Прерията

ГЛАВА I

Много се говори и писа на времето дали да се присъединят обширните земи на Луизиана2 към и без това вече огромните и само наполовина заселени територии на Съединените щати. Но когато разгорещеността на спора попремина и съображенията на различните групировки отстъпиха пред по-широки възгледи, разумността на тази мярка получи всеобщо признание. Скоро и на най-ограничените умове стана ясно, че макар природата да е поставила пустинята като преграда за разпростирането на нашето население на запад, благодарение на тази мярка ние станахме владетели на един пояс от плодородни земи, които иначе, във водовъртежа на събитията, можеха да преминат в ръцете на някой друг съпернически нам народ. Тя ни направи единовластни господари на цялата обширна вътрешна област и постави изцяло под наш контрол безбройните диви племена, живеещи по нашите граници; изглади разните спорове за права и вдъхна на народа чувство за увереност; откри хиляди пътища за вътрешната търговия и излаз към водите на Тихия океан; и ако някога се наложи да се раздели по мирен начин тази огромна държава, същата мярка ни осигурява съсед, който има с нас общ език, обща религия, общи институции и, да се надяваме, същите представи за справедливост в политиката.

Покупката стана в 1803 г., но чак на другата пролет предпазливият испански губернатор, който управляваше тази област от името на своя европейски монарх, се реши да признае правата на новите собственици или поне да им позволи да влязат в нея. Ала едва-що завърши формалното прехвърляне и бе призната новата власт, цели пълчища от ония неспокойни души, които постоянно бродят из низините на американското общество, нахълтаха в горските дебри по десния бряг на Мисисипи със същата безгрижна смелост, която вече бе подтиквала мнозина от тях в неуморното им придвижване от крайатлантическите щати към източните брегове на Бащата на реките3.

Трябваше да мине доста време, докато многобройните богати колонисти от южната провинция се слеят с новите си сънародници; в замяна на това обаче малочисленото и бедно население на по-северната област бе почти незабавно погълнато от водовъртежа на многолюдната и стремителна емиграция. Неудържима след първоначалните успехи, тази вълна бе спряна за малко, но после неочаквано получи нов силен тласък. Трудностите и опасностите на предишните набези бяха забравени, когато пред тези предприемчиви хора се откриха безкрайните и неизследвани земи с всички техни въображаеми и действителни богатства. Последиците бяха такива, каквито лесно могат да се предвидят, когато пред очите на един народ, закален в трудни начинания, се яви толкова съблазнителна перспектива.

Хиляди хора от по-старото поколение в щатите, които тогава се наричаха нови4, се отказваха от радостите на тъй трудно завоюваното благополучие и предвождайки дълги върволици от свои потомци, родени и израсли в горите на Охайо и Кентъки, се впущаха в дълбините на материка, за да търсят това, което на прозаичен език можем да наречем естествена и по-подходяща среда. Между тях беше известният смелчак и горски скитник, който пръв бе проникнал в дебрите на втория от гореспоменатите щати. Този безстрашен н уважаван старец извършваше сега последното си преселение, оставяйки безкрайната река между себе си и множеството, привлечено от успеха му, за да намери ново тихо пристанище, тъй като старото, стеснено от законите на човешкото общество, бе загубило цената си в очите му.5

При такива начинания хората обикновено се водят от навиците си или се поддават на желанията си. Неколцина, примамвани от многообещаващи миражи и жажда за бързо забогатяване, търсеха златни жили в тия девствени земи. Но далеч по-многобройната част от емигрантите се заселваше край бреговете на по-големите реки, задоволявайки се с богатия добив, с който тинестата крайречна почва щедро награждава дори и не толкова усърдния труженик. Така с магическа бързина се появяваха нови селища; и повечето от тия, пред чиито очи бе закупена тази пустинна територия, доживяха да видят как един суверенен щат, поделен между вече значителното си население, бе приет в лоното на националния съюз на принципа на политическото равноправие.

Събитията и сцените, описани в тази повест, се отнасят до най-ранния период на тия начинания, които дадоха толкова бърз и успешен резултат.

Беше първата година, откакто владеехме тия земи; жътвата отдавна бе прибрана и повехналите листа на разпръснатите тук-там няколко дървета вече започваха да се оцветяват с есенни багри, когато от коритото на една пресъхнала речица се измъкна керван от фургони и продължи по хълмистата равнина — или, както се казва на езика на този край, за който става дума в нашето повествование, по „вълнистата прерия“. Колите, натоварени с покъщнина и земеделски сечива, малобройното стадо от овце и крави, което се влачеше безредно в опашката на кервана, суровата външност и невъзмутимият вид на здравеняците, които крачеха бавно край кретащите впрягове — всичко показваше, че това са група преселници, тръгнали на запад да търсят Елдорадо. Но противно на обичая на хора от тоя род те бяха напуснали плодородните долини на Югоизтока и преминали — а как, това знаят само смели търсачи като тях — през падини и буйни потоци, през дълбоки тресавища и сухи степи, за да стигнат места далеч извън обичайните предели на заселените цивилизовани области. Пред тях лежаха ония широки, толкова еднообразни на вид равнини, които се простират до подножието на Скалистите планини; и много дълги и нерадостни мили бяха останали между тях и пенливите, мътни води на бързотечната Ла Плата.

Появата на такъв керван в подобно мрачно и пусто място беше още по-неочаквана, понеже околната природа предлагаше малко съблазни за алчността на търговеца и още по-малко примамки за надеждите на един обикновен заселник в нова земя.

Оскъдната трева на прерията показваше, че твърдата почва, по която колелата на фургоните трополяха леко като по утъпкан път, не се поддава на обработване; нито колите, нито добичетата оставяха отпечатък по нея — следата се запазваше само по сплъстената и изсъхнала трева, която животните пощипваха от време на време, а често и съвсем пренебрегваха като твърде кисела храна, която няма да ядеш и от глад дори.

Каква беше крайната цел на тези авантюристи? Какви тайни причини ги караха да се чувстват привидно в безопасност в такъв далечен и несигурен край, та не се забелязваше у тях нито сянка на загриженост, неувереност или тревога? С жените и децата те бяха повече от двайсет души.

Малко по-напред от другите крачеше човек, който, ако се съдеше по държането и външността му, бе водачът на групата. Той беше висок, загорял от слънцето мъж, надхвърлил средната възраст, с мрачно лице и бавни движения. Изглеждаше отпуснат и поприведен, ала беше едър и в действителност невероятно силен. Само от време на време, когато някакво малко препятствие се изпречеше на пътя му, в бавната му походка, обикновено толкова ленива и безжизнена, се проявяваше онази енергия, която се таеше в тялото му като дремещата и тромава, но страшна сила на слон. Брадата му беше груба и широка, а челото — по-благородната част, която, както е общоприето да се мисли, отразява духовния облик на човека — беше ниско, полегато и тясно.

Облеклото на този човек беше смесено: дрехи на земеделец от груба вълна и кожени принадлежности, каквито модата и удобството са направили в известна степен необходимост за такива като него. Към тази пъстра премяна обаче бе прибавена една богата смесица от чудновати, неподходящи и безвкусни украшения. Вместо с обичайния колан от еленска кожа човекът беше препасан с избелял копринен шарф в най-крещящи цветове; дръжката на ножа му, направена от еленов рог, беше цялата обкована със сребърни пластинки; шапката от кожа на белка беше тъй мека и пухкава, че и кралица би пожелала да я носи; на грубото и замърсено палто от мъхнато сукно лъщяха копчета от мексикански златни монети; прикладът на пушката му беше изрязан от махагон и затегнат с нитове и обръчи от същия ценен метал, а тук-там висяха верижки на не по-малко от три евтини часовника. В добавка към торбата и пушката, окачени на гърба му заедно с добре напълнената и грижливо съхранявана торбичка за куршуми и рог с барут, той бе преметнал небрежно през рамо остра и лъскава брадва и всичко това носеше видимо с такава лекота, все едно, че не беше натоварен с нищо и нищо не пречеше на вървежа му.

Малко зад тоя човек крачеха вкупом няколко млади хора в същото облекло и толкова прилични един на друг и на своя предводител, щото лесно можеше да се познае, че са членове на едно и също семейство. Макар че най-младият от тях едва ли бе достигнал оная възраст, когато според мъдрото съждение на закона човек, е отговорен за делата си, той се бе показал достоен за своя род и по ръст вече бе стигнал другите. Впрочем, в групата имаше и един-двама с по-друг облик, но тях ще опишем по-нататък в хода на повествованието.

Жените бяха само две, а от първата кола на кервана надничаха няколко мургави личица със светли къдрици и пламтящи от живо любопитство и свойствена жизнерадост очи. По-възрастната от двете жени — бледа и набръчкана — беше майка на повечето от младите членове на отряда, а по-младата — весело и подвижно, осемнайсетгодишна момиче, чиято външност, облекло и обноски явно показваха, че по обществено положение стои на няколко стъпала по-високо от всички свои спътници. Платнището на втория фургон беше тъй плътно затворено, че скриваше най-старателно това, което се намираше в него. Останалите коли бяха натоварени с груба мебел и друга покъщнина, с каквато може да разполага семейство, готово всеки момент и при всякакво време да напусне свърталището си и да тръгне на далечен път.

И в самия керван, и във външността на стопаните му имаше може би малко неща, които да не се срещат всеки ден по големите пътища на тази страна, където всичко се променя и всичко е в движение. Но своеобразието и безлюдието на местността, в която те така неочаквано се бяха появили, придаваше на преселниците още по-див и авантюристичен вид.

В долинките, които поради особения строеж на равнината се срещаха на всяка миля от пътя им, гледката беше ограничена от две страни от ония полегати и ниски възвишения, които са дали на прериите от тоя вид названието „вълнисти“, докато от другите две страни унило се точеше продълговата, тясна, суха котловина, оживявана тук-там от жалка, остра, но доста гъста трева. А от билата на възвишенията се откриваше пейзаж, уморяващ окото със своето еднообразие и угнетяваща монотонност. Земята тук приличаше на океан, когато неспокойните му вълни се надигат изтежко, след като кипежът и яростта на бурята са почнали да затихват: същата равномерно развълнувана повърхност, същата пустота и същата безкрайна шир. Всъщност приликата между водата и сушата беше толкова поразителна, че колкото и смешна да се стори на геолога тази проста хипотеза, поетът неволно би обяснил вълнообразността на равнината със смяната на владичеството на тия две стихии. Тук-там от дъното на падината стърчеше като самотен кораб някое високо дърво с широко разперени голи клони; и за да се засили още повече илюзията, в далечината се появяваше овалът на две-три горички, които се открояваха по ръба на мъгливия хоризонт като островчета сред вълните. Не е нужно да се посочва на сведущия читател, че еднообразието на повърхността увеличава разстоянието, особено когато гледаш от ниско, но когато минаваш хълм след хълм и остров след остров, все повече се засилва печалната увереност, че предстои да се измине дълго и наглед безкрайно пространство, докато се изпълнят дори най-скромните желания на земеделеца.

Все пак водачът на преселниците упорито продължаваше своя път, като се ръководеше единствено от слънцето и решително обръщаше гръб на цивилизованите селища, и с всяка стъпка навлизаше все по-дълбоко — да не кажем безвъзвратно — в земите, населявани от нецивилизовани и диви обитатели. Но настъпваше вечер и в ума му, може би неспособен да изработи свързана система от предпазни мерки, с изключение на тия, които се налагаха в момента, все пак се промъкна известно безпокойство: как да се уреди нощуването?

Като стигна билото на едно възвишение, малко по-високо от другите, той постоя за минута и хвърли изпитателен поглед наляво и надясно, търсейки общоизвестните белези, които биха му показали място, където могат да се намерят едновременно трите най-важни неща — вода, гориво и паша за добитъка.

Изглежда, че това търсене се оказа безрезултатно, защото, след като няколко секунди огледа наоколо немарливо и равнодушно, той повлече едрото си туловище по надолнището с оная ленива стъпка, с която би се тътрило угоено добиче с тежък товар на гърба.

Примерът му бе последван мълчаливо от тия, които вървяха подире му, макар че младите хора проявиха много по-голяма заинтересованост, ако не и вълнение, като направиха, всеки на свой ред, същия кратък оглед, когато стигнаха тоя наблюдателен пункт. По бавните движения на животните и на хората вече се познаваше, че наближава време за необходимата почивка. Сплъстената трева в долчинките представляваше пречка, която умората правеше все по-трудно преодолима и все по-често ставаше нужда да се прибягва до камшика, за да се подтикнат конете да вървят по-бързо. И точно когато всички пътници освен водача се чувстваха вече без сили и някакъв общ порив бе насочил очите им копнеещо напред, отрядът се закова на място пред една колкото внезапна, толкова и неочаквана гледка.

Слънцето се бе скрило зад гребена на най-близката прерийна „вълна“, оставяйки както винаги великолепна пламтяща ивица. Сред този огнен поток изникна човешка фигура, обрисувана на позлатения фон тъй отчетливо и тъй осезаемо, като че само да протегнеш ръка, и ще я уловиш. Фигурата беше огромна; позата й изразяваше замисленост и печал; и стоеше точно на пътя на преселниците. Ала в тази ослепителна светлинна рамка беше невъзможно да се определят точните й размери и действителното й естество.

Впечатлението от това зрелище беше мигновено и силно. Предводителят на заселниците спря и се загледа в това тайнствено същество с мрачно любопитство, което скоро се превърна в суеверен страх. Синовете му, посъвзели се от първоначалната изненада, бавно наобиколиха баща си, а когато се приближиха един по един и тия, които управляваха впряговете, целият отряд се скупчи в една безмълвна и учудена група. Но макар всички пътешественици да имаха чувството, че пред тях стои нещо свръхестествено, тутакси се чу щракане на затвори, а един-двама по-храбри младежи вече вдигнаха пушките си, готови да стрелят.

— Кажи на момчетата да минат отдясно! — провикна се съпругата-майка решително, с рязък, неблагозвучен глас. — Ейза и Абнър непременно ще разберат що за твар е това!

— Не е зле първо да опитаме с пушката — промърмори един мрачен човек, който по черти и израз на лицето много приличаше на тази, която заговори първа, и подкрепи думите си, като опря приклада до рамото си и се прицели внимателно. — Разправят, че из тия равнини бродели стотици ловци от племето вълци-пеони. Тъй че няма да се свършат, ако очистя някой от тях.

— Стойте! — раздаде се тих, но тревожен възглас, който, както лесно можеше да се познае, се изтръгна от треперещите устни на по-младата от двете жени. — Не сме се събрали още всички. Може да е приятел!

— Кой се бърка тука? — викна бащата и изгледа мрачно и сърдито дружината свои юнаци. — Свали оръжието, свали оръжието! — продължи той, като отблъсна с исполинския си пръст дулото на пушката, а погледът му говореше, че е опасно да му се противоречи. — Аз имам още малко работа на тоя свят, нека я довършим по мирному.

Човекът, който бе проявил такава войнственост, изглежда, разбра намека на предводителя и мълчаливо се отказа от намерението си. Синовете гледаха въпросително девойката, която се бе намесила тъй енергично, чакайки пояснения от нея, но сякаш задоволена от отсрочката, която бе измолила за непознатия, тя се отпусна на седалката и предпочете да замълчи, както се полага на момиче.

В това време багрите на небето непрекъснато се меняха. Ослепителният блясък се смени с по-умерена сивкава светлина и колкото повече залезът губеше пламенността си, толкова по-естествени размери придобиваше фантастичната фигура и най после се очерта ясно. Засрамен от колебанието си — сега, когато истината се разкри, — водачът на преселниците продължи напред, но все пак, изкачвайки полегатия склон, счете за нужно да се осигури, като свали пушката си от рамото и я хвана така, че да може всеки миг да си послужи с нея.

Но като че ли тази предпазливост беше излишна. Още от първия миг, когато между небето и земята се появи тъй необяснимо фигурата на непознатия, той не помръдна и не прояви ни най-малка враждебност. А и да таеше лоши намерения, човекът, който вече ясно се виждаше, не би имал сили да ги изпълни.

Тяло, което бе понесло несгодите на осемдесет и повече зими, не можеше да събуди страх в сърцето на великан като тоя преселник. Ала въпреки преклонната възраст и мършавия, да не кажем грохнал вид, в това самотно същество имаше нещо, което говореше, че не болест, а времето бе сложило тежката си ръка върху него. Фигурата му беше съсухрена, но не изнемощяла. Сухожилията и мускулите, някога белег на голяма сила, още изпъкваха, макар и изтънели; и целият му облик създаваше впечатление за такава якост, че ако се забрави всеизвестната тленност човешка, тялото му като че ли не би могло да изсъхне повече. Облеклото му се състоеше главно от кожи, обърнати с космите навън; през рамо бе преметнал торбичка с куршуми и рог с барут; стоеше облегнат на пушка, необикновено дълга, но като собственика си явно прекарала дълъг и труден живот.

Когато преселниците се приближиха до самотника на такова разстояние, че да може да ги чуе, от тревата в нозете му прозвуча тихо ръмжене и легналото там високо, мършаво, беззъбо куче се изправи лениво, отърси се и даде да се разбере, че възнамерява да се възпротиви, ако пътешествениците рекат да се приближат повече.

— Мирно, Хекторе, мирно! — каза господарят му с малко глух и треперлив старчески глас. — Какво ти пречат, песчо, хора, които си вървят мирно по пътя?

— Странниче, ако познаваш добре тоя край — заговори водачът на преселниците, — покажи на един пътник къде може да намери това, което е нужно за нощуване.

— Нима е станало тясно в земите оттатък Голямата река? — запита старецът сериозно, сякаш не бе чул въпроса. — Затова ли виждам гледка, която мислех, че никога вече няма да видя?

— Е, вярно, че още има земя за хора заможни и не особено придирчиви — отвърна преселникът. — Но там не ми е по вкуса, става много претъпкано. Колко има според теб оттук до най-близкия бряг на Голямата река?

— Преследван елен може да охлади тялото си в Мисисипи, ако пробяга не по-малко от петстотин мили.

— А как наричаш тоя край?

— Какво име — отвърна старецът, като вдигна тържествено пръст нагоре — можеш да дадеш на мястото, където виждаш ей оня облак?

Преселникът погледна събеседника си, сякаш не разбра какво му говорят, и се усъмни, че му се подиграват, но се задоволи да забележи:

— Ти, странниче, си май като мен отскоро тук, иначе не би отказал да помогнеш на пътника със съвет: думите не струват кой знае колко, а понякога завързват дружба.

— Съветът не е подарък, а дълг, който старите плащат на младите. Какво искаш да знаеш?

— Къде мога да разположа лагера си за нощуване? На постеля и ядене не съм придирчив, ала всички опитни пътешественици като мен знаят ползата от сладката вода и хубавата паша за добитъка.

— Ела тогава с мен и ще имаш и едното, и другото; а в тази гладна степ не мога да предложа почти нищо друго.

Като рече това, старецът метна на рамо тежката си пушка с лекота, малко учудваща за годините и външния му вид, и без да добави нито дума повече, поведе пришълците по стръмнината към съседната долчинка.