Прерията

ГЛАВА XIV

За да запазим последователността на събитията в нашата повест, трябва да се върнем на онова, което се случи, докато Елен Уейд пазеше скалата.

Първите няколко часа честната и добросърдечна девойка посвети на грижи за малките момиченца, задоволявайки многобройните им желания: даваше им да ядат, да пият и изпълняваше всичките им други безкрайни прищевки, с които децата в своята разглезеност и егоизъм обикновено хабят времето и нервите на възрастните. Тя успя да се отърве за малко от натрапчивостта им и да се вмъкне в палатката, където трябваше да се погрижи за човек, който се нуждаеше повече от нежното й внимание, но един внезапен крясък на децата й напомни задълженията, които за миг бе забравила:

— Гледай, Нели, гледай! — викаха в надпревара пет-шест гласчета. — Там долу има хора, а Фиби казва, че са индианци сиукси!

Елен извърна очи в посоката, накъдето бяха вече протегнати толкова много ръце, и за свой ужас съгледа някакви хора, които явно се приближаваха с бързи крачки право към скалата. Тя преброи четирима, но не можа да определи какви са — виждаше само, че не са от тия, които имаха право да влизат в крепостта. Това беше страшен момент за Елен. Като обгърна с поглед изплашените дечица, които се бяха вкопчили в полата й, тя се мъчеше да възстанови в помътеното си съзнание нещо от многото разкази за женски героизъм, с които изобилстваше историята на западната граница. Според един от тях някакъв си мъж, подкрепян от три-четири жени, няколко дни успешно отблъсквал атаките на вражески отряд от сто човека, който обсаждал укреплението му, защитено с висока дървена ограда. В друг случай сами жени съумели в отсъствието на мъжете да защитят децата си и по-дребното си имущество; спомни си и трети случай, когато самотна жена, попаднала в плен, избила заспалите си похитители и по този начин освободила не само себе си, но и невръстните си дечица. Този случай най-много наподобяваше положението, в което се намираше сега Елен. И с пламнали бузи и искрящи очи девойката почна да оглежда и подготвя оскъдните си средства за отбрана.

По-големите момиченца постави на лостовете, с които щяха да хвърлят камъни върху нападателите; по-малките, които не можеха да вършат по-полезна работа, щяха да заблуждават неприятеля, че има насреща си многобройна сила, а самата тя, като всеки пълководец, възнамеряваше да ръководи бойните действия и да поддържа духа на войската си. След като разположи така силите си, тя зачака по-нататъшните събития, мъчейки се да запази външно спокойствие, за да вдъхне увереност на помощничките си — необходимо условие за успех.

Макар че Елен значително превъзхождаше дъщерите на Естър по сила на духа, произтичаща от нравствени качества, все пак тя безспорно отстъпваше на двете най-големи сестри в едно важно качество — пренебрежение към опасностите. Израснали сред несгодите на преселническия живот, в низините на обществото, свикнали с изненадите и опасностите на тази пустиня, момичетата обещаваха някой ден да настигнат своята майка както в безстрашието си, така и в онова странно съчетание от добри и лоши качества, което, ако имаше възможност да се прояви на по-широка арена, вероятно щеше да позволи на жената на скватера да влезе в списъка на забележителните жени на своето време. Естър вече бе имала случай да брани дървеното жилище на Ишмаел от нападение на индианци, а в друг случай враговете я бяха оставили, мислейки я за умряла, след защита, която би й дала право на почетна капитулация, ако имаше работа с по-цивилизован противник. Тези две истории и разни други от тоя род тя бе разказвала неведнъж с подобаваща тържественост в присъствие на дъщерите си и сега сърцата на младите амазонки странно се колебаеха между естествен страх и честолюбиво желание да направят нещо, достойно за чеда на такава майка. И изглеждаше, че много скоро щеше да им се случи да проявят този свой неукротим дух.

Непознатите бяха вече на петстотин метра от скалата. Дали защото се придържаха към вродената си предпазливост в движението, или се побояха от застрашителния вид на двете фигури, които показваха от каменното укрепление дулата на два стари мускета, пришълците се спряха в една падинка, където извънредно гъстата трева им даваше възможност да се крият. От това място те оглеждаха крепостта в продължение на няколко тревожни минути, които се сториха на Елен цяла вечност. После един от тях тръгна сам напред, очевидно по-скоро като парламентьор, отколкото като нападател.

„Фиби, стреляй!“ — „Не, Хети, ти стреляй!“ — почна да се чува между изплашените, но бойки дъщери на скватера и в тоя момент Елен може би избави приближаващия непознат от внезапна суматоха, ако не и от нещо по-лошо, като извика:

— Долу мускетите! Това е доктор Бациус!

Подчинените й изпълниха тази команда само наполовина: свалиха пръстите си от спусъците, но дулата останаха все тъй застрашително насочени към целта. Естественикът, който се бе приближил достатъчно предпазливо, за да забележи и най-малкото враждебно движение на гарнизона, сега издигна на върха на пушката си бяла кърпа и дойде толкова близо до крепостта, че да могат да го чуят. Тогава, заемайки, както си въобразяваше, внушителна и тържествено-властна поза, се провикна тъй гръмко, че биха го чули през девет баира:

— Слушайте! От името на Конфедерацията на Съединените суверенни щати на Северна Америка ви призовавам да се подчините на нейните закони!

— Доктор или не, той е наш враг, Нели. Чуваш ли го, чуваш ли го? Говори за закони.

— Чакайте! Искам да чуя какво ще каже още! — викна почти задъхана Елен и отстрани страшните оръжия, които пак се бяха прицелили в отдръпналия се от ужас вестоносец.

— Напомням ви и ви предупреждавам — продължи изплашеният доктор, — че съм мирен гражданин на горепосочената Конфедерация или, казано по-точно, Съюз, поддръжник на обществения договор64, привърженик на мира и реда. — После, като видя, че опасността поне засега е минала, отново повиши предизвикателно глас: — Ето защо ви приканвам всички да се подчините на законите!

— Аз пък мислех, че сте ни приятел — отвърна Елен — и че пътувате с чичо ми по силата на споразумение…

— То е невалидно! Аз се оказах измамен в предварителните условия, затова обявявам известния компактум, сключен между Ишмаел Буш, скватер, от една страна, и Овид Бациус, доктор по медицина, от друга, за анулиран и недействителен… Не, деца, анулиран е негативно качество и не влече никакви щети за вашия достоен родител, затова хвърлете огнестрелното оръжие и се вслушайте в гласа на разума… И тъй, обявявам договора за незаконен… анулиран… отменен… Що се отнася до тебе, Нели, чувствата ми съвсем не са враждебни, така че слушай какво ще ти кажа, не се прави на глуха, за да се застраховаш. Ти познаваш нрава на човека, у когото живееш, млада девойко, и знаеш колко е опасно да си в лошо общество. Затова откажи се от съмнителните преимущества на положението си и отстъпи по мирному скалата на волята на тия, които ме придружават — цял легион, млада девойко, уверявам те — непобедим и могъщ легион! Така че предай владението, на тоя престъпен и порочен скватер… Ах, деца, такова пренебрежение към човешкия живот е ужасно у същества, които тъй отскоро сами са получили тоя дар! Махнете тия опасни оръжия — умолявам ви не толкова за себе си, колкото заради самите вас. Хети, забрави ли кой ти успокои болката, която те измъчваше, когато след лежане на гола земя получи от влагата и студа възпаление на аурикуларните нерви? А ти, Фиби, неблагодарна Фиби! Ако не беше тази ръка, която искаш да поразиш навеки с парализа, резците ти и досега щяха да ти причиняват болка и мъка! Затова сложи оръжието и послушай съвета на човек, който винаги е бил твой приятел. А към теб, млада девойко — продължи той, без да сваля зорко око от мускетите, които тя се бе смилила да поотклони малко от целта, — към теб, млада девойко, се обръщам с една последна и най-тържествена молба: искам да предадеш тази скала незабавно и без съпротива, защото така повелява властта, справедливостта и… — „законът“, искаше да добави той, но като си спомни, че тази зловеща дума пак може да разсърди дъщеричките на скватера, се спря овреме и завърши с по-малко опасна и по-приемлива дума: — …и разумът.

Този необикновен призив обаче не можа да произведе желаното въздействие. По-младите слушателки не схванаха нищо от него, като се изключат няколкото обидни изрази, отбелязани по-горе и макар че Елен разбра по-добре думите на парламентьора, неговата риторика й направи не по-голямо впечатление, отколкото на другарките й. Дори там, където той смяташе, че речта му звучи трогателно и вълнуващо, умната девойка, макар и измъчвана от скрита тревога, едва се сдържаше да не се засмее, а на заплахите му оставаше глуха.

— Не разбрах всичко, което искате да кажете, доктор Бациус — отговори тя спокойно, когато той свърши, — ала в едно съм сигурна: ако ме учите как да измамя оказаното ми доверие, по-добре да не ви слушам. Предупреждавам ви: не се опитвайте да си служите със сила, защото, колкото и да съм разположена към вас, виждате, че съм заобиколена от хора, които лесно могат да се справят с мен. Освен това вие знаете — или би трябвало да знаете — нрава на това семейство, тъй че не може да има шега в такава работа с когото и да било от неговите членове, дори и да са жени и деца.

— Аз не съм съвсем невеж по отношение на човешката природа — възрази естествоизпитателят, като благоразумно се отдръпна малко от позицията, която бе заемал досега тъй неотстъпно в самото подножие на скалата. — Но ето че иде човек, който може да знае по-добре от мен тайните й прищевки.

— Елен! Елен Уейд! — завика Пол Ховър, който бе изскочил и застанал до лекаря, без да покаже и сянка на боязън, която тъй явно смущаваше другаря му. — Не предполагах, че ще намеря враг в твое лице!

— И няма да намериш, ако не ме караш да извърша предателство, за да направя това, което искаш. Знаеш, че чичо ми е поверил семейството си на моите грижи. Как мога да измамя доверието му дотам, та да пусна най-върлите му врагове да избият може би децата му и да задигнат малкото неща, които са му оставили индианците?

— Нима съм убиец?… Нима този старец… този офицер от армията на Щатите — той посочи трапера и новия приятел, които вече стояха до него, — нима приличат на хора, способни на такива злодеяния?

— Тогава какво искате от мен? — каза Елен, като чупеше ръце в дълбоко съмнение.

— Звяра! Ни повече, ни по-малко — укривания от скватера опасен хищен звяр!

— Благородна девойко — поде младият непознат, който отскоро си бе намерил другари в прерията, но тутакси млъкна под властния знак на трапера, който му зашепна на ухото:

— Остави тоя момък да се изкаже от наше име. Природата ще заговори в сърцето на девойката и така по-бързо ще постигнем целта си.

— Истината излезе наяве, Елен — продължи Пол, — и ние проследихме скватера в тайните му злодеяния, както се проследява пчела до хралупата й. Дойдохме да поправим причиненото зло и да освободим затворничката му. Тъй че ако имаш честно сърце, както винаги съм вярвал, не само няма да ни пречиш, но и сама ще се присъединиш към нашия рой и ще оставиш Ишмаел и кошера му да се сдружават с пчели от своя сой.

— Аз дадох тържествена клетва…

— Компактум, сключен поради незнание или по принуда, е недействителен в очите на всеки човек със здрави нравствени принципи! — провикна се докторът.

— Тихо, тихо! — зашепна пак траперът. — Остави всичко на природата и на момъка!

— Аз се заклех в името на тоя, който е сътворил и управлява всичко, що е добро на тоя свят, включително и нравственост, и религия — продължи Елен, — да не разкривам какво има в тая палатка и да не помагам на затворничката да избяга. Ние с нея дадохме тържествена и страшна клетва; с тази клетва може би откупихме живота си. Вярно, вие знаете тайната, ала не сте проникнали в нея с наша помощ, а и не зная имам ли право дори да стоя настрана, докато се опитвате да нахълтате като врагове в жилището на моя чичо.

— Аз мога да докажа неопровержимо — провикна се разпалено естественикът, — като се позова на Пейли, Бъркли и дори на безсмъртния Бинкерсхук, че ако при сключването на договор една от страните, била тя държава или частно лице, се намира под принуда, то…

— Само ще раздразниш момичето с непристойния си език — прекъсна го предпазливият трапер, — а ако предоставим всичко на човешките чувства, тоя момък ще я укроти като сърничка. Ех, и ти като мен малко познаваш природата на възвишените подбуди!

— Само тази клетва ли си дала, Елен? — продължаваше Пол и във веселия, безгрижен глас на пчеларя прозвуча укор и болка. — В нищо друго ли не си се клела? Нима думите, подсказани ти от скватера, са като мед в устата ти, а всички други твои обещания — празни пчелни пити?

Бледността, покрила вечно веселото лице на Елен, изчезна под ярка руменина, която се виждаше ясно дори от такова разстояние. Тя се поколеба за миг, сякаш се мъчеше да сдържи негодуванието си, след което отговори с присъщата си пламенност:

— Не зная има ли някой право да ме разпитва за клетви и обещания, които могат да засягат само тая, която ги е дала, ако наистина, както намекваш ти, изобщо ги е дала. Не желая да продължавам разговора с човек, който си придава такава важност и се води само от собствените си чувства.

— Ето на, чуваш ли, стари траперю? — каза простодушният пчелар, като се обърна рязко към престарелия си приятел. — И най-нищожното насекомо, което се носи из небесата, щом се натовари, литва право към гнездото или кошера си, както му се полага; а пътищата на женския ум са оплетени като чворест дъб и по-криви от завоите на Мисисипи!

— Не, чедо мое, не — намеси се траперът, застъпвайки се добродушно за наскърбения Пол, — ти трябва да имаш пред вид, че младият човек е прибързан и не се замисля много. А обещанието си е обещание, то не може да се захвърля и забравя като копита или рога на бивол.

— Благодаря ти, че ми напомняш за клетвата ми — каза все още раздразнената Елен, като прехапа от яд прекрасната си долна устна. — Защото излиза, че съм я забравила.

— Ох, ето че се пробуди женската й природа — рече старецът и поклати глава, явно разочарован от безуспешните си усилия. — Само че се проявява в обратен смисъл!

— Елен! — провикна се младият непознат, който дотогава бе само внимателен слушател на преговорите. — Тъй като всички ви викат Елен…

— Не само „Елен“. Понякога ме наричат и по презимето на баща ми.

— Казвайте й Нели Уейд — промърмори Пол, — това е законното й име и ако ще, нека си го запази завинаги!

— Трябваше да добавя „Уейд“ — поде отново младият капитан. — Ще се убедите, че макар и да не съм обвързан с никаква клетва, поне умея да уважавам чуждите клетви. Вие сама сте свидетелка, че не съм повишил глас, а съм уверен, че само да извикам, зовът ми ще бъде чут и ще принесе някому безгранична радост. Затова позволете ми да се изкача сам на скалата; обещавам ви, че ще обезщетя вашия роднина за всички вреди, които бих причинил на имуществото му.

Елен сякаш се поколеба, но като погледна Пол, който стоеше гордо облегнат на пушката си и с вид на пълно безразличие си подсвиркваше някаква лодкарска песничка, се опомни навреме и отговори:

— Чичо ми ме назначи за пазач на тая скала, докато той е на лов със синовете си, и ще си остана пазач, докато се върне и ме освободи от това задължение.

— Ние губим безвъзвратно ценно време и изпускаме една възможност, която може да не ни се удаде никога вече — предупреди сериозно младият офицер. — Слънцето клони към залез и всяка минута скватерът и буйните му синове може да се върнат при колибите си.

Доктор Бациус погледна боязливо през рамо и отново взе думата:

— Съвършенство, както в животинския свят, така и в света на разума, се постига единствено в зрелост. Размишлението е майка на мъдростта, а мъдростта — майка на успеха. Предлагам да се отдръпнем на прилично разстояние от тази непристъпна позиция и там да проведем консултация или съвещание, за да обсъдим как да извършим правилна обсада на тая крепост; или може би ще предпочетем да отложим обсадата за по-благоприятно време, като си осигурим помощта на спомагателни войски от населените области и по този начин избавим достойнството на закона от опасността да бъде потъпкано.

— Щурмът е за предпочитане — отвърна с усмивка офицерът, като измери внимателно с поглед височината и прецени всички трудности на нейното изкачване. — В най-лошия случай ще се отървем със счупена ръка или цицина на главата.

— Тогава напред! — викна неудържимият пчелар и с един скок се озова извън обсега на куршумите под надвисналия ръб на издатината, на която се бе разположил гарнизонът. — Сега да ви видим на какво сте способни, подли дяволчета такива! Давам ви една секунда да проявите злобата си!

— Пол, Пол, ти си луд! — изпищя Елен. — Още една стъпка и камъните ще те смажат! Те висят на косъм и тези девойчета са вече готови да ги търкулнат!

— Тогава разкарай си проклетия рой от кошера! Защото без друго ще се кача на скалата, ако ще и да гъмжи от стършели.

— Само да посмее да ни пипне! — подвикна с предизвикателна усмивка най-голямото от момичетата и размаха мускета си така решително, че би посрамило и юначната си майка. — Зная те аз тебе, Нели Уейд, в душата си ти си с пазителите на законите, ала приближиш ли се една стъпка повече, ще те накажем, както се наказва на границата. Я пъхнете тук още един прът, момичета, по-бързо! Да видим кой ще посмее да се качи в лагера на Ишмаел Буш, без да иска позволение от децата му!

— Не мърдай, Пол! Стой под скалата, ако ти е мил животът!

Елен млъкна, защото в тоя миг се появи същото онова видение, което предния ден бе предизвикало такава суматоха, като се показа на тая шеметна височина.

— В името на Всевишния, умолявам ви, спрете! Спрете всички! И вие, които се излагате на безразсъден риск, и вие, момичета, готови тъй необмислено да отнемете на хората това, което не можете да им върнете! — произнесе глас с лек чужд акцент, който накара всички да вдигнат моментално очи нагоре.

— Инес! — извика офицерът. — Нима те виждам отново? Сега ти ще бъдеш моя, ако ще и милион дяволи да пазят тая скала. Дръпни се, храбри горски скитнико, дай път на друг!

Когато пленницата се появи неочаквано от палатката, защитничките на скалата за миг се вцепениха. Ако бяха запазили самообладание, нещастието можеше да се избегне. Но Фиби, сепната от гласа на Мидълтън, в уплахата си изпразни мускета в непознатата, при което едва ли съзнаваше в кого стреля — дали в човек от плът, и кръв, или в същество от друг свят. С вик на ужас Елен се втурна в палатката подир приятелката си, незнаейки дали Инес е ранена или само изплашена.

Докато се разиграваше тази опасна интермедия, отдолу се чу ясно шум на решителна атака. Пол се бе възползвал от суматохата горе, за да се придвижи напред, и освободи място на Мидълтън. Подир капитана се втурна и естественикът, който беше така зашеметен от изстрела, че инстинктивно се завтече към скалите да потърси прикритие. Само траперът остана невъзмутимо на мястото си, но внимателно наблюдаваше това, което ставаше. Макар и да нямаше желание да се намеси пряко във военните действия, все пак старецът не стоеше със скръстени ръце. Удобната позиция му даваше възможност да предупреждава приятелите си за всяко движение на тия, които ги заплашваха отгоре с гибел, и да им показва как да се придвижват по-нататък.

Междувременно дъщерите на Естър показаха, че и по дух са се метнали на сърцатата си майка. Още щом Елен и непознатата й приятелка изчезнаха в палатката, те насочиха цялото си внимание към по-мъжествените и несъмнено по-опасни нападатели, които в това време бяха успели да се скрият между издатините на каменната цитадела. С глас, който трябваше да всее ужас в младите им сърца, Пол ги прикани няколко пъти да се предадат, но те не го и слушаха, както не слушаха и призивите на трапера да прекратят съпротивата, която можеше да се окаже фатална за някои от тях и при това нямаше ни най-малка надежда, да успее. Насърчавайки се една друга да не отстъпват, те домъкнаха по-тежките камъни по-близо до края на пропастта, приготвиха по-леките за незабавно използуване и насочиха напред дулата на мускетите с деловитост и хладнокръвие на изпитани бойци.

— Дръж се под издатината! — говореше траперът, показвайки на Пол как да продължава изкачването. — Приближи повече краката, момче… Аха! Виждаш ли, не току тъй те предупредих! Ако беше те улучил камъкът, пчелите щяха да си летят спокойно из прерията. А ти, едноименнико на моя приятел, Ункас, по име и по дух! Ако си ловък като Бързоногия елен, скочи смело надясно и спокойно ще напреднеш с двайсет стъпки. Не се улавяй за храста… недей — ще те подлъже, няма да издържи! Аха, успя!… Направи го точно и смело!… Сега е твой ред, приятелю, дето търсиш плодовете на природата. Отмести се наляво и отвлечи вниманието на децата… Хайде, момичета, стреляйте — старите ми уши са свикнали на съсъка на оловото; пък и какво има да се плаша, когато нося на гърба си осемдесет години. — Той заклати глава с тъжна усмивка, но нито един мускул не трепна на лицето му, когато куршумът, изстрелян от вбесената Хети, мина безопасно само на няколко крачки от мястото, където стоеше старецът. — Когато такива слаби пръсти натискат спусъка, по-безопасно е да си стоиш на мястото и да не се дърпаш — продължи той. — Ала тъжно е, като гледам, че и у такива млади души човешката природа е склонна към зло!… Отлично, мой любителю на зверовете и тревите! Още един такъв скок и можеш да се смееш на всички огради и прегради на скватера. Докторът май се разпали! Виждам по очите му. Сега може да се очаква нещо полезно от него!… Притисни се по-плътно до скалата, драги… по-плътно!

Траперът не се лъжеше — докторът наистина се бе разпалил; но много се заблуждаваше за истинската причина на това състояние на духа му. Като подражаваше движенията на другарите си и се изкачваше по стръмнината с крайна предпазливост и не без известна вътрешна боязън, естественикът с крайчеца на окото си забеляза някакво неизвестно растение на няколко ярда от главата си, и то на място, изложено на каменните снаряди, които момичетата хвърляха непрестанно върху нападателите. Забравил мигновено всичко друго на света освен славата на човек, който пръв ще впише тази скъпоценност в научните каталози, той се втурна жадно към този трофей, както лястовица се стрелва към пеперуда. Камъните, които моментално се посипаха с трясък надолу, известиха, че е забелязан. За миг, когато фигурата му изчезна в облака от прах и отломки, вдигнат от страшния каменопад, траперът го помисли загинал, но само след минута го видя здрав и читав: седнал в една вдлъбнатина, образувана на мястото на един от каменните зъбери, изкъртен от лавината, той стискаше тържествено в ръка овладения стрък и го поглъщаше с възхитения поглед на познавач. Пол побърза да се възползва от случая. Отклонявайки се от пътя си, с бързината на мисълта той се прехвърли на удобната позиция, заемана от Овид. И когато ученият се надвеси над съкровището си, пчеларят стъпи безцеремонно на рамото му като на стъпало, скочи в кухината, оставена от падналия камък, и се озова на площадката. Мидълтън последва примера му и двамата уловиха и обезоръжиха момичетата. Така бе удържана безкръвна и пълна победа над крепостта, която Ишмаел смяташе за непристъпна.