Прерията

ГЛАВА VII

Над безкрайната шир на прерията вече бе съмнало съвсем, когато Овид влезе в лагера. Неговото неочаквано появяване и гръмогласните му вопли за предполагаемата загуба тутакси събудиха сънливото семейство на скватера. Ишмаел, синовете му и непривлекателният брат на жена му побързаха да станат и когато слънцето освети достатъчно мястото, постепенно установиха истинските размери на щетите.

Ишмаел огледа със силно стиснати зъби неподвижните претоварени фургони, хвърли поглед на обърканите деца, които се бяха притиснали безпомощно до майка си, навъсена и отчаяна, и излезе в открито поле, сякаш в лагера му бе станало задушно. Последваха го неколцина от синовете, които наблюдаваха внимателно мрачния му поглед, за да им подскаже какво да правят по-нататък. Всички в дълбоко и унило мълчание се изкачиха на върха на съседния хълм, откъдето се откриваше почти безгранична гледка към голата равнина. Оттам не видяха нищо друго освен един самотен бизон в далечината, който се мъчеше да залъже търбуха си с оскъдната суха трева, и магарето на доктора, което се възползваше от свободата си, за да се нагости по-богато от обикновено.

— Тия мерзавци са ни оставили онова добиче ей там за подигравка — каза Ишмаел, поглеждайки магарето, — и то най-калпавото. Корава е тук земята, момчета, не е за оране, а все пак трябва да си добиваме храна, за да пълним толкова гладни гърла!

— На такова място пушката е по-подходяща от мотиката — възрази най-големият син и с презрение подритна твърдата, жадна за влага пръст. — Сгодно е само за човек, който се задоволява с бедняшки фасул, а не за такива, които са свикнали на качамак. Да облети гарван тия места, ще проплаче, докато намери нещо за гърлото си.

— Какво ще кажеш, траперю? — обърна се бащата, показвайки каква слаба следа оставяше мощният му ток върху втвърдената почва, и се изкикоти със зъл, страшен смях. — Ще си избере ли такава земя човек, който никога не е занимавал окръжния нотариус с нотариални актове?

— В котловините почвата е по-плодородна — отвърна спокойно старецът, — а ти си минал милиони акри, докато стигнеш до това пусто място, където човек, който обича да обработва земята, може да събере бушели зърно срещу засетите пинти33, и то с не особено тежък труд. Ако си дошъл да търсиш земя, извървял си повече път, отколкото е нужно, или пък ти остава още много.

— Значи, там, при другия океан, може да се избере по-добра земя? — запита скватерът, сочейки по посока на Тихия океан.

— Може. И какво ли не съм видял! — отговори траперът, като подпря приклада на пушката си о земята и се облегна на цевта, сякаш си спомни с тъжно умиление картини от миналото. — Виждал съм водите и на двете морета! На едното съм роден и отрасъл, докато станах момък като ей тоя юначага. От дните на моята младост Америка порасна много — стана по-голяма от целия свят, какъвто си го представях някога. Близо седемдесет години съм живял в Йорк — и като английска колония, и като американски щат. Ти сигурно също си бил в Йорк?

— Не, не съм бил; аз не стъпвам в градовете, ала често съм чувал за мястото, което назова. Доколкото разбирам, то е голямо сечище.

— Голямо, много голямо! Там дори земята е изпосечена с брадви. Такива хълмове, такива ловни места съм видял, лишени от даровете божи без срам и без съвест! Аз стоях, докато ударът на брадвата не заглуши лая на кучетата ми, и тогава тръгнах на запад да търся тишина. Изминах тежък път; да, тежко ми беше да вървя през изсечени гори, седмица след седмица да дишам окадения въздух на димящите сечища! Далеч оттук е тоя край, щатът Порк!

— Доколкото разбирам, той е оттатък стария Кентъки, макар и да не зная точно разстоянието.

— Чайка трябва да пори въздуха хиляда мили, докато види източното море. Ала не е кой знае колко далеч за ловеца, щом има сенчести гори и дивеч в изобилие! Едно време аз за един ловен сезон гонех елени из планините на Делауер и Хъдсън и ловях бобри из плитчините на горните езера. Но тогава имах вярно и бързо око, а в нозете бях лек като елен! Майката на Хектор — той погледна нежно престарялото куче, сгушено в краката му — тогава беше паленце и подушеше ли дивеч, тутакси хукваше подире му. Големи грижи ми създаваше тая гадина!

— Хрътката ти е стара, странниче, и ще й направиш голяма милост, ако я пречукаш.

— Кучето е като господаря си — отвърна траперът, сякаш не чу жестокия съвет на събеседника си, — ще му дойде времето да умре, когато вече не може да помага в лова, не по-рано. Според мен всичко на тоя свят си има ред. Не винаги най-бързоногият елен се спасява от кучетата и не винаги най-голямата ръка държи най-точната пушка. Огледайте се, хора: какво ще кажат янките-дървари, когато си разчистят път от източното до западното море и видят, че ръка, която може да помете всичко с един замах, вече е оголила тук земята, подражавайки на тяхната страст към разрушение. Те ще се върнат по стъпките си като лисица, която иска да избяга от ловец, и тогава лошият мирис на собствените им следи ще покаже колко безумно е било тяхното опустошение. Впрочем такива мисли лесно хрумват на човек, който осемдесет, лета е наблюдавал хорското безумие, ала едва ли ще вразумят по-млади хора, още склонни към човешки страсти! Вие обаче трябва да побързате, ако не искате да изпитате лукавството и омразата на тъмноликите индианци. Те се смятат за законни владетели на тоя край и рядко оставят на белия нещо повече от кожата му, с която той толкова се хвали, ако им се удаде някога да му причинят зло, за което впрочем никога не им липсва желание.

— Старче — запита строго Ишмаел, — към кой народ принадлежиш? По цвят и по език си християнин, а по сърце като че ли си с червенокожите.

— За мен няма голяма разлика между едните и другите. Народът, който обичах най-много, е пръснат като пясък в пресъхнало речно корито под напора на есенните бури; а животът е твърде къс, за да свикне човек на хора с друг начин на живот и други обичаи, както е свикнал с хора, сред които е живял дълги години. Все пак у мен няма никакъв примес от индианска кръв и дълг на воин ме свързва с народа на Щатите, макар че сега, когато разполагат и с армия, и с въоръжени кораби, те не биха имали голяма полза от самотната пушка на един осемдесетгодишен старец.

— Щом не се отказваш от сънародниците си, ще ти задам един въпрос: къде са сиуксите, които отвлякоха добитъка ми?

— Къде е стадото биволи, което вчера сутринта бе подгонено от пантера из тая равнина? Трудно е да се каже…

— Приятелю — прекъсна го доктор Бациус, който досега бе слушал внимателно, но изведнъж реши да се намеси в разговора, — много съм огорчен, че венатор или, другояче казано, ловец, опитен и наблюдателен като теб, повтаря една общоразпространена грешка, дължаща се на невежество. Посоченото от теб животно спада в действителност към вида Bos ferus34 или Bos silvestris35, както сполучливо са го нарекли поетите — вид, съвършено различен от обикновения Bubulus36, макар и сроден нему. Думата „бизон“ тук е по-подходяща и аз настоятелно те моля да я употребяваш в бъдеще, когато ти се случи да споменаваш тоя вид.

— Бизон или бивол, няма голяма разлика. Животното си остава същото, както и да го наричаш, пък и…

— Извинявай, уважаеми венаторе: класификацията е душата на естествознанието, защото всяко животно или растение непременно се характеризира с присъщите му видови особености, които винаги намират отражение в названието му…

— Приятелю — рече траперът малко предизвикателно, — нима опашката на бобъра става по-малко вкусна, ако го наречем норка? И нима можеш да ядеш вълчето месо с апетит, понеже някой буквоядец го е нарекъл еленско?

Тъй като въпросите се поставяха напълно сериозно и с известна разпаленост, между двамата познавачи на природата, единият от които беше чист практик, а другият — страстно привързан към теорията, можеше да избухне горещ спор, ако Ишмаел не бе съумял да го прекъсне, като подхвана тема, която в тоя момент беше по-важна за него.

— За бобровите опашки и за месото на норките можем да си приказваме, когато си почиваме край огнище, стъкнато с кленови клонки — намеси се скватерът без ни най-малко уважение към засегнатите чувства на спорещите. — Сега няма полза от учени думи и изобщо от никакви думи. Я ми кажи, траперю, къде се крият твоите сиукси?

— По-лесно е да се каже какъв цвят имат перата на ястреба, който се рее под оня бял облак! Когато червенокожият нанесе удар, той няма да чака да му платят за стореното зло с олово.

— Ще сметнат ли твоите жалки червенокожи, че им е достатъчно, когато завлекат всичкия добитък?

— Природата на човека е една и съща, каквато и да е кожата му. Забелязвал ли си жаждата ти за богатство да е по-слаба, когато си прибрал добра реколта, отколкото преди това, когато си имал само едно зърно? Ако си забелязвал, значи, не си такъв, какъвто дългият житейски опит ме е научил да считам човека, движен от груби страсти.

— Говори ясно, непознати старче — викна скватерът и тупна силно с приклада на пушката си о земята, защото тежкоподвижният му ум не намираше удоволствие в разговор, воден с такива неясни намеци. — Аз ти зададох един най-обикновен въпрос, и то такъв, на който, зная добре, можеш да отговориш.

— Прав си, прав си. Мога да отговоря, защото много често съм виждал как хора като мен не вярват, че се замисля зло. Когато сиуксите съберат всичкия добитък и се уверят, че не вървиш по следите им, те ще се върнат като гладни вълци да догризат оставената мърша; или може да покажат нрава на големите мечки, които се срещат при водопадите на Дългата река, и няма да се спрат да душат плячката си, а веднага ще замахнат с лапа.

— Значи, си виждал споменатите от теб животни? — възкликна доктор Бациус, който се стараеше да не се намесва отново в разговора, докато имаше сили да сдържа нетърпението си, но сега се приготви да пристъпи към обсъждането на важна тема, като отвори бележника си и го държеше като справочник. — Можеш ли да ми кажеш: срещнатият от теб звяр принадлежеше, ли към вида Ursus horribilis37, с уши — закръглени, чело — сводесто, очи — без забележим допълнителен клепач, зъби — шест резци, един лъжлив и четири напълно развити кътници…

— Продължавай, траперю, ние с теб водим смислен разговор — прекъсна го Ишмаел. — Смяташ ли, че ще видим пак крадците?

— Не, не, не бих ги нарекъл крадци, защото те постъпват според обичая на своя народ или, ако щеш, по закона на прерията.

— Аз съм изминал петстотин мили, за да намеря място, където никой няма да ми опява за закона — каза Ишмаел рязко. — И не бих стоял спокойно пред съдийската скамейка, ако на нея седи червенокож. Слушай, траперю, ако видя още веднъж сиукс да се върти около лагера ми, където и да се намирам, ще почувства пълнежа на старата ми кентъкийка — скватерът потупа многозначително пушката си, — пък ако ще да носи медал със самия Вашингтон38. Когато човек задигне чуждо, аз го наричам крадец.

— И тетоните, и пеоните, и конзите, и десетки други племена смятат тези голи поля за свои владения.

— И самата природа ги опровергава. Въздухът, водата и земята са дадени даром на човека и никой не е властен да ги дели на части. Човек трябва да пие и да диша, и да ходи, затова всеки има право на свой дял от земята. Скоро държавните земемери ще почнат да забиват жалените си и да прокарват межди не само под краката ни, но и над главите ни! Ще почнат да изписват лъскавите си документи с високопарни думи, по силата на които земевладелецът, или може би е по-правилно да го наричаме въздуховладелец, ще получи еди-колко си педи небе, с правото да използва за разграничителен стълб еди-коя си звезда или еди-кой си облак за въртене на вятърната му мелница!

Скватерът произнесе тия думи разпалено и надуто и накрая се изсмя презрително с цяло гърло. Подигравателният, зловещ смях се предаде първо на един от тромавите му синове, после — на друг, докато обиколи цялото семейство.

— Хайде, стига, траперю — продължи Ишмаел по-добродушно, сякаш се чувстваше победител, — трябва да ти кажа, че никой от нас не е имал работа с нотариални актове, със съдебни изпълнители и с белязани дървета, тъй че да не си губим времето с празни приказки. Ти отдавна бродиш из тая степ, затова и те питам откровено, а ти ми отговори безпристрастно: ако беше на мое място, как щеше да постъпиш?

Старецът се колебаеше, като че ли не му се искаше много да дава съвет за такава работа. Но тъй като всички очи бяха вперени в него и накъдето и да се обърнеше, отвсякъде срещаше поглед, впит в собственото му развълнувано лице, отговори тихо и печално:

— Много често съм виждал как се пролива човешка кръв в празни кавги, затова не искам да чувам пак гневния глас на пушка. Десет уморителни години прекарах сам в тия голи равнини, чакайки да дойде часът ми, и нито веднъж не съм нанасял удар на враг, по-човекоподобен от гризли, сивата мечка…

— Ursus horribilis — промърмори докторът. Говорещият млъкна при звука на гласа му, но като разбра, че това е само един вид мислено възклицание, продължи със същия тон:

— По-човекоподобно от сивата мечка или от пантерата от Скалистите планини, ако не се смята бобърът, умно и хитро животно. Какво да те посъветвам? Даже самката на бизона е готова да се бие за рожбата си!

— Значи, никой не ще може да каже, че Ишмаел Буш обича децата си по-малко, отколкото мечката — мечетата си!

— Ала мястото е много открито, десетина души не могат да издържат срещу петстотин.

— Да, така е — съгласи се скватерът, като обгърна с поглед скромния си лагер. — Но все пак може да се направи нещо, когато има коли и тополи.

Траперът поклати глава недоверчиво и като сочеше вълнистата прерия на запад, отговори:

— Пушка може да изпрати куршум от ония хълмове чак до лагера ви, а стрелите откъм горичката в тила няма да ви оставят да подадете нос и ще се криете като лалугери в дупките си. Не, няма да го бъде, няма да го бъде. На три мили оттук има едно място, където може, както съм мислил често, когато съм прекосявал пустинята, да се издържи с цели дни и седмици, стига да се намерят сърца и ръце, готови да се за-ловят с такава кървава работа.

Тих подигравателен смях отново пробяга между младежите — достатъчно ясен знак за готовността им да се впуснат дори в още по-опасно начинание. Скватерът се улови жадно за съвета, тъй неохотно подметнат от трапера, който, следвайки свои особени съждения, очевидно си бе внушил, че е негов дълг да стои настрана. Няколко преки и настойчиви въпроса позволиха на скватера да получи допълнителни сведения, необходими, за да се извърши замислената операция; след това Ишмаел, обикновено муден, но в трудни моменти способен да прояви изумителна енергия, пристъпи незабавно към изпълнението на плана си.

Макар че всеки работеше напрегнато и усърдно, задачата изискваше много усилия и труд. Трябваше да влачат сами натоварените коли на голямо разстояние през равнината, без път и ориентир, водейки се единствено от указанията на трапера, който знаеше само общата посока. Мъжете вложиха в тая работа цялата си исполинска сила, но немалко труд падна и върху мишците на жените и децата. Докато синовете, разпределили помежду си тежко натоварените фургони, ги дърпаха с всичка сила нагоре по близкия склон, майка им и Елен, заобиколени от изплашените дечурлига, се влачеха отподир, превити под тежестта на разната покъщнина, която всеки носеше според силите си.

Сам Ишмаел надзираваше и се разпореждаше за всичко, като от време на време побутваше с могъщото си рамо някоя заседнала каруца, докато не видя, че главната трудност по пътя им — да се измъкнат на равно място — е преодоляна. Тук той посочи какво направление да следват, като предупреди синовете си да се движат така, че да не загубят преимуществото, постигнато с толкова труд, кимна на шурея си и се върна с него в опустелия лагер.

Цял час, докато траеше това, траперът стоя настрана, подпрян на пушката си, със задрямалото старо куче в нозете си, и мълчаливо, но внимателно наблюдаваше всичко, което ставаше около него. Сегиз-тогиз мършавото му, но силно и мускулесто лице се озаряваше от усмивка, сякаш слънчев лъч пробягваше по запустели руини, и разкриваше за миг задоволството, което изпитваше, когато някой от младите покажеше юнашката си сила. После, когато керванът заизкачва бавно стръмнината, облак на размисъл и печал отново засенчи лицето на стареца и открои по-ясно обичайното му изражение на тиха тъга. Докато колите се отдалечаваха една след друга от мястото на лагера, той забелязваше с растящо вълнение настъпващата промяна в картината и често хвърляше изпитателен поглед към малката изоставена шатра, която оставаше на същото място заедно с фургона си, самотна и като че ли забравена. Но, види се, тъкмо заради тази пренебрегната досега част от обоза Ишмаел повика сега мрачния си помощник.

Скватерът и спътникът му първо се огледаха предпазливо и подозрително, след което пристъпиха към малкия фургон и го вмъкнаха под платнището на палатката по същия начин, както го бяха измъкнали оттам предната вечер. После и двамата изчезнаха зад завесата и последва неколкоминутно напрегнато очакване; през това време старецът, подтикван от горещо желание да разбере какво значеше цялата тази тайнственост, неусетно започна да се приближава все повече, докато се озова само на няколко метра от забраненото място. Полюшването на платнището издаваше с какво се занимаваха тия, които се криеха вътре, макар че работеха в пълно мълчание. Изглежда, че вършеха привична работа, в която всеки изпълняваше точно определена задача: Ишмаел нямаше нужда да подсказва нито с дума, нито със знак на навъсения си помощник какво и как да го прави. За по-малко време, отколкото би било необходимо да се разкаже това, работата в шатрата бе свършена и мъжете излязоха навън. Твърде погълнат от заниманията си, за да забележи присъствието на трапера, Ишмаел се залови да отвързва краищата на платнището, закрепени за земята, и да ги увива около колата по такъв начин, че доскорошната шатра отново се превърна в широк фургон. Платненият свод потрепваше при всяко случайно поклащане на леката кола, в която, изглежда, отново бе скътан същият таен товар. Едва бяха свършили работата, и намръщеният поглед на Ишмаеловия помощник съзря неподвижната фигура на стареца, който бе наблюдавал внимателно действията му. Изпускайки теглича, който вече бе вдигнал от земята, за да заеме мястото на животното, по-малко разумно и може би по-малко опасно от самия него, той се провикна сърдито:

— Може наистина да съм глупав, както често ми казваш, ала погледни сам: ако този човек не е враг, ще опозоря баща си и майка си, ще се нарека индианец и ще тръгна на лов със сиуксите!

Облакът, готов да запокити коварна мълния, не е толкова черен и застрашителен, колкото погледът, с който Ишмаел измери натрапника. Той въртеше глава на всички страни, сякаш търсеше достатъчно страшно оръжие, за да унищожи с един удар дръзкия трапер; после навярно си спомни, че и друг път може да му потрябва съветът на стареца, и произнесе с усилие, като едва се сдържаше да не избухне:

— Странниче, мислех, че само жените в градовете и по селищата си пъхат носа в чужди работи, а на мъжете, свикнали да живеят там, където има място за всички, не подобава да душат тайните на съседите си. На кой адвокат или шериф39 смяташ да продадеш новините си?

— Аз не се обръщам към съдии освен към един, и то главно по мои работи — отговори старецът без ни най-малка следа от страх, сочейки тържествено към небето. — Съдията на съдиите. Моите сведения не са му нужни, пък и едва ли има полза да се крие от него каквото и да било — дори в тази пустиня.

Простите, мъдри слова на трапера уталожиха напиращия гняв на недодяланите му слушатели. Ишмаел стоеше мрачен и замислен, а помощникът му неволно погледна крадешком ведрото небе над главата си, тъй широко и синьо, като че ли очакваше да съзре на небесния свод лъчезарното око на Всевишния. Но висши възприятия рядко се задържат в разсъдък, отдавна престанал да мисли. Скватерът не се колеба дълго. Все пак спокойната реч на стареца, твърдите му, сдържани обноски го предпазиха от нови нападки, ако не и от насилие.

— Ако искаше да се проявиш като добър приятел и другар — отвърна Ишмаел с глас, достатъчно суров, за да придаде тежест на чувствата му, макар и не вече заплашителен, — щеше да помогнеш да избутаме някоя от ония коли, вместо да се мотаеш тук, където нямаме нужда от неканени помощници.

— Малкото сила, която ми е останала — възрази траперът, — мога да употребя и за тази кола не по-лошо, отколкото за всяка друга.

— Да не ни мислиш за хлапаци! — разсмя се Ишмаел злобно и едновременно подигравателно и задърпа с мощните си мишци малката кола, която се затъркаля по тревата едва ли не със същата лекота, с която по-рано я бяха теглили конете.

Траперът стоеше загледан в отдалечаващата се кола и все се чудеше какво ли е скрито в нея, докато и тя стигна билото и на свой ред изчезна зад хълма. Тогава извърна очи към опустялото място наоколо. Човек, свикнал толкова отдавна на самота, едва ли би се смутил от това, че около него няма жива душа, ако напуснатият лагер не напомняше толкова много за доскорошните си обитатели и за оставеното от тях опустошение, което старецът тутакси забеляза. Клатейки глава, той вдигна взор към светлата пролука, доскоро запълнена с клоните на тия дървета, които сега лежаха в нозете му, оголени от зеленина — безполезни, захвърлени пънове.

— Да — прошепна той, — трябваше да се сетя… трябваше да се сетя, че ще стане така! Много пъти съм виждал същото. И все пак сам ги доведох тук, сега им показах единственото убежище, което може да се намери на много мили наоколо. Такъв е човекът — алчен, горд, рушител, грешник! Опитомява полския звяр, за да угоди на празните си прищевки, и като лишава животните от естествената им храна, учи ги да оголват дърветата, за да залъжат глада си.

Някакво шумолене в ниските храсти, оцелели малко по-нататък, по края на блатистата низина — останки от горичката, където бе стоял лагерът на Ишмаел, — стигна в тоя миг до ушите на трапера и прекъсна монолога му. По навик, усвоен от дългогодишен живот в тия пущинаци, старецът вдигна пушката си почти със същата живост и бързина, както на младини; но опомнил се изведнъж, свали оръжието с предишната примирена тъга в очите.

— Излез, излез! — подвикна той. — Птица ли си или звяр, тези старчески ръце няма да те погубят. Хапнал съм и съм пийнал, защо ще отнемам нечий живот, щом нуждите ми не изискват жертви? Не е далеч времето, когато птиците ще изкълват беззрачните ми очи и ще накацат може би по оголените ми кости; защото, ако всичко живо е създадено, за да загине, как мога да очаквам аз да живея вечно? Излез, излез де! Тези слаби ръце не могат да ти причинят никакво зло.

— Благодаря за благите ти думи, стари траперю! — викна Пол Ховър и изскокна от скривалището си. — Когато насочи дулото си към мен, видът ти никак не ми харесваше: сякаш говореше, че си бил някога майстор-стрелец.

— Което си е право, право си е! — възкликна траперът и се засмя, спомняйки си с тайно задоволство някогашната си сръчност. — Едно време малцина знаеха по-добре от мен достойнствата на дълга пушка като тази, макар и да изглеждам сега стар и безпомощен. Да, прав си, млади човече: някога беше опасно да помръднеш лист на такова разстояние от мен, че да не чуя, или — додаде той, като сниши глас и се навъси — червенокож минго да надзърне с крайчеца на окото си от засада. Чувал ли си за червенокожите мингоси?

— Чувал съм за миноги40 — каза Пол, като улови стареца под ръка и го побутваше леко към гъсталака; при това той се озърташе трескаво и неспокойно, сякаш да се увери, че никой не го следи. — За най-обикновени миноги, само не и червенокожи.

— Господи, Господи! — продължи траперът, като клатеше глава и се смееше все тъй лукаво, но беззвучно. — Това момче бърка човека с риба! Макар че мингото не пада по-долу от животните, а сложиш ли пред очите му бутилка ром, и то тъй, че да може да я стигне, става по-лош от звяр. Ох, никога няма да забравя оня проклет хурон от Горните езера. Свалих го с един куршум, както се беше разположил на една скала в планините на хори…

Гласът му заглъхна в гъсталака, където се остави да бъде завлечен от Пол: унесен в спомени за места и случки от преди половин век, той следваше младежа, без ни най-малко да се противи.