Прерията

ГЛАВА XIII

— Дръпнете се! Дръпнете се всички! — обърна се Естър с пресипнал глас към групата, наобиколила съвсем близо трупа. — Аз съм му майка и имам по-голямо право от всички вас! Кой е направил това? Кажете ми, Ишмаел, Ейбирам, Абнър! Разтворете си устата и сърцата и нека излезе оттам божията истина, и нищо друго освен истината. Кой е извършил това кърваво злодеяние?

Мъжът й не отговори, а стоеше облегнат на пушката си и с тъжни, но все тъй неподвижни очи гледаше обезобразените останки на своя син. Майката обаче се държеше другояче: хвърли се на земята и като сложи студената и страшна глава на скута си, седна и загледа това загрубяло лице, на което още лежеше страшният печат на предсмъртната агония, и мълчанието й беше по-красноречиво от всякакви жалби, изплакани на глас.

Мъката сякаш бе смразила гласа на тази жена. Напразно се опитваше Ишмаел да я утеши с някоя и друга недодялана дума — тя нито слушаше, нито отговаряше. Синовете й я наобиколиха и почнаха с присъщата си непохватност да изразяват съчувствие към нейната скръб и болката си от тази своя лична загуба, но тя ги отстрани с нетърпеливо движение на ръката. Пръстите й ту опипваха сплъстената коса на мъртвеца, ту се опитваха с леко докосване да загладят мъчително напрегнатите мускули на страшното лице, както майчината длан се плъзга в бавна ласка по личицето на спящото й дете. А понякога ръцете й се отдръпваха като изплашени от това ужасно занимание, почваха да блуждаят наоколо, като че търсеха напразно средства против смъртоносния удар, тъй неочаквано поразил детето й — най-голямата й надежда, майчинската й гордост. В един такъв момент, изтълкувал по своему тези странни движения, вечно сънливият Абнър се извърна и като преглътна непривичното вълнение, което се надигаше в гърлото му, забеляза:

— Мама показва, че трябва да търсим следи, за да разберем как Ейза е намерил смъртта си.

— Пак проклетите сиукси са виновни! — отвърна Ишмаел. — За втори път вече имам да уреждам сметки с тях! Третия път ще се разплатя за всичко наведнъж.

Недоволни от това благовидно обяснение и може би тайно зарадвани, че могат да отвърнат очи от гледката, която будеше в закоравелите им сърца такива необикновени, непривични чувства, синовете на скватера се отдръпнаха едновременно от майка си и от трупа и тръгнаха да търсят това, за което, мислеха те, майка им тъй настойчиво ги бе молила. Ишмаел не възрази; дори се залови да помага на децата си в търсенето, но без видим интерес, а по-скоро да покаже, че се подчинява на желанието им, защото би било неприлично да се противи в такъв момент. Колкото и да бяха простовати, преселниците познаваха добре много неща, свързани с живота в граничните райони, а тъй като търсенето на белези и улики наподобяваше много проследяването на дивеч в гора, можеше да се очаква, че то ще се извърши умело и успешно. Така че те пристъпиха с голямо усърдие и вещина към печалната си задача.

Абнър и Инок бяха единодушни, когато описваха в какво положение бяха намерили тялото: седял почти изправен, подпрян с гръб о гъст храст, стиснал в едната си ръка отчупена елшова клонка. Вероятно поради първото обстоятелство — седящата поза — тялото се бе предпазило от лакомията на лешоядните птици, които се виждаха да се реят над горичката; а второто — клонката в ръката — показваше, че злополучната жертва бе попаднала в тоя гъсталак, когато животът още не я е бил напуснал напълно. Сега всички се съгласиха с предположението, че младежът е получил смъртоносната рана в откритата равнина и се е довлякъл с последни сили до горичката, за да се скрие там. Изпокършените храсти потвърждаваха това. От огледа се установи, че до самия край на гъсталака бе станала отчаяна борба. Това се доказваше убедително от отъпканите клони, от дълбоките отпечатъци по влажната почва и от обилно пролятата кръв.

— Застреляли са го на открито поле, а той е дошъл тук да се скрие — каза Ейбирам. — Тези следи ясно показват това. Нападнала го е цяла орда червенокожи и момчето се е било като истински герой, докато са го надвили и тогава са го завлекли в храстите.

С това правдоподобно обяснение сега не се съгласи само един човек — мудният и упорит Ишмаел, който настоя да се огледа и тялото, за да се добие по-точна представа за нанесените рани. Огледът показа, че през тялото на покойника бе преминал куршум от пушка, който бе влязъл под мускулестата му плешка и бе излязъл през гърдите. Човек трябва да отбира от рани, причинени от огнестрелно оръжие, за да реши този деликатен въпрос, но животът в граничните райони бе дал на тия хора опит, който се оказа ценен в случая; усмивка на диво и странно задоволство премина по лицата на Ишмаеловите синове, когато Абнър уверено обяви, че враговете са нападнали Ейза изотзад.

— Така и трябва да е било — рече скватерът, който слушаше с мрачно внимание. — Той беше от добър сой и твърде опитен, за да обърне съзнателно слабата си страна към човек или към звяр! Запомнете, момчета: когато вървите смело с лице към врага, какъвто и да е той, няма опасност да ви нападне подло, изневиделица… Хей, Истър, жено! Какво си задърпала детето за косата и за дрехите? С нищо не можеш да му помогнеш сега.

— Гледайте! — прекъсна го Инок, като извади от изпокъсаната дреха късчето олово, което бе сломило силата на такъв юначага. — Ето го и куршума!

Ишмаел сложи оловото на дланта си и дълго, внимателно го разглежда.

— Не може да има грешка — промърмори той най-после през стиснати зъби. — Куршумът е от торбичката на оня проклет трапер. И той като много други ловци си има един определен знак на калъпа за отливане, за да няма съмнение, че пушката си върши работата. Ето тук виждате ясно: шест дупчици на кръст.

— Бог да ме убие, ако не е така! — провикна се Ейбирам тържествуващо. — Той сам ми показа знака и се хвалеше колко елени бил убил в прерията с тия куршуми. Е, Ишмаел, вярваш ли ми сега, когато ти казвам, че тоя дърт негодник е шпионин на червенокожите?

Оловото минаваше от ръка на ръка и за нещастие на доброто име на стареца някои от братята също си спомниха, че са видели този особен белег по куршумите на трапера, когато с любопитство бяха оглеждали снаряжението му. Впрочем освен тази пробойна рана имаше и още много други, не толкова опасни, но по общо мнение всичко това потвърждаваше вината на трапера.

Между мястото, където бе пролята първата кръв, и шубраците, където Ейза се бе оттеглил — в това всички вече бяха убедени, — за да потърси прикритие, се виждаха следи от непрекъснато подновявана борба. Това бе изтълкувано като още едно доказателство за слабостта на убиеца: той по-бързо е щял да се справи с жертвата си, ако умиращият юнак, дори когато вече е губел сили, не е изглеждал толкова страшен на немощния старец. Злодеят очевидно не бе искал да си послужи отново с пушката, след като тя бе изпълнила важната задача да обезвреди жертвата, от страх да не би повторните изстрели да привлекат и други ловци на това място. Оръжието на убития не бе намерено — сигурно убиецът го бе взел като трофей заедно с много други по-дребни и не толкова ценни предмети, които Ейза обикновено носеше със себе си.

Но не по-малко красноречиво от куршума говореха и самите следи, които бяха още едно убедително доказателство, че траперът е виновник за това злодеяние: те показваха ясно, че младежът, макар и смъртно ранен, още е имал сили да оказва продължителна, отчаяна съпротива на неколкократните усилия на убиеца. Ишмаел наблягаше на тази улика със странна смесица от печал и гордост: печал — защото бе загубил син, когото бе ценил високо в моментите, когато не се караха; и гордост — защото до последния си предсмъртен дъх синът му бе проявявал храброст и сила.

— Той е умрял, както подобава да умре мой син — рече скватерът, черпейки празно утешение от такава неестествена радост, — но последния си миг е бил страшилище за врага, без да вика на помощ закона! Е, деца, хайде да го погребем, а после ще търсим убиеца!

Синовете на скватера се заловиха за печалната си работа в тъжно мълчание. Изкопаха яма в твърдата земя, което им отне много труд и време, и загърнаха тялото в излишните дрехи, които гробарите можаха да смъкнат от гърба си. Когато завършиха тези приготовления, Ишмаел се приближи до наглед вцепенената Естър и обяви, че възнамерява да пристъпи към погребението на покойника. Тя го изслуша, покорно пусна мъртвеца, в когото се бе вкопчила, и се изправи мълчаливо, за да го изпроводи до тясното място на вечния му покой. Тук, до главата на гроба, тя седна отново на земята и започна да следи всяко движение на младежите, без да откъсва от тях трескавите си очи. Когато безчувствената плът на Ейза бе затрупана с достатъчно пръст, за да бъде защитена от осквернители, Инок и Абнър слязоха в ямата и я утъпкаха здраво с огромната тежест на собствените си тела, вършейки това със странна, да не кажем дивашка смесица от старателност и равнодушие. Тази обичайна предпазна мярка бе взета с оглед да не би тялото да бъде тутакси изровено от хищните зверове на прерията, чийто инстинкт щеше да ги доведе на това място. Дори лешоядните птици като че ли разбираха смисъла на тази церемония, защото, предизвестени от някакви тайнствени сили, че нещастната жертва скоро ще бъде изоставена от хората, отново започнаха да се въртят над мястото на погребението и закрещяха, сякаш искаха да пропъдят гробарите, които тъй грижовно и с любов бяха заровили своя близък.

Ишмаел, застанал със скръстени ръце, следеше внимателно как се изпълнява този неотменен дълг, а когато всичко свърши, свали шапка и се поклони на синовете си в знак на благодарност за труда им, с достойнство, каквото би подхождало на много по-възпитан човек. А и през цялото време на погребалната церемония — винаги тържествена и поучителна — скватерът се държа важно и сериозно. Едрото му лице ясно изразяваше дълбока мъка; но то не трепна нито за миг, докато той не обърна гръб — навеки, както си мислеше — към гроба на своя първороден син. Тогава природата се развихри у него с пълната си сила и мускулите на суровото му лице почнаха забележимо да потрепват. Синовете бяха впили очи в баща си, сякаш искаха да разберат дали да дадат воля на странните чувства, които бяха раздвижили и техните корави сърца, но борбата в гърдите на скватера внезапно секна и като улови жена си под мишница, повдигна я като дете да се изправи на крака и каза с твърд глас, макар че внимателният наблюдател би забелязал, че сега този глас звучеше по-меко от обикновено:

— Истър, сторихме всичко, което е по силите на баща и майка. Отгледахме син, направихме го такъв, какъвто рядко би се срещнал по границите на Америка, и го спуснахме в гроба. Сега да си вървим по пътя.

Жената вдигна бавно очи от прясната пръст, сложи ръце на раменете на съпруга си и се взря с тревога в очите му.

— Ишмаел! Ишмаел! — каза тя. — Ти се раздели с момчето в гнева си!

— Нека Господ прости греховете му тъй великодушно, както аз прощавах простъпките му! — отвърна спокойно скватерът. — Жено, върни се на скалата и прочети нещо от Библията си: някоя и друга глава от тая книга винаги ти принася полза. Ти, Истър, поне знаеш да четеш — щастие, на което аз не мога да се радвам.

— Да, да — промърмори жената, отстъпвайки пред силата му и позволявайки му да я отведе от това място, макар че сърцето й не даваше. — Да, зная да чета. И как ли пък използвам това умение? Ала той, Ишмаел, няма да отговаря за такъв грях — за пропилени знания. Поне това му спестихме! От милосърдие ли или от жестокост — не зная.

Мъжът й не отговори, а продължи неотклонно да я води към временното им убежище. Когато стигнаха хребета на последното възвишение, откъдето още можеше да се види лобното място на Ейза, всички се обърнаха като по общо съгласие да хвърлят прощален поглед на гроба. Самата могилка вече не се виждаше, ала се отличаваше със зловещ знак — ятото кресливи птици, което кръжеше над нея. От противоположната страна на хоризонта се очертаваше нисък синкав хълм, който напомняше на Естър за оставените там малки деца и я зовеше към себе си, след като с мъка се бе откъснала от последното убежище на най-големия си син.

Природата заговори в сърцето на майката при тази гледка; и най-после тя се отказа от правата на мъртвия, за да се погрижи за по-належащите нужди на живите.

Гореописаните събития раздухаха искра в коравите сърца на тия хора, загрубели от несгодите на скитническия живот, и от тази искра се разпали гаснещата жар на семейната любов. Синовете бяха съединени с родителите само от нездравите връзки на навика и Ишмаел съзираше в бъдеще опасност, че роякът синове ще напусне родния кошер и ще остави бащата да се блъска сам с тая невръстна и безпомощна челяд, без поддръжката на тия, които вече бе отхранил като зрели мъже. Духът на неподчинение, зародил се първоначално у злополучния Ейза, бе обзел и по-младите му братя и скватерът с натежало сърце си спомни за времето, когато в разцвета на силите и волната младост, отхвърляйки хомота на покорно добиче, бе напуснал престарелите си и немощни родители, за да навлезе в живота свободен и без окови. Ала поне засега опасността бе поотминала и бащината му власт, ако и да не се възстанови с всичката си предишна сила, получи отново признание и можеше да запази влиянието си още известно време.

Но макар че последното събитие бе подействало на синовете му, във флегматичните им умове се зароди и страшно съмнение в това, как големият им брат бе намерил смъртта си. Смътни, неопределени картини възникваха в мозъка на двама-трима от най-големите братя, които си представяха бащата готов да последва примера на Аврам — само че не можеше да оправдае гнусното си дело с повеля на Всевишния, която бе направлявала светия човек. Но тези картини бяха тъй мимолетни и мъгляви, че не оставяха забележима следа; и въобще случилото се, както вече казахме, не отслаби, а, напротив — заздрави бащината власт на Ишмаел.

В такова душевно състояние групата продължи пътя си към мястото, откъдето тази сутрин бе потеглила, за да започне дирене, увенчано с такъв печален резултат.

Дългият и безплоден поход, който бяха предприели под водачеството на Ейбирам, намирането на трупа и неговото погребване бяха отнели толкова много време, че когато поеха обратно по широката пуста равнина, която лежеше между гроба на Ейза и скалата, слънцето вече клонеше към залез. С приближаването им възвишението се издигаше все повече, като кула, която излиза от дъното на океана, а когато стигнаха на една миля от него, започнаха да се очертават смътно и най-малките предмети на върха.

— Тъжна ще бъде срещата за момичетата! — рече Ишмаел, който из целия път от време на време казваше по нещо, което според него щеше да утеши наранената душа на другарката му. — Малките много обичаха Ейза, а той рядко пропускаше на връщане от лов да не донесе нещо, което им се нрави.

— Да, вярно, вярно — промърмори Естър. — Момчето беше гордост на семейството. Другите ми деца са нищо в сравнение с него!

— Не говори така, мила ми жено — възрази бащата, като погледна не без известна гордост върволицата юначаги, които крачеха малко по-назад. — Не говори така, моя стара Истър: малко бащи и майки могат с такова право да се хвалят с децата си.

— Да бъдат благодарни за тях, благодарни! — прошепна смирено жената. — Не да се хвалят, Ишмаел, а да бъдат благодарни за тях!

— Тогава нека бъде „благодарни“, щом тази дума ти харесва повече, мила моя… Но какво става с Нели и с малките? Това момиче е забравило какво му заръчах и не само е позволило на децата да заспят, но и, обзалагам се, сигурно в тоя момент сънува полята на Тенеси. Твоята племенница май мисли най-вече за селищата.

— Да, мястото й не е при нас; така мислех и аз и го казвах, когато я приютих, след като смъртта й отне всички други близки. Смъртта, Ишмаел, носи нещастие на семействата! Ейза имаше слабост към това момиче и ако нещата се бяха развили другояче, можеха някой ден да заемат местата ни.

— Не, не я бива за жена на пограничен жител, ако така гледа къщата, докато мъжът е на лов. Абнър, гръмни с пушката, да разберат, че се връщаме. Боя се, че Нели и малките са заспали.

Младият човек се подчини с усърдие, което показваше колко би се радвал да види изящната, пъргава фигура на Елен, която оживяваше назъбения връх на скалата. Но изстрелът не бе последван нито от сигнал, нито от какъвто и да било друг отговор. За миг всички замряха в очакване да видят какво ще стане, после една и съща мисъл ги подтикна едновременно да стрелят с пушките си, които изтрещяха толкова силно, че не можеха да не бъдат чути от такова малко разстояние.

— Аха, най-после излизат! — извика Ейбирам, който обикновено бързаше пръв да отбележи всяко обстоятелство, което можеше да ги избави от неприятни опасения.

— Това е фуста, която се развява на въжето — каза Естър. — Аз сама я окачих там.

— Права си. Но ето че сега излиза и Нели. Тая госпожица се е излежавала в палатката!

— Не, не е така — рече Ишмаел, чиито черти, обикновено неподвижни, започваха да изразяват тревога. — Това е платнището на палатката, което се развява от вятъра. Тия глупави деца са измъкнали колчетата и ако не ги забием отново, палатката ще се събори!

Но едва произнесе тези думи и силен вятър профуча край тях, вдигайки по пътя си вихрушки от прах; после, сякаш направляван от умела ръка, се откъсна от земята и се вдигна право към точката, в която бяха приковани очите на всички. Разхлабеното платнище се залюшка под натиска му, но пак се усмири и за момент остана неподвижно. После облак листа се завъртя игриво над същото място, след това се устреми надолу с бързината на връхлитащ ястреб и се понесе далеч из прерията на дълги прави редици, като ято лястовички които се реят на неподвижните си криле. А след малко ги последва и снежнобялата палатка, която обаче скоро падна зад скалата, оставяйки върха й така гол, както беше се извисявал по-рано сред пълното усамотение на пустинята.

— Убийците са били и тук! — простена Естър. — Дечицата ми! Моите дечица!

За миг дори Ишмаел трепна под тежестта на такъв неочакван удар. Но отърсвайки се като събуден лъв, той се втурна напред, разблъска като перца преградите и загражденията по пътя си и полетя нагоре по стръмнината с устременост, която показваше колко страшен може да стане муден по природа човек, когато съвсем се пробуди.