Прерията

ГЛАВА XXXIV

Реките бяха пълноводни и лодката се носеше като птица по стремителното течение. Плаването мина бързо и без премеждия. Благодарение на тия бързотечни реки то отне тройно по-малко време, отколкото би било нужно, ако същият път се изминеше по суша. Преминавайки от поток на поток, които като вените в човешкото тяло са свързани с по-големите жизнени артерии, пътешествениците скоро навлязоха в главната водна артерия на Западните щати и слязоха благополучно пред самата врата на бащиния дом на Инес.

Лесно можем да си представим радостта на дон Аугустин и смущението на достойния отец Игнасио. Първият се разплака и отправи благодарности към небесата; вторият също отправи благодарности, ала не заплака. Добросърдечните провинциалисти бяха тъй честити, че не задаваха никакви щекотливи въпроси във връзка с това щастливо завръщане и скоро се разпространи единодушно мнение, че невястата на Мидълтън е била отвлечена от някакъв злодей и върната на близките си със земни средства. Намериха се, разбира се, и някои скептици, Които не вярваха много на това, но те се отдаваха на съмнението си тихомълком, с гордата и самотна утеха, която намира скъперникът, когато съзерцава растящото си, но безполезно имане.

За да намери на почтения свещеник някакво занимание, Мидълтън му възложи да извърши бракосъчетанието на Пол и Елен. Пчеларят се съгласи, тъй като виждаше, че всичките му приятели придават голямо значение на църковния обред, но скоро след това отведе младата си невяста в равнините на Кентъки под предлог, че трябва да спази обичая, като навести безбройните членове на фамилията Ховър. Там той се възползва от случая да узакони брака си както се полага — чрез един свой познат мирови съдия, защото не вярваше твърде в здравината на брачните вериги, изковани от духовниците, подвластни на римската църква. Елен, която, изглежда, бе разсъдила, че може би ще трябват специални предпазни мерки, за да се държи такъв необуздан съпруг в неотменния брачен ярем, не възрази нищо против тези двойни окови и всички страни бяха доволни.

Положението, което Мидълтън придоби в града с женитбата си за дъщерята на такъв богат земевладелец като дон Аугустин, заедно с личните му качества, привлече вниманието на началството. Скоро започнаха да му поверяват различни отговорни постове, което на свой ред го издигна в очите на обществото и му спечели влияние. Пчеларят беше от първите, които се възползваха от неговото застъпничество. В стадия на развитие, в който се намираха тия области преди двайсет и три години, никак не беше трудно да се намери за Пол занимание според способностите му. Елен ревностно и разумно подкрепяше усилията на Мидълтън и Инес и с течение на времето успяха да променят съществено и благотворно характера на младия й съпруг. Скоро той стана арендатор, после — преуспяващ селски стопанин, а след известно време получи и длъжност в общината. Това неудържимо издигане в обществото, тъй често наблюдавано в нашата република, беше странно съпроводено от съответно духовно облагородяване — Пол се школува, придоби чувство за собствено достойнство. Така напредваше стъпка по стъпка и жена му с дълбока майчинска радост виждаше, че децата й вече не са застрашени да се върнат в онова положение, от което се бяха измъкнали техните родители. Понастоящем Пол е член на един от низшите законодателни органи на щата, в който е живял дълги години и дори се слави с речите си, които нерядко развеселяват такова сериозно общество и при това винаги са основани на широки практически знания, полезни при решаването на местни въпроси — качество, което често липсва на много мъдри, тънко разработени теоретически разсъждения, които могат да се чуят всеки ден на такива събрания от устата на някои разпалени политикани. Обаче всички тези щастливи постижения бяха плод на много усилия и дългогодишен труд. Мидълтън, съответно на разликата в образованието им, бе избран за член на по-висш законодателен орган и той именно е източникът, от който почерпихме по-голямата част от сведенията, необходими за написването на нашата повест. Освен тези подробности за Пол и за собственото си по-нататъшно щастие той разказа накратко това, което бе станало по време на повторното му пътуване из прериите; и тъй като този разказ представлява подобаващ завършек на описаните дотук събития, сметнахме за уместно да приключим с него нашия труд.

Една година след това — през есента — Мидълтън, който все още се намираше на военна служба, плаваше по Мисури, недалеч от селищата на пеоните. Свободен от непосредствени служебни задължения, той се бе поддал на енергичните увещания на Пол и бе решил да прекосят заедно на кон прерията, за да навестят вожда на племето и да се осведомят за съдбата на своя приятел — трапера. Тъй като поради поста и чина си Мидълтън можеше сега да вземе със себе си охрана, пътуването, макар и съпроводено с трудностите и лишенията, неизбежни в такъв див край, премина без опасностите и тревогите, с които се отличаваше първото им странстване из тия земи. Когато се приближиха достатъчно до целта, Мидълтън изпрати вестоносец — индианец от приятелско племе — да съобщи за пристигането на отряда му, след което продължи пътя си, без да бърза, защото обичаят изискваше вестта да стигне преди него. За учудване на пътешествениците не последва отговор. Минаваше час след час и миля след миля, а все нямаше никакви признаци, че могат да очакват почетен или поне най-обикновен приятелски прием. Най-после отрядът, начело на който яздеха Мидълтън и Пол, се спусна от високото плато в плодородната долина, където се намираше селото на пеоните. Слънцето залязваше и разстилаше над тихата и гладка равнина покров от златиста светлина, който й придаваше такива пищни краски и отсенки, каквито човек може да види само в гледки с невъобразима красота и величие. Лятната зеленина още се бе запазила и стада от коне и мулета пасяха мирно по обширното естествено пасище под зоркия поглед на юноши-пеони. Пол-различи между животните характерната фигура на Азинус. Гладък, охранен, преливащ от доволство, той стоеше с клюмнали уши и спуснати клепачи, сякаш потънал в размисъл върху безмерното блаженство на новия си безгрижен живот.

Продължавайки пътя си, отрядът мина близо до един от бдителните юноши, натоварени с отговорната, задача да пазят най-голямото богатство на племето. Като чу конски тропот, младежът погледна към ездачите, но не прояви нито любопитство, нито тревога, а тутакси пак отправи поглед натам, накъдето бе гледал преди — в посоката, в която, доколкото беше известно на пътешествениците, се намираше селото.

— Тук има нещо нередно — промърмори Мидълтън… малко докачен от това, което според него беше обидно не само за ранга му, но и за самия него. — Това момче сигурно знае, че идваме, иначе непременно щеше да притича да извести на племето. А едва ни удостоява с поглед. Прегледайте си пушките, момчета, може да се наложи тия червенокожи да опитат нашата сила.

— Тук, капитане, мисля, че грешиш — възрази Пол. — Ако може да се търси честност в прерията, ще я намериш у нашия стар приятел Твърдото сърце. Пък и не бива да се мери индианецът със същия аршин, както белият. Гледай! Не сме съвсем пренебрегнати: ето че най-после идват посрещачи, макар и да не са много и кой знае колко представителни.

Пол беше прав и в едното, и в другото. Иззад една горичка най-сетне се зададоха група конници, които се насочиха през равнината право към тях. Те се движеха бавно и с достойнство. Когато се приближиха, стана ясно, че това е вождът на пеоните, следван от дванайсет млади воини. Те нямаха оръжие, нито пера или други украшения, които индианецът носи не само за да подчертае важността си, но и да покаже уважение към своя гост.

Срещата беше дружелюбна, но малко сдържана и от двете страни. Мидълтън, загрижен както за собственото си достойнство, така и за престижа на своето правителство, се усъмни, че тук има някакво нежелателно влияние на канадски агенти и тъй като искаше да запази авторитета на властта, която представляваше, сметна за свой дълг да прояви високомерие, каквото съвсем не изпитваше. Не беше много лесно да се разберат подбудите на индианците. Спокойни и горди, но не и надменни, те даваха пример на любезност, примесена със сдържаност, която напразно би се опитвал да подражава който и да било дипломат от най-изтънчения кралски двор.

Така двата отреда продължиха пътя си към селото. През това време Мидълтън успя да обмисли всички възможни причини за този странен прием, които му дойдоха на ум. Макар че го придружаваше преводач, индианските воини му изказаха поздравленията си по такъв начин, че мина и без него. Двайсет пъти капитанът вдигна очи към своя някогашен приятел, мъчейки се да разчете изражението на суровото му лице. Ала всички усилия, всички догадки оставаха безплодни. Погледът на Твърдото сърце беше неподвижен, спокоен и малко загрижен, но толкова непроницаем, че нямаше и сянка от каквото и да било душевно вълнение. Той нито заговори сам, нито показваше склонност да предизвика гостите си към разговор, затова Мидълтън трябваше волю-неволю да бъде търпелив като спътниците си и да чака обяснението да дойде само.

Когато влязоха в селото, видяха че обитателите му са събрани на едно открито място, подредени както винаги според възрастта и званието. Те образуваха кръг, в средата на който стояха десетина от главните вождове. Твърдото сърце се приближи, махна с ръка и когато кръгът се разтвори, мина в средата, следван от спътниците си. Тук те се спешиха и щом конете бяха отведени, чуждоземците се видяха заобиколени от хиляда сериозни, сдържани, но загрижени лица.

Мидълтън се оглеждаше и тревогата му все повече растеше, защото нито вик, нито песен, нито възглас не го посрещна тук, сред народа, с който неотдавна се бе разделил с такова съжаление. Безпокойството му, да не кажем опасенията му, се споделяха от всички негови спътници. Тревогата в погледите им постепенно бе изместена от сурова решителност; всеки опипа мълчаливо пушката си и провери в ред ли е останалото му снаряжение. Обаче домакините не им отвърнаха със същите прояви на враждебност. Твърдото сърце кимна на Мидълтън и Пол да го последват и ги поведе към групата, която заемаше центъра на кръга. И тук именно гостите намериха обяснение на всичко, което им бе вдъхвало съвсем неоснователни опасения.

На грубо кресло, направено нарочно така, че тялото да бъде в изправено, но удобно положение, седеше траперът. Още от пръв поглед някогашните му приятели разбраха, че старецът е призован най-после да плати последната дан на природата. Очите му бяха изцъклени и безизразни, сякаш не виждаха. Лицето му беше малко по-измършавяло и набраздено от преди, но с това като че ли се ограничаваше цялата промяна във външността. Близкият му край не можеше да се припише на някаква определена болест: това беше постепенно и тихо угасване на физическите сили. Наистина животът все още не го напускаше, но от време на време сякаш беше вече готов да отлети, а после като че ли пак се връщаше в немощното тяло — не искаше да отстъпи мястото си в това свое вместилище, непокварено от пороци и неразядено от болести. Човек с малко повече въображение би си представил как душата трепти на кротките устни на стария горски скитник, сякаш не иска да напусне обвивката, която тъй дълго й бе служила за чисто и почтено убежище.

Тялото на стареца беше поставено така, че светлината на залязващото слънце да пада право на величавото му лице. Главата беше гола, дългите кичури редки побелели коси се развяваха леко от вечерния вятър. Пушката лежеше на коленете му, а останалите ловни принадлежности бяха сложени до него така, че да може да ги стигне. В нозете му се беше проснало куче, прилепило глава до земята като заспало. Позата му беше така свободна и естествена, че едва като се взря по-добре, Мидълтън разбра, че не вижда Хектор, а неговия труп, който индианците бяха препарирали тъй грижовно и изкусно, че изглеждаше като жив. Собственото му куче играеше по-настрана с малкия син на Тачичена и Матори. Самата майка стоеше наблизо, държейки на ръце второ дете, което можеше да се похвали с не по-малко славно потекло, защото негов баща беше не друг, а сам Твърдото сърце. Льо Балафре седеше до умиращия трапер и целият му вид говореше, че и неговият край е вече близък. Всички останали в средата на кръга също бяха старци, очевидно дошли по-наблизо, за да гледат как един справедлив и безстрашен воин тръгва на най-далечния си поход.

За целия си живот, преминал в неуморен труд и самолишения, старецът получаваше в награда спокойна и тиха смърт. Може да се каже, че силите не му бяха изневерили до самия край. И когато наистина го напуснаха, това стана бързо и безболезнено. Цяла пролет той бе ходил на лов с племето, ала към края на лятото, краката му изведнъж отказаха да изпълняват определените им функции. Започна да слабее телом и духом. Пеоните разбраха, че скоро ще загубят един мъдър съветник, когото се бяха научили да обичат и да уважават. Но както казахме, нетленната душа не искаше да напуска своето убежище. Светилникът на живота мъждееше, ала не угасваше. Сутринта, в същия ден, когато пристигна Мидълтън, силите на стареца като че ли се възвърнаха. Езикът му отново нареждаше полезни наставления и от време на време очите се спираха на някой от приятелите му, сякаш изведнъж го познаваше. Но това беше само последно кратко съприкосновение със света на живите, защото околните смятаха, че духом той вече не е между тях.

Когато доведе гостите си при умиращия, Твърдото сърце помълча известно време — не само от приличие, но и от искрена скръб, после се наклони леко напред и запита:

— Чува ли баща ми словата на своя син?

— Говори — отвърна траперът с глас, който излизаше сякаш дълбоко от гърдите му, но в околната тишина звучеше отчетливо, което го правеше страшен. — Аз се готвя да напусна селището на пеоните и скоро ще бъда толкова далеч, че гласът ти няма да стига до мен.

— Нека мъдрият вожд не се безпокои, че тръгва на път — продължи Твърдото сърце, забравил в искрената си скръб, че и други чакат да поговорят с втория му баща. — Сто пеони ще разчистват пътеката му от трънаци.

— Пеони, аз умирам така, както съм живял — като християнин! — заговори отново траперът с такава сила в гласа, че слушателите му се сепнаха, сякаш чуха тръба, чиито звуци, изпървом едва доловими в далечината, изведнъж екват свободно из въздуха. — Искам да напусна живота така, както съм го започнал. Човек от моето племе няма нужда нито от кон, нито от оръжие, за да се яви пред Великия дух. Той знае какъв е цветът на кожата ми и ще съди за делата ми според моите дарби.

— Баща ми ще разкаже на моите млади воини колко мингоси е сразил и какви дела на доблест и справедливост е извършил, за да се научат да му подражават.

— Небето на белия човек не обича да слуша самохвален език! — възрази тържествено старецът. — Великият дух е видял всичко, което съм вършил. Очите му са винаги отворени. Той помни всяко добро дело; ако съм съгрешил, няма да забрави да ме накаже, макар че ще бъде милостив в наказанието си. Не, сине мой, бледоликият не може да пее хвалебствия за себе си и да се надява, че Бог ще ги приеме!

Малко разочарован, младият вожд се отдръпна смирено назад, давайки път на новодошлите. Мидълтън улови измършавялата ръка на трапера и като се мъчеше да овладее гласа си, каза кой е.

Старецът слушаше като човек, чиито мисли са заети с нещо съвсем друго, но когато разбра с кого говори, посърналото му лице се озари от радост.

— Надявам се, че не си забравил тия, на които помогна тъй много! — каза Мидълтън накрая. — Ще ми бъде мъчно, че не съм оставил по-силна следа в паметта ти.

— Рядко съм забравял това, което съм видял — възрази траперът. — Свършват вече дългите ми, тягостни дни, но няма нито един между тях, който да не бих искал да погледна. Аз помня и тебе, и всички твои спътници. И твоя дядо, дето беше преди теб… Радвам се, че се върна в тия степи, защото ми трябва човек, който да говори родния ми език, а не може да се вярва твърде на търговците из тия краища. Ще изпълниш ли молбата на един умиращ старец?

— Кажи само каква е — рече Мидълтън — и ще я изпълня.

— Много далеч е, за да се пращат такива дреболии — продължи старецът, който говореше на пресекулки, тъй като не му стигаха нито сили, нито дъх. — Далечен и тежък е пътят, ала добрината и дружбата не бива да се забравят. В планините Отсего има едно селище…

— Зная това място — прекъсна го Мидълтън, виждайки, че му е все по-трудно да говори. — Кажи само какво трябва да направя.

— Вземи тая пушка… и торбичката за куршуми… и рога за барут… и ги прати на човека, чието име е издълбано върху затвора на пушката… Един търговец изряза буквите с ножа си… Отдавна се канех да му ги пратя като знак на моята любов!

— Ще ги изпратя. Желаеш ли нещо друго?

— Почти нямам какво повече да завещая. Капаните си давам на моя син индианец, защото е добър и удържа честно на думата си. Нека той застане пред мен.

Мидълтън обясни на вожда какво казва траперът и му отстъпи мястото си.

— Пеони — подзе отново старецът, сменяйки както винаги езика, в зависимост от човека, с когото говореше, като често нагаждаше думите си и към изразяваната мисъл, — според обичая на моя народ бащата благославя сина си преди да склопи завинаги очи. Аз ти давам тази благословия, приеми я, защото молитвите на християнина не могат да направят пътеката на един справедлив воин към блажените прерии нито по-дълга, нито по-трънлива. Нека богът на белите следи с благосклонно око твоите дела и никога да не сториш нещо, което би помрачило лицето му. Не зная ще се срещнем ли пак някога. Има най-различни предания за обиталището на добрите духове. Не подобава на мен, макар и стар и опитен, да противореча на цял един народ. Ти вярваш в блажените прерии, а аз — изповядвам вярата на моите бащи. Ако е вярно и едното, и другото, ние ще се разделим навеки, ако се окаже обаче, че под различни думи се крие един и същ смисъл, ние пак ще стоим един до друг, пеони, пред лицето на вашия Уаконда, който тогава ще бъде не друг, а моят Бог. Много може да се каже в полза на тия две вери, защото всяка като че ли подхожда за своя народ, пък и, не ще съмнение, така е било предопределено. Боя се, че не съм бил напълно такъв, какъвто трябва да бъде белият, защото ми е мъчно да се разделя завинаги с пушката и с насладите на лова. Но аз сам съм си виновен, Бог не може да бъде упрекван за това. Да, Хекторе — продължаваше той, като се понаведе малко напред, мъчейки се да напипа ушите на кучето, — най-после дойде време да се разделим, песчо, и дълъг ще бъде тоя лов. Ти беше честно, смело и вярно куче. Не бива да убиваш тая хрътка на гроба ми, пеони, защото където падне християнско куче, там остава да си лежи навеки. Ала когато умра, от любов към господаря му бъди добър и към него.

— Словата на баща ми влязоха в моите уши — отвърна младият вожд и с тържествен, почтителен жест изрази съгласието си.

— Чуваш ли, песчо, какво обеща вождът? — запита траперът, опитвайки се да привлече вниманието на бездушното животно, което мислеше за своето куче.

Но като не срещна в отговор никакъв поглед и не чу дружеско скимтене, старецът опипа устата и се помъчи да провре пръсти между студените устни. Тогава истината прониза като мълния мисълта му, макар че още не бе прозрял напълно измамата. Той се отпусна на креслото си и оброни глава, като под тежък и неочакван удар. Докато беше така в мимолетен унес, двама млади индианци побързаха да махнат чучелото със същата деликатност, която ги бе подтикнала към такава благородна измама.

— Кучето е умряло! — промълви траперът, като помълча няколко минути. — И кучето като човека си има определено време. А Хектор живя честно и почтено! Капитане — додаде той, като едва намери сили да махне с ръка на Мидълтън, — радвам се, че дойде, защото, макар че тия индианци са добри и отзивчиви, каквито са по природа, не им подобава да погребват бял човек. Мислех си и за това куче в нозете ми. Не е хубаво да внушаваш на хората, че християнин ще чака да се срещне с кучето си на оня свят. И все пак няма да бъде голяма беда, ако се заровят останките на такъв верен другар до костите на неговия господар.

— Ще бъде както желаеш.

— Радвам се, че си съгласен с мен. Значи, за да не си правиш излишен труд, положи кучето в нозете ми или пък до тялото ми. Ловецът не бива да се срамува да лежи редом с кучето си!

— Обещавам да изпълня волята ти.

Старецът дълго мълча, като че ли се замисли. От време на време вдигаше тъжно очи, сякаш искаше да заговори отново на Мидълтън, но, изглежда, някакво вътрешно чувство го възпираше. Когато забеляза колебанието му, капитанът се опита да го насърчи, като запита има ли някакво друго желание.

— Аз си нямам никого на тоя широк свят! — отвърна траперът. — Когато си отида, ще свърши и моят род. Ние никога не сме били големци, ала винаги сме живели честно и сме принасяли полза на хората — мисля, че никой не може да ни отрече това. Баща ми е погребан край морето, а костите на сина му ще побелеят в прериите.

— Кажи ни къде е гробът му и тялото ти ще лежи до праха на твоя баща — прекъсна го Мидълтън.

— Няма нужда, капитане, няма нужда. Остави ме да спя там, където съм живял — далеч от шума на селищата! Пък и не разбирам защо трябва да се крие гробът на един честен човек като индианец в засада. Аз платих на един каменоделец в селищата да издяла камък с надпис и да го сложи до главата на баща ми. Това ми струва дванайсет боброви кожи, ала е майсторски изпипано! Та тоя камък известява на всеки, който дойде на гроба, че под него лежи тялото на еди-кой си християнин; описва как е живял, до каква възраст е стигнал и колко честен е бил. Когато се справихме с французите в тогавашната война, аз отидох дотам да видя добре ли е свършена работата и с радост мога да кажа: каменарят е удържал на думата си.

— Значи, искаш на твоя гроб също да има такъв камък?

— На моя ли? Не, не, аз нямам друг син освен Твърдото сърце, а индианецът не отбира много от нравите и обичаите на белите. Пък и без това съм му вече задължен, тъй като съм направил толкова малко, откакто живея сред племето му. Пушката наистина би покрила разходите за такава работа… но зная, че тоя момък с удоволствие би я окачил в жилището си, защото много елени и птици е простреляла тая пушка пред собствените му очи. Не, не, пушката трябва да се изпрати на тоя, чието име е издълбано на затвора.

— Но тук има човек, който с радост би изпълнил желанието ти, за да докаже колко те обича. Човек, който ти дължи не само избавлението си от толкова много опасности, но и е получил в наследство от предните си дълг на признателност. И над твоето тяло ще има надгробен камък.

Старецът протегна изсъхналата си ръка и стисна е благодарност десницата на капитана.

— Така си и мислех — че ще пожелаеш сам да сториш това, ала не смеех да те помоля — рече той, — нали не си ми роднина. Не слагай там хвалебствени думи — просто името, възрастта, кога съм умрял, нещичко от Библията и нищо повече. Така името ми няма да остане съвсем забравено на земята, нищо повече не ми трябва.

Мидълтън обеща да направи това и пак последва мълчание, прекъсвано само сегиз-тогиз от несвързаните фрази на умиращия. Той, изглежда, бе приключил сметките си с тоя свят и чакаше само последния призив, за да го напусне. Мидълтън и Твърдото сърце, за станали от двете му страни, следяха с печална загриженост как се менеше лицето му. Два часа тези изменения бяха почти неуловими. Повехналите и проядени от годините черти на лицето му изразяваха тих, величествен покой. От време на време траперът заговорваше — ту промълвяше някакво кратко наставление, ту запитваше нещо за тия, чиято участ му беше присърце. И през цялото това тържествено и напрегнато време всеки от племето стоеше неподвижно на мястото си, изключително сдържан и търпелив. Когато старецът говореше, всички наклоняваха глави да го чуят; а когато млъкнеше, като че ли се замисляха над мъдростта и смисъла на думите му.

Пламъкът вече догаряше, гласът на стареца заглъхна и в някои моменти околните се питаха жив ли е още. Мидълтън следеше всяка промяна в изражението на това обрулено от времето лице с живия интерес на наблюдател, който обича да вниква в човешката природа, и едновременно с любов и уважение и му се струваше, че разчита по суровите черти какво става в душата на стареца. И може би това, което образованият офицер смяташе за фантазия, беше действителност — защото кой се е върнал от оня незнаен свят, за да ни обясни под каква форма и по какъв начин е бил въведен в неговото страшно царство? Без да твърдим, че сме в състояние да обясним нещо, което ще остане завинаги тайна за живите, ще се ограничим да изложим фактите.

Цял час траперът почти не помръдна. Само от време на време очите му се отваряха и затваряха. Когато се отваряха, погледът му сякаш се устремяваше към облаците, надвиснали над западния хоризонт, които отразяваха ярките краски на американския залез и придаваха отчетливост и прелест на цветното му великолепие. И този час, и спокойната красота на това време на годината, и това, което ставаше — всичко беше съчетано, за да изпълни зрителите с тържествено благоговение. Изведнъж, замислен над необикновеното си положение, Мидълтън усети, че ръката, която държеше, стисна дланта му с невероятна сила и старецът, подкрепян от приятелите си, се изправи на крака. Той огледа за миг заобикалящите го, като че подканяше всички да слушат (все още жив остатък от човешка слабост!), след това, с вдигната по войнишки глава и с достатъчно ясен глас, за да го чуят всички в това множество, насъбрало се около него, произнесе една-единствена дума:

— Тук!

Това съвсем неочаквано движение, величието и смирението, тъй причудливо съчетани върху лицето на трапера, необикновената яснота и сила на гласа за миг смутиха всички наоколо. Когато Мидълтън и Твърдото сърце, всеки неволно протегнал ръка, за да подкрепи стареца, се обърнаха отново към него, видяха, че обектът на вниманието им вече не се нуждае от техните грижи. Те печално положиха тялото в креслото, а Льо Балафре се изправи и извести на племето, че всичко е свършено. Гласът на престарелия индианец звучеше като ехо от оня невидим свят, където току-що бе отлетяла смирената душа на трапера.

— Доблестният, справедлив и мъдър воин вече е тръгнал по пътеката, която ще го отведе в блажените поля на неговия народ! — рече той. — Когато Уаконда го повика, той беше готов и тутакси се отзова. Вървете си, чеда мои, помнете справедливия вожд на бледолините и разчистете от трънаци собствените си пътеки!

Изкопаха гроб под сянката на величествени дъбове. И до ден-днешен пеоните го пазят грижливо и често го показват на пътници и търговци като място, където почива справедлив бял човек. След време поставиха до главата му надгробен камък с прост надпис, както бе пожелал сам траперът. Мидълтън си позволи само една-единствена волност — добави думите: „Да не дръзне ничия ръка да оскверни праха му“.