Прерията

ГЛАВА XXXIII

Вождът на пеоните стигна до селото си, необезпокояван от никого. Той си бе отмъстил бързо и напълно. Из ловните полета, които неизбежно трябваше да пресече, сиуксите не бяха оставили нито един разузнавач, тъй че Мидълтън и приятелите му извършиха този преход спокойно, все едно, че пътуваха някъде през централните щати. Движеха се с чести почивки, съобразявайки се със силите на жените. Изобщо след своето тържество победителите като че ли бяха загубили всякаква следа на жестокост и изглеждаха готови да уважат и най-дребното желание на тия завоеватели, които всеки ден потъпкваха правата им и превръщаха червенокожите от независим и горд народ в бегълци и скитници.

Мястото не ни позволява да описваме подробно триумфалното завръщане на героите. Радостта на племето беше още по-голяма след отчаянието, в което бе изпаднало преди това. Майките възпяваха доблестната смърт на синовете си; жените възхваляваха юначеството на мъжете си, сочейки техните рани; а девойките пееха победни песни в чест на младите храбреци. Скалповете на сразените врагове бяха изложени на показ, както в по-цивилизованите страни излагат знамената, взети като трофеи. Старците разказваха за делата на някогашни герои и изтъкваха, че славата на тази победа засенчва всичко предишно; а Твърдото сърце, от юношески години до тоя ден прочут със своите подвизи, бе многократно провъзгласяван единодушно за най-достоен вожд и най-голям храбрец, с когото Уаконда е дарявал някога своите най-любими чеда — вълците-пеони.

Мидълтън, макар и да чувстваше, че възвърнатото му съкровище е тук в сравнителна безопасност, все пак се зарадва, когато влезе в селото с дивата свита на вожда и видя сред тълпата своите верни юнаци-артилеристи, които го посрещнаха с гръмко „ура“. Присъствието на този въоръжен отряд, макар и толкова малоброен, премахна и последната сянка на безпокойство в душата му: така той не зависеше от никого, придобиваше достойнство и тежест в очите на новите си приятели и можеше по-лесно да преодолее трудностите на пътуването през обширната област, която все още се простираше между селото на пеоните и най-близкия форт на неговите сънародници. На Инес и Елен бе предоставена специална палатка и дори Пол, като видя, че пред входа й крачи въоръжен часовой в американска униформа, се зарадва, че може да се пошляе спокойно между колибите на червенокожите, в които надничаше безцеремонно, разглеждаше покъщнината и подхвърляше непринудено ту шеги, ту сериозни забележки за това-онова или се мъчеше по своему да втълпи на изумените стопанки, че домът на белите е по-добре подреден.

Такова натрапчиво бъркане в чужди работи никак не беше присъщо на индианците. Деликатността и сдържаността на Твърдото сърце се предадоха и на неговите съплеменници. Те оказаха на чуждоземците всичкото внимание, което можеха да им подскажат техните прости обноски и ограничени потребности, но след това никой не си позволи даже да се приближи до колибите, отредени за гостите. Оставиха ги да си почиват според своите навици и наклонности. Ала песните и веселието на племето продължиха до късна нощ; дълго се чуваше как един или друг воин разказваше от покрива на колибата си за подвизите на своя народ и прославените си победи.

Въпреки безсънната нощ още от изгрев слънце всичко живо излезе навън. Възторгът, който тъй дълго бе озарявал всяко лице, сега се смени с чувство, по-подходящо за случая. Всички знаеха, че бледоликите, завързали дружба с техния вожд, се готвят да напуснат окончателно племето. Докато чакаха пристигането на Мидълтън, войниците му се бяха спазарили с един неуспял търговец да използуват лодката му, която стоеше до брега, готова да поеме товара си, и сега не оставаше нищо друго, освен да тръгнат на дълъг път.

Мидълтън чакаше тоя момент не без известна тревога. Възхищението, с което Твърдото сърце гледаше Инес, не беше убягнало от ревнивите му очи, както по-рано не бе пропуснал да забележи похотливите помисли на Матори. Той знаеше колко майсторски умее индианецът да прикрива намеренията си и смяташе, че ще бъде престъпна небрежност от негова страна да не се подготви за най-лошото. Ето защо даде тайни разпореждания на хората си, които, давайки си вид, че се готвят за военен парад, за да ознаменуват своето заминаване, всъщност вземаха мерки за отбрана.

Обаче младият капитан почувства угризение на съвестта, когато видя, че цялото племе е излязло да изпроводи неговия отряд до брега на реката без оръжие в ръце и с печални лица. Пеоните наобиколиха чуждоземците и техния военачалник като мирни наблюдатели, които следяха с жив интерес това, което ставаше. Когато се разбра, че Твърдото сърце възнамерява да говори, всички замряха, готови да слушат, а траперът пое длъжността на преводач. Тогава младият вожд се обърна към своя народ с обичайния образен език на индианците.

Най-напред спомена за древността и за славата на народа си. Говореше за успехите им на лов и по пътеката на войната, как винаги се славели със своето умение да защитят правата си и да накажат враговете си. След като каза достатъчно, за да изрази почитта си към величието на вълците-пеони и да поласкае самолюбието на слушателите, той внезапно премина на друга тема — за народа, към който принадлежат чуждоземците. Сравни безчетното им множество с ятата прелетни птици през сезона на цъфтежа и по времето на листопада. С деликатност, присъща единствено на воина-индианец, той избегна да споменава пряко за алчността, проявявана от много бледолики в търговски сделки с червенокожите. Но съзнавайки, че недоверието е силно вкоренено у неговото племе, младият вожд се стараеше да смекчи справедливото им негодувание с косвени извинения и оправдания. Напомни на слушателите, че и самите вълци-пеони са били принуждавани да прогонват от селищата си много свои недостойни съплеменници. Уаконда понякога отвръща лице от червенокожия. Несъмнено и Великият дух на — бледоликите често гледа навъсено своите чеда. Този, който се остави в ръцете на Твореца на злото, не може да бъде нито храбър, нито добродетелен, какъвто и да е цветът на кожата му. Той подкани младите си хора да погледнат ръцете на Големите ножове. Те не са празни като ръцете на гладни просяци. Но и не са пълни с имане, като у подлите търговци. И те са воини като тях и носят оръжие, с което умело си служат — затова заслужават да бъдат наречени братя.

След това Твърдото сърце заговори за главатаря на чуждоземните. Той е син на техния велик бял баща. Не е дошъл в прериите да прогонва бизоните от пасищата или да отнема дивеча на индианците. Лоши хора отвлекли една от жените му; несъмнено тя е най-послушната, най-кротката, най-красивата от тях. Нека си отворят очите и ще видят, че думите му са самата истина. Сега, когато белият вожд е намерил жена си, той се готви да се върне с мир при своя народ. Ще разкаже на съплеменниците си, че пеоните са справедливи и между двата народа ще се проточи наниз от вампуми80. Нека цялото племе пожелае на чуждоземните да се завърнат благополучно в градовете си. Воините-пеони умеят не само да посрещнат достойно враговете си, но и да разчистват пътеката на приятелите си от трънак.

Сърцето на Мидълтън заби силно, когато младият вожд81 спомена за чара на Инес, и погледът му пробяга бързо по малката редица артилеристи, но от този момент нататък индианецът като че ли съвсем забрави за прелестната испанка, сякаш никога в живота си не бе я виждал. Дори и да имаше някакво чувство към нея, той съумя да го прикрие под студената маска на индианското безразличие. Младият пеони стисна ръка на всеки от войниците, като не пропусна и най-незначителния от тях, но хладният му и съсредоточен поглед нито за миг не се обърна към Инес или Елен. Вярно, той се бе погрижил за удобствата им със старателност и прилежност, които поучудиха младите му воини, ала с нищо друго не оскърби мъжкото им достойнство, което не допускаше каквото и да било внимание към слабия пол.

Всички започнаха да се сбогуват тържествено. Всеки пеони се стараеше да не пропусне да окаже внимание на нито един от войниците-чуждоземци и естествено тази церемония отне доста време. Единственото изключение, и то непълно, бе допуснато спрямо доктор Бациус. Наистина мнозина от гладите индианци не бързаха да обсипват с любезности човек с такава съмнителна професия, но достойният естественик все пак намери известна утеха в по-мъдрата учтивост на старците, които смятаха, че макар на война да няма особена полза от „великия магьосник“ на Големите ножове, в мирно време обаче може да върши добра работа.

Когато целият отред на Мидълтън се настани в лодката, траперът вдигна малкия вързоп, който през цялото време на церемонията бе лежал в краката му, подсвирна на Хектор да дойде при него и последен зае мястото си. Артилеристите извикаха обичайното „ура“, племето отвърна със своя възглас, лодката бе тласната в средата на реката и се понесе леко по течението.

Раздялата бе последвана от продължително и дълбоко, ако не и тъжно мълчание. Пръв го наруши траперът, в чийто мрачен и печален поглед се четеше може би най-силна скръб.

— Те са юначно и честно племе — рече той. — Мога смело да кажа това и според мен ги превъзхожда само оня могъщ някога, но сега пръснат по земята народ — делауерите от планините. Ех, капитане, да беше видял като мен толкова хубаво и лошо от тия червенокожи племена, щеше да знаеш колко струва един храбър и простодушен воин. Зная, срещат се хора, които и мислят, и казват, че индианецът не стои по-горе от зверовете из тия голи равнини. Ала трябва сам да бъдеш честен, за да съдиш за честността на другите. Няма съмнение, да, няма съмнение, червенокожите знаят какви са враговете им и не се престарават да проявяват хъм тях особено доверие или любов.

— Такъв е човекът — отвърна капитанът. — И тези хора навярно не са лишени от нито едно природно качество, присъщо на човешкия род.

— Вярно, вярно. Имат почти всичко, с което може да ги надари природата. Но оня, който е видял само един индианец или само едно племе, познава толкова малко нрава на червенокожия, колкото би познавал цвета на птичите пера, ако е виждал само врана. А сега, приятелю кормчия, насочи лодката към оная пясъчна ивица, тази услуга няма да ти струва много труд.

— Защо? — запита Мидълтън. — Сега ние се движим по средата на реката, където течението е най-бързо, а ако се приближим до брега, ще загубим скорост.

— Няма да се забавим много — възрази старецът и сам се запретна да свърши това, което искаше. Гребците, които бяха забелязали какво влияние имаше траперът върху началника им, не се възпротивиха на желанието му и преди някой да успее да възрази, носът на лодката докосна пясъчната ивица.

— Капитане — продължи траперът, развързвайки внимателно торбичката си, и като че ли дори му правеше удоволствие да пипа бавно, — искам да ти предложа една малка сделка. Може би не много изгодна, ала все пак това е най-доброто, което може да предложи на раздяла човек, чиято ръка е загубила сръчността си в стрелба, та е станал само жалък трапер.

— На раздяла! — повториха устата на всички, които доскоро бяха делили опасностите с него и бяха се възползвали от добрината му.

— Какви, ги разправяш, стари траперю! Да не искаш да вървиш пеш до селищата, когато имаме лодка, която ще измине тоя път двойно по-бързо, отколкото би го пробягало магарето, което докторът даде на пеоните?

— До селищата ли? Аз, момче, отдавна съм се простил с градовете и селата, където умеят само да рушат и злочинстват. Живея тук, в край без гори, защото така го е създал Господ, и затова съвестта ми е чиста. Но никой няма да ме види да се завра по своя воля там, където ще затъна в порочност.

— Не предполагах, че ще се разделим — отвърна Мидълтън, търсейки утешение в лицата на приятелите си, но те също бяха натъжени. — Напротив, надявах се, дори бях уверен, че ще дойдеш с нас на юг, където, давам ти честната си дума, ще имаш всичко, за да живееш приятно и спокойно.

— Да, момче, да. Ще се постараеш… Но напразни са усилията на човека, когато му се изпречи Дяволът. Ех, да зависеше всичко от любезни предложения и добри желания, отдавна да бях конгресмен или пък губернатор. Твоят дядо също беше готов да направи много за мене, а и в планините Отсего, предполагам, още са живи тия, които с радост биха ми предоставили за жилище цял палат. Ала защо ти са богатства без радост? Сега май имам още малко да живея, та си мисля: не е голям грях, ако човек, който е вършил честни дела толкова зими и лета, желае да прекара на спокойствие малкото часове, които му остават. Ако пък според теб върша грях, като съм стигнал дотук и искам сега да ви напусна, ще ти обясня причината за това, капитане, без да се стеснявам и без да крия нищо. Макар и да съм живял толкова дълго сред пустините, трябва да кажа, че и по кожа, и по чувства съм си останал бял човек. Тъй че щеше да бъде неприлично тия вълци-пеони да видят слабостта, на един стар воин, ако наистина покажех слабост, като се разделя завинаги с тия, които с право обичам, макар и да не съм се привързал към тях дотолкова, та да желая да ги последвам до селищата.

— Слушай, стари, траперю — каза Пол, като се прокашля с все сила, сякаш искаше да даде на гласа си свободен отдушник, — щом като подхвърляш дума за търговска сделка, аз също имам на ум нещо подобно и то е, ни повече, ни по-малко, следното: предлагам ти от своя страна половината от скромното си жилище, дори нека бъде по-голямата половина; освен това — най-сладкия и най-чистия мед, който може да се получи от дива акация; винаги ядене до насита — сегиз-тогиз по къс еленско, а понякога и биволска гърбица, след като вече зная колко ценно е това животно — пък и гозбата ще бъде хубава и вкусна, тъй като ще я сготвя изкусна готвачка като Елен Уейд, която скоро ще се нарича Нели… няма да кажа чия. А колкото до общите грижи, те ще бъдат такива, каквито може да предложи един честен човек на най-добрия си приятел, или, да речем, син на баща. В замяна на това от време на време ти ще ни разказваш за младостта си, при нужда ще ни даваш полезни съвети — по мъничко от всичко, и ще отделяш колкото ти е възможно от свободните си минути, за да ни правиш приятна компания.

— Хубаво говориш… хубаво говориш, момко — отвърна старецът, попипвайки торбичката си. — Предложението ти е чистосърдечно и не мисли, че ще го отхвърля от неблагодарност… само че това е невъзможно; не, никога не може да стане.

— Уважаеми венаторе — обади се доктор Бациус, — всеки има задължения към обществото и към цялото човечество. Време е да се върнеш при сънародниците си, за да им предадеш известна част от твоя запас от познания, които несъмнено си натрупал от опит, след като си живял толкова дълго по диви места, защото тези познания, макар и изопачени от превзети съждения, ще се окажат полезно наследство за ония, с които, както сам казваш, скоро ще трябва да се разделиш завинаги.

— Приятелю — възрази траперът, гледайки доктора непоколебимо в лицето, — както не може да се съди по навиците на лоса за нрава на гърмящата змия, така е трудно и да се прецени доколко полезен е един човек, като се превъзнасят делата на друг. Ти, както всеки, предполагам, си имаш свои способности, на които не желая да преча. Но Господ ме е предопределил да върша работа, а не да приказвам, затуй, мисля, няма да те обидя, ако си запуша ушите за твоята покана.

— Достатъчно — намеси се Мидълтън. — Много съм слушал за тоя необикновен човек, а и много съм видял сам, затова зная, че никакви обещания няма да променят решението му. Първо нека чуем какво искаш ти, приятелю, а после ще видим какво може да се направи за теб.

— Дребна работа, капитане — отвърна старецът, успял най-после да развърже торбичката си. — Дреболия в сравнение с това, което съм предлагал едно време за размяна, ала най-хубавото, което имам, затова не е за пренебрегване. Ето ви тук четири боброви кожи, с които се сдобих около един месец преди да се срещнем, а тук пък кожа на енот, не особено ценна наистина, но може да послужи за изравняване на сметката.

— И какво мислиш да правиш с тях?

— Предлагам ги за законна размяна. Ония негодници сиуксите — да ми прости Господ, че погрешно ги взех за конзи — откраднаха най-хубавите ми капани и ме принудиха да разчитам единствено на саморъчно направени клопки, а това ми вещае трудна зима, ако доживея дотогава. Ето защо искам да вземете тия кожи и да ги предложите на някои от траперите, които непременно ще срещнете по долното течение на реката, в замяна на няколко капана, които изпратете на мое име в селото на пеоните. Погрижете се само на тях да бъде нарисуван моят знак — буквата „Н“, а до нея — ухо на хрътка и спусък на пушка. Тогава нито един индианец няма да оспори правото ми върху тия капани. За всичкия този труд мога да ви предложа благодарността си и почти нищо повече, освен ако моят приятел пчеларят не се съгласи да приеме кожата на енота и да се заеме изцяло с тая работа.

— Ако я приема, Бог да ме…

Ръката на Елен запуши устата на Пол и го накара да преглътне края на фразата си, което той направи с такова вълнение, че едва не се задуши.

— Добре, добре — отвърна кротко старецът. — Само че не виждам нищо обидно в това предложение. Зная, че кожата на енота не струва кой знае колко, ала и работата, в замяна на която я давам, не е толкова тежка.

— Ти не разбра добре нашия приятел — прекъсна го Мидълтън, като забеляза, че пчеларят се озърта на всички страни, но не и накъдето трябва, и че е абсолютно неспособен да се оправдае сам. — Той съвсем не искаше да каже, че отхвърля поръчението, а само се отказва от всякакво възнаграждение. Но тук са излишни повече приказки. Аз съм задължен да се погрижа да се разплатим както подобава и всички твои нужди да бъдат задоволени.

— Какво? — запита старецът, взирайки се с недоумение в лицето на капитана, сякаш чакаше разяснение.

— Всичко ще бъде както искаш. Сложи кожите си при моя багаж. Смятам, че ще се спазарим.

— Благодаря ти, капитане, благодаря ти. Дядо ти беше щедър и великодушен човек. Всъщност толкова щедър, че справедливият народ — делауерите — го наричаха „Отворената ръка“. Жалко, че сега не съм като едно време, иначе щях да изпратя на жена ти няколко най-пухкави кожи от бялка за палто или пелерина — просто да ти покажа, че умея да се отплащам за любезността. Но не очаквай такова нещо от мен, защото съм много стар и не мога вече да давам такива обещания? Всичко ще бъде както реши Господ. Нищо повече не мога да ти предложа, защото, макар и да съм живял из пущинаците, зная колко взискателен е джентълменът.

— Слушай, стари траперю — извика пчеларят, като плесна с ръка протегнатата отворена длан на стареца тъй силно, че тя изплющя почти като изстрел на пушка, — искам да ти кажа само две неща: първо, че капитанът ти разясни мисълта ми по-добре от самия мен; и, второ, ако ти трябва кожа за собствени нужди или за изпращане на някого, аз имам една, която е на твое разположение: кожата на някой си Пол Ховър!

Старецът му отвърна със здраво ръкостискане и така се заля от особения си беззвучен смях, че зина с цяла уста.

— А можеше ли да стискаш толкова силно, момче, когато тетонските скуоу те бяха наобиколили с ножове в ръка? Ех, млад и силен си ти и ще бъдеш щастлив, ако не се отклониш от правия път. — Загрубялото му лице изведнъж стана строго и замислено. — Ела насам, момко — добави той, дърпайки пчеларя за копчето към брега. И когато се поотдалечиха, заговори му с наставнически и доверителен тон:

— Доста поприказвахме колко приятно и благородно е да се живее в горите и по границите. Не искам да кажа, че всичко, което чу от мен, е лъжа, но различните хора различно схващат нещата. Ти вземаш добра и хубава девойка и сега, когато подреждаш живота си, трябва да мислиш не само за себе си, но и за нея. Теб не те влече много към селищата, но според простата ми глава момичето, трябва да цъфти под слънцето на изсечена поляна, а не под ветровете на прерията. Затова забрави всичко, което си чул от мен, макар и да е право, и насочи мисълта си към живота във вътрешните области на страната.

Пол можа да отговори само с ръкостискане, от което на повечето хора биха потекли сълзи от очите, но здравата ръка на трапера издържа, а той само се разсмя и закима, сякаш приемаше това ръкостискане като обещание, че пчеларят ще помни съвета му. После старецът обърна гръб на своя грубоват, но добросърдечен другар и като повика Хектор от лодката, засуети се, мъчейки се да каже още нещо.

— Капитане — подзе той най-после, — зная, че когато бедняк отвори дума за заем, трябва да говори много предпазливо, както е прието в обществото, а когато стар човек отвори дума за живота, говори за това, което може би никога вече няма да види. И все пак искам да те помоля за нещо, не толкова за себе си, колкото за друго същество. Моят Хектор е добър и верен пес и отдавна е надживял годините, които са му отредени като куче; и на него, като на господаря му, вече не му е до лов, а търси почивка. Но и тази твар има чувства като хората. Напоследък той общува със свой роднина и много се привърза към него, затова, трябва да призная, ще ми бъде много мъчно да ги разделя толкова скоро. Кажи колко искаш за хрътката си и ще се постарая да ти се разплатя за нея напролет, особено ако успея да се сдобия с ония капани; или пък ако ти е жал да се разделиш завинаги е това животинче, ще те помоля да ми го оставиш поне за тая зима. Мисля, няма да сбъркам, ако кажа, че кучето ми няма да доживее до пролетта — добре зная аз тия неща, защото неведнъж през живота ми се е случвало да виждам смъртта на приятел — бил той куче или червенокож, макар че Господ още не е сметнал за нужно да нареди на ангелите си да ме повикат.

— Вземи го, вземи го — извика Мидълтън, — вземи всичко, каквото пожелаеш!

Старецът подсвирна на палето да дойде при него на брега и после пристъпи към последното сбогуване. И двете страни не говориха много. Траперът стисна тържествено ръката на всеки поотделно и промърмори по някоя приятелска и блага дума. Мидълтън бе съвсем онемял и си даваше вид, че се занимава с багажа. Пол свирукаше с все сила, и дори за Овид раздялата беше тежка и трябваше да прикрива мъката си с привиден философски стоицизъм. Когато обиколи всички поред, старецът сам блъсна лодката във водата и пожела на приятелите си бързо и щастливо плаване. Никой не пророни дума, никой не размаха весло, докато пътешествениците не отминаха една височинка край брега, която скри трапера от очите им. Видяха го за последен път застанал на пясъчната ивица, облегнат на пушката си, Хектор лежеше в нозете му, а паленцето, младо и силно, подскачаше весело по пясъка.