Прерията

ГЛАВА VI

Англоамериканците са склонни да се хвалят — и не без основание — че могат да претендират за благороден произход с по-голямо право, отколкото всеки друг народ, чиято история е достоверно установена. Каквито и да са били слабостите на първите колонисти, техните добродетели рядко са оспорвани. Макар и суеверни, те са били искрено благочестиви и честни. Потомците на тези прости, добродушни провинциалисти22 се отказвали от общоприетите изкуствени способи, с които семейната „чест“ се утвърждавала за вечни времена, и ги заменили с нов принцип, според който човек може да си спечели уважението на обществото само с личните си заслуги, а не със заслугите на своите предци. И заради тази именно скромност, себеотрицание, здравомислие — или с каквато и друга дума да се назове тоя порядък — американците биват наричани нация с „неблагороден произход“. Ако си струва труда да се направи изследване, ще се установи, че много от знатните семейства на Метрополията23 могат да се срещнат сега в бившите й колонии; и малцината, които не са пожалили време да проучат тоя наглед несъществен въпрос, много добре знаят, че преките потомци на много измиращи родове, които политиката на Англия е сметнала за нужно да запази чрез предаване на титлата по непряка линия, сега живеят като прости граждани в лоното на нашата република. Кошерът си стои на мястото и тези, които се въртят около скъпия на сърцето им сламен купол, се гордеят с неговата древност, а не забелязват нито крехкостта на жилището си, нито щастието на безчислените трудолюбиви роеве, които събират свежия нектар на един девствен свят. Но тази тема подхожда повече на политика и историка, отколкото на скромния разказвач, описващ събития от обикновения живот, които скоро ще научим, затова ще се ограничим с неща, свързани непосредствено с нашата повест.

Макар че гражданинът на Съединените щати има право да претендира за знатен произход, той съвсем не е избавен от разплата за греховете на своите предци. Както е известно, сходни причини водят до сходни следствия. Скъпата дан, която народите, изглежда, трябва винаги да плащат във вид на тежък труд пред светилището на Церера24, за да заслужат напълно нейната щедрост, в известна степен се изплаща в Америка от потомците вместо от предците. За нас напредъкът на цивилизацията прилича на ония неизбежни явления, които, както се казва, „хвърлят сянка напред“. Всички степени на развитие на обществото — от така нареченото стъпало на изтънченост до онова стъпало, което е толкова близко до варварството, доколкото това е възможно при тясна връзка с културна нация — могат да се наблюдават в Америка: от сърцето на старите Щати, където започват да се утвърждават богатството, разкошът и изкуството, до ония отдалечени и непрекъснато разширяващи се граници, които бележат безпросветните крайнини и известяват неумолимото настъпление на нацията, както пълзящите мъгли известяват настъпващия ден.

Тук и само тук е още запазена оная широко разпространена, макар и съвсем не многобройна класа, която може да се сравни с хората, прокарали пътя за духовния напредък на народите в Стария свят. Има голямо, макар и непълно сходство между обитателя на американските гранични области и европейския му прототип. Единият стои над закона, а другият е недосегаем от него, но и двамата могат безусловно да се нарекат храбри, защото са калени в опасностите; горди, защото са независими; и отмъстителни, защото сами разчистват сметките си за сторените им злини. Несправедливо би било спрямо американеца от дивите крайнини да се отива по-далеч в това сравнение. Той не е религиозен, защото още от невръстни години му е втълпено убеждението, че религията е празна работа, затова разумът му я отхвърля като нещо фалшиво. Не е рицар, защото няма власт да раздава отличия; и няма власт, защото е рожба на системата, а не неин съзидател. В хода на по-нататъшния разказ ще се види как гореизброените качества се проявяват у някои най-ярки представители на тази класа.

Ишмаел Буш бе прекарал целия си живот — петдесет и повече години — в низините на обществото. Той се гордееше, че никога не се е застоявал там, където не може спокойно да повали всяко дърво, което съзре от прага си, че законът рядко е стъпвал в сечището му и че камбанният звън е противен за ушите му. Работеше според нуждите си и лесно ги задоволяваше, а тези нужди не превишаваха това, което е потребно на човек като него. Той не уважаваше учеността е изключение само на лекарското изкуство, защото не виждаше смисъл в умствен труд, който не дава нищо материално. От уважение към този дял от науката се вслуша в молбата на някакъв лекар, който, подтикван от страстна любов към естествената история, желаеше да се възползва от скиталческите наклонности на скватера. Последният радушно прие този джентълмен в семейството си или по-право — под свое покровителство, и те изминаха заедно много път през прериите в пълно разбирателство: Ишмаел често разправяше на жена си колко се радва, че имат такъв спътник, чиито услуги ще бъдат толкова полезни на новото място, където ще ги отведе съдбата, докато семейството се „аклиматизира“ напълно. Естественикът, увлечен в заниманията си, често изчезваше по цели дни, отклонявайки се от прекия път на скватера, който, изглежда, нямаше друг пътеводител освен слънцето. Мнозина биха се чувствали щастливи, че са далеч от мястото на опасното нападение на сиуксите. Към тях трябва да се причисли и Овид25 Бат (или Бациус, както предпочиташе да му викат), доктор по медицина и член на няколко научни дружества отсам Атлантика — смелият джентълмен, за когото става дума.

Макар че Ишмаел, по природа бавен, още не бе дал израз на чувствата си, своеволието, извършено спрямо собствеността му, го бе много разгневило. Все пак той заспа дълбоко, след като си бе определил това време за почивка и знаеше колко безнадеждни биха били усилията му да търси добитъка в среднощната тъмнина. Пък и съзнаваше, че сегашното му положение е много опасно, и не искаше да рискува онова, което му бе останало, като гони загубеното. Колкото и силна да бе любовта на обитателите на прерията към конете, не по-малко влечение имаха и към многото други неща, които бяха останали на пътешествениците.

Обичайна хитрост на сиуксите беше да разпръснат стадото и да се възползват от бъркотията. Но в случая Матори, изглежда, бе подценил проницателността на човека, когото бе ограбил. Видяхме вече как равнодушно се отнесе скватерът към загубата си; сега остава да покажем какво стана, когато обмисли по-трезво положението.

Макар че много очи дълго не искаха да се склопят и много уши напрегнато се ослушваха да доловят и най-малкия признак за нова тревога, лагерът до края на нощта остана необезпокояван. Най-после тишината и умората както винаги изиграха ролята си и призори всички с изключение на часовоите отново заспаха. Никой не може да каже добросъвестно ли са изпълнявали дълга си тези немарливи стражи след нападението, защото не се бе случило нищо, от което да се види достатъчно бдителни ли са били, или не.

Щом се пукна зората и сивкава светлина обля тъмните силуети в равнината. Елен Уейд вдигна загриженото си поуплашено и все пак румено лице над натъркаляните в безредие деца, между които се бе сгушила, след като се върна крадешком в лагера. Тя стана внимателно, прекрачи тихо налягалите по земята тела и със същата предпазливост стигна до края на укрепения лагер на Ишмаел. Тук се ослуша, сякаш размисляше дали е благоразумно да продължи по-нататък. Впрочем тя се спря само за миг и преди сънливият поглед на часовоя, обгръщайки мястото, където бе застанала, да успее да различи подвижната й фигура, тя вече се бе промъкнала през долчинката и бе изкачила върха на най-близкия хълм.

Сега Елен се ослушваше напрегнато да долови някакъв друг звук освен повея на утринния вятър, който шушнеше тихо из тревата в нозете й. Тя се готвеше вече да се върне обратно, разочарована от обиколката си, когато до ухото й стигна шум на човешки стъпки по сплъстената трева. Тя се завтече радостно напред и скоро различи очертанията на една фигура, която изкачваше хълма откъм противоположния на лагера склон. Девойката вече бе промълвила: „Пол!“ и се канеше да заговори бързо и оживено с оня развълнуван глас, с който говори само влюбена жена при среща с любимия, когато изведнъж отстъпи назад разочарована и добави хладно:

— Не очаквах да ви срещна в такъв необичаен час, докторе.

— Всички часове и всички годишни времена, мила ми Елен, са еднакво добри за истинския любител на природата — отвърна дребният, хилав, надхвърлил средната възраст, но извънредно пъргав човек, облечен в някаква странна смесица от сукно и кожа, който се приближи до нея с непринудеността на стар познат. — Не умееш ли в такъв полумрак да намериш неща, достойни за възхищение, то, значи, не познаваш голяма част от достъпните за човека радости.

— Много вярно — съгласи се Елен, съобразявайки изведнъж, че трябва да обясни някак появяването си тук така ненавреме. — Познавам мнозина, които твърдят, че земята нощем изглежда по-красива, отколкото в най-светъл ден.

— Аха! Значи, зрителните им органи са много изпъкнали! Но ако човек иска да изучи поведението на животните от семейство котки или от вида албиноси, действително трябва да бъде на крак в този час. Впрочем има хора, които дори предпочитат да гледат предметите в полумрак по простата причина, че в това време на денонощието виждат по-добре.

— Аз скитам нощем, мила девойко, защото Земята, когато се върти около оста си, поставя всеки свой меридиан под слънчевата светлина само за половин денонощие, а моята работа няма свършване дори и да се трудя по дванайсет или петнайсет часа непрекъснато. Не съм се връщал от два дни при семейството ви, тъй като сега търся растение, което, както се предполага, вирее само по притоците на Ла Плата, а не видях нито една тревичка, която да не е вече отбелязана и класифицирана в ботаническите каталози.

— Значи, нямате късмет, докторе, ала…

— Нямам късмет ли? — повтори дребният човечец и като се приближи още повече до своята събеседница, извади записките си с тържественост, в която изчезна цялата му престорена скромност. — Не, не, Елен, всичко друго, но не и това. Може ли да се каже, че е без късмет човек, чието бъдеще е осигурено, чиято слава, тъй да се рече, е утвърдена завинаги, чието име ще остане във вековете редом с името на Бюфон?… Впрочем кой е Бюфон? Обикновен компилатор, който жъне плодовете на чужд труд. He, pari passu26 с името на Соландер, който придоби известност с цената на труд и лишения.

— Да не сте открил златна жила, доктор Бат?

— Нещо повече от жила: съкровище от вече изсечени монети, девойко, имане, което можем веднага да оползотворим. Слушай! След безплодно търсене бях поел под такъв ъгъл, че да засека пътя на твоя чичо, когато изведнъж чух звуци, каквито може да издаде само огнестрелно оръжие…

— Да — възкликна оживено Елен, — имахме тревога…

— …и помислихте, че съм се загубил — продължи ученият, който, увлечен от мислите си, разбра погрешно думите й. — Няма такава опасност! Бях взел за основа на триъгълника изминатия от мен път, бях изчислил височината, а за да прекарам хипотенузата, оставаше само да определя прилежащия ъгъл. Като предположих, че стрелбата е открита нарочно заради мен, свърнах от пътя си по посока на изстрелите — не че смятам слуха си за толкова точен или дори по-точен от математическо изчисление, ами се опасявах да не би някое от децата да има нужда от услугите ми.

— Всички благополучно…

— Слушай! — прекъсна я ученият, вече забравил привидното си безпокойства за пациентите, тъй като сега го занимаваше много по-важен въпрос. — Бях извървял доста път през прерията — защото там, където има малко прегради, звукът се разпространява много надалеч, когато чух такъв тропот, като че ли бизони тъпчеха земята. После видях в далечината стадо четириноги, които препускаха насам-натам — животни, които щяха да останат все още неизвестни и неописани, ако не беше една много щастлива случайност! Едно от тях, прекрасен екземпляр, тичаше малко настрана от останалите. Стадото зави към мен, същото направи и отделилото се животно, което по този начин се озова на петдесет метра от мястото, където стоях. Аз се възползвах от тази възможност и с помощта на огниво и свещица веднага, на място, му направих описание. Бях готов да дам хиляда долара, Елен, за един-единствен пушечен изстрел на някой от нашите момци!

— Вие носите у себе си пистолет, докторе, защо не си послужихте с него? — вметна девойката, когато слушаше с половин ухо, изучавайки с безпокоен поглед прерията, но без да се помръдне от мястото си, явно доволна, че няма защо да бърза.

— Да, но в него има само мънички топченца олово, с които може да се убие влечуго или някое по-едро насекомо. Не, не бих завързал бой, в който не мога да победя. Затова чисто и просто записах случилото се, отбелязвайки всяка подробност с необходимата за науката точност. Ей сега ще го чуеш, Елен; ти си добро и ученолюбиво момиче и като запомниш това, което ще научиш по тоя начин, ще можеш да направиш голяма услуга на науката, ако ми де случи нещо. Действително, мила ми Елен, моята професия е свързана с не по-малко опасности от военната. В тази нощ — продължи той, като се озърна, — в тази страшна нощ едва не бе угасено жизненото ми начало!

— От какво?

— От чудовището, което открих. То все се приближаваше и колкото и да отстъпвах, продължаваше да се примъква към мен. Мисля, че само светилото, което носех със себе си, ме спаси. Докато записвах, го държах между нас двамата, използвайки го за двояка цел — за осветление и за щит. Но ей сега ще чуеш описанието на тоя звяр и тогава ще можеш да добиеш представа на какви опасности се излагаме ние, хората на науката, за да принесем полза на човечеството.

Естественикът вдигна бележника си тържествено към небето и се приготви да чете, доколкото позволяваше мъжделивата светлина, която вече падаше над равнината, започвайки със следните встъпителни думи:

— Слушай внимателно, девойко, за да разбереш е какво съкровище имах щастливия жребий да обогатя страниците на естествената история!

— Значи, вие сам сте си измислили тази твар? — каза Елен, прекъсвайки безрезултатното си наблюдение, и в живите й сини очи изведнъж заигра закачливо пламъче, което показваше, че добре й е познато слабото място на учения й събеседник.

— Нима е във властта на човека да вдъхне живот на неодушевена материя? Де да беше така! Скоро ще видиш Histvria Naturalis Americana27, с която ще посрамя жалките подражатели на французина Бюфон! Би могло да се внесе значително подобрение в устройството на всички четириноги, особено тия, които се славят с бързина. В единия чифт крайници може да се вложи принципът на лоста — така биха придобили може би формата на колело, макар че не съм решил дали това усъвършенстване трябва да се приложи спрямо предния или задния чифт крайници, тъй като все още не съм определил кое изисква повече мускулна сила — тегленето или тикането. Естественото отделяне на пот от животното ще му помага да преодолява триенето и то ще получи могъща движеща сила. Но всичко това е безнадеждно — поне засега! — додаде той, като отново вдигна бележника си към светлината и зачете гласно: — „6 октомври 1805 г. — това е датата, която, предполагам, знаеш не по-лошо от мен. Четириногото, видяно при звездна светлина и с помощта на изкуствено светило в прериите на Северна Америка — виж в дневника географската ширина и дължина. Genus28 — неизвестен, затова по волята на откривателя и по силата на щастливото обстоятелство, че откритието е направено вечер, получава названието Vespertilio Horribilïs Americanus29. Размери — по преценка на око — огромни; максимална дължина — единайсет стъпки, височина — шест стъпки; положение на главата — изправена; ноздри — разширени; очи — изразителни и свирепи; зъби — нарязани и големи; опашка — хоризонтална, клатеща се, подобна на котешката; крака — големи и космати; нокти — дълги, извити, опасни; уши — незабележими; рога — удължени, разклонени и страшни; окраска — оловнопепелява с червеникави петна; глас — звучен, войнствен и ужасяващ; навици — стадно, месоядно, свирепо и безстрашно…“ Това е! — възкликна Овид, като свърши надутото си, но подробно описание. — Това е то животното, което май ще оспори правото на лъва да се нарича „цар на зверовете“!

— Не можах да разбера всичко, което казахте, доктор Бациус — възрази съобразителното момиче, което познаваше слабостта на естествоизпитателя и често го награждаваше със звание, което толкова ласкаеше слуха му, — но сега ще зная, че е опасно да се отдалечавам от лагера, когато из прериите дебнат такива чудовища.

— Правилно каза: „дебнат“! — подхвана естественикът, като се приближи още повече до нея и сниши глас до толкова наподобаващо поверителен шепот, че думите му придобиха смисъл, какъвто не бе искал да вложи в тях. — Никога досега нервната ми система не е била подлагана на такова изпитание; признавам, имаше един момент, когато fortitur in re30 трепна пред този страшен враг, но любовта към естествознанието ми вдъхна кураж и аз излязох победител!

— Вие говорите на някакъв странен език — каза Елен, като едва сдържаше смеха си, — толкова различен от тоя, с който си служим в Тенеси, че наистина не зная схванах ли смисъла на думите ви. Ако се не лъжа, искате да кажете, че в тоя момент сте имал пилешко сърце.

— Глупаво сравнение, вкоренено в езика поради непознаване на анатомията на двуногите. Сърцето на пилето е пропорционално на размерите на другите му органи, а домашната птица по природа е смела. Елен, разбери — добави той с тържествен израз на лицето, който направи впечатление на вежливото момиче, — аз бях преследван, гонен, заплашваше ме опасност, на която не смятам за достойно да се спирам… Но какво е това?!

Елен трепна; събеседникът й говореше тъй убедително, с такава простодушна искреност, че въпреки безгрижната си душа тя в известна степен бе повярвала на думите му. Поглеждайки натам, накъдето сочеше докторът, тя действително видя препускащ през прерията звяр, който бързо и неотклонно приближаваше право към тях. Още не беше се разсъмнало съвсем и не можеха да се различат формите и отличителните му белези, ала това, което се забелязваше, беше достатъчно да го обрисува във въображението на девойката като свиреп див звяр.

— Иде! Иде! — завика докторът и инстинктивно затършува за бележника си, докато краката му се огъваха в отчаяно усилие да го задържат на място. — Сега, Елен, съдбата ми дава възможност да поправя грешките, допуснати при звездна светлина… Гледай… оловнопепеляво… без уши… рога — огромни!

Гласът му секна, а ръцете му се вдървиха от рева или по-скоро от крясъка на звяра, достатъчно страшен, за да изплаши и по-голям храбрец от естественика. Крясъците на животното се разнасяха из прерията на странни талази, после настъпи дълбока и тържествена тишина, нарушена внезапно от далеч по-мелодичния глас на Елен Уейд, която избухна в неудържим смях. В това време естественикът стоеше вцепенен от изненада и позволяваше на едно едро магаре да го души безпрепятствено, без да се впуща в научни коментари и без да го държи на разстояние с прехваленото си светило.

— Но това е вашето собствено магаре! — възкликна Елен, щом успя да си поеме дъх и да заговори. — Вашият търпелив и усърден носач!

Докторът въртеше очи от звяра към девойката, от девойката към звяра, съвсем онемял от изумление.

— Как можете да не познаете животното, което толкова години е работило за вас? — продължи със смях момичето. — А хиляди пъти съм ви чувала да казвате, че то ви служи вярно и че го обичате като брат!

— Asinus domesticus31! — произнесе докторът, гълтайки жадно въздуха, сякаш ще се задуши. — Вид извън всякакво съмнение; но винаги ще твърдя, че това животно не спада към рода Egus32. Да, Елен Уейд, това е несъмнено моят Азинус; но не e Vespertilio horribilis на прериите! Две напълно различни животни, уверявам те, млада девойко, със съвсем различни отличителни черти във всички съществени подробности. Онова е месоядно — продължи той, пробягвайки с поглед по отворената страница на бележника си, — а това — тревопасно. Там: навици — свирепо, опасно; тук — навици — търпеливо, въздържано. Там: уши — незабележими; тук: уши — удължени; там: рога — разклонени и тъй нататък; тук: рога — никакви!

Той се спря, тъй като Елен отново прихна да се смее и това го накара до известна степен да се опомни.

— Образът на Vespertilio е запечатан на ретината ми — забеляза потресеният изследвач на тайните на природата, като че ли се оправдаваше, — а аз, глупакът, взех вярното си добиче за онова чудовище. Впрочем и сега недоумявам как така моя Азинус препуска на воля из полето!

Най-после Елен има възможност да разкаже за нападението и неговите последици. С точност, която би могла да предизвика у не толкова простодушен слушател подозрения за собствените й стъпки, тя описа как животните изскочили от лагера и се разбягали стремглаво из равнината. Макар и да не посмя да каже това направо, все пак даде на слушателя си да разбере, че вероятно се е припознал и е помислил изплашеното стадо за диви зверове, и завърши разказа си със съвсем естествено съжаление за загубата и за безпомощното положение, в което тази загуба поставяше семейството. Естественикът, който слушаше в няма почуда, нито веднъж не прекъсна разказа й и с нито едно възклицание не издаде изумлението си. Наблюдателната девойка обаче забеляза, че докато тя разказваше, най-важната страница от бележника бе откъсната с жест, който показваше, че притежателят му в същия миг се бе простил с примамливата си илюзия. От тоя момент нататък светът не чу нищо повече за Vespertilio Horribilïs Americanus и естествознанието загуби безвъзвратно едно важно звено във веригата на развитието на животинския свят, която, както се казва, свързва земята с небето и в която човек се смята за толкова близък роднина на маймуната.

Когато доктор Бат узна всички подробности за нападението срещу лагера, тутакси се разтревожи за нещо съвсем друго. Той бе оставил на съхранение у Ишмаел няколко дебели тома и няколко сандъка, натъпкани догоре с образци на растения и останки от животни, и в проницателния му ум мигновено се мярна мисълта, че такива хитри крадци като сиуксите не биха пропуснали случая да сложат ръка на тези съкровища. Колкото и да го уверяваше Елен в обратното, нищо не можа да успокои тревогата му и двамата се разделиха, той — да уталожи страховете и подозренията си, тя — да се промъкне в тихата и усамотена шатра тъй бързо и безшумно, както по-рано бе минала край нея.