяло на стари години, е наказание за неговото самолюбие и недостатъчна вярност към вековните обичаи. Наистина, когато до ушите му стигна разпространяваната сред миряните мълва, той намери временно утешение в това вярване ала природата надделя и в ума на стария човек се промъкна кощунствената мисъл, че все пак дъщеря му твърде раничко се е пренесла в небесните селения.

Но Мидълтън, възлюбеният, съпругът, младоженецът — Мидълтън бе почти смазан от тежестта на неочаквания и страшен удар. Сам възпитан в по-проста и рационална вяра, която не се опитва да крие нищо от вярващите, той се опасяваше за съдбата на Инес само дотолкова, доколкото, познаваше суеверното отношение на девойката към неговата църква. Но е излишно да се спираме на душевните терзания, на всевъзможните предположения, надежди и разочарования, които му бе писано да преживее през първите няколко седмици от нещастието си. Ревността, подозренията за подбудите на Инес и тайната неугасваща надежда, че въпреки всичко ще я намери, не му позволяваха нито да търси по-усърдно, нито да се откаже окончателно от усилията си. Но с течение на времето все по-невероятна ставаше гнетящата догадка, че Инес го е напуснала умишлено, макар и може би само временно, и той постепенно клонеше към още по-мъчителното убеждение, че е умряла, когато изведнъж една нова странна случка съживи надеждата му.

Младият командир бавно и тъжно се прибираше от вечерна проверка в жилището си, което се намираше недалеч от лагера, на същия висок хълм, когато разсеяният му поглед се спря на една човешка фигура, която според военния правилник нямаше право да бъде тук в такъв късен час. Непознатият беше окъсан и цялата му външност и лицето му говореха за крайна немотия и най-порочни навици. Мъката бе смекчила офицерското високомерие на Мидълтън и когато пътем заговори на нарушителя, който се бе свил плахо, в гласа му звучеше снизходителност, дори доброта:

— Ако те завари тук патрулът, приятелю, ще пренощуваш в ареста… Ето ти един долар, върви да си намериш по-хубаво място за преспиване и нещо за вечеря!

— Аз гълтам храната си, капитане, без да я дъвча — отвърна скитникът и улови жадно сребърната монета с алчността на изпечен негодник. — Ако ми подхвърлиш двайсет такива „мексиканци“, ще ти продам една тайна.

— Хайде, махай се — каза офицерът, придавайки си отново строг вид. — Махай се, докато не съм заповядал на стражата да те хване.

— Добре де, ще се махна… само че ако си отида, капитане, ще отнеса със себе си това, което зная, и ще си останеш вдовец до последния си дъх.

— Какво искаш да кажеш, човече! — възкликна Мидълтън и се обърна рязко към окаяника, който вече си бе тръгнал, като едва влачеше болните си крака.

— Искам да кажа, че възнамерявам да купя с тоя долар испанска ракия, а после да се върна и да ти продам тайната си за цената на цяла бъчва.

— Ако имаш да казваш нещо, кажи го още сега — продължи Мидълтън, който от нетърпение едва не издаваше чувствата си.

— Зажаднял съм, капитане, а не мога да говоря изискано, когато гърлото ми е пресъхнало. Колко ще ми дадеш, за да узнаеш това, което мога да ти разкажа? Трябва да ми предложиш нещо тлъстичко, както се полага между джентълмени.

— Струва ми се, че най-добре ще бъде да заповядам на барабанчика да те надумка както трябва, любезни. За какво се отнася прехвалената ти тайна!

— За брака… има жена — няма жена; хубаво личице, богата невяста. Сега ясно ли ти е, капитане?

— Ако знаеш нещо за жена ми, говори веднага; няма защо да се боиш за наградата.

— Ах, капитане, колко сделки съм сключвал навремето! Случвало се е да ми плащат в брой, а понякога само с обещания, а с голи обещания, право да ти кажа, стомах не се пълни.

— Кажи колко искаш.

— Двайсет… не, дявол да го вземе, то струва трийсет долара и нито цент по-малко!

— Тогава ето ти парите. Ала запомни: ако не ми кажеш нещо, което да заслужава да се знае, имам достатъчно власт да си ги взема обратно и отгоре на това да те накажа за наглостта ти.

Човекът огледа внимателно получените банкноти, после ги пъхна в джоба си, очевидно убеден, че са истински.

— Обичам северняшките банкноти — каза той невъзмутимо. — И те като мен държат на репутацията си. Не бой се, капитане, аз съм честен човек и няма да те излъжа: ще кажа само това, което зная, и всичко до последната думица ще бъде вярно.

— Тогава говори по-скоро, че може да се разкая и да наредя да ти вземат всичко, което получи от мен: и банкнотите, и сребърната монета.

— Толкова ли си заритал за тях! — възкликна безделникът и вдигна ръка в престорен ужас пред такава страшна заплаха. — Слушай, капитане, ти трябва да знаеш, че джентълмените не се прехранват по един и същ начин: едни пазят каквото си имат, други вземат каквото могат.

— Значи, си крадец?

— Презирам тази дума. Аз съм се занимавал с лов на хора. Знаеш ли какво значи това? Тълкуват го различно. Някои мислят, че къдравокосите са много нещастни, понеже работят в знойни плантации под палещо слънце… и всякакви там неудобства. Виж какво, капитане, навремето аз като добросъвестен човек се занимавах с благотворителна дейност, като внасях разнообразие в живота на чернокожите — поне чрез смяна на местожителството. Разбираш ли ме?

— Значи, казано на ясен език, си отвличал негри?

— Да, достойни капитане. Ала сега понамалих работата си, като търговец, който прекратява продажбата на тютюн на едро и си отваря будка за цигари. Едно време съм бил и войник. Можеш ли да ми кажеш кое се смята за главното в нашия занаят?

— Не зная — отговори Мидълтън, комуто бе започнало да омръзва дърдоренето на тоя тип. — Смелостта ли?

— Не, краката! Краката, за да влезеш в бой, и краката, за да офейкаш. Тук именно, както виждаш, двата ми занаята си приличат. Сега краката ми не ги бива много, а без крака ще губиш, ако се занимаваш с отвличания. Ала има още много хора с по-здрави крака от моите.

— Значи, е отвлечена! — простена потресеният съпруг.

— И сега пътува с тях. Така съм сигурен в това, както че ти стоиш тук пред мен.

— Какво основание имаш да твърдиш това ужасно нещо, негоднико?

— Долу ръцете…, долу ръцете! Да не мислиш, че езикът ми ще върши работата си по-добре, ако гърлото ми е стиснато? Имай търпение и ще узнаеш всичко. Но ако още веднъж се опиташ да постъпиш с мен тъй неучтиво, ще бъда принуден да повикам на помощ адвокати.

— Говори! Но ако не ми кажеш цялата истина или ме излъжеш в нещо, незабавно ще се разправя с теб!

— Да не си толкова глупав да вярваш на нехранимайко като мен, ако нямам с какво да докажа думите си? Не, капитане, ти си умен човек, затова ще ти кажа какво зная и какво мисля, а ще оставя на теб да прецениш, докато прескоча да се почерпя за твоята щедрост. Познавам един човек на име Ейбирам Уайт… Мисля, че този мерзавец си е лепнал такова презиме, за да покаже антипатията си към черната раса!65 Та този човек, доколкото ми е добре известно, от години се занимава редовно с превозване на отвлечени роби от щат на щат. Едно време имах вземане-даване с него — голям мошеник беше! У него имаше толкова чест, колкото мръвки в стомаха ми. Видях го тук, в тоя град, точно в деня на сватбата ви. Беше с мъжа на сестра си и се представяше за преселник, който се готви за път към нови земи. Хубава компанийка за всякаква работа — седем сина, всеки от тях на ръст колкото твоят сержант с шапката отгоре. Та щом чух, че жена ти е изчезнала, веднага се сетих: Ейбирам я е пипнал.

— Нима знаеш… възможно ли е това? Какво основание имаш да мислиш такова невероятно нещо?

— Достатъчно солидно основание: аз познавам Ейбирам Уайт. А сега няма ли да прибавиш още нещичко, за да не ми пресъхне гърлото?

— Хайде, тръгвай, тръгвай! И без това си пиян, нещастнико, та не съзнаваш какво говориш. Измитай се, докато не съм повикал барабанчика.

— Опитът е добър водач! — викна скитникът подир отдалечаващия се Мидълтън, после се подсмихна самодоволно и свърна към военната лавка.

Сто пъти през тая нощ Мидълтън си рече, че сведенията на този лентяй все пак заслужават внимание, и също толкова пъти отхвърли тази мисъл като нещо нелепо и фантастично, което е по-добре да си избие от главата. Така прекара една неспокойна и почти безсънна нощ, а рано сутринта го събуди ординарецът, който бе дошъл с донесение, че на плаца, недалеч от квартирата на Мидълтън, бил намерен мъртвец. Капитанът се облече набързо, отиде на мястото и видя същия човек, с когото бе разговарял вечерта. Той лежеше проснат на земята, така както го бяха намерили.

Нещастникът бе станал жертва на невъздържанието си. За този печален факт убедително говореха изпъкналите му очи, подпухналото лице и непоносимият мирис на вино, който лъхаше от трупа. Младежът се разпореди да отнесат тялото и погнусен от тази ужасна гледка, се канеше да си тръгне, когато изведнъж му направи впечатление положението на дясната ръка на мъртвеца. Като се вгледа по-добре, той откри, че показалецът е протегнат, сякаш бе записвал нещо на пясъка, на който едва забележимо, но все пак достатъчно четливо бе надраскана следната недовършена фраза: „Капитане, точно така е, уверявам те като джентъл…“ Очевидно бе умрял или бе потънал в сън, предвестник на смъртта, преди да довърши последната дума.

Мидълтън не каза никому за това откритие, а повтори разпорежданията си и си тръгна. Като си спомни настойчивостта на покойника и прецени всички други обстоятелства, той реши да направи тайно някои справки. Установи, че в деня на сватбата му през града действително бе минало някакво семейство, което отговаряше на даденото му описание. Успя да научи, че са продължили на известно разстояние по брега на Мисисипи, след което се придвижили по самата река до мястото, където в нея се влива Мисури. Тук бяха изчезнали, както изчезват и стотици други, които се устремяват към вътрешността да търсят скритите там богатства.

Въоръжен с тези сведения, Мидълтън събра малък отред от най-верните си хора, сбогува се с дон Аугустин, без да сподели с него нито надеждите, нито страховете си, и когато стигна посоченото място, навлезе в дивите пущинаци и започна търсенето. Всъщност не беше трудно да се проследи такъв керван, ала по-нататък разбра, че Ишмаел се е насочил далеч извън заселените области. Това обстоятелство само по себе си потвърди подозренията на Мидълтън и засили надеждата му, че накрая ще успее.

Когато нямаше вече кого да срещне и да разпитва, разтревоженият съпруг продължи преследването на бегълците, водейки се по обичайните следи. Това също не беше трудна задача, докато стигна „вълнистите прерии“, където твърдата почва не запазваше никакви отпечатъци. И тук съвсем се обърка. Накрая се видя принуден да раздели отряда си, за да могат повече очи да търсят загубената диря, и определи място, където да се срещнат след това в един уречен ден. Цяла седмица бе скитал сам, когато случайността го събра с трапера и пчеларя. Читателят вече знае отчасти как стана тяхната среща и лесно може да си представи обясненията, които последваха разказа на Мидълтън и както видяхме, доведоха до намирането на невястата му.