Прерията

ГЛАВА XXII

Над мястото, току-що напуснато от бегълците, лежеше същата дълбока тишина, както и в мрачните степи пред тях. Дори траперът, колкото и да напрягаше острия си слух, не можеше да долови нито един от познатите признаци, които биха потвърдили важното обстоятелство, че между хората на Матори и Ишмаел се е завързал бой; конете ги бяха отнесли толкова далеч, че шумът на сражението не би стигнал до ушите им, а и нищо друго не показваше, че то наистина е започнало. От време на време старецът промърморваше недоволно, но изразяваше растящата си тревога само с това, че непрекъснато подканяше конете да бързат. Пътем той показа опустялата блатиста котловина, където семейството на скватера бе разположило лагера си вечерта, когато за пръв път го представихме на читателя, след което потъна в зловещо мълчание — зловещо, понеже спътниците му вече достатъчно познаваха неговия нрав и разбираха, че само действително критични обстоятелства можеха да нарушат невъзмутимото спокойствие на стареца.

— Не препускахме ли достатъчно? — запита, след няколко часа Мидълтън, обезпокоен в състояние ли са нежни създания като Инес и Елен да понесат такава умора. — Яздихме бързо и изминахме доста път през равнината. Време е да потърсим място за почивка.

— Търсете го в небесата, щом не ви е по силите да продължавате — измърмори старият трапер. — Ако бяхме сигурни, че тетоните и скватерът са се счепкали, както беше редно да се очаква, щяхме да имаме време да се поогледаме и да помислим не само за рисковете, а и за удобствата на пътуването, но при сегашното положение на нещата мисля, че ако затворим очи и заспим, без да се скрием в някакво убежище, почивката би означавала, сигурна смърт или плен до края на живота ни.

— Не зная — отвърна младият капитан, който мислеше повече за страданията на крехкото същество, което подкрепяше, отколкото за предупрежденията на опитния си спътник, — не зная. Изминахме много мили и аз не виждам особени признаци за опасност. Ако пък се боиш за себе си, добри ми приятелю, повярвай ми, ти се заблуждаваш, защото…

— Да беше жив дядо ти и да се намираше тук — прекъсна го старецът, като протегна ръка и сложи тържествено длан върху рамото на Мидълтън, — не би изрекъл такива думи. Знаеше той, че дори в разцвета на годините, когато окото ми беше по-остро от око на ястреб, а нозете ми — по-леки от крака на сърна, никога не съм се вкопчвал прекалено жадно в живота, тъй че защо да изпитвам сега детинска привързаност към него, когато зная, че е толкова суетен, пълен с болка и печал? Каквото и зло да са способни да ми причинят тетоните, няма да видят жалък и немощен трапер, който крещи от болка и моли за пощада.

— Прости ми, мой достойни, мой неоценими приятелю! — възкликна засраменият младеж, като стисна горещо ръката, която траперът искаше да отдръпне. — Не съзнавах какво говоря… или по-право, мислех само за тия, с чиято слабост трябва преди всичко да се съобразяваме.

— Достатъчно. У теб говори природата, а тя винаги има право. В случая дядо ти би постъпил точно по същия начин. Ех, колко зими и лета, есени и пролети се изтърколиха над бедната ми глава, откакто се сражавахме с него сред червените хурони от езерата в Скалистите планини на стария Йорк! И колко прекрасни елени е повалила ръката ми от тоя ден, а и колко разбойници-мингоси! Кажи ми, момко, разказвал ли ти е генералът — защото чух, че после станал генерал — разказвал ли ти е как убихме елена през нощта, когато разузнавачите на това проклето племе ни подгониха към пещерите на острова, и как ядохме и пихме там колкото ни душа иска, без да ни е грижа за нищо?

— Често ми е разказвал до най-малка подробност за тази нощ, само че…

— Ами за певеца? Зинал с цяло гърло и гласът му кънти посред битката! — добави старецът и се разсмя весело, сякаш се радваше на силата на паметта си.

— За всичко, за всичко — нищо не беше забравил, дори и най-дребните случки. А ти да не би…

— Какво? Значи, ти е разправял за оня дявол зад дънера?… И за нещастника, който падна във водопада?… И за негодника на дървото?

— За всички и за всичко, за всяка подробност, свързана с това. Предполагам, че…

— Да — продължаваше старецът и гласът му показваше с каква яснота се бяха запечатали тези картини в съзнанието му, — седемдесет години съм живял в горите и в пустинята и ако някой може да твърди, че познава света и е видял много страхотии, това съм аз! Но никога преди и след това не съм виждал човек в такова смъртно отчаяние, както тоя червенокож. Ала гордостта не му позволяваше нито да каже дума, нито да извика, нито да признае безнадеждното си положение! Такъв им е нравът и той достойно издържа докрай!

— Слушай, стари траперю — прекъсна го Пол, който досега бе яздил, в необичайно за него мълчание, щастлив, че Елен го е обхванала с ръка през кръста. — Денем очите ми са верни и остри като на колибри, ала при звездна светлина не мога да се похваля със същото. Какво шава там в падината? Болен бивол ли се влачи, или е някой заблуден кон на тетоните?

Всички се спряха да видят какво им показва Пол. Почти през целия път те бяха яздили през тесни котловини, за да се крият в сянката им, но точно сега се бяха изкачили по билото на един хълм, за да прекосят същата тая падина, в която забелязаха непознатото животно.

— Да се спуснем там — предложи Мидълтън. — Звяр ли е или човек, ние сме достатъчно силни, за да не се боим от него.

— Хм, да не беше това на практика така невъзможно — промърмори траперът, — да не беше това на практика невъзможно, щях да кажа, че е човекът, който скита да търси влечуги и насекоми — нашият спътник, докторът.

— Какво невъзможно има тук? Нали сам му каза да държи тази посока, за да се присъедини към нас?

— Да, ама не съм му казвал да изпревари кон с магаре… Но ти си прав… прав си — додаде траперът, когато разстоянието постепенно намаля и се увери с очите си, че действително вижда Овид и Азинус. — Напълно си прав, макар че това е истинско чудо. Господи, какво не прави страхът!… Е, как е, приятелю? Май доста сте се озорил, докато изминете толкова път за тъй кратко време. Удивително бързокрако е това магаре!

— Азинус е капнал — отговори тъжно естественикът. — Това животинче не е спирало, откакто се разделихме с вас, но сега не иска да чуе никакви увещания и подкани да продължава. Надявам се, че в момента нямаме причина да се страхуваме от индианците?

— Не бих казал, не бих казал! Работата между скватера и тетоните не се разви както трябва и сега не мога да гарантирам за скалпа на нито един от нас. Горкото добиче няма вече сили! Карал си го да тича по-бързо, отколкото му се полага по природа, затова е като задъхана хрътка. Дори когато човек бяга да спаси кожата си, не бива да забравя жалост и мярка.

— Ти посочи звездата — отвърна докторът — и аз реших, че трябва с всички сили да се движа по тоя път.

— Да не би да се надяваше да я стигнеш с такава бързина? Ех, говориш смело за божите твари, но виждам добре, че си дете по отношение на всичко, що се отнася до техните способности и инстинкти. В какво ли окаяно положение щеше да бъдеш ти, ако се беше наложило да бягаме пеш бързо и надалеч?

— Грешката е в устройството на четириногото — каза Овид, чийто кротък нрав не можа да изтърпи толкова чудовищни обвинения. — Ако двата му крака бяха заменени с въртящи се лостове, половината умора щеше да му се спести…

— Какви ти там лостове, човече! Преумореното магаре си е преуморено магаре и който отрича това, е негов побратим. Няма как, капитане, ще трябва да избираме една от двете злини: или да изоставим тоя човек, който е преминал с нас толкова сполуки и беди, че няма да ни е лесно да го напуснем, или да потърсим скривалище, където животното да си почине.

— Уважаеми венаторе! — възкликна изплашеният Овид. — Заклевам те във всички тайни връзки на общата ни природа, във всички скрити…

— Охо, страхът го накара да вложи малко разум в приказките си! Действително, противно на природата е да се изоставя брат в беда и Господ ми е свидетел, че никога не съм извършвал такова срамно нещо. Прав си, приятелю, прав си, всички трябва да се скрием, и то колкото се може по-скоро. Но какво да правим с магарето! Приятелю докторе, наистина ли цениш живота на това създание?

— То ми е стар и верен слуга — отвърна безутешният Овид — и ще ми бъде мъчно, ако му се случи нещо лошо. Да му вържем крайниците и да го оставим да си почине на това тревисто островче. Гарантирам, че на сутринта ще го намерим, където сме го оставили.

— Ами сиуксите? Какво ще стане с животинчето, ако някой от тия червенокожи дяволи съзре ушите му, щръкнали над тревата като два стръка лопен? — извика пчеларят. — Ще го надупчат с толкова стрели, колкото карфици има на женски игленик, и на всичко отгоре ще си помислят, че са повалили прадядото на всички зайци! Ала мога да се закълна, че ще открият грешката си още с първата хапка!

Тук се намеси Мидълтън, комуто бе започнал да дотяга проточилият се спор, и тъй като поради чина си се ползваше с уважение, бързо успя да убеди двете страни да се съгласят на един вид компромис. Покорният Азинус, твърде кротък и уморен, за да окаже съпротива, скоро бе вързан и положен да легне на сухата трева, където господарят му го остави с пълна увереност, че след няколко часа ще го намери пак на същото място. Старецът възразяваше енергично против това решение и няколко пъти намекна, че ножът ще свърши по-добра работа от въжето, но молбите на Овид спасиха живота на бедното животно, а и на самия трапер скришом му беше жал да го убива. Когато Азинус бе настанен по тоя начин, както смяташе господарят му — на сигурно и безопасно място, бегълците тръгнаха да търсят къде да се разположат на почивка самите те, докато добичето възстанови силите си.

Според изчисленията на трапера от началото на бягството бяха изминали двайсет мили. Крехката Инес започна да клюма от умора; Елен, макар и по-издръжлива, все пак като жена не можеше да не се почувства изнурена от непосилното напрежение. Самият Мидълтън също нямаше нищо против да отдъхне и дори здравият и жизнерадостен Пол не би се поколебал да признае, че малко почивка нямаше да навреди никому. Само старецът като че ли оставаше безразличен към естествените повели на природата. Макар и несвикнал с необичайния начин на придвижване, към който беше принуден да прибегне, той изглеждаше неуязвим от слабостите, присъщи на човека. Наглед толкова близко до разтление, измършавялото му тяло все още се държеше като ствол на вековен дъб, който стои изсъхнал, оголен, обрулен от ветровете, ала непревзимаем и твърд като камък. Сега той тутакси се залови да търси място за почивка с цялата енергия на младостта, уравновесена от благоразумието и опитността на преклонната възраст.

Обраслата с трева падина, където бегълците се срещнаха с доктора и където, след това оставиха магарето, ги изведе подир малко на място, където вълнистите хълмове на прерията се преливаха в обширна плоска равнина, покрита на много мили със същия буренак.

— Аха, ето тук е тъкмо за нас, тук е тъкмо за нас — рече старецът, когато стигнаха края на това море от изсъхнала трева. — Това място ми е познато, често съм лежал с дни в скритите му ями, докато червенокожите гонеха биволи из степта. Оттук нататък трябва да вървим много предпазливо, за да не оставим широка следа: може да я забележат, а любопитството на индианеца е опасен съсед.

Като мина пред всички, той избра място, където коравата трева се издигаше по-високо, права и гъста като тръстиков храсталак. Тук той пристъпи изпървом сам, после заповяда на другите да го последват един по един, като се стараят да вървят по стъпките му. Когато се вдълбочиха по тоя начин на сто-двеста крачки в най-гъстия треволяк, траперът заръча на Пол и Мидълтън да продължават направо все по-навътре, а сам той слезе от коня и по собствената си следа се върна в началото на поляната. Тук прекара доста време, като изправяше утъпканата трева и се стараеше да заличи по възможност всякакви следи от минаването им.

Междувременно останалите продължаваха напред — много бавно и с много усилие, — докато проникнаха цяла миля навътре. След като намериха подходящо място за целта, слязоха от конете и взеха да се приготвят за нощуване. В същото време траперът се присъедини към отряда и започна да се разпорежда отново какво да правят.

Скоро изскубаха и нарязаха трева и бурени от доста широко пространство и малко по-настрана направиха набързо постеля от тях за Инес и Елен, толкова мека и удобна, че би могла да съперничи на пухено легло. След като се подкрепиха малко от провизиите, с които Пол и старецът предвидливо се бяха запасили, изтощените жени легнаха да почиват, като оставиха по-издръжливите си спътници да се погрижат спокойно и за себе си. Не след дълго Мидълтън и Пол последваха примера на възлюбените си, а траперът и естественикът останаха още на вкусната трапеза от бизонско месо, опечено при предишния престой, което те както винаги ядяха студено.

Дълбоката тревога, която тъй отдавна подтискаше Овид и още не беше го напуснала, в момента прогонваше съня от очите му. А старецът по навик и необходимост отдавна се бе научил да подчинява на волята си всички свои телесни потребности, като че ли те зависеха от повелите на момента. Затова и той като другаря си предпочете да остане буден.

— Ако хората, които живеят в удобство и покой, знаеха на какви несгоди и опасности се излагат естествоизпитателите заради тях — поде Овид, когато Мидълтън му каза „лека нощ“, — щяха да издигнат сребърни колони и бронзови статуи като вечни паметници в тяхна чест!

— Не зная, не зная — отвърна спътникът му. — Сребро трудно се намира, особено в пустинята, а бронзовите ти идоли са забранени с Десетте божи заповеди.

— Да, така е мислел великият юдейски законодател, ала египтяните и халдейците, гърците и римляните имали обичай да изразяват признателността си именно под такава форма. Всъщност много бележити антични ваятели благодарение на познанията и майсторството си са надминали със своите творби дори самата природа и са ни показвали такава красота и такова съвършенство на човешкото тяло, каквито трудно и рядко могат да се срещнат у живи екземпляри от нашия род — genus homo.

— А умеят ли твоите идоли да ходят и да говорят, притежават ли великия дар — разума? — запита траперът и в гласа му прозвуча негодувание. — Не обичам аз шума и брътвежа на селищата, ала на времето ми се е случвало да се отбивам в градовете, за да разменя кожи за олово и барут, и често съм виждал там восъчни кукли със стъклени очи и крещящо облекло…

— Восъчни кукли ли? — прекъсна го Овид. — Какво кощунство с изкуството — да се сравняват чистите образци на античността с жалките восъчни имитации на някакъв си занаятчия!

— А не е ли кощунство в очите господни — възрази старецът — да се сравнява това, което е създадено от неговите чеда, със сътвореното от всесилната му ръка?

— Почтени венаторе — поде отново естественикът, след като се изкашля, сякаш пристъпваше към много важен въпрос, — нека поспорим приятелски и сговорчиво. Ти говориш за сметта, създадена от невежи, а моята мисъл ме пренася към ония безценни бисери, които щастливата съдба ми даде възможност да видя със собствените си очи в славните съкровищници на Стария свят.

— Старият свят — повтори траперът. — От детски години чувам тия думи от устата на всички жалки, полугладни безделници, дошли в тая благословена земя! Разправят ти за тоя Стар свят така, като че ли Господ е нямал сила и воля да сътвори вселената за един ден или като че не е разпределял даровете си поравно между всички — защото неравни са само разумът и мъдростта на тия, които са ги получили и ползвали. По-близо щяха да бъдат до истината, ако бяха казали: изхабен, и поруган, и кощунствен свят!

Доктор Бациус, разбрал, че да отстоява любимите си позиции срещу такъв неравен противник, е толкова трудна задача, колкото да се задържи на крака в обятията на борец от Дивия Запад, измънка нещо под нос и като подхвана зачекнатата от трапера нова тема, измести спора в друга посока.

— Когато говорим за Стар и Нов свят, превъзходни ми приятелю — започна той, — не бива да разбираме, че планините и долините, скалите и реките в нашето полукълбо са белязани — във физически смисъл — с по-нова дата от местата, където са намерени тухлите на Вавилон; това значи чисто и просто, че духовното му раждане не е съвпаднало с физическото и геоложкото му формиране.

— Какво-о? — рече старецът, като се взря недоумяващо в лицето на учения.

— С други думи, в морално отношение нашето полукълбо е по-младо от другите страни на християнския свят.

— Толкова по-добре, толкова по-добре. Аз не съм голям почитател на вашия стар морал, както го наричаш, защото винаги съм смятал, след като съм живял дълго в самото сърце на природата, че тоя морал съвсем не е най-добрият. Човешкият род извърта и преиначава законите на Всевишния, за да ги нагажда към своята порочност, когато няма какво друго да прави и с дяволска хитрост почва да изопачава дори божите заповеди.

— Не, почтени ловецо, ти пак не ме разбираш. Под „морал“ аз нямам пред вид ограниченото и буквално значение на тази дума, с каквото се употребява нейният синоним — „нравственост“, а поведението на хората в тяхното всекидневно взаимно общуване, техните институти и закони.

— А всичко това аз наричам пълна безсмислица и празна суета! — прекъсна го упоритият му противник.

— Добре, нека бъде така — отвърна докторът, загубил надежда да му втълпи каквото и да било. — Може би преувеличих — добави той веднага, въобразявайки си, че е намерил пролука, през която ще може да поведе спора в друга насока. — Може би преувеличих, като казах, че нашето полукълбо в буквален смисъл, тоест по време на образуването си, е толкова старо, колкото това, което обхваща старите материци Европа, Азия и Африка.

— Лесно е да се каже, че борът е по-нисък от елшата, ала трудно е да се докаже. Можеш ли да ми обясниш какви основания имаш да мислиш така?

— Много и доста солидни основания — отвърна докторът, зарадван от това насърчително начало. — Погледни равнините на Египет и Арабия: пясъчните им пустини гъмжат от паметници на древността; при това имаме и писмени документи за тяхната слава — двойно доказателство за предишното им величие, още по-убедително сега, когато лежат лишени от някогашното си плодородие; а в същото време напразно търсим подобни доказателства, че човекът е достигнал някога върховете на цивилизацията и на нашия континент, и усилията ни остават невъзнаградени, когато се мъчим да открием пътеката, която го е повела по нанадолнището, докато е дошъл до сегашното си състояние на второ детство.

— И какво излиза според теб от всичко това? — запита траперът, който, макар и объркан от научните термини на събеседника си, все пак улавяше нишката на мисълта му.

— То потвърждава моята идея, че природата не е създала такива обширни земи само за да лежат като необитаема пустиня толкова столетия. Но това е само моралната страна на проблема; ако подходим към него от гледна точка на по-точните науки, например геологията или…

— А аз мисля, че и вашият морал е достатъчно точен — прекъсна го старецът. — Защото според мен той е само гордост и безумие. Аз съм слабо запознат с басните за така наречения от теб Стар свят, защото съм прекарал по-голямата част от живота си сред природата — да я гледам право в лицето и да размишлявам над това, което съм видял, а не над това, което съм чул от преданията. Но никога ушите ми не са били глухи към словата на Свещеното писание и безброй дълги зимни вечери съм прекарал във вигвамите на делауерите, заслушан в добрите моравски братя74, когато разясняваха на племето на ленапите историята и ученията на старите времена! Приятно е да се слушат такива мъдри думи след уморителен лов! На мен това ми беше извънредно приятно и често обсъждах чутото с един делауер — Голямата змия, но това ставаше в по-спокойни часове, когато вървяхме по следите на някой отряд мингоси или дебнехме йоркски елен. Спомням си, чувал съм още тогава, че Светата земя е била благодатна като долините на Мисисипи и богата на зърно и плод, но че след това божието проклятие паднало върху нея и сега не се отличава с нищо друго освен със своята пустинност.

— Така е. Но Египет, ако не и цяла Африка, е още по-поразително доказателство за това изтощаване на природата…

— Кажи ми — прекъсна го старецът, — вярно ли е, че и до ден-днешен в тази страна на фараоните се издигат постройки, високи като планини?

— Вярно е, както е вярно, че природата никога не пропуска да надари животните от клас бозайници с резци, включително и рода homo.

— Чудно наистина! И това показва колко велик е Господ, щом дори малките му създания могат да вършат такива чудеса! Навярно са били нужни много хора, за да издигнат такава постройка — да, хора, надарени с голяма сила и голямо изкуство! Има ли в наше време такива люде в тая страна?

— Уви, не! По-голямата част от страната сега е пустиня и ако нямаше една голяма река, цялата щеше да бъде покрита с пясъци.

— Да, реките са ценно благо за тия, които обработват земята, както може да види всеки, който премине от Скалистите планини до Мисисипи. Но как обяснявате вие, учените хора, тези изменения по лицето на земята и тази гибел на толкова народи?

— Това трябва да се припише на нравствени факто…

— Прав си — за всичко е виновен техният нрав, тяхната порочност и гордост и главно страстта им към разрушение! Чуй сега какво е научил от опит един старец. Доста съм живял аз, както показват тези бели коси и сбръчкани ръце, макар че езикът ми може би не е усвоил мъдростта на моите години. И много хорски безумства съм видял, защото природата на човека навред е една и съща, където и да е роден — в горските дебри или в градовете. Според слабия ми разсъдък желанията на човека никога не съответстват на силите му. Да знаеше пътя, той би се качил на небето с всичките си недъзи — това ще ти каже всеки, който вижда мъчителните усилия човешки на тая земя. А защо силата му не е равна на неговите желания? Защото божията мъдрост е сложила граници на злите му дела.

— Всеизвестно е, че някои факти подкрепят теорията, според която порочността е естествено качество на целия род; но ако се вземе например един какъв да е вид и се подложи изцяло на въздействието на науката, възпитанието би могло да изкорени лошото начало.

— Колко струва вашето възпитание! Едно време си мислех, че мога да направя от животното другар. Не едно мече, не едно пъстрокожо еленче съм отглеждал с тези старчески ръце и ми се е струвало, че вече съм го превърнал в друго, разумно същество, а какво излиза? Мечката почва да хапе, а еленът избягва точно когато самонадеяно си мисля, че съм успял да променя нрава, с който Господ сам е сметнал за нужно да го надари. Щом човекът може да бъде дотолкова заслепен от безумие, че с векове да причинява зло, и то най-вече на себе си, със същото основание може да се мисли, че както върши зло тук, така го е вършил и в земите, които наричаш „древни“. Огледай се, човече: къде са многочислените народи, които са населявали някога тези прерии? Къде са кралете и дворците? Къде са богатствата и могъществото на тази пустиня?

— А къде са паметниците, които биха доказали истинността на толкова мъглява теория?

— Не зная какво наричаш паметници.

— Творенията на човека! Гордостта на Тива и Балбек — колони, катакомби и пирамиди, лежащи сред пясъците на Изтока като отломки от корабокрушение на скалист бряг, свидетелстващи за бурите на вековете!

— Няма ги вече. Времето ги е надживяло. И защо? Защото времето е създадено от Бога, а те — от човека. Ето това място, обрасло с тръстика и трева, на което седиш сега, може някога да е било градина на някой крал. Такава е участта на всичко — да узрее и после да изтлее. Дървото цъфти и дава плод, който пада, изгнива, изсъхва и дори семето се загубва! Я се опитай да преброиш кръговете на дъба и на явора; те са разположени пръстеновидно един около друг, докато окото се измори да ги брои; а всички годишни времена се сменят, докато стъблото извие една от тези малки чертици около себе си, както биволът сменя козината си или еленът — рогата си. И какво означава в края на краищата всичко това? Ето на, прекрасното дърво заема мястото си в гората, по-високо, по-величествено, по-пищно и по-неподражаемо от всички твои жалки колони, създадени за хиляда години, докато времето, което Господ му е отредил, изтече. После идват ветровете, които са невидими за теб, и раздират кората му; и водите от небесата, от които сърцевината му омеква; и плесента, която всички могат да опипат и никой не може да разбере — тя пък сломява гордостта му и го поваля на земята. Оттук нататък хубостта му започва да линее. То лежи още сто години като разкапан пън, а после като купчина мъх и пръст — печален символ на човешки гроб. Ето ти един истински паметник, макар и сътворен от друга сила, а не от твоите ваятели и зидари! И след всичко това и най-прозорливият разузнавач на целия народ на дакотите може до края на живота си да търси мястото, където то е паднало, и когато очите му помътнеят, да знае не повече, отколкото когато за пръв път ги е отворил. И като че ли това не е достатъчно, за да убеди човека в неговото невежество: сякаш да се присмее на самонадеяността му, от корените на дъба пониква бор, тъй както безплодие идва след плодородие или както тези пустини се простират там, където може би е имало планина. Иди след това разправяй за светове, които били стари! Кощунство е да се поставят така предели и срокове за творенията на Всевишния, както жената брои годините на децата си.

— Приятелю мой, ловецо или траперю — възрази естественикът, като се прокашля, защото мощният натиск на събеседника му предизвика известен смут у него, — ако светът приеме твоите изводи, те печално биха ограничили усилията на разума и чувствително стеснили границите на знанието.

— Толкова по-добре, толкова по-добре. Всякога съм смятал, че високомерният човек никога не е доволен. Всичко наоколо доказва това. Защо нямаме крилата на гълъба, очите на орела и краката на лоса, ако е писано на човека да има достатъчно сили, за да изпълни всичките си желания?

— Има известни физически недостатъци, почтени траперю, и трябва да призная, че могат да се направят съществени и полезни изменения. Например в моя разред фалангакру…

— Ужасен разред би се получил от жалки ръце като твоите! Докосването на такъв пръст мигновено би премахнало забавната грозота на маймуната! Ех, човек с безумието си не бива да довършва великия замисъл на Бога. Няма такова телосложение, такава красота, такива багри, които човек да може да приложи сам и които да не са му вече дадени в ръцете.

— Ти засягаш друг важен въпрос, по който много е спорено — възкликна докторът, който се улавяше за всяка отчетлива мисъл, която старецът предлагаше на вниманието му със своите пламенни и малко догматични речи, с напразната надежда да предизвика логичен спор, в който да хвърли батареята си от силогизми и да съкруши ненаучните позиции на врага.

Не е нужно обаче за нашата повест да преразказваме заплетения разговор, който последва. Старецът се изплъзваше от унищожителните удари на противника си, както леко въоръжен войник успешно отбягва напора на боец от редовната армия, при което му причинява доста главоболия и цял час мина, без спорещите да постигнат съгласие по който и да било от многото зачекнати въпроси. Този спор обаче действаше върху нервната система на доктора като благотворно приспивателно и когато престарелият му събеседник най-после положи глава на торбичката си, Овид, освежен от доскорошния умствен двубой, беше в такова състояние, че можеше спокойно да се отдаде на полагаемата се почивка, без да го измъчват кошмарни видения в образа на тетонски воини и окървавени томахавки.