Прерията

ГЛАВА II

Пътешествениците скоро се убедиха по обичайните безпогрешни признаци, че необходимите условия за престой не са далеч. От склона бликаше звънко бистър извор и като се сливаше наблизо с други подобни ручейчета, образуваше поток, който лесно можеше да се проследи на много мили из прерията по тревата и купчинките храсти, поникнали тук-там под въздействието на неговата влага. Натам се бе запътил и непознатият, следван с готовност от впрегнатите коне, чийто инстинкт им подсказваше, че ги чака прясна паша и почивка.

Като стигна по своя преценка подходящо място, старецът се спря и мълчаливо, само с очи, като че запита преселниците има ли тук всичко, което им е нужно. Водачът даде знак също с очи, че го разбира, след което огледа мястото с придирчив поглед на познавач. Тромавите му, бавни движения показваха, че тоя човек не е от особено припрените.

— Да, бива го — каза той, доволен от огледа си. — Момчета, слънцето залезе, размърдайте се.

Младите мъже се подчиниха. Заповедта — защото по тон и начин прозвуча наистина като заповед — бе приета почтително, но никой не бързаше: една-две брадви се спуснаха от раменете на земята, ала притежателите им продължаваха да оглеждат наоколо вяло и равнодушно. В това време старият пътешественик, явно свикнал с нрава на синовете си, свали от гърба си торбата и пушката и подпомаган от познатия ни вече човек, който тъй прибързано се хващаше за оръжието, се залови спокойно да разпряга конете.

Накрая най-големият от синовете пристъпи тежко напред и някак без особено усилие заби брадвата до дръжката в мекото тяло на една топола. Той постоя, загледан за миг в резултата от удара си с такова презрение, с каквото навярно великан наблюдава безсилната съпротива на джудже; после размаха сечивото над главата си изящно и ловко, както би действал майстор на меча с по-благородното си, но не толкова полезно оръжие, бързо разсече ствола на дървото и накара гордия връх да рухне, сразен от сивата му. Останалите наблюдаваха това с лениво любопитство, докато не видяха победения дънер проснат на земята, и като по сигнал за обща атака се запретнаха дружно за работа. Не мина много време и със сръчност, която би учудила несведущия наблюдател, те разчистиха от дървета нужния им малък участък тъй резултатно и почти тъй бързо, като че оттук бе минал ураган.

Непознатият следеше безмълвно, но внимателно работата им. Всеки път, когато някое дърво се строполеше със свистене, той вдигаше тъжен поглед към пролуките, които се отваряха към небето, и най-после се извърна, мърморейки си нещо с горчива усмивка, сякаш смяташе недостойно да изкаже гласно недоволството си. След това, като се промъкна през тълпата деца, заети усърдно с паленето на огъня, който вече пламтеше весело, старецът почна да наблюдава водача на преселниците и мрачния му помощник.

Двамата бяха вече разпрегнали конете, които тутакси захрупаха лакомо вкусните и питателни листа на повалените дървета, и сега се занимаваха с колата, чието съдържание, както казахме по-горе, тъй очебийно криеха. Макар че в тази кола беше наглед тихо и пусто като във всички останали, двамата мъже, бутайки с все сила колелата, я отделиха от другите коли на сухо, високо място до края на горичката. Те донесоха няколко пръта, очевидно отдавна приспособени за тази цел, и като забиха по-дебелите им краища здраво в земята, завързаха ги откъм по-тънкия край за обръчите, които крепяха платнището на фургона. След това издърпаха краищата на платнището, затъкнато отстрани на колата, опънаха го на прътите и най-после го прикрепиха за земята с колчета, тъй че се образува доста просторна и извънредно удобна шатра. Като провериха работата си със зорко, придирчиво око, оправяйки тук някоя гънка, забивайки там колчето по-здраво, двамата мъже отново се напънаха — задърпаха колата за ока и я измъкнаха изпод навеса, докато остана на открито, без покривало и без никакъв багаж освен няколко леки мебели. Водачът тутакси премести собственоръчно тези мебели в палатката, като че влизането там беше особена привилегия, на която нямаше право дори най-довереният му приятел.

Любопитството е страст, която усамотеният живот не угасява, а разпалва, и старият обитател на прерията неволно й се поддаде, като наблюдаваше тези загадъчни предпазни мерки. Той се приближи до шатрата и се готвеше да дръпне платнището на входа с явното намерение да разучи по-точно какво се крие в нея, ала мъжът, който веднъж вече бе заплашвал живота му, го улови за ръката и с груба сила го отблъсна от мястото, към което се бе насочил.

— Има едно честно правило, приятелю — забеляза човекът сухо, но със страшна заплаха в очите, — което понякога може да ти спести неприятности, и то гласи: „Не си пъхай носа в чужда работа“.

— В тоя пустинен край хората рядко носят нещо, което да трябва да се крие — отвърна старецът, сякаш искаше някак неловко да се оправдае за едва несторената волност. — Пък и не мислех, че ще ви обидя, като разгледам удобствата ви.

— Тук, струва ми се, рядко идват хора. Изглежда стар край, но, както виждам, не особено заселен.

— Тази земя, мисля, не е нито по-млада, нито по-стара от което и да било друго творение господне; а това, което казваш за нейните обитатели, е вярно. Много месеци, преди да срещна вас, не бях виждал лице с цвят като моето. Искам да ти кажа още веднъж, приятелю: нямах никакъв лош умисъл; мислех само, че зад платнището може да има нещо, което да ми напомни за миналото.

Когато доизрече това просто обяснение, непознатият смирено се оттегли, като човек, разбрал дълбокия смисъл на закона, според който всеки има право спокойно да се ползва от благата си, без досадна намеса от страна на своя съсед — нерушимо и справедливо правило, което навярно бе усвоил едновременно е навика си към уединен живот. Когато се приближи до малкия лагер на преселниците, в какъвто бе превърнато разчистеното място, той чу как водачът с гръмлив, хрипкав глас извика:

— Елен Уейд!

Девойката, вече представена на читателя, която заедно със старицата и дъщерите й се занимаваше с огъня, скочи и с готовност се отзова на този повик; пробягвайки с лекота на млада антилопа покрай непознатия, тя мигновено се скри зад неприкосновените завеси на шатрата. Нито внезапното й изчезване, нито шетнята около разпъването на палатката не предизвика ни най-малко учудване у останалите. Младежите, привършили сечта, оставиха брадвите и със същата мудност и небрежност се заловиха за други работи: едни разпределяха справедливо кърмата между добитъка, други стриваха с тежки чукала царевица за качамак, един-двама отместиха останалите коли и ги разположиха така, че образуваха един вид външно укрепление около иначе незащитения лагер.

Всички тези работи бяха привършени скоро и тъй като прерията наоколо вече тънеше в мрак, свадливата стопанка, която още със спирането подвикваше кресливо на немарливите си, лениви синове, сега извести гръмогласно, та се чу надалеч — а това беше опасно — че вечерята е готова и само чака тия, които трябва да се справят с нея. Каквито и други качества да има жителят на пограничните райони, рядко му липсва една добродетел — гостоприемството. Щом чу пронизителния вик на жена си, преселникът затърси с очи непознатия, за да му предложи почетното място на простата трапеза, на която тъй безцеремонно ги бяха поканили.

— Благодаря ти, приятелю — отговори старецът на грубоватата покана да седне по-близо до димящия котел. — Благодаря от все сърце. Само че съм ял достатъчно за днес, а и не съм от тия, дето си копаят гроба със зъби. Е, щом желаеш, ще приседна за малко, защото отдавна не съм виждал как хора с цвета на моята кожа ядат хляб.

— Значи, от дълго време живееш по тия места? — по-скоро забеляза, отколкото запита, преселникът, претъпкал устата си с вкусния качамак, приготвен от сръчната му, макар и неприятна съпруга. — У нас, на изток, ни разправяха, че ще намерим тук малко заселници и трябва да призная, че тази мълва е, кажи-речи, вярна, защото, ако не се смятат канадските търговци по Голямата река, ти си първият бял човек, когото срещам, след като съм изминал цели петстотин мили — така излиза по твоите сметки.

— Макар и да съм прекарал в тоя край няколко години, едва ли мога да се нарека заселник, тъй като нямам постоянно жилище, а и рядко се задържам повече от месец на едно място.

— Да не би да си ловец? — продължи разпита преселникът и изгледа новия си познайник отстрани — сякаш да провери снаряжението му. — Пушчицата ти май не я бива твърде за такава работа.

— Остаряла е като стопанина си и като него отдавна е за бракуване — рече старецът и погледна пушката си със странна смесица на нежност и съжаление. — И трябва да кажа, че не ми е и много нужна. Лъжеш се, приятелю, като ме наричаш ловец. Аз съм само трапер6.

— Щом си трапер, смея да кажа, че си малко и ловец, защото по тукашните места тия два занаята са, кажи-речи, свързани.

— За срам, бих казал, на човека, който е още годен да бъде ловец! — отвърна траперът, когото занапред ще наричаме така според занаята му. — Повече от петдесет години съм скитал с пушка из горските пущинаци, ала нито веднъж не съм слагал капан даже за птичка, която лети в небесата, а камо ли за звяр, надарен само с крака.

— А според мен няма голяма разлика как ще се сдобиеш кожи — с пушка или с капан — вметна грубо неприветливият помощник на водача на преселниците. — Земята е създадена за наша полза, значи, така е и с всяка земна твар.

— Далеч си се запилял, странниче, но като че ли малко ти е плячката7 — прекъсна го рязко водачът, сякаш искаше поради някаква своя причина да промени темата на разговора. — От кожите поне ще изкарваш повече.

— Нито от едното, нито от другото имам голяма полза — отговори спокойно траперът. — На моите години ми е достатъчно да имам храна и облекло. А „плячка“, както се изразяваш, тук почти не ми е нужна — само от време на време да обменя нещо срещу рог с барут или шепичка олово.

— Изглежда, не си тукашен, приятелю — продължаваше преселникът, забелязал, че събеседникът му се е обидил от твърде двусмислената дума „плячка“, с която си бе послужил и която на диалекта на неговия край значеше „вещи“ или „имущество“.

— Роден съм край морето, макар че съм прекарал по-голямата част от живота си в горите.

Сега всички се взряха в тоя човек, както понякога хората обръщат внезапно очи към предмет на общо любопитство. Един-двама от младежите повториха: „Край морето!“, а стопанката, обикновено не твърде радушна, отправи към гостенина няколко любезни думи, макар и непохватно, като знак на уважение към човек, който е скитал толкова много. Преселникът дълго мълча, сякаш обмисляше нещо, но отново подхвана разговора, без да сметне за нужно да прекъсва работата на дъвкателните си органи.

— Чувал съм, че не е малко път от западните реки до бреговете на голямото море, нали?

— Наистина уморителен път, приятелю; и много съм видял по него, и много съм изстрадал.

— Бая зор ще види човек, докато го измине от единия край до другия!

— Седемдесет и пет години съм вървял по тоя път, а няма и сто мили по цялото разстояние от Хъдсън, където да не съм вкусил месо от собственоръчно убит елен… Но стига съм се хвалил напразно. Каква полза от минали дела, когато краят ти е близък?

— Веднъж срещнах един човек, който е плавал с лодка по тоя Хъдсън — забеляза най-големият син тихо, като че ли не се доверяваше на собствените си знания и бе сметнал за най-уместно да прояви скромност пред човек, който е видял толкова много. — Както личеше от думите му, изглежда, че това е голяма река и достатъчно дълбока, за да се мине с шлеп от горното течение до устието.

— Хъдсън е широка и дълбока река и на бреговете й са израсли много красиви градове — отвърна траперът — и все пак е жалко поточе в сравнение с водите на безкрайната река!

— Щом може да се обходи, не бих я нарекъл река — провикна се неприветливият помощник на водача. — Ако е истинска река, трябва направо да се преплува, а не да се заобикаля като мечка на хайка8.

— А ходил ли си надалеч по посока на залеза, приятелю? — прекъсна го преселникът, като че ли нарочно не даваше на грубия си спътник да се меси много в разговора. — Попаднах в тая гола равнина, а краят й не се вижда!

— Тук може да пътуваш със седмици и да виждаш все едно и също. Често си мисля, че Господ е проснал пред Щатите тази гола прерия като предупреждение към хората: да разберат докъде могат да докарат земята със своето безумие! Да, със седмици, дори с месеци може да пътуваш по тия открити поля и да не срещнеш нито селище, нито подслон за човека или за добитъка. Даже дивите животни изминават много мили, докато си намерят леговище. И все пак рядко се случва вятърът от изток да не донесе до ушите ми удар на брадва и трясък на падащо дърво.

Старецът говореше със сериозност и достойнство, каквито преклонната възраст често придава на думите, дори когато не изразяват толкова дълбоко чувство. Околните го слушаха много внимателно и в гробно мълчание. Всъщност те чакаха трапера сам да поднови разговора, което той скоро направи чрез един заобиколен въпрос, както често постъпват пограничните жители:

— Не ти е било лесно, приятелю, да прекосиш толкова реки и да навлезеш навътре в прериите с конски впрягове и цяло стадо рогат добитък!

— Държах все левия бряг на Голямата река — обясни преселникът, — но като видях, че забива много на север, сковахме си салове и се прехвърлихме, без да пострадаме много: на жената й се загубиха едно-две шилета, а момичетата имат да доят една крава по-малко. Оттогава се оправяме юнашки — кажи-речи, всеки ден прехвърляме мостче през някоя речица.

— Изглежда, възнамеряваш да продължиш на запад, докато стигнеш земя, по-сгодна за заселване?

— Докато не ми скимне да се спра или да се върна обратно — отговори троснато преселникът и стана, прекъсвайки разговора с рязкото си движение.

Примерът му бе последван от трапера и цялото семейство. После, без да се смущават от присъствието на госта, пътешествениците започнаха да се готвят за нощуване. С помощта на отсечените дървесни корони, на груби одеяла — домашна изработка, и на биволски кожи те бяха вече успели да сглобят на бърза ръка няколко навеса, или по-право колиби, колкото да се приютят временно. Скоро под техния покрив се провряха децата с майка си и като че ли моментално потънаха в дълбок сън. Мъжете обаче, преди да си легнат, трябваше да свършат още някоя и друга работа: да доправят защитната ограда около лагера, да загасят грижливо огъня, да сложат още кърма на добитъка и да поставят часови, които да пазят спящите през настъпващата нощ.

За да изпълнят първата задача, довлякоха дънери и ги наредиха в пролуките между колите и в откритото пространство между фургоните и горичката, сред която, казано на военен език, бе разположен бивакът; така от трите страни на позицията се образуваше нещо като chevaux de frise9. В тези тесни граници бяха събрани хора и добитък (без да се брои това, което беше скрито в шатрата). Животните, зарадвани, че ще могат да отморят изнемощелите си крайници, не създадоха много труд на стопаните си, които и без туй ги превъзхождаха много в умствено отношение. Двама от младежите взеха пушките си и като смениха първо запалката, а после провериха най-внимателно кремъка, минаха — единият към десния, другият към левия край на лагера, където заеха пост в сянката на дърветата, но избраха такова положение, че всеки да може да наблюдава част от прерията.

Траперът, който отказа да подели с преселника сламената му постеля, се повъртя, докато завърши устройството на лагера, след което, без дори да се сбогува, бавно се отдалечи от мястото.

Бяха първите часове на нощта. Бледата, треперлива и измамна светлина на новата месечина играеше над безбрежните вълни на прерията, като хвърляше ярки петна върху хълмовете, а долчинките помежду оставяше в гъста сянка. Свикнал на такава безлюдна гледка, старецът, който бе напуснал лагера, навлезе сам в пустата степ, както безстрашен кораб напуща пристанището, за да се впусне по необятните простори на океана. Известно време той вървя като че без определена цел или по-право, без да забелязва накъде го носят нозете. Най-после, когато стигна хребета на едно възвишение, той се спря и за пръв път, откакто се раздели с хората, които бяха събудили у него толкова мисли и спомени, старецът осъзна къде се намира. Той подпря приклада на пушката си о земята, облегна се на цевта и за няколко минути отново се унесе в дълбок размисъл, а в това време кучето му се приближи и се сгуши в краката му. Глухото заплашително ръмжене на верния му приятел изтръгна трапера от мислите му.

— Е, какво има пък сега, кученцето ми? — запита той с голяма нежност в гласа, поглеждайки спътника си, сякаш се обръщаше към свой равен. — Какво има, песчо? Хайде, кажи, Хекторе, какво надушваш? Напразно, песчо, напразно! Еленчетата скачат спокойно под носа ни и хич не обръщат внимание на дръгливи песове като нас. Те имат инстинкт, Хекторе, разбрали са, че няма защо да се плашат от нас, да, разбрали са!

Качето отметна глава нагоре и в отговор на думите на господаря си зави жално и продължително и не млъкна дори когато отново зарови муцуна в тревата, като че водеше смислен разговор с тоя, който тъй добре разбираше безсловесна реч.

— Сега ти, Хекторе, явно предупреждаваш! — продължи траперът, като предпазливо сниши гласа си до шепот и се огледа внимателно. — Какво има, песчо? Говори по-ясно, кученцето ми. Какво има?

Ала кучето вече бе забило нос в земята и мълчеше като задрямало. Но острият, бърз поглед на стопанина му скоро различи в далечината някаква фигура, която сякаш плуваше под измамната светлина по хребета на същия хълм, на който бе застанал самият той. Скоро очертанията й се обрисуваха по-ясно — ефирна женска фигура, която поспря в нерешителност, като че ли обмисляше дали е благоразумно да продължи. Очите на кучето сега проблясваха на лунните лъчи — виждаше се как ту се отваряха, ту се затваряха лениво, но то не показа никакви други признаци на недоволство.

— Приближи се. Ние сме приятели — проговори траперът, приравнявайки се със спътника си по стар навик и може би по силата на тайнствената близост, която ги овързваше. — Ние сме твои приятели и нищо лошо няма да ти направим.

Насърчена от мекия му глас и може би подтиквана от важността на целта си, жената се приближи и застана до него. Тогава старецът позна в гостенката си младата девойка, вече известна на читателя под името Елен Уейд.

— Мислех, че сте си отишъл — каза тя, като се огледа плахо и тревожно. — Казаха, че сте си отишъл и че никога вече няма да ви видим. Не предполагах, че сте вие!

— Хората са рядкост из тия пусти поля — отговори траперът. — И смирено се надявам, че макар и толкова отдавна да общувам с дивите зверове на пустинята, все още не съм загубил човешки облик.

— О, аз разбрах, че пред мен стои човек, и дори ми се стори, че познах воя на кучето — отговори тя забързано, сякаш искаше да обясни нещо, но се сепна от страх да не се е разбъбрила повече, отколкото трябва.

— Не видях кучета между впряговете на баща ти — забеляза траперът.

— Баща ми ли?! — възкликна девойката разпалено. — Аз нямам баща! Бих казала: нямам нито дори и един приятел.

От загрубялото лице на стареца лъхаше прямота и добродушие, а благият и съчувствен поглед, с който се обърна към нея, съвсем успокои девойката.

— Какво търсиш тогава в тоя край, където само силният може да оцелее? — запита той. — Не знаеше ли, че като преминеш Голямата река, оставяш на оня бряг приятел, чийто дълг е винаги да пази млади и слаби като теб?

— За кого става дума?

— За закона. Лошо е, когато го има, ала понякога си мисля, че е още по-лошо, когато съвсем го няма. Старческата немощ ме кара от време на време да се замислям над слабостта човешка. Да, да, законът е нужен, за да се грижи за ония, които не са надарени нито със сила, нито с разум. А ти, девойче, като нямаш баща, сигурно си имаш поне брат?

Девойката долови скрития в този въпрос упрек и за миг замълча смутено. Но като погледна крадешком доброто и сериозно лице на събеседника си, който продължаваше да я гледа все тъй съчувствено, тя отговори твърдо и тонът й не оставяше съмнение, че правилно е разбрала смисъла на думите му:

— Да не дава Господ някой като тия, които видя там, да ми е брат или някакъв друг близък и скъп човек! Но кажи ми, старче, наистина ли живееш сам в този пустинен край? Действително ли тук няма никой друг освен теб?

— Стотици, не, хиляди законни владелци на тая земя бродят из степта, ала малцина са хората с нашия цвят на кожата.

— Значи, не си срещал тук нито един бял освен нас? — прекъсна го момичето, сякаш нямаше търпение да дочака бавните обяснения на стареца.

— Нито един от много дни… Ш-шт, Хекторе, тихо! — добави той в отговор на глухото, едва доловимо ръмжене на кучето си. — Тоя пес усеща нещо лошо откъм наветрената страна! Черните мечки от планините понякога се спускат и по-ниско. Моето куче няма навик да ръмжи заради безобиден дивеч. Вече не стрелям с пушката си тъй бързо и точно, както едно време, ала и сега, на стари години, неведнъж съм повалял в тая прерия даже най-свирепи хищници, тъй че няма от какво да се боиш, момиче.

Девойката завъртя очи по оня особен маниер, който тъй често може да се забележи у представителките на нейния пол: първо погледна земята под нозете си, а после обгърна с поглед всичко наоколо, достъпно за човешкия поглед; но лицето й изразяваше по-скоро нетърпение, отколкото тревога.

Скоро обаче едно късо излайване на кучето накара и двамата да обърнат очи в определена посока и сега вече смътно различиха истинския виновник за това повторно предупреждение.