Прерията

ГЛАВА XXVI

На двадесетина стъпки от пленниците тетоните се спряха и главатарят им даде знак на стареца да се приближи. Траперът се подчини, но когато тръгна, хвърли на младия пеони многозначителен поглед, сякаш още веднъж потвърждаваше — и индианецът разбра това — че няма да забрави обещанието си. Щом пленникът дойде достатъчно близо, Матори протегна ръка, сложи я на рамото на предпазливия старец и цяла минута стоя загледан в очите му, като че ли искаше да проникне и в най-съкровените му мисли.

— Винаги ли бледоликият е създаден с два езика? — запита той, като видя, че траперът с обичайната си твърдост издържа на погледа му, който сега го плашеше толкова малко, колкото и бъдещето.

— Честността не е под кожата, а по-надълбоко.

— Така е. Сега нека моят баща ме изслуша. Матори има само един език, а беловласият — много. Може би всички те са прави и нито един от тях не е раздвоен. Сиуксът си е само сиукс и нищо повече, а бледоликият — какво ли не! Той може да говори и с пеони, и с конз, и с омах, може да говори и с човек от своя народ.

— Да, в селищата на белите има хора, които знаят още повече езици. Но каква полза от това? Повелите-лят на живота има ухо за всеки език!

— Беловласият постъпи лошо. Той каза едно, а мислеше друго. С очите си гледаше напред, а с мисълта — назад. Язди кон на сиуксите и го изтощи; приятел е на един пеони и враг на моя народ.

— Тетоне, аз съм твой пленник. Макар че думите ми са бели, те няма да бъдат жалба. Прави каквото искаш.

— Не. Матори няма да направи белите коси червени. Моят баща е свободен. Прерията е открита за него от всички страни. Но преди беловласият да обърне гръб на сиуксите, нека ги огледа добре, за да може да каже на своя вожд колко велик е дакотът!

— Аз не бързам да тръгна по пътеката си. Ти виждаш мъж с побеляла глава, тетоне, а не жена, затова няма да се затичам да разправям на народите в прериите какво правят сиуксите.

— Това е хубаво. Моят баща е пушил с вождовете в много съвети — отвърна Матори, решил, че достатъчно е предразположил стареца и може да премине към непосредствената си цел. — Матори ще говори с езика на своя скъп приятел и баща. Младите бледолики ще слушат, щом стар човек от тяхното племе отвори уста. Нека баща ми направи пригодно за бяло ухо това, което ще каже един беден индианец.

— Говори високо! — каза траперът, който лесно схвана, че по тоя образен начин тетонът го моли да му стане преводач. — Говори, моите млади приятели слушат. Хайде, капитане, и ти, драги ми пчеларю, пригответе се да посрещнете дяволиите на този червенокож смело, както подобава на бели воини. Ако почувствате, че няма да устоите на заплахите му, погледнете тоя благороден пеони, чието време е отмерено със скъперническа ръка, като ръката на търговец в градовете, който раздава плодовете господни троха по троха, за да насити алчността си. Един поглед към тоя младеж ще вдъхне решителност и на двама ви.

— Моят брат е насочил очите си по лъжлива пътека — прекъсна го Матори със снизходителен тон, който показваше, че не иска да обижда бъдещия си преводач.

— Дакотът иска да говори на младите ми приятели, нали?

— След като попее в ухото на Цветето на бледоликите.

— Да прости Бог този окаян негодник! — възкликна старецът на английски. — Готов е да посегне на нежни, млади и невинни, за да задоволи хищническия си апетит. Но грубите думи и смразяващият поглед няма да помогнат; по-разумно, ще бъде да му говоря с добро. Нека Матори си отвори устата.

— Нима баща ми ще крещи така, че жените и децата да чуят мъдростта на вождовете? Да влезем във вигвама и да поговорим шепнешком.

Като рече това, тетонът посочи многозначително една шатра, на която е ярки краски беше изобразен един от най-смелите и най-славни подвизи на вожда. Тя беше малко по-настрана от останалите, което показваше, че там живее човек на особена почит у племето. Щитът и колчанът на входа й бяха по-разкошни от обикновено, а наличието на карабина свидетелстваше за високия сан на собственика. Във всичко останало шатрата се отличаваше по-скоро с бедност, отколкото с богатство. Домашните потреби бяха по-малобройни и по-прости по изработка от тези, които се виждаха пред входа и на най-скромните колиби, а и не се забелязваше нито един от ония високоценени предмети на цивилизования живот, купувани понякога чрез търговци, които ограбват безсъвестно невежите туземци. Когато се сдобиеше с такива неща, вождът ги раздаваше щедро на подчинените си и по тоя начин купуваше влияние, което го правеше господар на хората и на живота им — своеобразно богатство, несъмнено по-благородно само по себе си и по-привлекателно за честолюбието му.

Старецът знаеше, че това е вигвамът на Матори, и подчинявайки се на знака на вожда, тръгна към него бавно и неохотно. Но имаше и други свидетели, не по-малко заинтересовани от предстоящите преговори, които не можеха да скрият опасенията си. Гледайки и слушайки внимателно, Мидълтън бе разбрал достатъчно, за да се изпълни душата му със страшни предчувствия. С отчаяно усилие той успя да се изправи на крака и да извика силно на отдалечаващия се трапер:

— Заклевам те, старче, ако чувствата ти към моя дядо не са само празни думи и ако обичаш Бога като християнин, не проронвай нито думичка, която би оскърбила слуха на тая невинна…

Сломен духом, той не можа да се задържи на вързаните си крака, рухна като покосен на земята и остана да лежи там безчувствен.

Пол обаче подхвана неговата мисъл и довърши молбата му по своему.

— Слушай, траперю — завика той, мъчейки се напразно да замахне с юмрук в подкрепа на думите си, — ако се наемаш да ставаш преводач, говори на тоя проклет индианец само такива неща, които бял човек следва да произнася, а езичникът — да слуша. Кажи му от мен, че ако с думи или с дело оскърби девойката на име Нели Уейд, ще го прокълна с предсмъртния си дъх, че ще се моля всички добри християни в Кентъки да го проклинат — и седнали, и прави, когато ядат и пият, когато се бият, когато се молят или са на конни състезания, в къщи и на открито, лете и зиме, и през месец март; с една дума — както често става — ще го преследвам и след смъртта си, ако дух на бледолик е способен да се вдигне от гроб, изкопан от ръцете на червенокож.

След като изрече по тоя начин най-страшните проклятия, които можеха да му дойдат на ум и според дълбокото му убеждение — да се сбъднат, честният пчелар бе принуден да чака въздействието на думите си с онова примирение, което може да прояви жител на граничните западни щати, когато гледа смъртта в лицето, и то с вързани ръце и крака. За да не забавяме разказа, няма да описваме своеобразните наставления, с които той се опита след това да повдигне духа на по-чувствителния си другар, или грубите, цветисти благословии, с които обсипваше всички шайки на дакотите — като започваше с тия, които според него се занимаваха с кражби и убийства по бреговете на далечната Мисисипи, и завършваше с племето на тетоните, което поменуваше с най-невъздържани изрази. Върху последните неведнъж от устата му се сипеха проклятия, заплетени и изразителни като прословутата църковна анатема, запознанството си с която необразованите протестанти дължат най-вече на богословските проучвания на почтения Тристръм Шенди78. Но щом си пое малко дъх, Мидълтън се помъчи да успокои разбеснелия се пчелар. Проклятията му, каза той, били безполезни и можели само да ускорят злото, заради което заплашвал с мъст; само щял да озлоби тия хора, и бе това достатъчно жестоки и необуздани дори когато са настроени най-миролюбиво.

В това време траперът и вождът на сиуксите продължаваха пътя си към шатрата. Докато слушаше думите на Мидълтън и Пол, старецът следеше напрегнато изражението на очите на Матори. Но лицето на индианеца оставаше неподвижно и безстрастно, той не даваше ни най-малко на бушуващите в него чувства да се изплъзнат през ония отдушници, по които се прониква във вулкана на човешката душа. Погледът му беше прикован в скромното жилище, към което се приближаваха и като че ли в този момент мислите му бяха заети единствено с предстоящата необикновена среща.

Вътрешността на шатрата отговаряше на външния й вид. Тя беше по-просторна от повечето други палатки, по-добре оформена, направена от по-хубави кожи, но дотук свършваше превъзходството й. Едва ли има нещо по-просто и по-скромно от домашния бит на могъщия и честолюбив тетон, решил да се покаже смирен пред собствения си народ. Сбирка, от отбрани оръжия за лов, три-четири медала, дадени от канадски търговци и политически агенти в знак на уважение или по-скоро като признание на ранга му, и няколко най-необходими вещи за лични нужди — това беше цялото му имущество. Не бе се запасил дори с еленско или бизонско месо; хитрият стопанин отлично разбираше, че щедростта му ще бъде възнаградена стократно, като дава цялата плячка на племето, което пък ще му отделя най-добрия пай. Макар и да превъзхождаше останалите и в лов, и във война, в дома му никога не влизаше цял елен или бизон. В замяна на това едва ли не от всяко животно, докарвано в лагера, се отрязваше по къс за изхранване на семейството на Матори. Но предвидливият вожд рядко си позволяваше да приеме повече, отколкото му беше нужно за един ден, защото много добре знаеше, че всички бяха готови да се лишават, нежели да позволят гладът — този бич в живота на индианците — да сграбчи в хищните си нокти такъв знатен техен съплеменник.

Точно под любимия лък на вожда, заобиколена като с вълшебен пръстен от копия, щитове, пики и стрели, вършили добра работа на времето, висеше тайнствената свещена торбичка за магии и заклинания. Тя беше богато украсена с вампуми и богато обшита с мъниста и таралежови бодли, подредени остроумно във фигури, каквито е способен да измисли като индианец. Неведнъж вече отбелязвахме присъщото на Матори свободомислие по верските въпроси; може да ви се види странно, но макар и да не вярваше в свръхестествени сили, все пак той тачеше тази емблема. В това отношение сиуксът чисто и просто следваше всеизвестното правило на фарисеите: „Да видят хората!“

Стопанинът обаче не бе влизал в шатрата след завръщането си от последния поход. Както вече се е сетил читателят, тя бе превърната в затвор за Инес и Елен. Младата жена на Мидълтън седеше на проста постеля от дъхави треви, покрити с кожи. За краткото време на пленничеството си тя бе страдала тъй много, бе станала свидетел на толкова бурни и неочаквани събития, че на всяко ново нещастие, което се стоварваше върху смирената й глава, реагираше все по-слабо. Бузите й бяха безкръвни, в тъмните й, обикновено живи очи сега бе изписана дълбока тревога и тя като че цялата беше изтъняла, сломена и обезсилена. Но въпреки тези признаци на физическа слабост от време на време у нея се проявяваше такава набожна покорност, такава кротка и свята надежда озаряваше лицето й, че човек недоумяваше дали да жали тази нещастна пленница, или да й се възхищава. Наставленията на отец Игнасио бяха живи в правоверната й памет и много от благочестивите му мисли витаеха в съзнанието й. Подкрепяна от такава свята опора, кротката, търпелива и доверчива девойка прекланяше глава пред този нов удар на съдбата със същата безропотност, с която би се преклонила пред всяко друго предписано й наказание за греховете, макар че в някои моменти и нейната природа въставаше енергично против такова принудително смирение.

От друга страна, Елен проявяваше повече женски и въобще човешки слабости. Тя плака, докато очите й подпухнаха и се зачервиха. Бузите й пламтяха от гняв и от цялото й същество лъхаше решителност и негодувание, примесени обаче с известна доза страх за бъдещето. С една дума, и погледът, и осанката на годеницата на Пол даваха основание да се смята, че ако настъпят по-щастливи времена и най-после пчеларят бъде възнаграден за постоянството си, ще намери у нея достойна другарка в живота, която ще може да излиза на глава с безразсъдния му и буен нрав.

В малката женска група имаше още един, трети човек. Най-младата, най-надарената от природата и доскоро най-любимата от жените на тетона. В очите на мъжа си тя бе притежавала най-голяма привлекателност, докато не му се бе разкрила тъй неочаквано по-изтънчената прелест на бледоликата жена. От тоя злополучен момент красотата, привързаността и верността на младата индианка бяха загубили притегателната си сила. За расата си Тачичена имаше светла и гладка кожа на лицето, макар и не тъй очарователна, както у нейната съперница. Кестенявите й очи бяха нежни и игриви като на антилопа, гласът й — сладък и весел като песен на чучулига, а радостният й смях — като музиката на гората. От всички сиукски девойки Тачичена (или Кошута) беше най-жизнерадостната и най-желаната. Баща й беше прославен воин, а братята й вече бяха оставили костите си по далечните и страшни пътеки на войната. Безброй млади юнаци пращаха дарове във вигвама на родителите й, ала никой от тях не бе чут, докато не дойде пратеник от великия Матори. Наистина тя стана негова трета жена, но по общо признание — най-любимата. Брачният им съюз трая само две кратки години и неговият плод сега спеше в нозете й, повит, както се полагаше, в кожа и дървесна кора — пелените на индианчето.

В момента, когато Матори и траперът се показаха при входа на шатрата, младата жена на тетона, седнала на грубо столче, обърна кроткия си поглед, променящ се с чувствата й — изпълнен ту с любов, ту с възторг — от спящото дете, което още нищо не разбираше, към тия невиждани създания, които изпълваха младата й, неопитна душа с учудване и възхищение. Макар че Инес и Елен бяха пред очите й цял ден, като че ли колкото по-дълго ги гледаше, толкова повече растеше ненаситното й любопитство. Тя ги виждаше съвсем различни от жените на прерията — същества с друга природа и друг начин на живот. Дори загадъчността на сложното им облекло влияеше тайно на простата й душа, но най-силно я пленяваше женската им грация и прелест, към която са чувствителни всички народи. И все пак, макар че чистосърдечно признаваше превъзходството на чуждоземните над по-скромната красота на девойките-дакота, това предимство не будеше у нея злобна завист. Сега мъжът й за пръв път навестяваше шатрата, откакто се бе върнал от неотдавнашни поход, а той винаги се явяваше в мислите й като юначен воин, който в свободните си минути не се срамуваше да даде воля на по-нежните чувства на баща и съпруг.

Навсякъде се стараехме да покажем, че Матори, запазвайки отличителните си качества на истински воин на прерията, същевременно бе далеч изпреварил своя народ в ония знания, които бележат начало на приобщаване към цивилизацията. Той често бе имал случай да влиза в досег с търговци и войници от Канада и общуването с тях бе объркало много от ония първобитни представи, които бе всмукал с майчиното мляко, но не бе ги заменило с други, достатъчно определени, за да му принасят полза. Съжденията му бяха по-скоро хитри, отколкото верни, а философията му — повече смела, отколкото дълбока. Подобно на хиляди по-просветени хора, които си въобразяват, че могат да преминат всички изпитания на живота, като се опират само на собствената си решителност, той умееше да нагажда своя морал към обстоятелствата и се водеше от себичните си интереси. Разбира се, тези особености на характера му трябва да се схващат в рамките на индианския бит, макар че е излишно да се оправдаваме, когато намираме сходство между хора, които притежават по същество една и съща природа, колкото и да се е изменила тя в резултат от условията на живота.

Въпреки присъствието на Инес и Елен тетонският воин влезе в жилището на любимата си жена с походката и изражението на господар. Мокасините му стъпваха безшумно, но звънът на гривните и на сребърните дрънкулки по гамашите достатъчно ясно възвести приближаването му, когато отметна кожената завеса на входа на шатрата и се яви пред нейните обитателки. Лек вик на радост от неочакваната поява се изтръгна от устата на Тачичена, но тя мигновено подтисна вълнението си, както подобаваше на омъжена жена от нейното племе. Вместо да отвърне на погледа хвърлен крадешком от младата жена, и на тайната радост, Матори се запъти към постелята, на която седяха пленничките, и се изправи пред тях с цялото достойнство на индиански вожд. Траперът се бе промъкнал край него и застанал така, че да му бъде по-удобно да изпълнява възложената му роля.

Смаяните жени мълчаха със затаен дъх. Макар и свикнали да виждат индиански воини в страшното им бойно въоръжение, това влизане беше толкова неочаквано, а погледът на похитителя им — толкова дързък, че и двете сведоха очи от смущение и ужас. Инес се съвзе първа и като се обърна към трапера, запита с достойнството на оскърбена аристократка, но както винаги учтиво, на какво дължат това необичайно и ненадейно посещение. Старецът се колебаеше, но като се прокашля, сякаш пристъпваше към трудна и непривична работа, се осмели да даде следния отговор.

— Лейди — започна той, — червенокожият си е червенокож и не бива да очаквате в тази сурова и ветровита прерия да се спазват обичаите и правилата, приети в селищата на белите. Любезностите и церемониите, както биха казали тези индианци, тежат толкова малко, че лесно могат да се издухат. Самият аз, макар и горски човек, съм виждал на времето как живеят големите хора и зная, че по нрави се различават от тия, които стоят по-ниско от тях. Дълго време на млади години съм бил слуга, не от ония, дето само търчат из къщи и се чудят как да угаждат на господаря си, а служех при офицер и скитах с него из горите, тъй че зная как трябва да се отнася човек към капитанска жена. Ако ми бяха поръчали да подготвя това посещение, първо щях да се изкашлям силно на вратата, за да чуете, че идват външни хора, а после щях…

— Работата не е в маниерите — прекъсна го Инес, твърде разтревожена, за да слуша докрай подробните обяснения на стареца. — Кажете ми, на какво дължим това посещение?

— Вождът сам ще ви каже… Дъщерите на бледоликите искат да знаят защо великият тетон е дошъл в жилището си.

Матори изгледа питащия с недоумение, сякаш искаше да покаже колко чуден му се вижда въпросът. После, като почака минута, си придаде снизходителен вид и отговори:

— Пей на ушите на чернооката. Кажи й, че домът на Матори е много голям и не е пълен. Тя ще намери място в него и никой тук няма да стои по-високо от нея. Кажи на светлокосата, че и тя може да остане в дома на воина и да яде от дивеча му. Матори е велик вожд. Ръката му е винаги широко отворена.

— Тетоне — възрази траперът, клатейки глава в знак, че никак не одобрява тия думи, — езикът на червенокожия трябва да бъде боядисан бял, за да звучи като музика в ушите на бледолика. Ако дъщерите ми чуят думите ти, ще си запушат ушите, а очите им ще виждат Матори като търговец. Сега слушай какво ще ти каже една побеляла глава, а после сам ще се изкажеш. Моят народ е могъщ народ. Слънцето изгрява на източната граница на страната му и залязва на западната. Земята му е пълна със светлооки засмени девойки, като тия, които виждаш… Да, тетоне, аз не лъжа — додаде старецът, като забеляза, че слушателят му направи жест на недоверие, — светлооки и красиви, като тия пред теб.

— Да не би моят баща да има сто жени? — прекъсна го дивакът, като сложи пръст върху рамото на трапера и с любопитство зачака отговора.

— Не, дакоте. Повелителят на живота ми е казал: „Живей сам; дом ще ти бъде гората; покрив на твоя вигвам ще ти бъдат облаците.“ Но макар че никога не съм поемал тайната клетва, която у моя народ свързва мъжа с жената, често съм виждал как се изразява онова чувство, което ги съединява. Премини по земите на моя народ и ще видиш: дъщерите на страната пърхат из градовете като весели пъстроцветни птички в сезона на цъфтежа. Ще ги срещнеш да пеят и да се веселят по големите пътища на тая земя и ще чуеш из горите звънкия им смях. Те са тъй привлекателни, че за младите хора е голямо удоволствие да ги гледат.

— Хау! — възкликна Матори, който слушаше внимателно.

— Да, можеш да вярваш на това, което чуваш, защото то не е лъжа. Ала когато младеж намери девойка, която му харесва, той й казва тъй тихо, че никой друг да не чуе. Не вика: „Моят дом е пуст, има място за още един.“ А шепне: „Да построя ли дом? И ще ми покаже ли девицата до кой извор желае да се засели?“ Гласът му е по-сладък от акациев мед и прониква в ушите като нежна песен на чучулига. Затова, ако моят брат иска да бъдат чути думите му, трябва да говори с езика на бял.

Матори се замисли дълбоко, без да се опитва да скрие учудването си. Воин да се унижава така пред жена, значи да се преобърне целият установен ред и според твърдото му убеждение да се подрони достойнството му на вожд. Но Инес седеше пред него, сдържана, горда и недосегаема, без да знае намеренията му и без ни най-малко да се досеща за истинската цел на това необикновено посещение — и индианецът неволно се поддаде на въздействието на това необичайно за него държане. Склонил глава в знак, че признава грешката си, той отстъпи една крачка и като зае непринудена, но пълна с достойнство поза, заговори с увереността па човек, който се е издигнал над другите не само с бойните си подвизи, но и с красноречието си. Без да откъсва очи от неподозиращата млада жена на Мидълтън, той започна така:

— Аз съм червенокож, но очите ми са тъмни. Те са отворени от много зими. Видели са много неща — умеят да различават храбрец от страхливец. Като дете съм виждал само бизон и елен. Когато тръгнах на лов, видях кугуар и мечка. Така Матори стана мъж. Престана да говори с майка си. Ушите му се отвориха за мъдростта на старците. Те му разказваха за всичко — разказваха му за Големите ножове. Той тръгна по пътеката на войната. Тогава беше последен — сега е пръв. Кой дакота би посмял да каже, че ще излезе преди Матори в ловните полета на пеоните? Вождовете го посрещаха на вратите си и му казваха: „Моят син няма дом.“ Даваха му жилищата си, богатствата си и дъщерите си. Тогава Матори стана вожд, каквито са били дедите му. Той сразяваше воини от всички народи и можеше да си избере жени измежду пеоните, смахите и конзите, но гледаше не към селото си, а към ловните полета. Той мислеше, че конят е по-приятен от дакотска девойка. Ала намери сред прериите цвете и го откъсна, и го донесе в своя вигвам. Той забравя, че е стопанин на един-единствен кон. Той дава всичките си коне на пришълеца, защото Матори не е крадец; иска само да си запази цветето, което е намерил в прерията. Нозете й са много нежни. С тях не може да стигне до вратата на баща си, тя ще остане завинаги в жилището на един храбър воин.

Когато завърши тази необикновена реч, тетонът зачака да я преведат с вид на жених, който никак не се съмнява, че ще успее. Траперът не пропусна нито думица от словоизлиянието му и се замисли как да го преведе на английски по такъв начин, че основният му смисъл да се замъгли още повече, отколкото беше на езика на дакотите. Но едва отвори неохотно уста, Елен вдигна пръст и като хвърли бърз поглед към Инес, която продължаваше да слуша, го прекъсна.

— Не си прави труд — рече тя. — Каквото и да каже един червенокож, не бива да се повтаря пред християнка.

Инес трепна, изчерви се, с лек поклон поблагодари хладнокръвно на стареца за старанията му и добави, че сега желае да остане сама.

— Моите дъщери не се нуждаят от уши, за да разберат един велик дакота — каза траперът, обръщайки се към Матори, който чакаше отговора. — Погледът и движенията му говорят достатъчно. Те го разбират и искат да обмислят думите му, защото дъщерите на големи юнаци, каквито са бащите им, винаги мислят дълго, преди да направят нещо.

Това обяснение, тъй ласкателно за ораторските способности на тетона и тъй многообещаващо за бъдещите му планове, го задоволи напълно. Той издаде обичайния възглас на съгласие и се приготви да излезе. Като се сбогува с жените сдържано, но с достойнство, какъвто бе обичаят на народа му, вождът се загърна с наметалото си и със зле прикрито тържество се запъти към изхода.

Но горната сцена имаше свидетелка, покрусена, неподвижна, незабелязвана от никого. Всяка дума, която се изтръгваше от устата на съпруга, тъй дълго и нетърпеливо очакван, се забиваше право в сърцето на кротката му жена. Точно с такива думи бе идвал да я иска той от вигвама на нейния баща; и слушайки разказите за славата и подвизите на най-храбрия воин от племето, тя бе останала глуха за нежните слова на много младежи сиукси.

Когато тетонът се обръщаше да излезе от шатрата, както казахме, той неочаквано видя пред себе си своята забравена жена. Тя бе застанала точно на пътя му в скромното си облекло, със смирен вид, както подобава на млада индианка, и държеше на ръце залога на някогашната им любов. Вождът се сепна, но запази израза на студено безразличие, който както винаги се стараеше да придава на лицето си, и с властен жест й даде знак да се отдръпне.

— Нима Тачичена не е дъщеря на вожд? — запита тих глас, в който гордостта се бореше с мъката. — Не бяха ли братята й храбреци?

— Махни се. Мъжете викат своя велик вожд. Той няма уши да слуша жена.

— Не — възрази индианката умолително, — гласът, който чуваш, не е на Тачичена, а на това дете, което говори с езика на майка си. То е син на вожд и думите му трябва да стигнат до ушите на неговия баща. Слушай какво казва: „Кога Матори е бил гладен и Тачичена не му е намерила храна? Кога е излизал по пътеката на пеоните и я е намирал пуста, а моята майка не е плакала за това? Кога се е връщал със следи от техните удари, а тя не е запявала? Коя девойка от племето на сиуксите е дарила на воин такъв син като мен? Огледай ме добре, за да ме опознаеш. Очите ми са като на орел. Аз гледам слънцето и се смея. Няма да мине много време и дакотите ще ме следват на лов и по пътеката на войната. Защо баща ми отвръща очи от жената, която ме кърми? Защо тъй скоро е забравил дъщерята на един могъщ сиукс?“

За кратък миг щастливият баща си позволи да плъзне равнодушен поглед по лицето на засмяното момченце и като че ли суровото сърце на тетона трепна. Но отхвърляйки чувството на доволство, сякаш искаше да се избави и от мъчителните упреци на съвестта, той спокойно сложи ръка върху рамото на жена си и я заведе при Инес. Като сочеше милото лице на испанката, което я гледаше с доброта и състрадание, той почака, давайки възможност на жена си да съзерцава красотата, която будеше в чистата душа на индианката възхищение, толкова силно, колкото опасното за добродетелността на неверния й мъж чувство. Когато сметна, че жена му е имала достатъчно време да направи сравнение, той изведнъж повдигна висящото на гърдите й огледалце — украшение, което й бе подарил в изблик на нежност, като признание за красотата й — да види сама мургавото си лице! Тетонът се загърна отново с наметалото си, даде знак на трапера да го следва и с надменен вид излезе от шатрата, мърморейки вървешком:

— Матори е много мъдър! Кой народ има такъв велик вожд, както дакотите?

Унизената Тачичена замръзна смирено като статуя. Само кроткото й, винаги весело лице потрепваше, сякаш водеше вътрешна борба дали да скъса връзката между душата и по-материалната част на нейното същество, която й бе станала омразна със своето уродство. Пленничките не разбраха какво стана между нея и съпруга й, макар че Елен с бързия си и остър ум заподозря истината, докато Инес със своята голяма наивност не можеше да си я обясни. И двете обаче бяха готови да обгърнат индианката с онова съчувствие, така свойствено на нежния пол, но изведнъж това като че се оказа излишно. Лицето на младата индианка спря да се гърчи и стана студено и неподвижно, сякаш изваяно от камък. Запази се само изражението на стаена мъка, запечатало се на челото, което рядко досега се бе набръчквало от печал. И тези бръчки никога вече нямаше да се заличат при всички смени на лета и зими, щастие и горести, които й бе писано да изпита в страдалческия си живот на индианка. Така и растение, поразено от болест, макар и да оживее и се съвземе впоследствие, запазва завинаги следите от изсушаващия досег.

Тачичена най-напред свали всички груби, но високо ценени украшения, с които съпругът й тъй щедро я бе обсипвал, и кротко, без ропот ги сложи пред Инес, като дар за нейната победа. Изтръгна гривните от ръцете си, сложните висулки от мъниста на мокасините и широкия сребърен обръч около челото. После се спря и дълго остана неподвижна. Но изглежда, че взетото вече решение не можеше да бъде разколебано от чувствата, които я вълнуваха, колкото и силни да бяха те. Тя сложи детето в нозете на своята съперница и сега унизената жена на тетона можеше да каже, че е пожертвала всичко докрай.

Докато Инес и Елен следяха с недоумение тези странни действия на индианката, изведнъж прозвуча тих, мек, мелодичен глас, който заговори на неразбираем за тях език:

— Чужди уста ще кажат на момчето ми как да стане мъж. То ще чуе нова реч, но ще я научи и ще забрави гласа на майка си. Такава е волята на Уаконда и жена от племето на сиуксите не бива да роптае. Говори му тихо, защото ушите му са много мънички, когато порасне, думите ти може да станат по-гръмки. Не го оставяй да стане момиче, защото животът на жената е много тъжен. Учи го да гледа мъжете. Покажи му как да сразява тия, които му причиняват зло, и нека никога не забравя да отвръща на удара с удар. Когато тръгне на лов, нека Цветето на бледоликите — каза тя накрая, повтаряйки с горчивина метафората, измислена от вероломния й мъж — му шепне тихо на ухото, че майка му е била червенокожа и че са я наричали някога Кошутата на дакотите.

Тачичена целуна страстно сина си по устните и се отдръпна в най-далечния ъгъл на шатрата. Тук тя придърпа на главата си своята лека памучна наметка и в знак на смирение седна на голата земя. Всички усилия да бъде привлечено вниманието й останаха напразни. Тя сякаш не чуваше увещанията, не усещаше докосването. Веднъж-дваж изпод потрепващото наметало се чу гласът й — нещо като жално пеене, но то не се извиси до екзалтираната музика на червенокожите. Тя седя дълги часове така, без да показва лицето си, докато извън шатрата ставаха събития, които не само промениха коренно собствената й съдба, но дори оставиха трайна и дълбока следа в по-нататъшния живот на скитниците-сиукси.