Прерията

ГЛАВА XVIII

Траперът, който и не мислеше да стреля, свали отново пушката си и се разсмя, доволен, че хитростта му бе успяла. Естественикът откъсна очи от червенокожия и се вторачи в стареца.

— Тия хитреци — отвърна траперът на учудения му поглед — с часове лежат ей така, като спящи алигатори, и докато дремят, измислят всякакви лукавщини и дяволии; ала усетят ли, че приближава истинска опасност, и те като всички други смъртни гледат само да спасят кожата си. Но този е разузнавач в бойна краска! Значи, наблизо има и други воини от неговото племе. Трябва да измъкнем истината от него, защото отряд враждебни индианци може да се окаже по-опасен за нас, отколкото ако се сблъскаме с цялото семейство на скватера.

— Действително дързък и опасен вид! — каза докторът, когато вцепенението му мина и можа най-после да въздъхне с пълни гърди. — Буйна порода, трудно може да й се даде определение или да се класифицира по общоприетите отличителни белези. Затуй поговори му, но нека думите ти бъдат миролюбиви.

Старецът хвърли остър поглед във всички посоки, за да се увери наистина ли непознатият не е придружен от свои другари, което в случая беше особено важно; после, като вдигна разтворена длан — обичаен знак за мирни намерения, — смело пристъпи напред. Междувременно индианецът не проявяваше никакви иризнаци на безпокойство. Той остави трапера съвсем да се приближи; и лицето, и осанката, и държането му показваха изумително достойнство и безстрашие. А може би хитрият воин съзнаваше, че благодарение на разликата в оръжието по-малкото разстояние между него и пришълците изравнява силите им.

Тъй като описанието на този човек би дало известна представа за външния облик на една цяла раса, заслужава да поспрем хода на разказа и да го обрисуваме пред читателя, макар и набързо и непълно. Ако Олстън и Грийноу69 биха откъснали поне за малко поглед от образците на античното изкуство и биха се вгледали в този онеправдан и унизен народ, неопитните художници като нас биха добавили съвсем малко, за да го изобразят.

Този индианец по ръст и телосложение беше истински юнак. Като свали маската си, направена от събрани набързо разноцветни листа, той придоби внушителен, достоен и, бихме добавили, страшен вид, какъвто подобава на воин. Лицето му беше удивително благородно и близко до римския тип, макар че някои от второстепенните черти носеха едва забележимо известните белези на азиатския му произход. Своеобразният цвят на кожата като че ли беше предназначен от самата природа да създава впечатление за войнственост, за което допринасяха и особените бойни краски, придаващи на лицето изражение на дива свирепост. Той бе пренебрегнал обичайните хитрини на народа си и не бе обезобразил лицето си с причудливи белези — както правят обикновено чедата на лесовете, за да поддържат славата си на храбреци, подобно на нашите герои, които си пускат мустаци, а се бе ограничил с това, че бе прокарал по бузите си широки черни ивици, които рязко и красиво контрастираха с природната му мургавина. Главата му беше според обичая обръсната до самото теме, от което се спускаше плътен красив „скалпов кичур“ и сякаш предизвикваше враговете да дръзнат да го смъкнат. Украшенията, които обикновено висят от ушните хрущяли, бяха махнати, за да не пречат на настоящото му занимание. Въпреки късната есен тялото му беше почти голо; единствената му дреха беше едно леко наметало от тънко обработена еленова кожа, с красива, макар и несръчна рисунка на някакъв юнашки подвиг. То беше наметнато небрежно, като че ли по-скоро за достойнство, отколкото да топли тялото. Гамашите му бяха от яркочервено сукно — едничкото указание, че поддържа връзки с бледолики търговци. Но сякаш да изкупят до известна степен тази единствена отстъпка пред една почти женска суетност, от коленете до ходилата на мокасините те бяха украсени с ресни от човешки коси. С едната си ръка индианецът се опираше леко на къс лък от хикори70, а в другата държеше дълго копие от ясен. На гърба си бе преметнал колчан от кожа на кугуар, от който висеше като своеобразна украса опашката на същия звяр, а на врата му беше закачен с ремък от сухожилия кожен щит с причудливи рисунки, прославящи пак някой от военните му подвизи.

Докато траперът се приближаваше, воинът запази спокойната си, гордо изправена поза, без да проявява нито нетърпение да узнае какво представляват приближаващите се, нито желание да избегне един внимателен оглед. Единствено очите му, по-тъмни и по-бляскави от очите на елен, непрестанно хвърляха поглед ту към един, ту към друг от пришълците.

— Далеч ли е от селото си моят брат? — запита старецът на езика на пеоните, след като разгледа окраската и другите дребни на вид белези, по които опитно око разпознава племето на воина, срещнат из американските пустини, със същата лекота и необикновена наблюдателност, с която морякът разпознава далечен платноход.

— До градовете на Големите ножове е още по-далеч — бе лаконичният отговор.

— Защо вълкът-пеони се е отдалечил толкова от разклонението на родната си река и странства без кон из такива пусти места?

— Нима жените и децата на бледоликите могат да живеят без бизонско месо? В моя вигвам има глад.

— Моят брат е много млад, за да притежава вигвам — възрази траперът, без да откъсва очи от неподвижното лице на воина. — Но, трябва да призная, той е храбрец и сигурно не един вожд му е предлагал дъщеря си за жена. Само че — старецът посочи стрелата, която червенокожият държеше заедно с лъка — погрешно е взел стрели с грубо, назъбено острие — неподходящи за лов на биволи. Нима пеоните искат да измъчват дивеча с такова оръжие?

— Добре е да си готов за сиуксите. Макар и да не се виждат, всеки храст може да ги крие.

— Думите на този човек са самата истина — промърмори траперът на английски. — И изглежда як и храбър момък. Само че е много млад — едва ли е главен вожд. Все пак най-разумно ще бъде да му поговорим с добро: ако се стигне до схватка със скватера и синковците му, някоя ръка повече на едната или другата страна може да бъде от значение. Както виждаш, децата ми са уморени — продължи той на езика на прериите, сочейки другарите си, които вече се бяха приближили. — Искаме да се разположим на бивак и да похапнем. Смята ли моят брат това място за свое?

— Бързоходците от народа на Голямата река ни казаха, че вашето племе се е сговорило с мургаволиките, които живеят зад Соленото езеро, и че прериите сега са станали ловно поле на Големите ножове!

— Това е истина; чувал съм го от ловците и от траперите по Ла Плата. Само че моят народ се е спогодил с французите, а не с хората, които владеят Мексико.

— И воините отиват нагоре по Голямата река да видят дали не са ги измамили при покупката?

— Да, боя се, че отчасти и това е вярно. Няма да мине много време и проклетите шайки на секачите и резачите ще тръгнат по петите им, за да овладяват богатствата на дивите гори и степи, проснати надлъж и нашир по западните брегове на Мисисипи и тогава земята от бреговете на Голямото море до полите на Скалистите планини ще се превърне в населена пустиня, пълна с всичко, създадено от мерзостта и ловкостта на човека, и лишена от благата и красотата, с които са я дарили ръцете на Твореца!

— А къде са били вождовете на вълците-пеони, когато се е сключвала тази сделка? — запита внезапно младият воин и в миг мургавото му, лице пламна от силна ярост. — Нима може да се продаде цял народ като боброва кожа?

— Вярно, много вярно! И къде са били правдата и честността? Но така е на тая земя: правото е винаги на страната на силния и което е угодно на силния, слабият трябва да нарича справедливо. Ако законите на Уаконда се тачеха от пеоните така, както се тачат законите на Дългите ножове, вашите права върху прерията щяха да бъдат толкова неоспорими, колкото правото на най-великия вожд в селищата върху къщата, която му дава подслон.

— Пътникът има бяла кожа — рече младият туземец и подчерта думите си, като докосна с пръст коравата, набръчкана ръка на трапера. — Може би сърцето му говори едно, а езикът му — друго?

— Уаконда на белия човек има уши и те са затворени за лъжата. Погледни главата ми: тя е като заскрежен бор и скоро ще легне в земята. Нима бих поискал, когато застана пред Великия дух, да видя лицето му обърнато мрачно към мен?

Младият пеони грациозно преметна щита на рамо и като сложи ръка на гърдите си, наведе глава в знак на уважение към белите коси на трапера, след което очите му станаха по-спокойни, а лицето му се смекчи. Но оставаше все тъй предпазлив, като че ли недоверчивостта бе понамаляла, ала не съвсем изчезнала. Когато се установи това временно разбирателство между воина на прерията и опитния стар трапер, последният се залови да обяснява на Пол как да разположат бивака.

Докато Инес и Елен слизаха от магарето, а Мидълтън и пчеларят им помагаха да се настанят по-удобно, старецът поднови разговора си с индианеца на езика на пеоните, но от време на време обръщаше на английски, когато Пол и докторът го прекъсваха със свои забележки. Между младия пеони и трапера се водеше своеобразно хитроумно съревнование, при което всеки се мъчеше да разкрие целите на другия, без да си дава вид, че го интересуват. Както и може да се очаква, когато става борба между равни противници, нито единият, нито другият не постигна това, което желаеше. За да разбере в какво положение е племето на вълците, старецът задаваше всички възможни въпроси, подсказвани му от съобразителността и опита: какъв е добивът, какви запаси са натрупани за предстоящата зима и какви са отношенията на Вълците с различните им войнствени съседи — но не можа да изтръгне нито един отговор, който поне малко да му изясни защо бе намерил самотния воин толкова далеч от народа му. От друга страна, не по-малко остроумни бяха и въпросите на индианеца, макар че ги задаваше с по-голямо достойнство и деликатност. Той изказа мнението си за търговията с кожи, поговори за успехите и несполуките на белите ловци, с които се бе срещал или за които бе чувал, и не пропусна да спомене за неспирното настъпление на народа на неговия „велик баща“ (както предпазливо наричаше правителството на Съединените щати) към земите, където ловуваше неговото племе. Обаче странната смесица от любопитство, презрение и негодувание, която прозираше от време на време въпреки сдържаността на индианския воин, показваше, че чуждоземците, потъпкващи по тоя начин правата на племето му, са му познати повече по разкази, отколкото от непосредствен досег. Това лично непознаване на белите проличаваше и от начина, по който гледаше жените, и от кратките, енергични възклицания, които издаваше от време на време.

Докато говореше с трапера, младият воин току отместваше поглед и го насочваше към Инес, за да се полюбува на одухотворената й, полудетска красота, сякаш съзерцаваше неземно прелестно създание. Личеше, че сега за пръв път виждаше една от ония жени, за които често бяха разказвали старейшините на племето, приписвайки им най-възвишените качества, които може да си представи въображението на червенокожия, когато става дума за красота. Възторгът му от Елен не беше толкова подчертан, но все пак в суровия и сдържан поглед, с който младият воин я стрелваше от време на време, се четеше уважение, каквото мъж може да изпита към красотата на жена — по-зряла и може би по-жизнена. Ала привичната му сдържаност така възпираше това възхищение а воинската гордост така го подтискаше, че то не убегна само от опитното око на трапера, който твърде добре знаеше нрава на индианците и отлично съзнаваше колко е важно да се разбере правилно характерът на непознатия, затова следеше внимателно всяка черта на лицето му и не пропускаше и най-малкото му движение. В това време самата Елен, която не подозираше нищо, с обичайното си усърдие и нежност се суетеше около слабичката и нерешителна Инес и когато живият й ум се замисляше над извършената преди малко стъпка, на искреното й лице се отразяваше ту радост, ту скръб, в зависимост от това кое надвиваше — съмнението или надеждата, защото в нея се водеше душевна борба, естествена за момиче в такова положение.

Пол, напротив, след като се бяха изпълнили двете му най-съкровени желания — да спечели Елен и да се справи със синовете на Ишмаел, сега вършеше възложената му работа с такова леко сърце, като че ли след тържествен брачен обред при местния съдия вече водеше смирената си невяста към своя дом, където никой не можеше да посегне на нея. През дългите месеци на уморителен път той бе вървял по петите на преселническото семейство, като се криеше денем, а нощем, както вече видя читателят, използваше всяка възможност да се срещне с годеницата си, докато най-после съдбата и собственото му безстрашие помогнаха да успее точно когато бе започнал да се отчайва. Затова сега не се страхуваше нито от трудности, нито от заплахи, нито от разстояния. За безгрижното му въображение и твърдата му решителност всичко останало изглеждаше лесно постижимо. Такива бяха мислите му и те се отразяваха ясно на лицето му. Кривнал шапка настрана, подсвирквайки си тихичко, той тъпчеше храстите, за да разчисти удобно място за почивка на жените, като сегиз-тогиз хвърляше одобрителен поглед към пъргавата фигура на Елен, която прибягваше край него, заета със своите задължения.

— Значи, племето вълци от народа на пеоните и техните съседи конзите са заровили томахавките? — каза траперът, подновявайки разговора, който не оставяше да замре, макар че от време на време го прекъсваше, за да дава необходимите указания. (Читателят навярно помни, че макар и да разговаряше с индианския воин на родния му език, към белокожите си спътници по необходимост трябваше да се обръща на английски.) — Вълците и светлокожите индианци са отново приятели… Докторе, сигурно често си чел за това племе, за което невежите хора в селищата са чували толкова празни лъжи. Разправят например, че в прерията живеели някакви си преселници от Уелс, които дошли тук, когато тоя неспокоен човек, който пръв довел християните в тази страна, за да отнемат наследството на езичниците, и насън дори не си представял, че земята, където залязва слънцето, е толкова обширна, колкото и тая, откъдето изгрява. И че тези хора знаели обичаите на белите и говорели на езиците на белите — и хиляди подобни глупости и бабини деветини.

— Дали съм чувал за това племе! — възкликна естественикът и изпусна парче сушено бизонско месо, с което доста грубо се справяше в момента. — Щях да бъда пълен невежа, ако не се бях замислял често и с най-голямо удоволствие върху тази прекрасна теория, която при това тъй блестящо потвърждава две положения, които неведнъж съм обявявал за безспорни, дори независимо от това живо свидетелство в тяхна полза: първо, че на този континент е съществувала цивилизация дълго преди времето на Колумб и, второ, че цветът на кожата е резултат от климатичните условия, а не природен закон. Бъди тъй любезен, уважаеми ловецо, да запиташ тоя индиански джентълмен какво мисли по въпроса; самият той има червеникава кожа и мнението му ще ни позволи, тъй да се каже, да разгледаме тоя въпрос и от противоположната гледна точка.

— Сигурно смяташ, че този пеони е чел книги и като градските безделници вярва на печатната лъжа? — усмихна се старецът. — Впрочем защо пък да не изпълним желанието на доктора? В края на краищата в него може би се отразяват природните му наклонности, с които трябва да се съобразяваме, колкото и жалки да ни се виждат. Какво мисли моят брат? Всички, които вижда тук, имат бяла кожа, а воините-пеони — червена; не допуска ли, че човек се мени с годишните времена и че синът никога не прилича на бащата?

Младият воин вторачи в събеседника си замислен поглед; после вдигна пръст и отговори с достойнство.

— Уаконда лее дъжд от облаците си; когато говори, разтърсва планините, а огънят, който изпепелява дърветата, е гневът на окото му; ала е ваял чедата си грижливо и обмислено. Каквото е сътворил, никога не се изменя!

— Да, докторе, щом така е наредил разумът на природата, така и трябва да бъде — добави траперът, когато преведе този отговор на разочарования естественик. — Пеоните са велик и мъдър народ и, струва ми се, имат много ценни и правдиви предания. Ловците и траперите, които срещам понякога, разправят за един велик воин от твоето племе.

— Племето ми не е от жени. Храбрецът не е рядкост в моето село.

— Да. Но тоя, за когото са ми разправяли, стои по слава над обикновените воини; вожд, с когото може да се гордее един могъщ някога, ала днес победен народ — делауерите от планините.

— Такъв воин не може да бъде без име.

— Казват му Твърдото сърце — заради неговата непоколебимост и решителност; и е заслужил това име, ако е вярно всичко, което съм чувал за делата му.

Непознатият впи очи в лицето на стареца, сякаш четеше в безхитростната му душа, и запита:

— Виждал ли е бледоликият великия вожд на моя народ?

— Нито веднъж. Аз не съм същият, какъвто бях преди четиридесетина години, когато войната и кръвопролитието бяха мое призвание.

Прекъсна го силно подвикване на веселия Пол и само след миг пчеларят се показа от другия край на горичката, водейки за юздите индиански боен кон.

— Бива си го добичето! Тъкмо за червенокож! — провикна се той, като караше буйното животно да показва различни ходове. — В цял Кентъки няма кавалерист, който да може да се похвали с такъв строен и як жребец! Пък и седлото му испанско, като у някой мексикански благородник! А я погледнете гривата и опашката му — заплетени с панделки и накичени със сребърни мъниста, като че Елен е натъкмила лъскавата си коса за танц или за беленка! Я кажи, стари траперю, прилича ли на такъв прекрасен бегач да яде от яслите на червенокож?

— Недей така, момче, недей. Вълците се славят с конете си и в прериите често ще срещнеш воин на такъв жребец, с какъвто няма да видиш дори конгресмен в селищата. А впрочем добичето си го бива и сигурно го язди голям вожд! Прав си, на това седло е седял на времето някой важен испански офицер, който го е загубил заедно с живота си в някое сражение с пеоните — тоя народ постоянно воюва с южните провинции. Разбира се, няма съмнение, този млад човек е син на някой велик вожд; може би на непобедимия воин, наричан Твърдото сърце!

Младият пеони не показа ни следа от нетърпение или от раздразнение, че разговорът бе тъй грубо прекъснат; но когато реши, че достатъчно са се изказали за коня му, преспокойно, като човек, свикнал да зачитат желанията му, пое юздата от ръцете на Пол и като я прехвърли през врата на животното, метна се на гърба му с ловкостта на опитен учител по езда. Стойката на индианеца беше изумително стабилна и красива. Пищно украсеното тежко седло, изглежда, служеше не толкова за удобство, колкото за показ. Всъщност то повече пречеше, отколкото помагаше на нозете, които не търсеха опора в стремената — приспособление за жени, което само ограничава свободата на движенията. Конят, буен и необучен като ездача, мигновено се изправи на задните си крака. Но при все че в движенията и на двамата липсваше умението, в тях имаше волност и вродена грация. Животното навярно дължеше превъзходните си качества на примес от арабска кръв, преминала през дългото му родословие, което включваше и бързоногия мексикански жребец, и берберския бегач, и сарацинския кавалерийски кон. След като се бе сдобил с него от провинциите на Централна Америка, индианецът бе усвоил изящество в стойката и смелост в управляването — качества, които, в съчетание създават най-безстрашния и може би най-изкусния ездач в света.

Макар че се бе озовал тъй неочаквано на седлото, воинът-пеони никак не бързаше да препусне. Почувствал се по-спокоен и може би по-свободен сега, когато имаше възможност да се измъкне, той яздеше назад-напред с коня си, гледайки новите си познайници много по-непринудено от преди. Но всеки път, когато се приближеше до края на горичката и прозорливият трапер очакваше индианецът да се възползва от случая и да избяга, ездачът тутакси обръщаше коня и препусваше обратно ту с бързината на бягащ елен, ту бавно, с достойнство в изражението и в държането. Най-после, в желанието си да провери някои догадки, за да съобрази с тях по-нататъшните си действия, старецът реши да го покани да подновят разговора. Затова направи жест, който изразяваше едновременно и миролюбие, и желание да продължат прекъснатата беседа. Зоркото око на непознатия мигновено забеляза този знак, но едва след като мина достатъчно време, за да прецени мислено разумно ли ще бъде да постъпи така, ездачът се осмели да се приближи отново до групата, която значително го превъзхождаше по сила и следователно всеки момент можеше да посегне на живота или на свободата му. Когато все пак се приближи дотолкова, че да може да разговаря без затруднение, в изражението му се долавяше странна смесица от гордост и недоверие.

— До селото на вълците е далеч — каза той, като протегна ръка в посока, където, както беше добре известно на трапера, не живееше племето му, — а пътят до него много криволичи. Какво иска да каже Големият нож?

— Да, ще криволичи — промърмори старецът на английски, — ако вървиш по пътя, който показваш, ала не криволичи колкото лукавият ум на индианеца… Кажи, брате мой, обичат ли вождовете на пеоните да виждат чужди лица във вигвамите си?

Младият воин се наведе леко и грациозно над предния лък на седлото и отговори:

— Кога моят народ е забравял да нахрани странник?

— Ако доведа дъщерите си в селището на вълците, ще ги уловят ли жените ви за ръцете? И ще запушат ли вашите воини с моите млади приятели?

— Страната на бледоликите е зад гърба им. Какво търсят те толкова далеч по посока на залязващото слънце? Пътеката ли са загубили? Или тия жени са на белите воини, които, както чух, се движат нагоре по Реката с буйните води?

— Нито едното, нито другото. Тези, които вървят нагоре по Мисури, са воини на моя велик баща, който ги е пратил по свое поръчение, а ние сме мирни пътници. Белите хора и червените хора са съседи и желаят да бъдат приятели. Нима омахите не навестяват вълците, когато томахавката е заровена на пътеката между двата народа?

— Омахите са винаги добре дошли при нас.

— А янктоните и тъмноликите тетони, които живеят при завоя на Реката с мътната вода? Нима не идват и те в вигвамите на вълците да пушат лулата?

— Тетоните са лъжци! — възкликна индианецът. — Те не смеят да си затворят очите нощем. Не смеят; спят при слънце. Виж — добави той, сочейки със злобно тържество страшните украшения на гамашите си, — толкова много техни скалпове са смъкнати, че пеоните тъпчат по тях! Нека сиуксите отидат да живеят в планинските преспи, равнините и бизоните са за мъже!

— Аха, ето че тайната излезе на бял свят — обърна се траперът към Мидълтън, който наблюдаваше внимателно всичко, което ставаше. — Този красив млад индианец следи сиуксите — това личи по върховете на стрелите му и по окраската му, а и по очите, защото червенокожият влага цялото си същество в това, което върши, без оглед дали е в мир или война… Тихо, Хекторе, мирувай! За пръв път ли подушваш пеони, песчо? Мирно, кучето ми, мирно! Брат ми е прав: сиуксите са крадци. Така разправят за тях хора с различен цвят и от различни племена, и право казват. Ала хората от страната, където изгрява слънцето, не са сиукси и желаят да гостуват на вълците.

— Главата на моя брат е побеляла — отвърна младият пеони, като измери трапера с поглед, изпълнен и с недоверие, и с гордост, и с разбиране; после, сочейки далеч на изток, добави: — И очите му са видели много. Може ли да ми каже той какво забелязва ей там в далечината? Бизон или що?

— Прилича повече на облак, който наднича над хоризонта и слънцето го осветява по краищата. Това е димът на небето.

— То е планина на земята, а на върха й има жилища на бледолики! Нека жените на моя брат измият нозете си сред хора с техния цвят.

— Пеони има зорко око, щом вижда бледолики толкова надалеч.

Индианецът се обърна полека към говорещия и като помълча, запита строго:

— Умее ли брат ми да ловува?

— Уви, аз съм само жалък трапер, който хваща зверовете с капан!

— Когато равнината се покрие с бизони, може ли да ги различи?

— Разбира се, разбира се!… Много по-лесно е да видиш бик, отколкото да го уловиш, когато бяга.

— А когато птиците отлитат от студовете н облаците почернеят от перата им, може ли да види и тях?

— Не ще и дума! Не е толкова трудно да съзреш патица или гъска, когато са милиони и небето е потъмняло от тях.

— Когато вали сняг и покрива колибите на Дългите ножове, вижда ли чуждоземецът снежинките във въздуха?

— Сега зрението ми не е много добро — отговори старецът малко тъжно, — ала беше време, когато ми бяха дали прозвище заради зоркото ми око!

— Червенокожите различават Големите ножове тъй лесно, както чуждоземците виждат бизона или прелетната птица, или падащия сняг. Вашите воини мислят, че Повелителят на живота е създал цялата земя бяла. Но се лъжат. Като са бледи, те съзират във всичко собственото си лице. Пеони не е сляп и веднага вижда хората от твоето племе!

Воинът изведнъж млъкна и отметна глава настрана, сякаш се вслушваше напрегнато в нещо. После, като обърна рязко коня си, препусна до най-близкия край на горичката и започна да оглежда внимателно пустата прерия, но не натам, откъдето бяха дошли пришълците, а в противоположната посока. Поведението му се стори странно и необяснимо на наблюдаващите го. След това младият пеони се върна бавно, изгледа втренчено Инес, пак препусна, пак се върна, и тъй няколко пъти, като че ли дълбоко в душата си водеше ожесточено някакъв труден спор със себе си. Той дръпна поводите на нетърпеливия си кон и сякаш искаше да заговори, но пак склони глава на гърдите си и се заглуша напрегнато. С бързината на елен се понесе към мястото, откъдето бе наблюдавал далечината, после описа стремително няколко малки кръга, като че ли още не се бе решил, и най-после се стрелна като птица, която кръжи над гнездото си, преди да отлети. За минута се виждаше как препуска из равнината, след това един хълм го скри от погледа.

Кучетата, които от известно време проявяваха силно безпокойство, побягаха подир ездача, но скоро прекратиха гонитбата, седнаха на задните си крака и нададоха обичайния си жален вой, като че предупреждаваха за близка опасност.