Прерията

ГЛАВА XXXII

Ишмаел чака дълго и търпеливо, докато Твърдото сърце с разнородната си свита изчезне от погледа му. Едва когато разузнавачът му съобщи, че и последният от воините пеони, които бяха се държали на разстояние, за да не плашат бледоликите с числеността си, а сега се бяха присъединили към своя вожд, се е скрил зад най-далечния хълм в прерията, скватерът заповяда да се свият палатките. Конете бяха вече впрегнати и скоро цялата покъщнина бе прибрана на обичайното си място във фургоните.

Когато всички тези приготовления завършиха, малкият фургон, тъй дълго служил за затвор на Инес, бе докаран до шатрата, където лежеше безчувственото тяло на похитителя: очевидно сега се готвеха да приютят там нов затворник. Едва когато Ейбирам излезе навън, блед, изплашен, олюляващ се под тежестта на разкритото злодеяние, по-младите членове на семейството узнаха, че е още жив. Обладани от суеверно убеждение, че злодеят е получил за престъплението си страшно възмездие от Всевишния, сега те го гледаха със страхопочитание, сякаш беше същество от друг свят, а не простосмъртен човек, комуто като на самите тях предстои да изтърпи последните земни мъки, преди да се скъса нишката на живота му. Наглед престъпникът беше в такова състояние, когато смразяващият ужас е странно съчетан с пълна физическа апатия. В действителност, докато тялото му беше вцепенено от страх, мисълта продължаваше да работи и мрачното предчувствие го хвърляше в безнадеждно отчаяние. Когато се намери на открито, той се огледа, за да отгатне по лицата на заобикалящите го каква участ го очаква. Обаче като видя около себе си сериозни, но спокойни лица и в ничии очи не съзря заплаха от незабавна разплата, тоя жалък човек започна да се посъвзема, а когато го сложиха да седне във фургона, находчивият му ум вече търсеше начин как да смекчи справедливия гняв на своите роднини или ако не успее, как да се отърве от наказание, което, както предчувстваше, щеше да бъде ужасно.

Докато траеха тези приготовления, Ишмаел почти не проговори. Един жест или един поглед достатъчно ясно показваше на синовете му какво иска от тях, пък и всички, изглежда, предпочитаха този прост способ за общуване. Най-после скватерът даде знак да потеглят, взе пушката си под мишница, преметна брадвата си на рамо и както винаги поведе кервана. Естър се качи на фургона при дъщерите си, синовете заеха обичайните си места — кой при стадото, кой при впряговете, и всички тръгнаха с привичната си бавна, но неуморна стъпка.

За пръв път от толкова дни скватерът обърна гръб на залеза. Той пое към заселените места и самата му походка говореше ясно на децата му, научени да отгатват по погледа решенията на баща си, че наближава краят на странстването им из прерията. Дълги часове по нищо не пролича, че е настъпил някакъв внезапен или съществен обрат в намеренията или чувствата на Ишмаел. През цялото това време той вървеше сам, на няколкостотин стъпки пред впряговете си, и не даваше почти никакъв признак на вълнение. Наистина един-два пъти забелязаха исполинската му фигура, застанала на върха на някой далечен хълм, подпряна на пушката и с наведена глава, но тези минути на дълбок размисъл биваха редки и не траеха дълго. Колите отдавна вече хвърляха сенки към изток, движейки се неотклонно напред и все напред. Прегазваха реки и потоци, пресичаха равнини, изкачваха или се спущаха по хълмисти склонове, но нищо не внасяше никаква промяна. Отдавна кален в трудностите на такова пътуване, скватерът някак инстинктивно заобикаляше непреодолимите препятствия по пътя, като навреме завиваше надясно или наляво, когато характерът на местността или групичка дървета, или признаци за близка река му показваха, че трябва да извърши такава маневра.

Най-после настана часът, когато необходимостта да се пестят силите и на хора, и на животни налагаше почивка. Ишмаел с присъщата си предвидливост избра подходящо място. Еднообразната вълниста степ, описана в началните страници на тази книга, отдавна бе сменена с по-силно пресечена местност. Наистина наоколо се разстилаше, общо взето, същата безкрайна пустинна шир, същите просторни, плодородни долини, същото стихийно, странно редуване на цветущи хълмове с голи ридове, което придава на тоя край вид на древна страна, кой знае защо, обезлюдена, без следа от жилища. Но тези характерни особености на вълнистата прерия сега се нарушаваха от появилите се тук-там бърда, скални маси и широки горски пояси.

От подножието на една скала, висока четиридесет-петдесет стъпки, извираше ручей; Ишмаел избра именно това място, защото тук имаше всичко необходимо за добитъка. Водата напояваше една малка полянка в ниското, на която в отплата за този плодороден дар растяха оскъдни стръкове трева. Една самотна върба бе пуснала корени в тинята й, завзела цялата почва, наоколо, издигаше стъбло високо над скалата и разпростираше клоните си над върха й, засенчван някога от гъстия листак. Но сега заедно с тайнственото жизнено начало бе изчезнала и красотата й. Сякаш за подигравка с оскъдната зеленина наоколо, тя бе останала като величав и суров паметник на някогашна плодовитост. Най-големите клони, причудливо изкривени, още се простираха нашироко, но побелелият, плесенясал ствол беше оголен, разцепен от буря. Не се виждаше нито листец, нито следа от зеленина. С целия си вид това дърво напомняше колко тленен е животът и колко близък е неговият край.

Давайки обичайния знак на кервана да се приближи, Ишмаел тръшна исполинското си тяло на земята и като че ли се замисли над тежката отговорност, която падаше сега върху него. Синовете му не закъсняха да пристигнат; а добитъкът, усетил отдалеч паша и вода, ускори крачка и след малко там настъпи суматоха и олелия, както винаги, когато се спира за почивка.

Сутрешната сцена не бе оставила у децата на Ишмаел и Естър такова дълбоко и трайно впечатление, та заради нея да забравят естествените си потребности. Но докато синовете търсеха между припасите нещо питателно, за да утолят глада си, а дечурлигата си поделяха с кавга обичайната храна, родителите на това недодялано семейство си имаха други грижи.

Когато скватерът видя, че всички, дори и съживилият се Ейбирам, се заловиха с ядене, той повика с поглед унилата си съпруга и се отдръпна към един далечен хълм, който препречваше гледката откъм изток. Съпрузите се срещнаха на това пусто място, както биха се събрали пред гроба на убития си син. Ишмаел кимна на жена си да седне на камъка до него и известно време двамата мълчаха, сякаш се бояха да заговорят.

— Ние дълго странствахме заедно и видяхме и добро, и лошо — подзе най-после Ишмаел. — Какви ли патила не претеглихме с теб, жено, и колко ли пъти не вкусихме от горчивата чаша. Ала никога досега не ми се е случвало такова нещо.

— Тежък, непосилен кръст е това за една бедна, заблудена, грешна жена! — отвърна Естър, като приведе глава към коленете си и почти зарови лицето си в полата. — Тежко, непоносимо бреме за плещите на една сестра и майка!

— Да, това е най-трудното! Аз се готвех без особено угризение на съвестта да накажа тоя скиталец трапер, защото не съм видял кой знае какво добро от него, а мислех — да ми прости Бог тоя грях, — че ми е причинил много злини. Ала сега нищо не може да очисти моя дом от позор: заметеш единия ъгъл, а замърсиш другия! Но как може да убият моя син, а убиецът да бъде на свобода?… Та нали младата му душа няма да намери покой!

— Ох, Ишмаел! Ние отидохме много далеч с тая работа! Да бяхме говорили по-малко, никой нищо нямаше да разбере… И съвестта ни щеше да бъде по-спокойна.

— Истър — каза съпругът, като извърна към нея укорителен, но все пак апатичен поглед, — по едно време, жено, ти мислеше, че това злодеяние е извършено от друга ръка.

— Мислех, мислех! За наказание на моите грехове Господ ми внуши тая мисъл! Ала той беше тъй милостив да вдигне булото от очите ми; и като надникнах в Свещеното писание, Ишмаел, намерих в него утешителни слова.

— У теб ли е Библията, жено? Защото тя може да ни напъти в такъв труден час.

Естър бръкна в джоба си и след малко извади някаква част от Библията, толкова изпоцапана от прелистване, че буквите почти не се четяха. Това беше единствената книга, която можеше да се намери сред имуществото на скватера, пазена от жена му като печална реликва от по-честити и може би по-безгрешни дни. Тя отдавна имаше навика да прибягва до нея, когато обстоятелствата я подтикваха да търси помощ извън възможностите на човека, макар че корава и сърцата жена като нея рядко търсеше помощ от тази книга, която предписваше покаяние, а не възмездие. Така Естър бе сключила един вид словесен съюз с Бога, твърде изгоден за нея, но търсеше съвет от него само когато явно беше неспособна да се справи сама със злото. Ще оставим на казуистите да определят доколко тя приличаше в това отношение на останалите вярващи, за да не се отклоняваме от нашия разказ.

— Много страшни неща има на тия страници, Ишмаел — рече тя, като отвори книгата и я запрелиства бавно с показалец. — На някои места е посочен дори начинът за наказание.

Съпругът й даде знак с ръка да намери някое от ония кратки правила за поведение, приети у всички християнски народи като истински божи заповеди и смятани за толкова правдиви, че дори хора, които отричат тяхната законност, все пак признават мъдростта им. Ишмаел слушаше с дълбоко внимание, докато другарката му в живота четеше всички ония места, подсказани й от паметта, които според нея подхождаха тъкмо за положението, в което се намираха. Накрая я накара да му покаже съответните пасажи и гледаше всяка думица с някакво особено благоговение. Човек с кораво сърце обикновено никога не се отмята от решението си, щом веднъж го е взел. Скватерът сложи ръка на Библията и сам я затвори, сякаш искаше да каже на жена си, че това му е достатъчно. Естър, която познаваше много добре неговия нрав, потрепери при този жест и като се взря в суровия поглед на мъжа си, рече:

— И все пак, Ишмаел, в жилите му тече от моята кръв и от кръвта на моите деца! Не е ли редно да проявим милосърдие?

— Жено — отвърна строго скватерът, — когато мислехме, че оня жалък стар трапер е извършил това дело, ти не споменаваше нищо за милосърдие!

Естър не отговори, само скръсти ръце и седя няколко минути мълчалива и замислена. После пак вдигна неспокойно очи към мъжа си и видя, че гневът и тревогата на лицето му се бяха сменили със студена апатия. Убедена по тоя начин, че съдбата на брат й е решена, и съзнавайки може би, че наказанието, което му се готвеше, ще бъде напълно заслужено, тя не посмя вече да се застъпва за него. Мъжът и жената не си казаха нищо повече. Очите им се срещнаха за миг, след това и двамата станаха и тръгнаха в дълбоко мълчание към лагера.

Синовете чакаха завръщането на баща си с обичайното равнодушие, с което посрещаха всичко. Добитъкът вече бе събран на стадо, конете — впрегнати, изобщо всичко беше готово за път, щом скватерът покажеше, че такава е волята му. И децата бяха вече в отредения им фургон; с една дума, нищо не пречеше на заминаването освен отсъствието на родителите на тази буйна челяд.

— Абнър — каза бащата с флегматичност, характерна за всичките му разпореждания, — изведи вуйчо си от фургона и го накарай да застане тук.

Ейбирам излезе от затвора си, целият разтреперан, но все пак с надежда да успее накрая да усмири справедливия гняв на своя роднина. Той се огледа, напразно търсейки поне едно лице, в което да открие проблясък на съчувствие, и за да уталожи опасенията си, събудени в тоя момент с първоначалната си сила, се опита да предизвика скватера на дружески разговор.

— Животните са капнали от умора, братко — каза той. — Доста път изминахме днес, не е ли време да спрем на почивка? Както виждам, още много има да вървиш, докато намериш по-хубаво място за нощуване.

— Добре, че това ти харесва. Защото май ще останеш за дълго тук. Приближете се, синове мои, и слушайте. Ейбирам Уайт — продължи той, като свали шапка и заговори тържествено и твърдо, от което дори тъпото му лице придоби внушителност, — ти уби моя първороден син и според божите и човешките закони трябва да умреш!

При тази страшна и внезапна присъда похитителят трепна, обзет от ужас, като човек, който е попаднал неочаквано в лапите на чудовище и знае, че не може да се отскубне. Макар и изпълван от най-мрачни предчувствия за съдбата си, той не бе имал досега достатъчно смелост да погледне опасността в лицето и с измамното утешение, зад което страхливците обикновено крият от самите себе си своето безизходно положение, вместо да се готви за най-лошото, той все още бе разчитал да се спаси чрез някаква хитрост, на каквато вероломната му душа беше способна.

— Да умра! — повтори той със сподавен глас. — Но нали човек е сигурен за живота си сред своите близки?

— Така мислеше и моят син — отвърна скватерът, като даде знак на колата с жена му и момичетата да продължи, а той с най-хладнокръвен вид провери запалката на карабината си. — Ти уби моя син с пушка; уместно и справедливо е да умреш от същото оръжие.

Ейбирам се огледа като обезумял. Дори се засмя, сякаш искаше да внуши не само на себе си, но и на другите, че думите на зет му са чисто и просто шега, с която той се мъчи да го уплаши. Но страшният му смях не намери отклик у никого. Всички наоколо пазеха тържествено мълчание. Лицата на племенниците му, макар и възбудени, бяха безучастни към него, а лицето на доскорошния му съдружник изразяваше непреклонна решителност. Спокойствието им беше хиляди пъти по-ужасяващо и отчайващо от най-грубото посегателство срещу живота му. Такова посегателство може би щеше да пробуди храбростта му, да го подтикне към съпротива, а равнодушието го караше да се чувствува безсилен.

— Братко — промълви той с бърз, неестествен шепот, — правилно ли те чух?

— Моите думи са ясни, Ейбирам Уайт: ти извърши убийство и трябва да умреш!

— Естър! Сестро, сестро, нима ще ме оставиш? О, сестро, чуваш ли моя зов?

— Чувам тоя, който говори от гроба! — долетя хрипкавият глас на Естър от фургона, който тъкмо минаваше край мястото, където стоеше убиецът. — Гласа на моя първороден син, който зове за справедливост! Бог е милостив, той ще се смили над душата ти!

Фургонът продължи бавно нататък, а изоставеният Ейбирам загуби вече и последната надежда. Но и сега той не можеше да събере сили, за да посрещне смело смъртта, и ако краката му не отказваха да го слушат, би се опитал да избяга. После надеждата внезапно се смени с пълно отчаяние, той падна на колене и почна да отправя молби за пощада към близките си и призиви към Бога за милосърдие. Ишмаеловите синове се отвърнаха в ужас от тази противна гледка и дори коравото сърце на скватера трепна пред мъките на тая жалка душа.

— Дано да ти дари Бог това, за което го молиш — рече той, — ала бащата не може да забрави убитото си чедо.

Тогава нещастникът го обсипа с най-унизителни молби за отсрочка. Той молеше за една седмица, за един ден, за един час с настойчивост, съразмерна на цената, която те придобиват, когато в краткото им времетраене трябва да се побере цял един живот. Скватерът беше смутен и най-после отстъпи донякъде пред молбите на престъпника. Той оставаше верен на крайната си цел, но измени начина за постигането й.

— Абнър — каза Ишмаел, — качи се на скалата и огледай на всички страни, да сме сигурни, че наблизо няма никой.

Докато младежът изпълняваше тази заповед, по тръпнещото лице на похитителя премина проблясък на оживяла надежда. Сведенията, които донесе разузнавачът, бяха добри: наоколо не се виждала жива душа освен отдалечаващите се коли. Но тъкмо откъм кервана се зададе вестоносец, който очевидно много бързаше. Ишмаел почака — беше една от малките му дъщери, която със страх и любопитство му предаде няколко листа, откъснати от раздърпаната Библия, пазена тъй грижливо от Естър. Скватерът кимна на девойчето да се връща обратно и сложи листата в ръцете на престъпника.

— Естър ти праща това — каза той, — за да си спомниш за Бога в последните си минути.

— Бог да я благослови, Бог да я благослови! Каква добра, отзивчива сестра имам! Но ми трябва време да го прочета. Време, братко, време ми трябва!

— Ще имаш достатъчно време. Ти сам ще си бъдеш палач, тази мръсна работа не е за моите ръце.

Ишмаел пристъпи незабавно към изпълнението на новото си решение. Похитителят, уверен, че ще го оставят да живее може би още много дни, веднага се успокои, макар и да знаеше, че няма да избегне наказанието. Жалък и малодушен, Ейбирам прие тази временна отсрочка като помилване. Дори сам се залови пръв да помага в страшните приготовления и от всички участници в тази зловеща драма само неговият глас звучеше весело и шеговито.

Под един от чепатите клони на върбата стърчеше тънка и плоска скална издатина. Надвиснала на няколко стъпки от земята, тя подхождаше чудесно за целта, която сама бе подсказала. На тази малка площадка поставиха престъпника, като му завързаха лактите здраво зад гърба, тъй че да не може да се освободи, и същото въже, увито на примка около шията, преметнаха през клона. Тоя клон беше разположен така че когато тялото увисне, да не намери опора под нозете си. Страниците от Библията сложиха в ръцете на осъдения, да търси утешение в тях, ако може.

— А сега, Ейбирам Уайт — каза скватерът, когато синовете му, които бяха свършили работата си, слязоха от скалата, — питам те за последен път, и то сериозно — предлагам ти два вида смърт: мога да прекратя мъките ти с тази пушка, а ако не, рано или късно ще свършиш на това въже.

— Остави ме да поживея! О, Ишмаел, не знаеш колко сладък е животът, когато е толкова близко последната минута!

— Добре! — рече скватерът, като махна на помощниците си да последват стадото и колите. — А сега, нещастнико, като утешение в твоя предсмъртен час аз ти прощавам злините, които си ми причинил, н нека Бог те съди.

Ишмаел се обърна и продължи пътя си през равнината с обичайната бавна и тромава походка. Главата му беше клюмнала, но нито веднъж мудната му мисъл не го подтикна да погледне назад. По едно време му се счу, че сподавен глас го вика по име, но и това не го спря.

Като стигна до хълмчето, където бе разговарял неотдавна с Естър, скватерът се озова на границата на кръгозора, който се откриваше от скалата. Тук той се спря и реши да погледне към мястото, което бе напуснал преди малко. Слънцето почти се бе скрило зад хоризонта и последните му лъчи осветяваха голите клони на върбата. Той видя неравните очертания на дървото и на скалата, откроени на огненото небе, и дори различи все още изправената фигура на човека, когото бе оставил на жалката му участ. Преваляйки хълмчето, Ишмаел продължи нататък с такова чувство, като че неочаквано и насилствено го бяха разделили завинаги от доскорошен помощник и приятел.

След една миля скватерът настигна впряговете си. Синовете му бяха намерили подходящо място за нощуване и само чакаха да дойде баща им и да одобри техния избор. С малко думи той изказа съгласието си. След това всичко ставаше в мълчание, по-дълбоко и по-осезаемо от всякога. Естър почти не се чуваше да хока децата и ако ги хокаше, гласът й не беше креслив, а мек, наставнически.

Мъжът и жената не си размениха нито въпроси, нито обяснения. Само когато Естър вече се готвеше да се оттегли за нощуване с децата, скватерът забеляза, че тя погледна крадешком подсипа на пушката му. Ишмаел заповяда на синовете си да лягат, като обяви, че сам ще пази лагера. Когато всичко утихна, той излезе в прерията, сякаш му беше душно между палатките. Нощта бе такава, че още повече засилваше чувството на потиснатост, предизвикано от събитията през деня.

С изгрева на месечината излезе вятър и когато от време на време пометеше с вой равнината, на часовоя му се струваше, че в този вой се преплитат странни, неземни звуци. Поддавайки се на някакъв необясним подтик, Ишмаел огледа наоколо, увери се, че лагерът спи спокойно, и се отправи към хълмчето, за което вече споменахме. Оттук се откриваше широка гледка към изток и запад. Леки къдрави облачета закриваха сегиз-тогиз студената луна, заобиколена с мъгливо сияние, макар че имаше моменти, когато спокойните й лъчи се лееха от чисти сини простори и тогава красотата й като че ли смекчаваше всичко наоколо.

За пръв път през бурния си живот Ишмаел изпита остро чувство на самота. Голата прерия му се видя като безкрайна мрачна пустиня, а полъхът наподобяваше шепот на мъртъвци. По едно време му се стори, че заедно с вятъра край него прелетя пронизителен вик. Той не прозвуча като зов от земята, а проряза страховито въздуха някъде отгоре и там се смеси с дрезгавото пригласяне на вятъра. Скватерът стисна зъби, а едрата му ръка така здраво сграбчи пушката, сякаш искаше да смачка метала. Затишие, после нов повей и вик на ужас, нададен като че в самите му уши. От устните му неволно се изтръгна отклик — така извикват понякога хората от необикновена възбуда — и като преметна пушка през рамо, тръгна с исполински крачки към скалата.

Рядко се случваше Ишмаеловата кръв да тече с такава бързина, както у другите хора, но сега той усещаше, като че ли тя ще рукне от всички пори на тялото му. Цялата му дремеща енергия се пробуди като звяр от сън. Вървейки, Ишмаел все чуваше тези пронизителни викове и му се струваше, че те ту звънтяха сред облаците, ту прелитаха толкова близо, като че докосваха земята Най-после се раздаде крясък, който не можеше да бъде плод на въображението и по-ужасен от който човек не би могъл да си представи. Той сякаш изпълни всяка частица на въздуха, както мълнията залива с ослепителна светлина целия видим хоризонт. Ясно прозвуча божието име, примесено кощунствено с непристойни думи. Скватерът се спря и за миг запуши ушите си. После, когато ги отпуши, тих и дрезгав глас до него запита приглушено:

— Ишмаел, мъжо мой, нищо ли не чуваш?

— Тихо — прекъсна я скватерът, като сложи тежката си ръка върху рамото на Естър, без ни най-малко да се учуди, че жена му е тук. — Тихо, жено! Ако се боиш от Бога, мълчи!

Настъпи гробно мълчание. Вятърът все така се засилваше и утихваше, но воят му вече не беше примесен с тия страшни викове. Той шумеше властно и тържествено, ала сега това беше тържествеността и величието на природата.

— Хайде да тръгваме — каза Естър. — Всичко утихна.

— Жено, какво търсиш тук? — запита мъжът, кръвта му вече течеше по-спокойно, а мислите му се бяха поуталожили.

— Ишмаел, той уби нашия първороден син, ала не подобава синът на моята майка да се търкаля по земята, като умряло куче.

— Върви след мен! — отвърна скватерът, като отново сграбчи пушката си и закрачи към скалата. До нея беше още далеч, но колкото повече приближаваха лобното място, толкова повече забавяха крачка, обзети от таен трепет. Много минути изминаха, докато стигнаха там, откъдето можеха да различават ясно смътните очертания на предметите.

— Къде си оставил тялото? — прошепна Естър. — Както виждаш, донесла съм кирка и лопата, за да може брат ми да спи в земята!

Месечината изплува иззад куп облаци и сега Естър можеше да проследи накъде сочи пръстът на Ишмаел. Той показваше човешко тяло, поклащано от вятъра под лъсналия крив клон на върбата. Естър сведе глава и закри очи, за да не гледа. А Ишмаел се приближи още повече и дълго съзерцава своето дело със страх, но без угризение на съвестта. Страниците на Библията се бяха разпилели по земята и в агонията си престъпникът дори бе откъртил къс от скалата. Ала сега над всичко лежеше тишината на смъртта. От време на време мрачното и сгърчено лице на жертвата се извръщаше към светлината на луната, после вятърът отново утихваше и тогава смъртоносното въже пресичаше с черна линия яркия й диск. Скватерът вдигна пушката си, прицели се внимателно и гръмна. Въжето се скъса и безчувственото тяло се строполи тежко на земята.

До тоя момент Естър нито се движеше, нито говореше. Но сега тя тутакси се залови да помага на мъжа си. Гробът бе изкопан бързо. И веднага се запретнаха да положат в него жалкия му обитател. Когато спускаха безжизнения труп в ямата, Естър, която подкрепяше главата, се взря с болка в лицето на мъжа си и каза:

— Ишмаел, мъжо мой, това е ужасно: той е дете на моя баща, а аз не мога да го целуна като мъртвец.

Скватерът сложи широката си длан върху гърдите на умрелия и рече:

— Ейбирам Уайт, всички ние се нуждаем от милосърдие; от все сърце ти прощаваме! И да бъде милостив Бог на небето към твоите грехове!

Жената склони глава и прилепи устни към бледото чело на своя брат в дълга и гореща целувка. После се чу трополене на падащи буци пръст и всички други печални звуци, когато се заравя гроб. Естър продължаваше да стои коленичила, шепнейки молитва, а Ишмаел чакаше гологлав. И всичко свърши.

На другата сутрин можеше да се види как впряговете и стадото на скватера продължаваха пътя си към селищата. Когато приближиха населените места, керванът им се сля с хиляди други. И макар че някои от многобройните потомци на тази странна двойка се отказаха от своя беззаконен и полуварварски живот, никой нищо не чу повече за главата на семейството и неговата жена.