Прерията

ГЛАВА XIX

Събитията, описани в края на предишната глава, се развиха тъй бързо, че старецът, макар и да забеляза всяка подробност, не успя да сподели с никого догадките си за поведението на непознатия. Но щом младият пеони изчезна, траперът се приближи полека до гъсталака, откъдето индианецът току-що бе побягнал.

— Във въздуха се носят миризми и звуци — промърмори той, като клатеше глава, — ала само моите стари уши и старият ми нос не са способни да ги доловят и разпознаят.

— Нищо не се вижда — извика Мидълтън, който вървеше до него. — Зрението и слухът ми са отлични, но смея да те уверя, че нищо не виждам и не чувам.

— Значи, очите ти са добри! И не си глух! — отвърна старецът с малко презрителен тон. — Не, момко, не! Може да са добри да виждат от единия край на църквата какво става на другия или да чуват камбанния звън, ала докато не прекараш в прерията поне една година, ще вземаш пуйката за бивол и кой знае колко пъти ще помислиш мученето на бик за гръм божи! В тези голи равнини природата мами окото: въздухът рисува изображения на вода и тогава е трудно да кажеш прерия ли е или море. Но ето ти там знак, който всеки ловец разбира!

Траперът посочи ято лешояди, което се носеше недалеч над равнината, и то явно в посоката, накъдето тъй внимателно бе гледал младият пеони. Отначало Мидълтън не виждаше нищо освен петънца по-тъмните облаци, но петънцата се приближаваха бързо и скоро започнаха да се различават първо общите очертания на птиците, а после и размахът на тежките им криле.

— Слушай — каза траперът, след като най-после Мидълтън забеляза движещата се върволица лешояди — и ще чуеш биволите или бизоните — твоят учен доктор смята, че трябва да се наричат така, макар че тукашните ловци им казват „биволи“. Според мен — добави той, като смигна на младия офицер ловецът по-добре може да съди за животното и за правилното му име, отколкото човек, който само се рови в книгите, вместо да броди по земята и да се запознава с нравите на нейните обитатели.

— Ако става дума за навиците на животните, готов съм да се съглася с теб! — възкликна естественикът, който рядко пропускаше възможност да поведе дискусия по някой спорен въпрос на любимата си наука. — Но, разбира се, само ако правилно си служим с определенията и наблюдаваме животните с очите на учен.

— По-право с очите на къртица! Като че ли простото човешко око не е достатъчно и трябва някакво особено око, за да се дават имена! А кой е назовал божите твари? Можеш ли да ми кажеш това е твоите книжлета и с школската си премъдрост? Не беше ли човекът пръв в райската градина и не е ли естествено децата му да са наследили неговите дарби?

— Така, разбира се, описва Библията това събитие — каза докторът, — макар че ти тълкуваш твърде буквално прочетеното от нея!

— Прочетеното ли? Ех, ако мислиш, че съм си губил времето на училище, за да добия знания, ти ми нанасяш несправедлива обида, каквато никой смъртен не би нанесъл на друг. Ако някога съм обичал да чета, то е било, за да зная по-добре писаното в поменатата книга, защото тя е книга, в която всеки ред говори според човешките чувства и разума.

— Значи, наистина вярваш — каза докторът, малко раздразнен от догматизма на упорития ои противник, а тайно може би прекалено уверен в превъзходството на своите знания, по-дълбоки, но едва ли толкова полезни, — значи, наистина вярваш, че всички тези животни са били буквално събрани в една градина, така че първият човек да ги впише в своя класификатор?

— А защо да не вярвам? Разбирам мисълта ти; не е нужно да живееш в градовете, за да разбереш всички дяволски хитрости, които е способен да измисли човек в своята самонадеяност, за да руши собственото си щастие. Но какво следва от твоите разсъждения? Само едно: че Всевишният е създал тази градина не по образец на жалките градини на нашето време. И не показва ли това, че цивилизацията, е която се перчи светът, е празна лъжа? Не, не, градината господня винаги е била гората, в която растат плодове и пеят птици по мъдрата му воля. А сега, лейди, ще разберете защо се въртят тия лешояди! Ето че идват и самите биволи — превъзходно стадо! Заклевам се, че някъде наблизо в долчинката се крият другарите на нашия пеони; а тъй като той препусна подире им, скоро ще видите славен лов. Затова скватерът и синовете му не ще посмеят да се покажат и ние няма от какво да се страхуваме. Пеони не е злонамерен.

Сега всички бяха вперили очи в поразителната картина, която се разкри пред тях. Дори плахата Инес притича до Мидълтън да погледа, а Пол повика Елен да прекъсне кулинарните си занимания, за да се полюбува на живописната сцена.

Докато ставаха тези интересни събития, които се считаме задължени да опишем, прерията лежеше във величествен и пълен покой. Наистина небето беше почерняло от прелетни птици, но освен двете кучета и магарето на доктора нито едно четириного не оживяваше безкрайния простор на равнината под тях. Но изведнъж далечният й край започна да се изпълва с животни и мигновено, сякаш магически, всичко наоколо се промени.

Първо се показаха няколко огромни бизона-самци, които се носеха по най-далечното възвишение; след тях се точеха дълги върволици от единични животни, а подире им се влачеше тъмна маса от тела, под чиито тъмнокафяви космати кожи изчезна жълтеникавата трева на прерията. Колкото повече се приближаваше стадото, толкова по-широко и по-гъсто ставаше и най-после заприлича на безчислените птичи ята, които изскачат като от бездна едно след друго иззад хоризонта, дскато залеят цялото небе, и сякаш нямат брой, като листата в горите, над които размахват криле в неспирния си полет. Някъде от средата на тази тъмна маса от време на време се издигаше стълбовидно облак прах: някой бизон, по-яростен от другите, браздеше равнината с рогата си; понякога вятърът донасяше глух проточен рев, като че хиляди гърла изказваха жалбите си в нестроен хор.

Всички мълчаха, любувайки се замислено на дивата и величава картина. Най-после тишината бе нарушена от трапера, който, отдавна привикнал на подобни, зрелища, по-трудно се поддаваше на тяхното въздействие, или по-право картината подейства и на него, но не така силно и завладяващо, както на тия, за които тя беше нещо ново.

— Гледайте, десет хиляди бика тичат в едно стадо, без пастир и без стопанин освен тоя, който ги е създал и им е предоставил за пасбище тези просторни равнини. Да, ето къде човек може да види доказателство за своята суетност и безумие! Нима най-гордият губернатор в Щатите би могъл да излезе на полята си и да повали такъв благороден бик, какъвто природата предлага тук на най-скромния ловец? А когато му поднесат филе или бифтек, нима може да яде с такъв апетит, както тоя, който е подсладил обеда си с полезен труд и го е придобил според закона на природата, като честно е надвил твар, която Господ е поставил на пътя му?

— Ако на блюдото в прерията дими биволски гръб, ще отговоря: „Разбира се, че не може!“ — прекъсна го пчеларят, като се облизваше.

— Да, момче, ти го опита и можеш да съдиш прав ли съм, или не!… Но стадото тръгва насам, време е да се приготвим за среща. Ако се скрием, тия рогати добичета ще профучат оттук и ще ни стъпчат с копитата си като жалки червеи, затова просто ще отведем настрана по-слабите, а сами, както подобава на мъже и ловци, ще заемем удобна позиция.

Тъй като имаше малко време за необходимата подготовка, цялата група се запретна здраво за работа. Скриха Инес и Елен в самия край на горичката, колкото се може най-далеч от пътя на приближаващото стадо. Азинус поради нервността си бе поставен в средата; след това старецът и тримата му другари се разделиха и застанаха така, че най-сигурно да сплашат челната колона на препускащите животни и да я отклонят настрана, ако се приближи много до мястото, където стояха. Първите петдесет-сто бика, коите водеха останалите, настъпваха не по права линия, а зигзаговидно, тъй че няколко минути не бе ясно какъв път ще изберат. Но ето че иззад облака прах, който се издигаше в средата, се раздаде страшен рев — рев на болка; тутакси му отговориха със зловещия си крясък хищните птици, които се виеха настървено над самото стадо, и водачите се понесоха още по-бързо, като че изведнъж бяха отхвърлили всякакви колебания. Изплашеното стадо сякаш се зарадва на това подобие на гора и се втурна право към малкия гъсталак, тъй често споменаван тук.

Опасността сега изглеждаше така неминуема, че би поставила на изпитание и най-здравите нерви. Тъмната, подвижна маса се носеше напред във вид на дъга и свирепите погледи, които просветваха през буйните гриви, прихлупили главите на животните, бяха устремени с бясна тревога в храсталака. Всеки бизон като че се мъчеше да изпревари съседа си, за да стигне по-скоро това въжделено убежище и тъй като зад предните редици напираха хиляди обезумели животни, всеки миг водачите на стадото можеха да връхлетят сляпо върху хората в храстите, които в такъв случай бяха обречени на сигурна смърт. Всеки от нашите смелчаци разбираше опасността и се отнасяше към нея според личния си нрав и положението си.

Мидълтън се колебаеше. От време на време понечваше да се втурне през храстите и да грабне Инес, за да се опитат да се спасят с бягство. Но съобразявайки моментално, че бясно препускащите изплашени бизони непременно ще го настигнат, потърси опипом оръжието си, решил да се бори с безчисленото стадо. Доктор Бациус беше толква объркан, че изпадна в пълна халюцинация. Тъмните тела на бизоните загубиха ясните си очертания и му се привидя някакво диво сборище от всички животни на тоя свят, втурнали се вкупом към него, сякаш да му отмъстят за всевъзможните обиди, които в течение на целия си живот, изпълнен с неуморен труд в полза на естествознанието, бе нанасял на един или друг вид. Цялото му тяло бе вцепенено като от някакъв зъл дух. Неспособен нито да избяга, нито да се впусне напред, той стоеше като закован на място, докато илюзията го завладя дотам, че достойният естественик, презрял опасността в името на науката, се залови да класифицира отделните екземпляри. Пол пък се развика колкото му глас държи и даже подканяше Елен и тя да крещи с него, ала мученето и тропотът на стадото заглушиха гласа му. Обзет от ярост, но при това странно възбуден от устремения бяг на животните и от страшната гледка, почти обезумял от тревога за любимата си и от естествен страх за собствения си живот, който все пак му беше мил, той си дереше гърлото, умолявайки трапера да предприеме нещо.

— Хайде, стари траперю — викаше той, — измисли нещо, докато не ни е смачкала цяла планина от биволски гърбове!

Старецът, който през всичкото това време стоеше облегнат на пушката си и следеше напрегнато движението на стадото, най-после реши, че е време да действа. Прицелвайки се във водача, той стреля с точност, от която не би се посрамил и на млади години: куршумът улучи самеца в сплъстения кичур между рогата и той падна на колене, но тръсна глава и мигновено се изправи, като че болката бе удвоила силите му. Нямаше повече време за колебание. Траперът хвърли пушката си, протегна напред двете си ръце и с разтворени длани тръгна право срещу прииждащата животинска маса.

Когато човек има твърдост и непоколебимост, каквито може да породи само разумът, често със самия си вид е способен да внуши уважение и у най-низшето животно. Бизоните-водачи се стъписаха и за миг спряха стремителния си бяг, а стотиците животни, които напираха отзад с плътната маса на телата си, се пръснаха безредно из прерията. Но от задните редици пак се разнесе глухо мучене и стадото отново се устреми напред. Челната колона обаче се раздели: неподвижната фигура на трапера сякаш я бе разсякла на два плавни, живи потока. Мидълтън и Пол незабавно последваха примера му, като се присъединиха към слабата преграда, образувана от тялото на стареца.

По тоя начин за няколко секунди напорът на водачите към горичката бе отклонен. Но основната маса на стадото се приближаваше бързо към разгънатата редица на бранителите, чиито фигури скоро изчезнаха в гъстия прах. Всеки миг стадото можеше да пробие живата преграда. Траперът и другарите му все по-трудно устояваха пред устрема на това множество и постепенно започнаха да отстъпват. Един разярен самец премина тъй близо до Мидълтън, че го докосна и след миг профуча през гъсталака с бързината на вятър.

— Да се приближим един до друг и нито крачка назад! — викна старецът. — Иначе подире му ще се повлекат още хиляда такива дяволи!

Но въпреки всичките си усилия едва ли щяха да успеят да спрат тоя жив поток, ако сред суматохата не бе надигнал глас Азинус, възмутен от такова грубо нахълтване във владенията му. Най-могъщите и разярени бикове се разтрепераха пред тоя страшен непознат рев и вече се виждаше как всяко отделно животно се втурва бясно да се измъкне от същия тоя гъсталак, към който само преди минута се бяха устремили, както убиецът търси убежище.

Стадото се раздели, мястото опустя; двата тъмни потока заобиколиха горичката от двете страни и се сляха отново на една миля от противоположната й страна. Щом видя какво неочаквано въздействие произведе гласът на Азинус, старецът започна спокойно да пълни наново пушката си, смеейки се от все сърце с беззвучния си смях.

— Гледайте, бягат — също като кучета, когато им вържат за опашката торбичка със сачми. Ала не бойте се — няма да се върнат обратно, защото това, което животните в задните редици не са чули с ушите си, ще си въобразят, че са го чули. Пък и да им хрумне нещо друго, лесно ще накараме магарето да допее песента си!

— Магарето си каза думата, но Валаам71 мълчи! — извика пчеларят, поемайки си дъх след гръмогласния смях, който сигурно би уплашил бизоните не по-малко от рева на Азинус. — Съвсем онемя тоя човек, сякаш цял рой млади пчели са накацали на крайчеца на езика му и не смее да обели дума от страх да не му отговорят по своему.

— Защо така, приятелю — поде наново траперът, обръщайки се към неподвижния естественик, който още не се бе отърсил от вцепенението, — защо така, приятелю, ти си изкарваш препитанието, като записваш в книга названията и нравите на зверовете по полето и птиците небесни, а се изплаши толкова от стадо бягащи биволи! Впрочем ти май си готов да оспориш правото ми да ги наричам с оная дума, която е в устата на всеки ловец и търговец в пограничните краища!

Но старецът се лъжеше, мислейки, че ще накара вцепенения доктор да дойде на себе си, като го предизвика на спор. От тоя момент нататък, както е известно, докторът нито веднъж в живота си, с изключение на един-единствен случай, не пророни думица, която да обозначава вида или рода на животните, които така го бяха наплашили. Той упорито отказваше да приема като храна питателното месо на което и да е четириного от семейство бикове, и дори сега, когато се радва на почести и доверие като учен в един крайморски град, на тържествата в колегиален кръг обръща с ужас гръб на вкусните и ненадминати месни блюда, с които не може да се сравни нищо от това, което се поднася под същото название в прехвалените гостилници на Лондон или в най-реномираните парижки ресторанти. С една дума, неприязънта на достойния естествоизпитател към говеждото месо много прилича на отвращението, което овчарят насажда понякога у провинило се куче, като го връзва и му слага намордник, а после оставя да го гази цялото стадо, когато влиза и излиза от кошарата. Разправят, че след това виновникът вече никога и не помирисвал агнешко. Когато Пол и траперът. Най-после решиха да прекъснат смеха, предизвикан от тъй продължителното вцепенение на учения им приятел, доктор Бациус вече задиша свободно, като че дробовете му се отпушиха с помощта на изкуствени мехове, и за последен път изговори думата, на която впоследствие наложи възбрана. Това именно беше единственият случай, за който споменахме по-горе.

— Boves americani horridi!72 — възкликна докторът, наблягайки силно на последната дума, и отново онемя, сякаш потъна в дълбок размисъл над странни и необясними събития.

— Да, което си е право, право си е — очите им са наистина страшни — отвърна траперът. — И изобщо е страшно да се гледа тази твар от човек, несвикнал на подобни зрелища. Ала тези животни съвсем не са толкова храбри, колкото изглеждат на пръв поглед. Ех, приятелю, да те спипа тебе мечка гризли с цялото си домочадие, както ни се случи на нас с Хектор при Големите водопади на Мис… Аха, ето ги и последните биволи, а подире им — цяла глутница гладни вълци, готови да се нахвърлят върху някое болно добиче или някое, което си е счупило врата в суматохата. Охо! След тях има хора на коне; Бог да ме убие, ако не е така! Виждаш ли, момче? Ето там, където вятърът вдига пушилка. Въртят се около един ранен бивол, искат да довършат тоя упорит дявол със стрелите си!

Най-после Мидълтън и Пол съзряха няколко тъмни фигури, които зоркото око на стареца тъй бързо бе открило. Виждаха се петнадесет-двадесет конника, които препускаха бързо около породист бизон; той беше в безизходно положение: твърде тежко ранен, за да може да бяга, и твърде горд, за да падне, макар че мощното му туловище вече бе послужило за мишена на стотина стрели. Но ето че един снажен индианец с удар на копието си довърши победата: добичето измуча и се прости с живота си, за който тъй упорито се бе борило. Ревът му прокънтя над храсталака, където стояха нашите смелчаци, и като го чу, изплашеното стадо се понесе още по-бързо.

— Видяхте ли колко добре познава нашият пеони лова на биволи! — рече старецът, който няколко минути бе наблюдавал бурната сцена с явно удоволствие. — Помните ли как литна като вятър, преди да се приближи стадото? Това беше, за да не го подушат, а после да завие за да се присъедини към… Но какво е това? Тия индианци съвсем не са пеони! На главите си имат пера от крила и опашки на бухали. Ах, какъв жалък, сляп трапер съм аз! Това е шайка проклети сиукси! Крийте се, момчета, крийте се! Само да погледнат насам и ще останем без парцалче на гърба така бързо, както светкавицата овъглява дървото… А и животът ни може би виси на косъм.

Мидълтън вече бе изчезнал, предпочитайки да гледа нещо по-приятно — красивата си млада жена. Пол улови доктора за ръката, а траперът ги последва почти незабавно, тъй че цялата група се озова бързо под прикритието на храстите. След като обясни накратко какво представлява тази нова опасност, старецът, върху когото поради големия му опит падаше изцяло отговорността да ръководи групата, продължи с думите:

— В този край, както сигурно знаете, силната ръка струва много повече от правото, а законът на белите тук е неизвестен, пък и ненужен. Затова сега всичко зависи от силата и съобразителността. Добре ще бъде — продължи той, като сложи пръст на бузата си, сякаш обмисляше дълбоко и всестранно трудното положение, в което се намираше, — добре ще бъде да измислим някаква хитрост, та да накараме тия сиукси и семейството на скватера да се счепкат. А после ще изскочим и ние като мишелови след бой между зверове. Тогава лесно ще надвием… Я, наблизо имало и пеони! Естествено: оня момък нямаше да се отдалечи толкова от селото си без определена цел. Така че има четири страни на разстояние топовен изстрел една от друга и нито една от тях не се доверява на другата. Значи, не бива да мърдаме оттук, още повече, че наоколо няма много място за криене. Ала ние сме трима добре въоръжени мъже и смело мога да кажа — трима юнаци…

— Четирима — прекъсна го Пол.

— Какво рече? — запита старецът, поглеждайки недоумяващо другаря си.

— Четирима — повтори пчеларят, като кимна към естествоизпитателя.

— Всяка войска си има доставчици и готованци — възрази упоритият горски скитник. — Ще трябва, приятелю, да убием магарето.

— Да убием Азинус?! Такова дело би било акт на излишна жестокост.

— Не разбирам аз от твоите засукани думи, в които смисълът се крие зад много звуци; жестоко е според мен да се пожертва християнин заради животно. А първото ще нарека разумно милосърдие. По-безопасно е да надуем тръба, отколкото да позволим на магарето да се обади още веднъж, което направо ще докара сиуксите тук.

— Аз отговарям за доброто поведение на Азинус; той рядко се обажда без причина.

— Какво казва поговорката: „С какъвто се събереш, такъв ставаш!“ — отвърна старецът. — А защо да не важи и за животно? Веднъж ми се случи да направя труден преход, свързан с много опасности, и имах спътник, който си отваряше устата само да запее. Да знаете какви главоболия ми създаде този човек! Това беше, когато се срещнах с твоя дядо, капитане. Но все пак спътникът ми имаше човешко гърло и умееше понякога да си служи изкусно с него, макар че не се съобразяваше винаги подходящо ли е времето и мястото. Ех, да бях сега като тогава, нека се опита шайка крадливи сиукси да ме изхвърли от това убежище! Ала какво да се хваля, когато и зрението, и силите ми изневеряват! На воина, когото делауерите някога наричаха Ястребово око заради острото му зрение, сега по би подхождало името Къртица! Така че според мен по-добре е да се отървем от магарето.

— Правилно и съвсем разумно — обади се Пол. — Музиката си е музика и винаги е шумна, па била тя от цигулка или от магаре. Така че аз съм съгласен със стареца и казвам: да убием добичето!

— Приятели — каза естественикът, като поглеждаше печално ту един, ту друг от кръвожадните си другари, — не убивайте Азинус, защото той е представител на един вид, за който могат да се кажат повече хубави, отколкото лоши неща. Той е издръжлив и послушен, въздържан и търпелив. Много сме странствали с него и смъртта му ще ме опечали. Няма ли да ти бъде мъчно, почтени венаторе, ако тъй преждевременно те-разделят с вярното ти куче?

— Тогава нека живее — каза старецът и се закашля, сякаш нещо му бе заседнало внезапно на гърлото: види се, призивът бе подействал. — Ала ще трябва да заглушим гласа му. Омотайте муцуната му с оглавника, а за останалото, мисля, можем да се уповаваме на Провидението.

След като осигури по тоя начин двойно мълчанието на Азинус (защото Пол моментално стегна челюстите на магарето по казания начин), траперът като че се успокои и тръгна на разузнаване към края на горичката.

Шумът, вдигнат от минаващото стадо, бе затихнал или по-право се чуваше като тътнеж на една миля из прерията. Вятърът вече бе отвял облаците прах и там, където до преди десет минути се разкриваше такава бурна и хаотична сцена, отново се простираше спокойна степ.

Сиуксите бяха доубили трофея си и очевидно доволни от тази добавка към взетата преди това богата плячка, позволиха на останалото стадо да се отдалечи необезпокоявано. Дванадесетина души останаха при трупа, над който се виеха няколко мишелова и не откъсваха от него алчните си очи. Останалите индианци запрепускаха наоколо да търсят друга плячка, каквато винаги може да се намери по дирите на такова огромно стадо. Траперът измерваше внимателно с очи фигурата и снаряжението на всеки от индианците, който се приближеше до горичката. Най-после в един от тях позна Уюча и го посочи на Мидълтън.

— Сега вече знаем не само кои са, но и защо са тук — поде старецът, клатейки замислено глава. — Загубили са следата на скватера и сега я търсят. По пътя са се натъкнали на тези биволи и когато са ги подгонили, за нещастие са съзрели пред себе си хълма, на който се е разположил Ишмаел със семейството си. Виждате ли тези птици? Те чакат да се нахвърлят върху останките на убитото животно. Такъв е моралът, на който учи животът в прерията. Отряд пеони причаква тези сиукси, както мишеловите следят отгоре плячката си; тъй че и ние, като християни, изложени на много опасности, трябва да си отваряме очите — да се пазим и от пеоните, и от сиуксите… Охо, защо тия двама негодници се спряха изведнъж? Сигурно са открили мястото, където синът на скватера, клетникът, намери смъртта си!

Старецът не се излъга. Уюча и другият дивак, който го придружаваше, бяха стигнали там, където, както вече споменахме, имаше страшни следи от схватка и кръвопролитие. Тук, без да слизат от конете си, те се заловиха да разглеждат добре познатите им белези с оная жива проницателност, която е тъй свойствена на индианския ум. Те оглеждаха дълго и като че ли не вярваха на очите си. Най-после нададоха вой, почти тъй жален и смразяващ, както воят на кучетата, когато бяха открили преди тях същите фатални следи, и тозчас около двамата индианци се събра целият отряд; така, разправят, чакалът с дивия си лай вика другарите си на лов.