Прерията

ГЛАВА XXIV

В следващия миг смаяните бегълци разбраха, че пред тях стои пак същият млад пеони, с когото вече се бяха срещали. И те, и индианецът онемяха от изненада, и повече от минута се наблюдаваха взаимно с недоумение и като че ли с недоверие. Обаче младият воин прояви в учудването си повече сдържаност и достойнство от бледоликите си познайници. Докато Мидълтън и Пол усещаха как трепетът на плахите им спътнички се предава на самите тях и разпалва кръвта им за нови подвизи, индианецът местеше огнения си поглед от един на друг, като че ли не би трепнал и пред най-яростно нападение. Плъзгайки се по учудените лица на всички, най-после очите му се спряха на също тъй невъзмутимото лице на трапера. Пръв наруши мълчанието доктор Бациус, като се провикна:

— Разред — примати; род — човек; вид — прериен!

— Хм, да… тайната се разкри — проговори старият трапер, клатейки глава, сякаш зарадван, че е решил някаква мъчна гатанка. — Младежът се е скрил в тревата; пожарът го е настигнал, докато е спял, и тъй като е загубил коня си, принудил се е да търси спасение под кожата на току-що убит бивол. Добре измислено, когато няма барут и кремък, за да се обгори тревата наоколо. Честно казано, умен момък, а и би бил надежден другар на път! Ще му поговоря с благи думи, защото с гняв няма да постигнем нищо… Моят брат е отново добре дошъл! — продължи той на разбран за индианеца език. — Тетоните са се опитали да го опушат като енот77.

Младият пеони огледа равнината, като че искаше да се убеди каква страшна опасност бе избегнал, но сметна за недостойно да покаже и сянка на вълнение от нейната близост. Той сбърчи вежди и отговори на забележката на трапера:

— Тетоните са кучета. Когато до ушите им стигне бойният вик на пеоните, цялото им племе почва да вие от страх.

— Вярно. Тези дяволи ни следят и аз се радвам, че срещам воин с томахавка в ръка, който не ги обича. Ще бъде ли моят брат тъй добър да отведе чедата ми в селото си? Ако сиуксите тръгнат по пътеката ни, моите млади хора ще му помогнат да ги срази.

Младият пеони се вгледа внимателно в лицето на всеки от странниците, преди да се реши да отговори на толкова важен въпрос. Той разгледа мъжете набързо и очевидно беше удовлетворен. Ала очите му, както при първата среща, се задържаха дълго и с възхищение върху Инес — тъй пленително, невиждано досега създание с несравнима и рядка хубост. От време на време погледът му се откъсваше от нея, привлечен от по-привичния и все пак необикновен чар на Елен, но моментално се връщаше да съзерцава това същество, което за несвикналото му око и пламенното му въображение беше върхът на съвършенството, каквото млад поет приписва на образите, сътворени от фантазията му. Никога досега той не бе срещал в прерията нещо тъй прекрасно, тъй идеално, тъй достойно във всяко отношение да служи като награда на воин за неговата смелост и самоотверженост; и като че ли младият юнак неволно попадаше все по-силно под обаянието на този рядък образец на женска красота. Но като забеляза, че втораченият му поглед смущава обекта на възхищението му, той извърна очи, сложи изразително ръка на гърдите си и отговори смирено:

— Баща ми ще бъде приет като скъп гост. Младите хора от моя народ ще ходят на лов със синовете му; вождовете ще пушат с беловласия. Девойките пеони ще пеят на дъщерите му.

— Ами ако срещнем тетоните? — запита траперът, който искаше да си изясни напълно по-съществените условия на този нов съюз.

— Врагът на Големите ножове ще изпита върху себе си удара на пеоните.

— Добре. А сега моят брат и аз трябва да се посъветваме, за да не тръгнем по крива пътека, а пътят ни към селото му да бъде като полет на гълъб.

Младият пеони изрази съгласието си с жест и се дръпна с трапера малко настрана — старецът се боеше да не би вироглавият Пол или разсеяният естествоизпитател да ги прекъсват. Съвещанието беше кратко, водеше се по индиански — с високопарно-нравоучителни фрази, и двете страни си размениха необходимите сведения. Когато се присъединиха към останалите, старецът сметна за нужно да уведоми накратко другарите си какво бе научил.

— Да, не съм се излъгал — каза той. — Този красив млад воин — защото наистина е красив и благороден, макар че боята го прави малко страшен, — та този хубав младеж ми каза, че бил на разузнаване по следите на тетоните. Отрядът му не бил достатъчно силен и многочислен, за да удари тия дяволи, слезли от убежищата си в планините на лов за биволи, затова изпратил бързоходци в селата на пеоните да искат помощ. Този момък, изглежда, е смелчак — вървял по следите им сам, докато не бил принуден като нас да се скрие в тревата. Ала ми каза още нещо, приятели — нещо много важно и печално за нас: че хитрият Матори, вместо да се счепка със скватера, се сприятелил с него и двете шайки — червенокожи и бели — са по петите ни и са обкръжили тази горяща равнина, за да ни стегнат в обръч и да ни унищожат.

— Отде знае всичко това? — попита Мидълтън.

— Не те разбирам!

— Как е узнал, че действително е така?

— Как ли? Да не мислиш, че на разузнавача са му нужни вестници и градски глашатаи като в Щатите, за да разбере какво става в прерията? Дори клюкарка, която тича от къща на къща да злослови за съседите си, не би разнесла „новините“ си толкова бързо със своя език, както предават съобщенията си тия хора — със знаци и сигнали, които само те си разбират. В това именно се състои образованието им и най-чудното е, че го получават под открито небе, а не между училищни стени. Уверявам те, капитане: всичко, което казва той, е истина.

— Що се отнася до това — обади се Пол, — готов съм да се закълна, че е така. Разумно е, значи е истина.

— Вярно, момче, вярно, можеш да се закълнеш. След това младият пеони ми каза, че старческите ми очи и този път не са ме излъгали: действително недалеч оттук, на около миля и половина, тече река. Както виждате, огънят е свършил най-много работа тъкмо от тая страна и пътеката ни е задимена. Съгласен е също, че трябва да заличим следите си във водата. Да, тази река трябва да остане между нас и очите на сиуксите и тогава с божия помощ, а и със собствени усилия ще стигнем селото на Вълците.

— Думите няма да ни придвижат нито крачка напред — каза Мидълтън. — Да вървим!

Старецът се съгласи и групата отново се приготви за път. Младият пеони наметна на плещите си биволската кожа и ги поведе, като от време на време хвърляше поглед назад, за да се полюбува скришом на необикновената и невиждана досега от него красота на Инес, която и не подозираше това.

Един час беше достатъчен на бегълците, за да стигнат брега на една от стотиците реки, които чрез мощните артерии на Мисури и Мисисипи носят в океана водите на тази обширна и още незаселена област. Реката не беше дълбока, ала бърза и буйна.

Пламъците бяха обгорили земята до самия бряг, а тъй като струите нагрят въздух се смесваха в утринната прохлада с дима на бушуващия пожар, почти цялата водна повърхност беше покрита с пелена от виещи се пари. Траперът със задоволство посочи това и като помагаше на Инес да слезе от коня до самата вода, забеляза:

— Тези мерзавци сами са се надхитрили! Навярно и аз щях да подпаля прерията, за да прикрия с дима нашите движения, ако тия зли демони не бяха ни изпреварили. Виждал съм на времето да правят такива неща, и то с успех. Хайде, лейди, сложи нежното си краче на земята — доста страх бра напоследък ти, изтънчена и чувствителна душице. Ех, зная колко се напатиха едно време такива млади, нежни, добродетелни, скромни жени от ужасите и превратностите на войната с индианците! Не бой се, до другия бряг има само четвърт миля, а след това следата ни ще се загуби.

Пол междувременно бе помогнал на Елен да слезе от седлото и сега стоеше, оглеждайки тъжно голите брегове на реката. Нито едно дръвце не растеше по склоновете — само тук-там стърчаха самотно ниски хилави шубраци, сред които не биха се намерили и десетина стъбла, годни за най-обикновен бастун.

— Слушай, стари траперю — промърмори мрачно пчеларят, — много е лесно на думи да се прехвърлиш на другия бряг на тази речица или ручейче, или как я наричаш там… Ала според мен трябва бая здрава пушка, за да запратиш късче олово дотам — тоест не на вятъра, а така, че да повалиш индианец или елен.

— Право, много право… макар че при нужда тази моя пушка е вършила работа даже на по-голямо разстояние.

— Да не мислиш да напъхаш в пушката си Елен и жената на капитана и да ги изстреляш през реката? Или искаш да се гмурнат направо във водата като пъстърви?

— Толкова ли е дълбока реката, та да не може да се прегази? — обади се Мидълтън, който като Пол се бе усъмнил ще успее ли да прехвърли благополучно на другия бряг тая, която му беше по-скъпа от живота.

— Когато планинските потоци, които подхранват тази река, се препълнят, тя става, както виждате сега, бърза и буйна. Но на времето съм минавал по пясъчното й корито, без да си намокря коленете. Ала нали разполагаме с конете на сиуксите; обзалагам се, че тези ритливи твари ще плуват не по-лошо от елен.

— Стари траперю — каза Пол, заравяйки, пръсти в къдриците си както винаги, когато се сблъскаше с някаква трудност, — едно време плувах като риба и пак мога, ако стане нужда; не ме е страх от никаква стихия. Но съмнявам се ще може ли Нели да се задържи на коня, когато водата закипи пред очите й като воденичен улей, пък и здравата ще се намокри.

— Ех, право е момчето! Ще трябва да измислим нещо, иначе няма да можем да преминем реката. — И като прекъсна разговора, старецът се обърна към индианеца и му обясни затруднението с жените. Младият воин го изслуша внимателно, свали биволската кожа от раменете си и незабавно се залови да прави някакво приспособление за тази цел, а старецът, разбрал намерението му, помагаше според силите си.

С помощта на ремъци от еленова кожа, с които и индианецът, и траперът се бяха запасили добре, бързо опънаха кожата във формата на чадър или обърнат наопаки парашут. За разпъване им послужиха няколко тънки пръчки, които не й позволяваха да се разпусне или да се свие. Когато завършиха това просто и естествено приспособление, спуснаха го във водата и индианецът даде знак, че то е готово да поеме пътничките си. Обаче Инес и Елен не се решаваха да се доверят на такава крехка лодка, пък и Мидълтън и Пол не им позволиха да се качат, докато всеки от тях не провери сам, че ладийката може да издържи и на по-голяма тежест, отколкото й беше определено да поеме. Едва тогава опасенията им бяха превъзмогнати и кожата най-после прие скъпоценния си товар.

— А сега — каза траперът — нека оставим този пеони да бъде кормчия. Ръката ми не е твърда като едно време, а неговите ръце и крака са яки като клони на хикори. Да се доверим на ловкостта на индианеца.

Така че мъжът и годеникът се принудиха волю-неволю да бъдат дълбоко развълнувани, но безпомощни наблюдатели на този първобитен начин за преминаване на отсрещния бряг. От трите коня младият, пеони без никакво колебание избра жребеца на Матори, с което показа, че достойнствата на това прекрасно животно са му отдавна известни, и като го яхна, навлезе във водата. После набоде кожата с върха на копието си, обърна леката ладийка срещу течението и като отпусна поводите, смело се вряза в потока. Мидълтън и Пол го последваха, стараейки се да бъдат дотолкова близо до лодката, доколкото благоразумието позволяваше. По такъв начин младият воин преведе скъпоценния, си товар на отсрещния бряг невредим, без ни най-малко неудобство за пътничките, с увереност и бързина, които показваха, че и на коня, и на ездача тази работа не им е за пръв път. Когато стигнаха брега, младият индианец разглоби съоръжението си, метна кожата през рамо, взе пръчките под мишница и без да каже дума, се върна обратно, за да преведе по същия начин и останалите на безопасния бряг, както им се струваше.

— Сега, приятелю докторе — рече старецът, когато видя, че индианецът навлезе във водата за втори път, — с увереност бих казал, че можем да се осланяме на този червенокож. Да, той е красив младеж и честен на вид, ала и ветровете небесни не са тъй измамни, както тия диваци, когато дяволът им влезе под кожата. Ако не беше пеони, а тетон или от ония коварни мингоси, дето шареха из горите на Йорк едно време, сиреч преди шейсетина години, сега щяхме да гледаме не лицето, а гърба му. Сърцето ми замря, като видях, че тоя момък избра най-хубавия кон, защото можеше да избяга с него тъй лесно, както лекокрил гълъб би оставил подире си цяло ято кресливи и тежкоподвижни врани. Но както виждате, младежът е честен, а когато червенокож ти е приятел, ще ти остане верен, докато се отнасяш добросъвестно с него.

— Колко може да е оттук до изворите на тази река? — попита доктор Бациус, следейки буйните водовъртежи с поглед, който изразяваше неописуем страх. — На какво разстояние може да се намират скритите потоци, които я подхранват?

— Зависи от времето. Обзалагам се, че краката ти ще капнат, докато стигнеш по коритото й до Скалистите планини. Ала в друго време можеш да вървиш по дъното й, без да намокриш крак.

— А в кои времена на годината стават тези периодични пресъхвания?

— Ако се опиташ след няколко месеца да минеш оттук, вместо разпенен поток ще намериш пустош от подвижни пясъци.

Естественикът се замисли дълбоко. Както и би могло да се очаква от човек, не особено надарен с издръжливост, опасността от преминаване на реката по такъв прост начин му се виждаше по-страшна, отколкото беше в действителност; а колкото повече наближаваше решителният момент, толкова повече нарастваше в очите му тази опасност и накрая се разду дотам, че почтеният учен от отчаяние наистина взе да мисли дали да заобиколи реката, за да не става нужда да я прекосява по такъв рискован начин. Няма да се спираме на невероятната изобретателност, с която ужасът готов винаги да подкрепи всякакви неиздръжливи аргументи. Достойният Овид ги прехвърляше с похвална прилежност и вече бе успял да стигне до утешителното заключение, че да откриеш скритите извори на такава голяма река, носи почти толкова слава, колкото да добавиш ново растение или насекомо към списъка на вече изучените, когато младият пеони стигна повторно отсамния бряг. Старецът седна без никакво колебание в кожената лодка (щом тя бе готова да го поеме) и като разположи Хектор грижливо между нозете си, кимна на другаря си да заеме третото място.

Естественикът сложи единия си крак в крехката ладийка, но моментално го отдръпна точно когато старецът мислеше, че се готви да седне; така слон опитва здравината на мост или кон се колебае да стъпи в опасно тресавище, което може да не издържи тежестта на тялото му.

— Уважаеми венаторе — каза той печално, — тази лодка е абсолютно ненаучна. Вътрешният глас ме предупреждава да не се осланям на нейната здравина!

— Не те разбирам! — рече старецът, който си играеше с ушите на кучето, както понякога баща подръпва шеговито ушите на своя галеник.

— Не съм склонен да си правя експерименти във водовъртежите по такъв неестествен начин. Този плавателен съд няма нито форма, нито пропорции.

— Вярно, наглед не е красива като лодката от брезова кора, но и във вигвам може да се живее спокойно, сякаш си в палат.

— Съд, построен в разрез с всякакви принципи на науката, не може да бъде безопасен. Това корито, уважаеми ловецо, ще се разпадне, преди да стигне отсрещния бряг.

— Сам с очите си видя, че веднъж успя.

— Да, но това беше щастлива аномалия. Ако изключенията се приемаха за правило в законите на природата, човешкият род бързо щеше да потъне в бездната на невежеството. Уважаеми траперю, приспособлението, на което си готов да довериш живота си, в историята на разумните изобретения съответства на това, което в естествознанието трябва да се квалифицира като lusus naturae, тоест игра на природата, изрод!

Трудно е да се каже колко още доктор Бациус щеше да продължава спора, защото освен страха за собствената си особа, който го подтикваше да отлага този експеримент, несъмнено свързан с известни рискове, самолюбието го караше да разтяга препирнята. За щастие обаче старецът запази самообладание, а и точно когато естественикът произнесе последната дума на тирадата си, във въздуха се разнесе звук, сякаш свръхестествен отклик на мисълта му. Младият пеони, който с присъщата си сериозност и невъзмутимост чакаше да свърши този непонятен спор, вдигна глава и се заслуша в загадъчния крясък, както тайнственият инстинкт подсказва на елена, че надалеч, откъм подветрената страна, тичат хрътки. Но естеството на тези необикновени звуци не беше съвсем непознато нито на трапера, нито на доктора. Последният позна в тях добре известния глас на магарето си и вече се готвеше с порива на любещ приятел да се покатери по стръмния бряг, когато съвсем наблизо пред очите му изскочи самият Азинус, препускайки в непривичен за него галоп, подкарван от нетърпеливия и груб Уюча, който го бе яхнал.

Погледите на тетона и на бегълците се срещнаха. Уюча нададе проточен, силен, пронизителен вик, в който тържеството се примесваше със страшна заплаха. Този сигнал сложи край на пренията за достойнствата на лодката и докторът побърза да седне до стареца, сякаш мъглата, която бе размътила мозъка му, се разпръсна като по чудо и проясни погледа му. Още миг — и жребецът на младия пеони вече се бореше с буйния поток.

Конят трябваше да се напъне с все сили, за да изведе бегълците от обсега на стрелите, които засвистяха из въздуха една секунда по-късно. На вика на Уюча се отзоваха петдесет негови другари, които се втурнаха към брега, ала за щастие между тях нямаше нито един воин, достоен да носи карабина. Но лодката не бе стигнала още средата на реката, когато на брега се появи самият Матори, и пушечният залп, който не навреди никому, показа колко разярен е разочарованият вожд. Траперът вдигна на няколко пъти пушката си, сякаш се целеше във врага, но всеки път я сваляше, без да стреля. Очите на младия пеони запламтяха като очи на кугуар, щом съзря толкова много воини от неприятелското племе, и той отговори на безсилния опит на вожда им с презрително ръкомахане и с бойния вик на своя народ. Предизвикателството беше твърде дръзко, за да се изтърпи. Целият тетонски отряд се гмурна в потока и тук-там във водата се замяркаха като тъмни петна тела на коне и ездачи.

Сега бегълците се мъчеха с всички сили да стигнат по-скоро спасителния бряг. Но тъй като конете на дакотите не бяха уморени от продължително препускане като жребеца на младия пеони и се движеха незатруднявани от друг товар освен ездачите си, преследвачите напредваха значително по-бързо от бегълците. Траперът, който отлично разбираше колко опасно е положението, спокойно извърна очи от тетоните към младия си съюзник индианец, за да провери дали решителността му не е започнала да отслабва, когато разстоянието между него и неприятеля намаля. Обаче младият воин не показа и следа от страх или безпокойство, естествено за такъв съдбоносен момент, а само сбърчи вежди и в погледа му блесна смъртна, непримирима омраза.

— Много ли ти е скъп животът, приятелю докторе? — запита старецът с философско спокойствие, което изплаши спътника му двойно повече, отколкото самият въпрос.

— Не заради самия него — отвърна естественикът, като сръбна шепа речна вода, за да накваси засъхналото си гърло. — Не заради самия живот, а изключително за това, че моето съществуване е много ценно за естествената история. Ето защо…

— Така ли! — прекъсна го траперът, прекомерно зает със собствените си мисли, за да вникне в думите на доктора с присъщата си проницателност. Вярно, чувството ти е съвсем естествено, само че долно и слабодушно! Като гледам тоя млад пеони, мисля си: животът му е не по-малко скъп, отколкото животът на всеки губернатор в Щатите и може да се спаси или поне има известна надежда да се спаси, като ни пусне да си плаваме надолу по реката. Но ето, виждаш, мъжествено държи на думата си, както подобава на индиански воин. Колкото до мен, аз съм вече стар и готов да приема участта, която Господ ми е отредил; пък и твоят живот, струва ми се, не е кой знае колко нужен на човечеството; тъй че ще бъде голям срам, даже и грях, ако този прекрасен младеж загуби скалпа си заради две малоценни твари като нас. Затова ми се иска, ако си съгласен и ти, да кажа на тоя момък да се спасява както може, а нас да остави на милостта на тетоните.

— Отхвърлям това предложение като противно на природата и като предателство спрямо науката! — извика уплашеният естествоизпитател. — Ние се движим с чудесна бързина; и тъй като това възхитително изобретение ни носи с невероятна скорост, след няколко минути ще стигнем сушата.

Старецът го изгледа вторачено и като поклати глава, рече:

— Какво нещо е страхът! Преобразява земните твари и разума на човека, като прави грозното привлекателно в очите ви, а красивото — неприветливо! Боже, Боже, какво нещо е страхът!

Но като видяха, че положението става неудържимо, траперът и докторът моментално прекратиха спора. Конете на дакотите бяха стигнали вече средата на реката и ездачите раздираха въздуха с победните си викове. В този момент Мидълтън и Пол, които бяха отвели жените в шумака, отново се появиха до самия край на водата, заплашвайки противника с пушките си.

— На конете, на конете! — завика траперът, щом ги съгледа. — Качвайте се и бягайте, ако ви е скъп животът на тия, които търсят опора у вас. Качвайте се, а нас оставете в божите ръце.

— Наведи си главата, стари траперю — чу се гласът на Пол. — Сгушете се и двамата в гнезденцето си. Дяволът тетон е точно зад вас; наведете си главите и дайте път на кентъкийския куршум!

Старецът обърна глава и видя, че неукротимият Матори, изпреварвайки отряда си, се бе озовал почти на една линия с лодката и пчеларя, който стоеше готов да изпълни страшната си закана. Когато траперът се наведе, чу се изстрел и оловото прелетя със свистене покрай него, без да го закачи, и продължи към по-далечната си цел. Ала окото на тетонския вожд беше не по-малко бързо и вярно от окото на врага му. Само миг преди изстрела той скочи от коня си и се хвърли в реката. Животното запръхтя от страх и болка и щеше да потъне, но с отчаяно усилие измъкна тялото си до половина от водата. После течението го повлече надолу, обагряйки размътения поток с кръвта му.

Скоро тетонският вожд се показа отново на повърхността и като разбра, че е загубил коня си, с няколко силни размаха доплува до най-близкия от младите си юнаци, който естествено веднага отстъпи своя кон на славния воин. Все пак това произшествие предизвика смут сред целия отряд на дакотите, които, изглежда, чакаха да видят какво ще предприеме главатарят им, преди да се опитат повторно да стигнат брега. В това време кожената ладийка се бе добрала до сушата и бегълците отново се събраха на брега на реката.

Тетоните почнаха да се въртят нерешително във водата, както ято гълъби понякога се мята объркано след силен изстрел в челната му колона. Те, изглежда, се колебаеха дали е благоразумно да щурмуват тъй страшно охраняван бряг. Накрая всеизвестната предпазливост на индианеца надделя. Получил горчив урок, Матори поведе воините си обратно към брега, откъдето бяха дошли, за да отморят конете си, които вече започваха да не ги слушат.

— А сега грабвайте нежните си половинки и препускайте хей към оня хълм — заповяда траперът. — Зад него ще намерите друга река. Нагазете във водата, обърнете се към слънцето и вървете по коритото една миля, докато стигнете висока песъчлива равнина; там ще се срещнем. Бързо! На конете! А ние тримата — тоя млад пеони, аз и приятелят ми, докторът, който е безумно смел воин, ще съумеем мъжествено да удържим брега: достатъчно е да ни виждат, няма да стане нужда да стреляме.

Мидълтън и Пол видяха, че няма смисъл да спорят. Зарадвани, че тилът им ще бъде прикриван, макар и с такива слаби сили, те незабавно препуснаха в галоп и скоро изчезнаха в набелязаната посока. Минаха двадесет-тридесет минути, а тетоните на отсрещния бряг все още не се решаваха да предприемат нещо. Виждаше се ясно как Матори даваше заповеди на своите воини и от време на време изразяваше жаждата си за мъст, като размахваше заканително ръка към бегълците, но като че ли засега се въздържаше от някакви други враждебни действия. Ала изведнъж индианците нададоха вой, който показваше, че се е случило нещо ново. В далечината се зададоха Ишмаел и мудните му синове, които скоро се присъединиха към индианците, и всички се спуснаха заедно до самата вода. Скватерът огледа позицията на враговете с обичайната си невъзмутимост и сякаш да провери на какво е способна пушката му, им изпрати куршум, който дори от такова разстояние можеше да бъде смъртоносен.

— Хайде да се махаме оттук! — възкликна Овид, мъчейки се да види куршума, който, както му се стори, изсвири край самото му ухо. — Ние защитавахме смело брега достатъчно дълго. При отстъпление е нужно не по-малко военно изкуство, отколкото при настъпление.

Старецът погледна назад и като видя, че конниците вече са се скрили зад хълма, не възрази нищо. Третия кон той даде на доктора, като му заръча да върви по същия път, който бяха поели Мидълтън и Пол. Когато естественикът се разположи на седлото и пое пътя си, траперът и младият пеони се измъкнаха крадешком, така че врагът да не усети веднага, че са изчезнали. Но вместо да тръгнат през хълма към равнината, където щяха веднага да бъдат забелязани, поеха по по-къс път, през падинка, където бяха скрити от очите на врага, и пресякоха реката на същото място, където Мидълтън според указанията трябваше да излезе от водата, и то навреме, за да се присъедини към останалите. Докторът бе вложил в отстъплението такова старание, че вече бе настигнал приятелите си, тъй че бегълците отново се събраха всички.

Тук траперът се залови да търси удобно място, където да спрат на почивка, както каза той, за около пет-шест часа.

— Почивка ли! — разтревожи се докторът, като чу това опасно предложение. — Уважаеми ловецо, струва ми се, че, напротив, трябва да прекараме няколко дни в неспирно бягство.

Мидълтън и Пол бяха на същото мнение и всеки го изказа по своему.

Старецът ги изслуша търпеливо, но поклати глава, неубеден от възраженията им, и отхвърли всичките им доводи с един решителен отговор.

— Защо да бягаме? — запита той. — Нима нозете на простосмъртен човек могат да надбягат бързоходен кон? Как мислите, дали тетоните ще легнат да спят, или пък ще се прехвърлят през реката и ще почнат да ни търсят? Слава Богу, ние добре измихме следите си в тази река и ако се измъкнем оттук умно и предпазливо, можем да ги заблудим. Прерията не е гора. В гората човек може да върви с дни и да има само една грижа — мокасините му да не оставят отпечатъци; а тук, в тези открити равнини, наблюдател, поставен например на оня хълм, може да вижда надалеч във всички посоки, като ястреб, който се вие и следи отвисоко жертвата си. Не, не! Трябва да настъпи нощта и да ни обвие мрак; само тогава можем да напуснем това място. Но да чуем какво ще каже този пеони; той е храбър момък и, струва ми се, неведнъж е мерил силите си с тия разбойници — сиуксите. Как смята моят брат, достатъчно дълга следа ли оставихме? — попита той на индиански.

— Да не е тетонът риба, та да може дая види във водата?

— Но моите млади другари мислят, че трябва да я удължим още повече, през цялата прерия.

— Матори има очи и ще я види.

— Какво ще ни посъветва моят брат?

Младият воин се вглежда няколко секунди в небето и като че ли се колебаеше. Помисли малко, после отговори, сякаш бе взел окончателно решение.

— Дакотите не спят — рече той. — Трябва да лежим в тревата.

— Ето, тоя момък мисли като мен — каза старецът и предаде накратко на приятелите си отговора на индианеца.

Мидълтън бе принуден да се съгласи, а тъй като явно беше опасно да стоят прави, всички се заловиха дружно да приготвят безопасно убежище. Инес и Елен се настаниха бързо под дебелата бизонова кожа, която осигуряваше топъл и удобен подслон. Над нея наредиха високи стръкове трева, тъй че неопитно око да не може да я забележи. Пол и младият пеони завързаха конете и ги повалиха на земята, в гъстия буренак, като ги запасиха с храна. Когато свършиха всички тези приготовления, без да се губи нито минута, всеки си потърси местенце, където да се подслони и да си почине. И равнината отново изглеждаше пуста и безлюдна.

Старецът успя да убеди другарите си, че е абсолютно необходимо да останат скрити няколко часа. Спасението им зависеше от успеха на тази хитрост. Ако съумееха да измамят проницателните си преследвачи по тоя прост начин, който трудно би се прозрял именно поради своята простота, можеха да продължат бягството си, когато се смрачеше, а като изменяха посоката, по-сигурно щяха да постигнат крайната си цел. Повлияни от тези убедителни съображения, бегълците лежаха и мислеха за положението си, докато съзнанието им се замъгли и накрая сънят овладя един по един всички.

Няколко часа цареше пълна тишина, когато изведнъж траперът и младият пеони доловиха с острия си слух лек възглас на учудване, издаден от Инес. Те скочиха на крака, сякаш готови да се борят на живот или смърт, и видяха, че цялата вълниста равнина, хълмче-то, зад което се бяха скрили, и пръснатите тук-там храсти — всичко беше покрито с ослепителна, бяла снежна пелена.

— Господ да ни е на помощ! — възкликна старецът, като гледаше отчаяно тази картина. — Сега, пеони, разбирам защо ти оглеждаше облаците тъй внимателно, но късно е вече, много е късно! И катеричка би оставила следа по тази светла покривка… Аха, ето че, както можеше да се очаква, се домъкват и тия дяволи! Залягайте, залягайте всички! Защо да отхвърляме доброволно единствената възможност за спасение, колкото и малка да е тя?

Всички побързаха да се скрият наново, макар че от време на време хвърляха крадешком тревожен поглед през високата трева, следейки действията на неприятеля. На половин миля от тях се виждаше отрядът на тетоните. Те обикаляха с конете си в кръг, който постепенно се стесняваше около мястото, където бяха залегнали бегълците. Не беше трудно да се отгатне тайната на тази маневра. Снегът бе навалял тъкмо навреме, за да покаже на тетонските воини, че тези, които търсеха, не са отпред, а в тила им, и сега те с типично за индианците неуморно упорство и търпение кръжаха по равнината, за да открият скривалището на бегълците.

С всяка минута опасността растеше. Пол и Мидълтън грабнаха решително пушките и когато Матори, вперил неотлъчно очи в тревата, по която се приближаваше с коня си, най-после стигна на петдесет стъпки от тях, те се прицелиха и дръпнаха едновременно спусъка. Но последва само изщракване на кремъка по стоманата.

— Достатъчно — каза старецът и се изправи с достойнство. — Аз изхвърлих запалките, защото вашата привързаност щеше да ни погуби. А сега да посрещнем съдбата си като мъже. Молбите и жалбите предизвикват само презрение у индианците.

Когато траперът се показа, вик на ликуване се разнесе нашир и надлъж по равнината и секунда по-късно стотици червенокожи се понесоха бясно към скривалището на бегълците. Матори посрещна пленниците с присъщата си сдържаност; само за миг на мрачното му лице проблесна злорадство и кръвта на Мидълтън се смрази, като забеляза с какво изражение вождът погледна почти безчувствената, но все тъй прелестна Инес.

Тетоните така ликуваха от пленяването на белите, че известно време никой не забелязваше тъмната, неподвижна фигура на червенокожия им другар. Застанал неподвижно настрана, той не удостояваше враговете си с нито един поглед и сякаш бе замръзнал в тази поза на величаво спокойствие. Но след малко и този второстепенен обект привлече вниманието на тетоните. Едва сега траперът узна — по тържествуващите викове, по продължителния радостен вой, който се изтръгна от сто гърла наведнъж, и по многократно повтореното страшно име, което кънтеше из въздуха, че младият му приятел не е никой друг, а прославеният и непобедим досега воин — Твърдото сърце.