Прерията

ГЛАВА XVII

Ручеят, който снабдяваше семейството на скватера с вода и напояваше дърветата и храстите, израсли в подножието на скалистия рид, извираше недалеч от него, от малка горичка канадски тополи, увити от пълзящи растения. Натам поведе траперът бегълците, защото само това място можеше да им осигури убежище в такъв труден час. Трябва да напомним, че съобразителността на стареца, превърната от дълъг опит с подобни случаи на внезапна опасност едва ли не в инстинкт, му бе подсказала, да избере именно тази посока, тъй като сега между тях и приближаващите ловци се издигаше хълмът. Възползвайки се от това обстоятелство, той успя да стигне навреме храстите. Пол Ховър също свари да се мушне със задъханата Елен в гъсталака точно когато Ишмаел изкачи върха на скалата, както вече разказахме на читателя, и замръзна там, загубил ума и дума, поглеждайки ту разхвърляната си покъщнина, ту децата, натръшкани с вързани ръце и запушени уста под навеса от брезови кори, където ги бе струпал на безреден куп предвидливият пчелар. От височината, на която стоеше сега скватерът, куршум на дългоцевна пушка лесно би стигнал убежището, където се бяха скрили бегълците, виновни за всички тия пакости.

Траперът преброи с поглед насъбралите се около него, за да провери не липсва ли някой, и заговори пръв, като човек, на чийто разум и опитност се осланяха всички.

— Ех, природата си е природа и си свърши работата! — каза той, като кимна към сияещия Пол с одобрителна усмивка. — Така си и мислех: хора, които се срещат тъй често в слънце и в буря, в звездна нощ и под забулена луна, трудно могат да се разделят, без да са се сдобрили. Ала не е време за приказки, ами да се запретваме за работа! Скоро ония синковци ще тръгнат да душат и ако намерят следите ни — а непременно ще ги намерят и ще ни принудят да си премерим силите с тях — спорът ще се разреши само с пушка, а Бог да ни пази от такова нещо!… Капитане, можеш ли да ни заведеш там, където са твоите воини? Защото юнаците на скватера ще се бият храбро, ако разбирам що е войнствен плам!

— Мястото на нашата среща е на много мили оттук, на бреговете на Ла Плата.

— Лошо… много лошо. Ако се стигне до бой, винаги е за предпочитане силите да са равни. Ала прилича ли на човек е единия крак в гроба да носи в сърцето си омраза и горещи страсти! Все пак чуйте какво ще ви каже един беловлас и патил старец, пък ако някой от вас може да предложи по-разумен изход, ще послушаме съвета му и ще забравим какво съм казал. Тази гора се простира от подножието на скалата надолу по ската близо една миля и води не към селищата, а към запад.

— Стига, стига! — прекъсна го Мидълтън, който нямаше търпение да изслуша докрай подробните обяснения на разсъдливия и твърде словоохотлив старец. — Времето ни е много скъпо, не бива да го губим в приказки. Да бягаме оттук.

Траперът даде знак, че е съгласен, и като свърна от пътя си, поведе Азинус по пружиниращата почва и скоро излезе от другия край на твърда земя, така че лагерът на Ишмаел остана оттатък блатистата низина.

— Ако старият Ишмаел забележи тоя път през храсталака — подвикна Пол, когато се измъкна от горичката и хвърли бегъл поглед към широката ивица от следи, оставена след тях, — няма да му трябва пътепоказател, за да разбере накъде да върви. Ала нека само тръгне! Зная, че този скитник с радост би кръстосал породата си с малко по-честна кръв, но не дай Боже някой от синовете му да стане мъж на…

— Мълчи, Пол, мълчи! — прошепна уплашено девойката, която се бе облегнала на ръката му. — Може да те чуят!

Пчеларят млъкна, не докато минаваха бързо покрай ручея, продължаваше да хвърля назад мрачни погледи, които говореха красноречиво за войнственото му настроение. Всеки беше зает с мислите си. Само след няколко минути отрядът изкачи един хълм сред прерията и без да се бави нито миг, започна да се спуска по другия склон. Сега вече нямаше опасност да ги видят Ишмаеловите синове, освен ако не бяха налучкали следата им. Под прикритието на хълма старецът кривна встрани, за да избегне преследвачите, както кораб променя курса си в мъгла и мрак, за да се изплъзне от бдителния противник.

След двучасови големи усилия успяха да заобиколят скалата в полукръг и да стигнат в точка, диаметрално противоположна на първоначалната посока на бягството им. Повечето от бегълците не знаеха къде се намират, както несведущ пътник не знае положението на кораба сред океана, но старецът вървеше все напред и напред, като правеше завой и навлизаше в падини с решителност, която вдъхваше увереност у спътниците му, тъй като показваше, че добре познава тия места. Кучето, което се спираше от време на време да го погледне в очите, тичаше все напред, уверено като господаря си, сякаш двамата се разбираха отлично и предварително се бяха уговорили за пътя. Но когато изминаха тия два часа, кучето изведнъж се спря насред прерията, седна на задните си крака, подуши въздуха и започна да скимти тихо и жално.

— Да, песчо, да. Това място ми е познато… познато ми е и има причина да го запомня добре! — рече старецът, като се спря до разтревожения си другар и изчака да го настигнат останалите. — Хей там пред нас има горичка — продължи той, сочейки напред, — където можем да се разположим и дори да престоим, докато тия голи поля се покрият с високи дървета, без никой от родствениците на скватера да посмее да ни безпокои.

— Но това е мястото, където лежеше мъртвецът! — възкликна Мидълтън, като се огледа, и погледът му показваше колко неприятен му е този спомен.

— Да, същото. Ала трябва да видим приютили ли са го близките му в майката-земя. Кучето позна следата, но като че ли е нещо объркано. Тъй че ще трябва да отидеш да провериш, приятелю пчеларю, а аз ще гледам кучетата да не скимтят много.

— Аз ли?! — учуди се Пол и зарови пръсти в буйните си къдри, сякаш сметна за по-благоразумно да размисли, преди да се реши на такова страшно похождение. — Слушай, стари траперю, аз съм стоял по тъничка памучна риза посред цял рой, загубил царицата си, и окото ми не е мигвало, та мислиш ли, че човек способен на такова нещо, ще се уплаши от някой измежду живите синове на Ишмаел Скитника? Ала да ровя кокалите на умрели, е, това не ми е нито по занаята, нито по вкуса. Благодаря за доверието, както казва в Кентъки човек, когото са произвели ефрейтор, ама се отказвам от тая чест.

Старецът обърна разочарования си поглед към Мидълтън, но той беше толкова зает да успокоява Инес, че не забелязваше затруднението му, което обаче неочаквано бе преодоляно благодарение на един човек, от когото, ако се съди от досегашния опит, най-малко можеше да се очаква да прояви такава сила на духа.

През целия път, колкото и да е странно, доктор Бациус показа необикновено усърдие в преследването на набелязаната цел. Дори залягаше с такава ревност, че май забрави всичките си предишни наклонности. Почтеният естественик спадаше към оня род изследователи, които човек, комуто се налага да бърза, в никой случай не би избрал за спътници. Нито едно камъче, нито едно храстче, нито едно стръкче не би се изплъзнало от зорките им очи и дори гръм да трещи, дъжд да се лее, нищо не може да ги откъсне от заниманията и от залутаните им мисли. Съвсем иначе се държеше обаче ученикът на Линей в ония трудни часове, когато пред съда на разума му бе поставен нерешеният въпрос ще бъдат ли склонни яките потомци на скватера да оспорят правото му да броди свободно из прерията. И най-чистокръвната, превъзходно обучена хрътка, като види дивеч пред себе си, не би могла да тича тъй неотклонно, вперила очи в една точка, както тичаше докторът по дъговидната пътека. Може би щеше да прояви по-малко твърдост, ако знаеше, че траперът от хитрост ги бе повел да заобиколят Ишмаеловата цитадела. Но за щастие у естественика се бе създало успокоителното впечатление, че с всяка педя земя, която изминаваше през прерията, със също толкова се увеличаваше разстоянието между собствената му особа и омразната скала. Наистина той бе потресен за миг, когато откри грешката си, но все пак доброволно направи усилие да се мушне в гъсталака, където, можеше да се предполага, все още лежеше тялото на убития Ейза. Може би в случая естественикът побърза да прояви храброст, понеже тайно се опасяваше да не би прекомерното му усърдие при отстъплението да бъде изтълкувано погрешно и няма съмнение, че каквото и да беше отношението му към опасностите от страна на живите, нравът и познанията му го поставяха над предразсъдъка, че мъртвите могат да навредят на живите.

— Ако трябва да се свърши работа, която изисква пълно владеене на нервната система — каза ученият с малко надменен вид, — пред вас стои съвсем подходящ за това човек: дайте само напътствия на ума му, а на физическите му сили можете да разчитате.

— Тоя човек обича да говори иносказателно — промърмори простодушният трапер, — ала ми се струва, че в думите му винаги има някакъв скрит смисъл, макар че да намериш здрав разум в речите му, е толкова трудно, колкото да видиш три орела на едно дърво. Най-благоразумно ще бъде, приятелю, да се скрием тук, в случай че синовете на скватера тръгнат по следата ни; впрочем, както знаеш, има причина да се опасяваме, че там в храстите може да се натъкнем на зрелище, което ще изплаши жените. Затова, те питам: имаш ли достатъчно мъжество да гледаш мъртвец в лицето, или ще трябва сам да се мушна там, а кучетата така ще се разлаят, че ще стане опасно за всички ни? Както виждаш, паленцето вече напира със зинала уста.

— Дали имам достатъчно мъжество?! Уважаеми траперю, бъди благодарен, че се познаваме отскоро, иначе въпросите ти можеха да ни заплетат в горещ спор. Имам ли достатъчно мъжество! Аз претендирам да съм от класа Mammalia66, разред — примати, род — Homo! Такива са физическите ми атрибути; а за моралните ми качества нека съди потомството, аз съм длъжен да мълча!

— Не зная що за лекарство е това „трибута“, щом има нещо общо с физиката, трябва да се ползва с добро име, ала по моя преценка и вкус не носи нито доволство, нито здраве. А, виж, от морал досега не е имал вреда нито един жив човек, ако ще да живее в гората или сред застъклени прозорци и димящи комини. Нас с тебе, приятелю, ни разделят само няколко трудни думички. Но мисля, че навикът и свободата ще ни научат да се разбираме по-добре и въобще да съдим, еднакво за човешкия род и за живота… Тихо, Хекторе, мирувай. От какво се дразниш, песчо? Не си ли свикнал на миризмата на човешка кръв?

Като удостои човека на природата с благосклонно-състрадателна усмивка, докторът отново излезе на една-две крачки от храсталака, където го бе вкарала прекомерното му мъжество, така че при отговора да напряга по-малко гласа си и да бъде по-свободен а жестовете и позата си.

— Разбира се, Homo си е Homo — каза той, протягайки ръка за по-голяма убедителност. — Що се отнася до животинските функции на организма, в тях винаги има хармония, ред, съгласуваност и планомерност, които свързват в едно целия genus, но тук сходството свършва. Поради невежество човек може да деградира дотолкова, че да стигне до самата черта, която го дели от животното, а познанието може да го извиси до сближение с великия Дух-творец; нещо повече: ако му се даде време и възможност, кой знае дали няма да овладее цялата съвкупност от знания и следователно да стане равен на Великото движещо начало.

Старецът, който стоеше облегнат на пушката си в дълбок размисъл, поклати глава и отговори с оная вродена твърдост, пред която фалшивата величавост на противника му изглеждаше жалка:

— Всичко това е греховно самохвалство! Аз съм живял на тая земя осемдесет лета и през всичкото това време съм виждал как дърветата растат и умират. И все пак не зная защо пъпката се разтваря под лятното слънце и защо окапват листата, когато ги попара сланата. Твоята ученост, колкото и да се хвалиш с нея, е нищожна в очите на оня, който гледа скръбно от облаците гордостта и суетата на своите създания. Колко часове съм лежал под горските сенки и съм се изтягал по баирите, сред тия ширни равнини, гледал съм лазурните небеса и съм си представял Всевишния, седнал там на престола си и замислен над нищожността на човека и звяра долу на земята, както сам често съм гледал как мравките се суетят бързо насам-нататък, макар че това по подхожда на Неговото величие и всемогъщество. Познание ли? То е играчка в ръцете божи. Ти, който мислиш, че е толкова лесно да се качиш на мястото на всевишния Съдия, можеш ли да ми разкажеш нещо за началото и за края? Ти, който познаваш всички болки и лекове, можеш ли да ми кажеш какво е живот и какво е смърт? Защо орелът живее толкова дълго и защо животът на пеперудата е толкова кратък? Кажи ми нещо съвсем просто: защо това куче е тъй неспокойно, когато ти, който цели дни се ровиш в книги, не виждаш причина за безпокойство?

Докторът, посмутен от достойния вид на стареца и изразителността на думите му, пое дълбоко дъх, като изнемощял борец, който току-що се е освободил от мъртвата хватка на противника си, и побърза да се възползува от паузата, за да отговори:

— Кучето се води от инстинкта си.

— А що за дарба е това — инстинктът?

— Низша степен на разум. Един вид тайнствено съчетание на мисъл и материя.

— А какво е според теб мисъл?

— Многоуважаеми венаторе, това е начин на разсъждаване, който пренебрегва използването на дефиниции, а това, смея да кажа, не се допуска в нито едно училище.

— В такъв случай твоите училища са по-вещи, отколкото си мислех, защото този начин лесно ще разкрие тяхното безсмислие — възрази траперът, прекъсвайки спора внезапно тъкмо когато естественикът бе почнал да се разпалва, наведе се към кучето си и взе да си играе с ушите му, за да го успокои. — Не се излагай, Хекторе, държиш се като недресирано пале, а си умно куче! Учил си се от собствен горчив опит, а не с бягане по следа, намерена вече от други кучета, както ученик в селищата върви по петите на учителя, без да гледа по прав път ли го води, или не… Е, приятелю, ти, който умееш толкова много, способен ли си да надзърнеш в храстите, или аз сам да вляза в тях?

Докторът пак си придаде решителен вид и без повече приказки се устреми наново към гъсталака, както искаше траперът. Кучетата досега слушаха стареца, който ги възпираше, и само от време на време проскимтяваха тихо. Но като видяха, че естественикът тръгна напред, паленцето не можа да се сдържи повече и направи бързо кръг около него, душейки земята, после се върна при другаря си и почна да вие силно.

— Скватерът и синовете му са оставили силна миризма по земята — рече старецът, докато чакаше учения разузнавач да му даде знак да го последва. — Дано тоя книжовник да не е забравил по каква работа го пратих.

Доктор Бациус вече бе изчезнал в храстите, а нетърпението на трапера се засили още повече, когато видя изведнъж естественика да излиза заднишком от гъсталака, без да откъсва очи от мястото, което току-що бе напуснал, като че ли някаква магия приковаваше погледа му.

— Докторът е открил нещо страховито, ако се съди по безумния израз на лицето му! — възкликна старецът, като пусна Хектор и се приближи смело до естественика, който сякаш не беше на себе си. — Какво има, приятелю? Да не си намерил нова страница от книгата на мъдростта?

— Базилиск67! — промърмори докторът и всяка черта на изкривеното му лице изразяваше дълбокото смущение, което го бе обзело. — Животно от разреда Serpentes. Досега смятах по атрибутите му, че принадлежи към легендата, но изглежда, че творческата сила на природата не е по-слаба от човешката фантазия!

— Че какво от това! В прерията всички змии са безвредни; само гърмящата, ако я раздразниш, понякога напада, ала и тя първо предупреждава с трясъка на опашката си, преди да захапе с отровните си зъби. Господа, Господи, колко смирява страхът! Като този доктор например, който обикновено плещи такива големи думи, че не могат да се поберат в устата на прост човек, а сега е загубил и ума и дума и гласът му е станал пронизителен като крясък на козодой! Дръж се!… Какво има, приятелю?… Какво има?

— Чудо! Lusus naturae.68 Чудовище, което природата си е направила удоволствието да създаде, за да покаже всемогъществото си! Никога не ми се е случвало да наблюдавам такова смешение на законите й или да видя създание, което така решително да опровергава установеното разделение на разреди и семейства. Трябва да запиша как изглежда… — докторът забърка по джобовете си за бележника, но ръцете му трепереха и не го слушаха — докато имам време и възможност… Очи — хипнотизиращи; окраска — променлива, многоцветна, интензивна…

— Ще речеш, че тоя човек се е побъркал от разните там хипнотизиращи погледи и шарени окраски! — промърмори недоволно траперът, който вече бе започнал да се безпокои, че през всичкото това време отрядът му стои на открито, вместо да се скрие. — Ако в храстите наистина има влечуго, покажи ми тази твар, а не се ли махне мирно и кротко, няма как, ще се скараме за това място.

— Ето там! — Докторът посочи към гъсталака на петдесетина стъпки от тях.

Траперът насочи хладнокръвно погледа си нататък, но едва опитното му око се спря на предмета, който бе обърнал наопаки цялата философия на естественика, и сам трепна, насочи пушката си бързо напред, но тутакси я свали отново, сякаш разсъди, че не бива да стреля. И инстинктивното движение, и внезапното окопитване си имаха причина. До самия край на горичката, направо на земята лежеше жива топка, действително толкова странна и страшна на вид, че оправдаваше смущението на естественика. Трудно беше да се опишат формата и цветът на този необикновен предмет; ще кажем само обобщително, че той беше почти объл и с всички цветове на дъгата, примесени без оглед на хармония и без ясно изразена рисунка. Преобладаващите цветове бяха черно и яркочервено. Но тези два основни тона бяха странно и диво изпъстрени с бели, жълти и виолетови ивици. Ако беше само това, трудно можеше да се твърди, че у предмета има живот, защото той лежеше неподвижно като камък. Ала чифт тъмни, пламтящи и движещи се очи, които следяха зорко и най-малкото движение на трапера и другаря му, доказваха неоспоримо, че топката е надарена с живот.

— Твоето влечуго е разузнавач, ако разбирам нещо от индиански шарки и индиански хитрости! — промърмори старецът, като се облегна на пушката си и с невъзмутимо спокойствие впери очи в страшния предмет. — Той иска да ни заблуди, затова си е придал такъв вид — да помислим главата на червенокожия за камък, покрит с есенни листа. А може да има на ум и някоя друга дяволия!

— Значи, това животно е човек? — запита докторът. — От рода Homo? Аз пък помислих, че съм открил нов, неописан досега вид.

— Да, човек и простосмъртен като всеки воин из тия прерии. Безразсъдство би проявил червенокожият, който посмееше едно време да се покаже от засадата си по тоя начин пред ловец, когото бих могъл да назова по име, но който сега е много стар и дните му са преброени, затова не е ловец, а жалък трапер… Ала трябва да заговорим тоя дявол, да му дадем да разбере, че има работа не с голобради хлапаци, а с мъже. Я излизай оттам, приятелю — продължи той на езика на дакотите, възприет у много индиански племена, — ще се намери място в прерията за още един воин.

Очите като че ли запламтяха още по-свирепо, но топката, която според трапера беше чисто и просто човешка глава, обръсната до голо по обичая на воините от Запада, продължаваше да лежи неподвижно и не показваше никакви други признаци на живот.

— Ти грешиш! — възкликна докторът. — Това животно дори не е от класа бозайници, а още по-малко — човек.

— Така излиза според твоята наука! — засмя се траперът, който явно ликуваше. — Да, тъй разсъждава човек, който си е пъхал носа в толкова много книги, че очите му вече не могат да различат лос от дива котка! А ето на, моят Хектор е куче, по своему образовано, и макар че грамотността му не стига да разбере дори една молитва в часослова, който четат там в селищата, не можеш да го измамиш с такова нещо. Ако пък мислиш, че тази твар не е човек, ей сега ще го видиш в цял ръст и тогава неграмотният стар трапер, който не е прекарал нито ден от живота си доброволно пред буквар, ще ти каже как се нарича. Не бой се няма да има никакво насилие — само ще подплаша тоя дявол да изскочи от засадата си.

Траперът най-спокойно вдигна пушката си, огледа затвора и изобщо направи всички необходими движения с оръжието си, като се стараеше да покаже колкото може повече враждебност. Когато реши, че непознатият е достатъчно изплашен, той също тъй бавно и хладнокръвно се прицели и викна високо:

— Слушай, приятелю, аз, както се казва, нося или мир, или война. Не, всъщност това не е човек, както смята по-мъдрият от нас, тъй че нищо лошо няма да стане, ако гръмнем в тая купчинка листа.

Той още, не се бе доизказал, а дулото на пушката започна да се наклонява бавно и постепенно взе точен прицел, който можеше да се окаже фатален, когато един строен, висок индианец изскочи изпод покривалото от листа и клонки, с които се бе затрупал при наближаването на отряда, и като се изправи с цял ръст, извика силно:

— Уег!